РЕШЕНИЕ
№ 213
гр. Перник, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Ц. Ч. М.
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20221720105263 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 19740/04.10.2022 г., подадена от Р. Г. С., чрез
адв. К. П., срещу „Водоснабдяване и канализация“ АД“, с която се иска да се признае за
установено, че ищецът не дължи на ответното дружество поради погасяването им по
давност сумата от 375,04 лева, представляваща главница за доставка на питейна вода,
отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от 04.10.2011 г. до 02.12.2013 г.,
сумата 40,01 лева – законна лихва за забава за периода от 08.12.2011 г. до 07.01.2014 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2014 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на 25 лева-
държавна такса, за които вземания е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 361/2014 г. по
описа на Пернишки районен съд, въз основа на който е образувано изп.д. № 1998/2014 г. по
описа на ЧСИ С. Б..
Ищецът твърди, че вземанията са погасени по давност, тъй като по изп.д.
№1998/2014г. по описа на ЧСИ С. Б. в продължение на повече от 5 години взискателят не е
искал извършване на изпълнителни действия, респ. не е внасял съответните такси и
разноски за извършването им. Поради това моли искът да бъде уважен. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Водоснабдяване и канализация“ ООД е
подало отговор на исковата молба, с който е оспорило исковите претенции като
неоснователни. Признава, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона поради
изтичане на две години от последното процесуално действие. Твърди, че вземането му
продължава да съществува, но не може да бъде събрано по принудителен ред и ответникът
не е дал повод за завеждане на делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
В открито съдебно заседание по реда на чл. 214 ГПК ищецът е изменил размера на
1
предявения от него иск, като е заявил, че претендира сумата от 59,27 лв., главница
съставляваща стойността на доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни
води за периода от 04.10.2011 г. до 02.12.2013 г., сумата от 20,78 лв., съставляваща лихва за
забава за периода от 08.12.2011 г. до 07.01.2014 г. ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 17.01.2014 г. до окончателното й плащане и сумата от 75 лв.,
съставляваща разноски.
В тежест на ищеца е да установи правния си интерес от предявяване на настоящия
иск, а именно наличието на влязла в сила заповед за изпълнение и издаден изпълнителен
лист срещу него за вземанията, за които се твърди, че са погасени по давност. В тежест на
ищеца е да установи, че е изтекъл предвиденият в закона давностен срок за процесните
вземания, а именно откога същият е започнал да течедатата на влизане в сила на заповедта
за изпълнение. Ответникът следва да докаже, че е предприел действия по принудително
събиране на вземането си преди изтичане на твърдения давностоен срок, т. е., следва да
докаже прекъсване или спиране на давностния срок.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя
възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. Предмет на този отрицателен установителен иск е оспорване
съществуването на изпълняемото право, въз основа на факти, непреклудирани от
формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и
претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника. В хипотеза на
предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да
установи единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната
страна е да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния случай
настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за вземането.
Между страните не е спорно, а от приобщеното копие от изп.д. № 1998/2014 г. по
описа на ЧСИ С. Б. се установява, че същото е образувано по молба на взискателя
„Водоснабдяване и канализация“ ООД – Перник от 03.12.2014 г. за принудително събиране
на посочените в исковата молба вземания срещу длъжника Р. Г. С. (ищеца в настоящото
производство), съгласно изп.лист от 25.02.2014 г., издаден по ч.гр.д. № 00361/2014 г. на на
РС Перник въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение № 147 от 20.01.2014 г. по чл.
410 ГПК.
Наличието на изпълнителен титул и висящо изпълнително дело, образувано срещу
ищеца по искане на взискателя „ВиК“ ООД за събиране на процесните вземания,
свидетелства за правния му интерес от предявяване на установителния иск. В настоящия
случай ищецът оспорва съществуването на изпълняемо право в полза на ответната страна,
като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния
изпълнителен лист.
От приложеното копие на изп.д. № 1998/2014 г. по описа на ЧСИ С. Б. се установява,
че същото е образувано въз основа на цитирания изпълнителен лист и молба за образуване
от 03.12.2014 г., в която е инкорпорирано и искане за прилагане на конкретен изпълнителен
способ (запор върху вземане за пенсия или трудово възнаграждение), с което давността за
вземането е прекъсната.
След образуване на делото ЧСИ С. Б. е извършвал справки за имущественото
състояние на длъжника до различни институции. Със запорно съобщение отх 10.12.2014 г. е
бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
2
На 10.12.2014 г. ЧСИ Б. и е изпратил ПДИ до длъжника, като същата е връчена на
18.06.2015 г. По делото е приложена молба, вх. № 00754/30.01. 2014 г., с която „ВиК“ ООД
като взискател е поискал да бъде наложен запор на длъжника по изп.д. № 1998/2014 г. Съдът
не обсъжда посочената молба като действие, годно да прекъсне давността за вземането,
доколкото делото е образувано след въпросната дата, на 03.12.2014 г.
Видно от писмото от Община Перник до ЧСИ С. Б. трудовото правоотношение с
длъжника е било прекратено на 31.05.2015 г. и е била удържана общо сумата от 210 лв. след
получаване на запорното съобщение, с което е било наложен запор върху трудовото й
възнаграждение.
Видно от представената справка от информационната система „Инкасо“ на ответното
дружество длъжникът има партида в ответното дружество и по изп.д. № 1998/2011 г. на
ЧСИ С. Б. въз основа на изпълнителен лист по ч.гр.д. №361/2014 г. на ПРС са били отразени
плащания по партидата на абоната на 26.06.2014 г., на 18.07.2014 г., на 05.07.2015 г. , на
09.04.2015 г., на 29.05.2015 г., с остатък на задълженията за главница в размер на 59,27 лв.,
лихви в размер на 20,78 лв. и такси в размер на 75 лв.
