Р E Ш Е Н И Е
№
17.06.2020 г. гр.Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА ХІII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на деветнадесети май
две
хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖЕНЯ И.
Секретар: НИНА
КЪНЧЕВА
като разгледа
докладваното от съдия ЖЕНЯ И.
гражданско дело № 5970
по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 31, ал.2 ЗС.
Ищецът Л.Г.Г. твърди, че с
ответника към момента на подаване на исковата молба били съсобственици на
самостоятелен обект в сграда с идентификатор -, с адрес на имота: -, който
самостоятелен обект се намира в сграда 1, разположена в поземлен имот с
идентификатор -, с предназначение - жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1,
със застроена площ от 57.40 кв.м, с прилежащи части: избено помещение № 9, при
съседни самостоятелни обекти: на същия етаж: -. Този имот се ползвал от години
от ответника, като ищецът бил лишен от възможността да го обитава за свои
нужди. По искова молба на ответника било образувано гр.д. № 2385/2016 г. на
СтРС, по което с влязло в сила съдебно решение била допусната делба на имота
при квоти в размер на по 1/2 идеална част за всеки от тях. С нотариална покана,
изпратена до ответника и получена от него, ищецът му определил да му заплаща,
на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, поради невъзможността му да ползва имота
съобразно нуждите му, обезщетение в размер на 250 лева месечно. Ответникът му
изпратил отговор от 13.08.2019 г., с който отказал да му плаща искания наем под
претекст, че претенцията му била завишена, както и че бил посочил банкова
сметка ***, по която да се превеждала претендираната сума. Тъй като до момента
на получаване на поканата ответникът не му бил плащал нито наем, нито
обезщетение за това, че ползвал собствената му идеална част от имота, същият се
обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Неоснователното му обогатяване било
налице, тъй като на ответника му били спестени средства за сметка на
имуществото на ищеца /ППВС 1/1979/. Ищецът, като съсобственик, бил лишен от
ползването на собствената му част от имота, а ответникът по делото я ползвал
без основание. Обедняването на ищеца като собственик на 1/2 ид.ч. се изразявало
в пропуснатите от него наемоподобни доходи или обезщетение, които щял да
получава при отдаването под наем на имота на трето лице или от ответника.
Същите се определяли съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за
конкретния имот, които за времето от 15.11.2014 г. до 15.11.2019 г. /датата на
завеждане на исковата молба/ и за такъв луксозен имот, какъвто бил процесния,
били в размер на по 400 лева месечно. Същевременно неоснователното обогатяване
на лицето, което държало имота, се изразявало в облагодетелстването му със
спестения от него наем или обезщетение, който щял да плаща за ползване на имота
през този период, което в конкретния случай било в размер на 200 лева месечно
или 12 000 лева за времето от 15.11.2014 г. до 15.11.2019 г. /датата на
завеждане на исковата молба/.
Искането е да се да осъди
ответника да заплати на ищеца по посочената банкова сметка, ***. 31, ал. 2 ЗС
за лишаването му от ползване на неговата ½ идеална част от съсобствения
им имот за периода от 15.11.2014 г. до 15.11.2019 г. и законна лихва върху тази
сума от датата на подаване на исковата молба в съда до изплащането й, както и
сторените по делото разноски.
С подадения в срок отговор
ответникът Е.Г.Г. заема становище, че предявеният иск за плащане на обезщетение
за лишаване от ползване на съсобствена вещ за периода 15.11.2014 г. до
15.11.2019 г., заедно с искането за заплащане на законна лихва върху главницата
от 12000 лева, били допустими, но напълно неоснователни. Не оспорвал
обстоятелството, че с ищеца били братя и съсобственици на горепосочения имот.
Не оспорвал обстоятелството, че по силата на влязло в законна сила в тази му
част решение № 1104/19.10.2017 г. по гр.д. № 2385/2016 г. на Р., този имот бил
съдебно поделен между тях чрез изнасянето му на публична продан, при равни
права по ½ идеална част. Не оспорвал обстоятелството, че пред ЧСИ Г.И.
