Производството е по реда на глава дванадесета от АПК във вр. с чл.63в от ЗАНН.

Делото е образувано по жалба от Директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, подадена чрез пълномощник, против Решение №190/26.11.2024г., постановено по АНД №756/2024г. по описа на Районен съд – Свиленград.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспореното съдебно решение като постановено при наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 вр. ал.2 от НПК. Счита се, че изводите на съда са погрешни, поради неправилно тълкуване на закона. Излагат се съображения за правилно квалифициране и санкциониране на вмененото нарушение, което било ясно и точно описано, и конкретизирано по време, място и начин на извършване. Навеждат се и доводи за безспорна установеност на деянието и неговия извършител като липсвали предпоставки за прилагане на чл.28 от ЗАНН. Твърди се, че решението е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, поради изложени противоречиви мотиви както за отмяна на НП, така и за потвърждаването му, което водело до липса на мотиви в съдебния акт. Излагат се и съображения във връзка с пропорционалността на наложеното наказание.

По подробно изложените в жалбата съображения, се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди НП. В случай, че се приеме непропорционалност на наказанието, се прави искане размерът на глобата да се измени като се определи пропорционален такъв. Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции.

В допълнително депозирана чрез пълномощник молба се поддържат доводите, изложени в касационната жалба. Навеждат се допълнителни съображения за пропорционалност на наложената глоба от 1800лв. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Ответникът – Д. Т. Т. , в депозирани чрез процесуален представител писмен отговор и молба, излага съображения за неоснователност на касационната жалба и моли първоинстанционното решение да се остави в сила. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представен списък.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

С Решение № 190/26.11.2024г. по АНД № 756/2024г., Районен съд – Свиленград е отменил НП № BG10032024/3000/P8-132/16.08.2024г., издадено от Директора на Национално тол управление към Агенция "Пътна инфраструктура", с което на Д. Т. Т., на основание чл.179, ал.3а вр. чл.139, ал.7 от ЗДвП е наложено административно наказание "глоба" в размер на 1 800 лв., и е определена такса по чл.10б, ал.5 от Закона за пътищата /ЗП/ в размер на 227 лв.

За да постанови този резултат, районният съд е формирал извод за неправилно ангажирана административнонаказателна отговорност на водача на МПС. Посочил е, че след като нарушението било установено от електронна система за контрол по чл.167а, ал. 1 от ЗДП, чрез годен доклад, и при липса на установяване на водача на МПС, НП следвало да се издаде на собственика на същото. Декларация от последния по реда на чл.187а, ал.4 от ЗДвП не била подадена, което подкрепяло извода, че именно той следвало да носи отговорност за деянието. Всичко това, отнесено към конкретния случай, навеждало на извод, че щом контролните органи са решили да потърсят отговорност за нарушение, установено в отсъствие на нарушителя (на базата на генериран запис от системата), то следвало да процедират по реда на чл.187а, ал.1 и ал.2 от ЗДвП. Едва след това и само ако собственикът бил възразил, следвало да се състави АУАН срещу водача, посочен от собственика в нарочна декларация, придружена и от СУМПС, което в настоящия случай не било сторено. При хипотетично възприемане на тезата, че деянието е осъществено именно от водача на МПС, съдът е счел, че са налице основания за приложимост на чл.28 от ЗАНН. Изложил е и съображения, че наложената глоба от 1800 лв противоречи на принципа за пропорционалност, заложен в чл.5 от ДФЕС. С оглед фиксирания размер на глобата и предвидената възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ е счел, че в случая не е спазено въведеното в чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури изискване за съразмерност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби, приети по тази директива.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Съображенията за това са следните:

В нормата на чл. 139, ал.7 от ЗДвП е регламентирано, че водачът на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от ЗП е длъжен преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената пътна мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за установяване на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл. 10, ал.1, т.2 от ЗП, освен когато тези задължения са изпълнени от трето лице.

Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗП предвижда, че за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние, като в т. 2 е посочено, че таксата за изминато разстояние - тол такса се отнася за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3.

Според чл. 179, ал.3а от ЗДвП водач, който управлява пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал.3 от ЗП по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на ЗП, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, се наказва с глоба в размер 1 800 лв.

Съгласно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури "Държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. "

С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по съединени дела C-497/15 и C-498/15 е прието, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Съгласно Решение на Съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело С-61/23, тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в нея изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер.

В случая наказанието за извършеното от касационния ответник административно нарушение на чл.179, ал.3а от ЗДвП е определено във фиксиран размер. В закона не е предвидена възможност за преценка с оглед възможните фактически хипотези като например частично или пълно неплащане на дължимата по чл. 10, ал.1, т.2 от ЗП такса, дали това се дължи на умишлени действия и от кого са извършени те, дали са в резултат на грешка и причините за проявата й, нито се съобразяват изминатото разстояние, какъв точно е размерът на дължимата пътна такса.

Ето защо настоящият състав на съда намира, че наложената с отмененото от районния съд НП глоба във фиксиран размер, се явява в противоречие с принципа, заложен в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година, която норма, като такава на общностното право, е с приоритет.

Невъзможността за определяне на наказание, съобразно специфичните обстоятелства във всеки отделен случай е коментирана и в т. 49 на същото решение, където е посочено, че единственото предвидено в системата (от наказания в националното законодателство) адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното превозно средство, която се определя въз основа на броя на осите му, но това адаптиране не отчита характера и тежестта на извършеното нарушение. В тази насока тълкуването продължава в т. 50 от решението, където СЕС е приел, че при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на ТОЛ таксата за даден маршрут.

Заложеният в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година принцип на съразмерност не е транспониран в нормата на чл. 179, ал. 3а ЗДвП, а съдът не следва да я тълкува и прилага в смисъла, посочен от касатора, доколкото законодателят не е предоставил възможност на съдилищата да намалят размера на наказанието, като наложат такова под определения в закона размер, а и най-вече с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл. 49, § 1 от ХОПЕС, така и в националното ни право – чл. 2, ал. 1 ЗАНН.

При това положение и в изпълнение задължението си да съобрази правото на Съюза в неговата цялост, съдът приема, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП следва да се остави без приложение в конкретната хипотеза, като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза краен резултат.

Гореизложеното прави ненужна проверката на обжалваното решение по отношение на другите наведени от касатора доводи за постановяването му в нарушение на закона, доколкото при обсъждането им и дори евентуалното им приемане за основателни, не би се стигнало до по различен резултат с оглед задължителния характер на цитираните вече решения на СЕС.

По тези съображения съдът намира, че в случая не е налице поддържаното касационно основание, поради което касационната жалба се явява неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 228 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, искането на касационния ответник за присъждане на сторените пред настоящата съдебна инстанция разноски за адвокатско възнаграждение е основателно, макар и не в пълния му претендиран размер от 650 лв. В тази връзка следва да се има предвид, че то е заявено своевременно и се явява доказано от представения договор за правна помощ от 13.02.2025г. Възражението за прекомерността на адвокатското възнаграждение обаче е основателно, тъй като размерът му не е съобразен както с фактическата и правна сложност на делото, така и с осъществената от упълномощения адвокат защита по него, изразяваща се в депозиране на отговор по касационната жалба и писмени молба с припокриващо се съдържание. Ето защо за производството пред касационната инстанция на ответника следва да се определи възнаграждение в размер на 500 лева.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №190/26.11.2024г., постановено по АНД №756/2024г. по описа на Районен съд – Свиленград.

ОСЪЖДА Агенция "Пътна инфраструктура", със седалище – гр. София, да заплати на Д. Т. Т. от [населено място] войвода, общ.Сливен, [улица], с посочен съдебен адрес [населено място], [област], [улица], сумата от 500,00 /петстотин/ лв., представляваща направените по делото разноски.