Към момента на образуване на ИД № 1998/2014 г. е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2 от
26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно,
че в изпълнителното производство давността се прекъсва при предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител, като от момента на
същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е
отменено цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива практика и
висящо тълк. дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е
образувано преди приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д.
№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав се съобразява с разрешението,
застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната
норма започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия тълкувателен
акт, т. е. от 26.06.2015 г.
Тъй като ответникът не е доказал, че в продължение на две години след 10.12.2014г. е
поискал извършването на изпълнителни действия, съдът приема, че към 10.12.2016 г.
производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Отбелязването на ЧСИ върху гърба на изпълнителния титул, дали делото е прекратено на
осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е ирелевантно, тъй като при бездействие на кредитора в период
от две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното
основание в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт. Постановлението
на съдебния изпълнител единствено констатира осъществяването на предвидените в закона
материални предпоставки – в продължение на две години взискателят да не е поискал
извършването на изпълнителни действия.
В процесния случай от 26.06.2015 г. е започнала да тече и новата давност за
вземането, съгласно разясненията по приложението на ППВС № 3/1980 г.
За приложимия давностен срок съдът следи служебно при направено позоваване на
изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
3
всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е
предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните
предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950
г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното
производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за
изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата
бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г
ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237
ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
(арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290
ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил
нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила
решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е
подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение №
214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение №
480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., Определение № 443 от
30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането е
общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
4
В настоящия случай след 26.06.2015 г. не са били искани или предприемани валидни
действия по изпълнение. При така установената фактология съдът намира, че считано от
този момент – 26.06.2015 г., петгодишната давност за процесните вземания е изтекла към
27.06.2020 г., а с това – и преди образуването настоящото гражданско дело- на 05.10.2022 г.
Следователно сумите, предмет на изпълнителния лист са били погасени по давност и
искът е основателен и следва да бъде уважен така, както е предявен след допуснатото
изменение на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК по отношение на сумата от 59,27 лв.,
главница съставляваща стойността на доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на
отпадни води за периода от 04.10.2011 г. до 02.12.2013 г., както и сумата от 20,78 лв.,
съставляваща лихва за забава за периода от 08.12.2011 г. до 07.01.2014 г. ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 17.01.2014 г. до окончателното й плащане и за сумата от
25 лв., съставляваща разноски, но не и за разликата над сумата от 25 лв. до пълния предявен
размер от 75 лв., съставляваща разноски. Видно от приложения по делото изпълнителен
лист са присъдени в полза на ответника разноски в размер на 25 лв., съставляващи държавна
такса по ч.гр.д. № 00361/2014 г. на ПРС, по отношение на които е изтекла петгодишната
погасителна давност по изложените съображения. Останалите разноски съставляват такси
по ТТРЗЧСИ и се дължат на ЧСИ, а не на ответника и са събрани във връзка с образуваното
изпълнително производство срещу длъжника. Липсват твърдения от страна на ищеца, тази
сума от 75 лв., какви точно разноски включва и не става ясно как се формира разликата над
присъдените разноски с изпълнителния лист в размер на 25 лв. до претендирания размер от
75 лв. след допуснатото в открито съдебно заседание изменение на размера на иска по чл.
214 ГПК.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и с оглед частичното уважаване исковата претенция
на ищцовата страна следва да бъдат присъдени доказаните разноски в общ размер на 253,39
лв., съгласно списък по чл. 80 ГПК. Неоснователно се явява възражението на ответника за
прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца, тъй като
същото е уговорено под минималния размер предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, което в
случая е 400 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответната страна следва да бъдат присъдени с
оглед изхода на спора разноски в размер на 16,12 лв., тъй като съдът счита, че с оглед
фактическата и правна сложност на делото дължимото юрисконсултско възнаграждение е в
размер на 50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439 ГПК, че Р. Г. С., ЕГН:
********** от гр. П., ж.к. „Т.“ 19, вх. Б, ет. 2, ап. 27 НЕ ДЪЛЖИ на „Водоснабдяване и
канализация“ АД“, сумата от 59,27 лв., главница съставляваща стойността на доставка на
питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от 04.10.2011 г. до
02.12.2013 г., както и сумата от 20,78 лв., съставляваща лихва за забава за периода от
08.12.2011 г. до 07.01.2014 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от
17.01.2014 г. до окончателното й плащане и за сумата от 25 лв., съставляваща разноски, за
които вземания е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 361/2014 г. по описа на
Пернишки районен съд, въз основа на който е образувано изп.д. № 1998/2014 г. по описа на
ЧСИ С. Б., поради изтекла погасителна давност.
5
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск на основание чл. 439 ГПК за разликата над сумата
от 25 лв., съставляваща разноски до пълния претендиран размер от 75 лв. като
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД – гр. Перник, ЕИК
********* да заплати Р. Г. С., ЕГН: ********** от гр. П., ж.к. „Т.“ **, вх. *, ет. * ап. ** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 253,39 лв. – разноски пред РС Перник.
ОСЪЖДА Р. Г. С., ЕГН: ********** от гр. П., ж.к. „Т.“ **, вх. *, ет. *, ап.** да
заплати на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД – гр. Перник, ЕИК *********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 16,12 лв., съставляваща сторени по делото
разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6