било образувано изпълнително дело № -, по което недвижимият имот бил изнесен на
публична продан, като същата била обявена да се проведяла в периода 30.08.2019
г. - 30.09.2019 г. Не оспорвал, че на 08.08.2019 г., чрез пълномощник, ищецът
отправил към него нотариална покана с искане за обезщетение за лишаването му от
ползване на съсобствена вещ в размер на 250 лева месечно, представляващи
половината от наемната цена на „подобен луксозен имот“, считано от получаване
на нотариалната покана до прекратяване на съсобствеността на имота.
Нотариалната покана била получена лично от него на 08.08.2019 г. Оспорвал
изцяло дължимостта на претендираното от ищеца обезщетение за лишаването му от
ползване на процесния имот по основание и размер. На първо място исковата
претенция била напълно неоснователна за периода от 15.11.2014 г. до 08.08.2019 г.,
когато получил нотариалната покана, тъй като за този период не били налице
всички кумулативно изискуеми законови предпоставки за заплащане на обезщетение
за лишаване от ползване на обща вещ. Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата
вещ се използувала лично само от някои от съсобствениците, те дължали
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване. На основание горепосочената правна норма задължението за заплащане
на обезщетение от ползващият общата вещ съсобственик възниквало от момента на
получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва вещта
съсобственик. По правната си същност писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС
представлявало едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение. След отправянето
му, то разпростирало правното си действие неограничено във времето, докато
траела съсобствеността или се прекратяло ползването от някой съсобственик на
цялата вещ. От приложения към исковата молба доказателствен материал било
видно, че ищецът в качеството си на съсобственик, притежаващ ½ идеална
част от правото на собственост от процесния апартамент, отправил писмена покана
за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползването му, която ответникът
получил на 08.08.2019 г. Именно с факта на получаването й на 08.08.2019 г. бил
завършен фактическият състав на чл. 31, ал. 2 ЗС и от този момент се пораждало
правото на обезщетение за лишаване от ползване. Преди датата на фактическото й
получаване обезщетение било недължимо. Исковата претенция за заплащане на
такова от 15.11.2014 г. до 08.08.2019 г. била напълно неоснователна. Исковата
претенция била напълно неоснователна и за периода от 08.08.2019 г. до
15.11.2019 г., поради обстоятелството, че към датата на получаване на писменото
поискване за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, до датата на
предявяване на съдебния иск, между страните не било съществувало правно
положение на съсобственост по отношение на процесния имот. Било видно от
приложеното към исковата молба решение № 1104/19.10.2017 г. по гр.д. №
2385/2016 г. на СтРС, което представлявало краен съдебен акт между страните от
втора фаза на производството по съдебна делба на апартамента. Решението в тази
част било влязло в законна сила, за която бил издаден изпълнителен лист на 21.05.2019
г. По правната си същност с решението по извършване на съдебната делба (втора
фаза) се ликвидирала съсобствеността, предмет на иска за делба, в рамките на
установените за това способи, един от които бил изнасяне на неподеляем имот на
публична продан. Приложено към фактическата обстановка между страните, изложена
в исковата молба, това правно положение водело до извод, че съсобствеността
върху процесния имот между страните била прекратена към датата, на която било
влязло в законна сила решението по гр.д. № 2385/2016 г. на Р. в частта относно
съдебната делба на процесния имот и изнасянето му на публична продан, поради
невъзможността му да бъдел реално поделен между тях. В резултат на
ликвидирането на съсобствеността при съдебна делба с изнасяне на имота на
публична продан, съсобствениците придобивали качеството на държатели на квоти
от цената му при осъществяване на процедурата по публичната му продажба. Поради
това към датата, на която бил получил покана за плащане на претендираното с
исковата молба обезщетение от своя брат - 08.08.2019 г., между тях не била
съществувала съсобственост по отношение на процесния имот, което представлявало
задължителна законова предпоставка за дължимостта на обезщетение по чл. 31, ал.
2 ЗС. От момента на писменото поискване до датата на предявяване на исковата
претенция в съда - 15.11.2019 г., претендираното от ищеца обезщетение за
лишаване от ползване на обща вещ било напълно неоснователно, поради липсата на
съсобственост между него и ответника върху обща вещ, лично ползване на тази вещ
от някой съсобственик, респективно лишаването на ищеца от ползване на процесния
апартамент, съответстващо на дела му. На трето място исковата претенция на
ищеца била неоснователна и по отношение на претендирания от него размер на
обезщетение от 200 лева месечно, равняващ се на половината месечна пазарна
наемна цена за подобен на процесния „луксозен“ според ищеца имот. Напълно
невярно било твърдението му, че процесния апартамент представлявал „луксозен
имот“, тъй като не покривал утвърдените в съдебната практика и съвременни
стандарти на пазара за имоти за луксозен имот. Той бил значително отдалечен от
центъра на града. Обхващал малка квадратура жилищна площ - 57,40 кв.м. Намирал
се в жилищна сграда, построена през 70-те години на XX век. Всички направени в
него трайни подобрения, които по своя характер не можели да се демонтират, без
да се нарушала целостта им, представлявали цивилизационен минимум, с който
трябвало да разполага всяко жилище през XXI век с оглед съвременните стандарти
за живот. Те били предназначени за привеждането му в състояние, годно за
обитаване и не можели да се определят като луксозни подобрения. Всички
подобрения били извършени от ответника изцяло с негови лични средства. От
приложеното към отговора решение № 74/12.03.2019 г. по в.гр.д. № 1331/2018 г.
на Окръжен съд Стара Загора, били видни вида на направените подобрения и
пазарната им стойност в размер на сумата от 13 937.76 лева, като ищецът към
момента не бил платил на ответника припадащата му се половина от тази стойност
от 6968.88 лева. На следващо място, претендираният от него размер на
обезщетение бил силно завишен и не отговарял на актуалните пазарни цени за
отдаване под наем на жилище с подобни параметри - същия квартал, площ, етаж,
конструкция и година на изграждане. Нещо повече. Всички движими вещи, от които
се състояло обзавеждането, към момента били лична собственост на ответника,
поради което претендираният от ищеца размер на обезщетение следвало да бъде
съизмерим с наемна цена за подобен и необзаведен имот. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователен предявения иск със
законната лихва. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът Л.Г.Г.,
чрез процесуалния си представител, поддържа иска по изложените в исковата молба
твърдения, като допълнително излага доводи, че претендираното от него
обезщетение за периода от 15.11.2014г. до 08.08.2019г. намира своето основание
в правната норма на чл. 59 ЗЗД, доколкото за този период същият не бил отправил
покана по чл. 31, ал.2 ЗС до ответника и съответно нямал друг ред за защита, като
същевременно с това е обеднял, а ответникът се е обогатил за негова сметка.
Излага доводи също така, че за периода от 09.08.2019г. до 15.11.2019г. искът е
с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС.
В съдебно заседание ответникът
Е.Г.Г., чрез процесуалния си представител, оспорва иска по изложените в
отговора съображения – липса на покана по чл. 31, ал.2 ЗС до дата 08.08.2019г.,
а след тази дата – липса на съсобственост между страните, предвид това че
същата били ликвидирана с решението по извършване на делбата по гр.д.
2385/2016г. на РС – Стара Загора.
Съдът, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на
чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено следното:
По делото не е спорно, а и видно от представеното съдебно решение №
1104/19.10.2017 г. по гр.д. 2385/2016г.
на РС – Стара Загора, страните са съсобственици на самостоятелен обект в сграда
с идентификатор -, с адрес на имота: -, който самостоятелен обект се намира в
сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор -, с предназначение -
жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, със застроена площ от 57.40 кв.м, с
прилежащи части: избено помещение № 9, при съседни самостоятелни обекти: на
същия етаж: -, при квоти по ½ ид.ч. за всеки от тях, като имотът е бил изнесен
на публична продан. На 21.05.2019 г. е бил издаден изпълнителен лист (също
представен по делото) за изнасянето на имота на публична продан. Видно от
обявление от 16.08.2019г. по изпълнително дело № - по описа на ЧСИ Г.И. публичната
продан на имота е била обявена за периода 30.08.2019 г. - 30.09.2019 г. Няма
твърдения и доказателства по делото имотът да е бил продаден.
Видно от нотариална покана, рег. № 13630/03.07.2019г. по описа на нотариус Денчо
Недялков, връчена на 08.08.2019г. на ответника,
ищецът е поканил ответника да му заплаща обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствения им апартамент (описан по - горе) в
размер на 250 лева месечно. В отговор ответникът е изпратил на ищеца
също нотариална покана, рег. № 16927/13.08.2019г. по описа на нотариус Денчо
Недялков, получена от последния на 13.09.2019г., с която е оспорил размера на
претендираното обезщетение и го е поканил да приведе искането си в съответствие
с актуалните наемни цени и да посочи собствена банкова сметка ***.
По делото не е спорно, че за процесния период апартаментът е бил ползван
само от ответника.
За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебно –
техническа експертиза, съгласно заключението по която, неоспорено от страните и
прието от съда като пълно, ясно и компетентно изготвено, месечния пазарен наем
на процесния имот е 112 лева месечно за 2014 г. и 2015г., 132 лева месечно за
2016 г. и 2017г. и 150 лева месечно за 2018 г.и 2019г. илик общо наема за
периода 15.11.2014г. до 15.11.2019г. е 8055 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от
правна страна, намира следното:
Съгласно чл. 31, ал.2 ЗС когато
общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване.
Съгласно тълкувателно решение № 7 от
2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, задължението
за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ
съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2
от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на
което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2
от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От
този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на
общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване
се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се
прекрати ползването от съсобственика.
Подвеждайки установените по делото факти
(за процесния период страните са били съсобственици, при равни квоти, на имота,
който се е ползвал изцяло от ответника, като на 08.08.2019г. ответникът е
получил покана от ищеца за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване), под горепосочената приложима
правна норма, следва че ответникът дължи на ищеца заплащане на обезщетение за
лишаване от ползване на неговата ½ ид.ч. от имота за периода от
08.08.2019г. до 15.11.2019г., което възлиза в размер на 239,52 лева, служебно
изчислено от съда на база определения от вещото лице по СТЕ месечен пазарен
наем на целия апартамент от 150 лева месечно за 2019г.. За този период и в този
размер следва да бъде уважен иска, като за останалата част следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Неоснователни са съображенията на
процесуалния представител на ищеца, че за периода от 15.11.2014г. до
08.08.2019г. му се дължи също обезщетение за лишаване от ползване на неговата
идеална част от имота, като доколкото за този период не е отправил покана за
заплащане на обезщетение, то отношенията
между страните следвало да бъдат подведени под правната норма на чл. 59 ЗЗД и
на това основание да му бъде присъдено обезщетението. Независимо че, както
предходният съдия – докладчик, така и настоящият съдия – докладчик, с подробни
мотиви за разликата между исковете по чл. 31, ал.2 ЗС и по чл. 59, ал.1 ЗЗД са
отказали да изменят доклада по делото, в частта касаеща правната квалификация
на иска и са приели, че предявеният иск намира своето правно основание в чл.
31, ал.2 ЗС, то в настоящото съдебно решение съдът намира за нужно да отбележи
следното:
Съгласно тълкувателно решение № 7 от
2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК хипотезата на чл. 31, ал. 2
от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД
за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Именно и защото е частен
случай, то това препятства възможността съсобственик да предяви иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване срещу друг съсобственик
– хипотеза, изрично регламентирана в чл. 31, ал.2 ЗС. Разпоредбата на чл.59
от ЗЗД урежда общия състав на неоснователното обогатяване, включващ следните
елементи: обогатяване на едно лице за чужда сметка, обедняване на друго лице,
свързано със съответното обогатяване, отсъствие на основание за обогатяването и
липса на възможност за защита на обеднелия чрез друг иск. А в случая лицето е имало възможност
да се защити с такъв “друг” иск – този по чл. 31, ал.2 ЗС. Това, че същият е пропуснал
писмено да поиска заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, което има
за последица – неоснователност на претенцията му по чл. 31, ал.2 ЗС, не
означава,
че няма
защита с друг иск, за да се възползва от
този по чл.
59 ЗЗД. В този смисъл са и подробно
дадените разяснения за фактическите състави на неоснователното обогатяване в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г.,
на Пленума на ВС, в което изрично се подчертава субсидиарния характер на иска
по чл. 59, ал.1 ЗЗД и в което се приема, че с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД разполага само този, който
въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този,
който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това (както е в случая). Едва когато въобще липсва
друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на
едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска
по чл. 59 ЗЗД. Цитираната в писмената защита на
процесуалния представител на ищеца съдебна практика по чл. 59 ЗЗД не е по
аналогични случаи, а напротив – е в подкрепа на изложеното по – горе за
разликата между исковете по чл. 31, ал.2
ЗС и по чл. 59 ЗЗД. Ищецът и ответникът по иска чл. 31, ал.2 ЗС са винаги
съсобственици, а ищец по иска по чл. 59 ЗЗД може да е собственик или
съсобственик, но ответникът е задължително несобственик – това е разликата
между двата иска при претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване.
На следващо място, съдът не споделя и
възражението на процесуалния представител на ответника, че и след поканата по
чл. 31, ал.2 ЗС такова обезщетение не се дължи, защото с решението, с което
апартаментът е изнесен на публична продан, се ликвидира съсобствеността между
страните. Настоящият съдебен състав приема, че този момент е извършването на
самата публична продан, а не решението по втората фаза за извършване на делба
на имота, чрез изнасянето му на публична продан. Решението, с което реално
неподеляемият делбен имот се изнася на публична продан не е осъдително и съсобствеността
се прекратява с извършване на проданта, а не с изнасянето на имота на продан / В този смисъл са
и мотивите на определение № 58
от 14.02.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 45/2011 г., II г. о., както и
възприетото в БГПП, Осмо преработено издание, 2004г., л. 637 и цитираното в него Р1389-84-I, и др.) Друг допълнителен
аргумент, че самото решение, с което се изнася неподеляемият недвижим имот на
публична продан не ликвидира съсобствеността е, че това решение не подлежи на вписване,
именно по тази причина – виж определение № 51 от 07.02.2012 .г.ч.гр.д.№ 591 по
описа за 2011г. на ВКС, I г.о..
Предвид горното, предявеният иск с правно основание
чл. 31, ал.2 ЗС следва да бъде уважен за сумата от 239,52 лева – обезщетение за
лишаване от ползване на собствената на ищеца ½ ид.ч. от процесния
апартамент, за периода от 08.08.2019г. до 15.11.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда –
15.11.2019г. до окончателното й изплащане, като следва да бъде отхвърлен над
тази сума до пълния претендиран размер от 12 000 лева и за периода от
15.11.2014г до 08.08.2019г., като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски (160
лева – възнаграждение за вещо лице, 480 лева – дължимата ДТ, като ищецът е
надвнесъл сума за ДТ, 1000 лева – за адвокатско възнаграждение), които
съразмерно с уважената част от иска, възлизат на 32,73 лева.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответника направените от него разноски (160 лева – възнаграждение за вещо
лице, 1300 лева – за адвокатско възнаграждение), които съразмерно с
отхвърлената част от иска, възлизат на 1430,86 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
Е.Г.Г., ЕГН **********,***, да заплати на
Л.Г.Г., ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на 239,52 лева – обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС за
лишаване от ползване на собствената му ½ ид.ч. от апартамент, находящ се
в гр. Стара Загора, кв. Три чучура бл. 58, вх. А, ет. 3, ап. 33, представляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор -, съгласно кадастралната карта и кадастралните
регистри, за периода от 08.08.2019г. до 15.11.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в
съда – 15.11.2019г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС над сумата от 239,52 лева до
пълния претендиран размер от 12 000 лева и за периода от 15.11.2014г до
08.08.2019г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Е.Г.Г.,
ЕГН **********,***,
да заплати на Л.Г.Г., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата в размер на 32,73 лева, представляваща
направените от него разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА Л.Г.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на Е.Г.Г., ЕГН **********,***, сумата в
размер на 1430,86 лева, представляваща направените от него разноски
по делото, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на
обжалване пред ОС – Стара Загора в двуседмичен
срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: