Р Е
Ш Е Н И Е № 83
гр. Пловдив, 07.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на тринадесети ноември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 14737 по
описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Ищцата Л. М. А. е предявила
против Н.И.Л., Г.И.Г. и М.И. Р. иск за прогласяване на нищожност поради липса
на съгласие на основание чл.**, ал.2 ЗЗД на договор за покупко-продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален акт №********; при условията на
евентуалност иск за прогласяване на нищожност поради привидност на основание
чл.**, ал.2 ЗЗД на същия договор за покупко-продажба; при условията на
евентуалност установителен иск за признаване за установено по отношение на
ответниците, че е собственик на процесния недвижим имот – апартамент,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ******, с площ от
45,79 кв.м., находящ се в ******, на основание придобивна давност.
Твърди се в исковата молба, че
ищцата и ****** й Г. К. А. (починал на ******) с договор за покупко-продажба от
14.12.1992 г. са придобили в режим на СИО процесния апартамент с идентификатор
№ ******, с площ от 45,79 кв.м., находящ се в ******. Ищцата посочва, се през
1997 г., по молба на Д. Б., с цел обезпечаване на задължението на последната
към А. В., заложила апартамента на едно трето лице – ответника Г.И.Г..
Поддържа, че сделката, обективирана в нотариален акт № ****** била
недействителна поради липса на съгласие за извършване на продажба и поради
привидност, като реалната сделка била не продажба, а предоставяне на
обезпечение – ипотека, за обезпечаване на дълга на едно трето лице – Д. Б., към
кредитора А. В.. Твърди, че за наличието на симулативната уговорка се съдело от
показанията на А. В. и на Г.Г., дадени по д.п. № 40/2005 г. – РЗБОП, гр.
Пловдив и по пр.пр. № 4246/2005 г. по описа на РП Пловдив. Моли за прогласяване
на нищожност на процесната сделка, поради липса на съгласие за обвързване,
евентуално – поради нейната привидност като симулативна сделка. При отхвърляне
на исковете за установяване на нищожност, предявява иск за собственост, основан
на първичен придобивен способ – давностно владение, считано от 1997 г. до
предявяване на иска. Излага твърдения, че от 1975 г. живее в имота, като никой
не е идвал в жилището, не я в притеснявал, а ответника Г.Г. не била виждала от
1997 г. Моли се за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответниците Н.И.Л. и Г.И.Г. със становище за
неоснователност на предявените искове. Ответниците не оспорват, че през 1997 г.
е сключен договор между ищцата и нейния *****, от една страна, и Г.Г., от
друга, за продажбата на процесния апартамент. Поддържат, че наведените от
ищцата пороци на сделката не биха могли да се противопоставят на ответника Л.,
който бил трето добросъвестно лице съгласно разпоредбата на чл.17, ал.2 ЗЗД.
Твърдят, че ищцата не владеела имота, а била негов държател, поради което не би
могла да го придобие по давност. Молят за отхвърляне на исковите претенции. Претендират
разноски.
Постъпил
е писмен отговор и от ответницата М.И. Р., чрез назначения й особен
представител. Поддържа, че искът за собственост е недопустим по отношение на
нея, тъй като се била разпоредила с притежаваните от нея идеални части, поради
което счита, че производството в тази част следва да се прекрати. Излага
становище за неоснователност на предявените искове за нищожност. Твърди, че
сключеният договор бил валидна правна сделка, като твърдените от ищцата пороци
не били налице. Оспорва изложената от ищцата фактическа обстановка. Моли за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
и гласни доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа страна:
От нотариален акт за продажба на
недвижим имот № ***** се установява, че Л. М. А. и Г. К. А. продават на Г.И.Г.
следния недвижим имот, а именно: апартамент № *****, находящ се в гр. *****, с
площ от 45,79 кв.м., като продавачите се легитимират са собственост на
основание договор от 14.12.1992 г.
Видно от нотариален акт за
покупко-продажба №*****, Г.И.Г. и М.И.Г. продават на Н.И.Л. процесния недвижим
имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ******.
От удостоверение за сключен
граждански брак № ***** се установява, че Г.И.Г. и М.И. Р. са сключили
граждански брак на *****.
По делото е представено
пълномощно рег. № *****, с което Г.И.Г. и М.И.Г. упълномощават А. Т.
В. да се разпорежда с процесния недвижим имот от тяхно име и за тяхна сметка.
Видно от удостоверение за
наследници № ******, издадено от Община Пловдив, район Южен, Г. К. А. е починал
на ******, като е оставил за свои законни наследници Л. М. А. – *****, Й. Г. А.
– *** и И. Г. М. – *****.
По делото са събрани и гласни
доказателствени средства чрез разпит на по един свидетел на всяка от страните.
От показанията на разпитаната на ищцата свидетелка Д. М. Б. се установява, че познава
ищцата от 1985 г., като от тогава до 2017 г. тя е живяла в процесния имот гр. *****.
Изяснява, че през 2017 г. ЧСИ я извел от жилището. Пояснява, че през 1996 г. –
1997 г. ищцата и нейният ***** решили да и помогнат, като заложат апартамента
си в полза на познат на свидетелката, който и дал в заем пари. Свидетелката
върнала заетите суми, но заемателят – А., отказал да прехвърли отново
апартаметна на ищцата. Установява, че до 2017 г. никой не е ходил в имота на
ищцата, тя живеела там спокойно.
От показанията на свидетеля А.
Т. В. се установява, че ищцата е продала на ответника Г.Г. процесния
апартамент, като след сделката последният не бързал да влезе във владение. Изяснява,
че първите две години след продажбата Г. е казвал, че иска да се нанесе в
жилището, като ходел при ищцата няколко пъти. Последната от своя страна го
помолила да почака малко. Свидетелят пояснява, че ответникът Г. заплащал
данъците за имота, а в един момент решил да го продаде и упълномощил свидетеля
за това. След като ищцата разбрала, че имотът ще се продава, тя сложила желязна
врата и така възпрепятствала всякакъв достъп до жилището. Изяснява, че врата
била поставена преди повече от десет години, като ищцата не допускала свидетеля
и ответника Г. до имота и им казала, че нямат работа с нея.
При така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните в
настоящата съдебна инстанция доказателства и доказателствени средства, съдът по
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна страна:
По
допустимостта на исковете за нищожност по чл.**, ал.2 ЗЗД:
Ищцата
предявява иск за прогласяване на нищожност на договор за продажба на недвижим
имот, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба от 05.03.1997 г., с
който тя и ****** и са продали на ответника Г.Г. притежавания от тях в режим на
СИО недвижим имот, поради липса на съгласие, евентуално поради неговата
привидност. По делото няма спор, че преди прехвърлителната сделка имотът е бил
съсобствен в режим на СИО между ищцата и покойния й вече ***** Г. А., по силата
на договор за продажба от 1992 г. Установява се също, че ****** на ищцата е
починал през 2003 г., като е оставил за свои законни наследници ***** си и
двете си ****. При тези обстоятелства, ищцата е съсобственик на имота, като
останалите съсобственици са нейните ****, които по силата на наследственото правоприемство
са придобили по 1/6 идеална част от наследствения имот, т.е. ищцата би следвало
да се легитимира като собственик на общо 4/6 идеални части от имота, предмет на
оспорената правна сделка.
Съдебната
практика последователно приема, че когато самият ищец твърди и представя
доказателства, че не е собственик на целия имот, предмет на договора, чиято
нищожност се иска да бъде прогласена, а само на идеална част, предвид
принципната забрана на чл.**, ал.2 ГПК да не се предявяват пред съда чужди
права от свое име (освен в изрично предвидените в закона случаи на процесуална
субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води
иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, т.е. той може
да предяви иска за прогласяване на нищожност на договора само досежно идеалната
част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да
предявят иск за нищожност на останалата част от договора и признат от закона
правен интерес от това имат единствено останалите съсобственици на имота. Поради
това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия
договор, този иск, като предявен в нарушение на императивната процесуална
забрана на чл.**, ал.2 ГПК, е допустим в частта му, с която се претендира
нищожността досежно идеалните части на останалите съсобственици, които не са
предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си – ищец. В
този смисъл – решение № 208 от 14.07.2014 г., постановено по гр.д. № 6302 по
описа за 2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 397 от
03.10.2012 г., постановено по гр.д. № 1604 по описа за 2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 205 от 05.11.2013 г., по гр.д. № 1415
по описа за 2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 213 от
25.02.2014 г. по гр.д. № 48 по описа за 2013 г. на ВКС и др.
Предвид
изложените съображения, доколкото ищцата твърди, а и доказа да е била
съсобственик на имота, предмет на оспорената правна сделка, то тя има интерес
от прогласяване на тази нищожност само досежно притежаваната от нея идеална
част, а именно – до 4/6 идеални части. За разликата над притежаваните от ищеца
права до пълната собственост ищцата няма правен интерес от предявяване на иска
за прогласяване на нищожност. Противното би представлявало упражняване на чужди
права, което законът съгласно чл.**, ал.2 ГПК не допуска в настоящия случай.
Затова производството по делото следва да се прекрати частично по отношение на предявените
искове за прогласяване на нищожност на наведените основание – липса на съгласие
и привидност, на договора за продажба от 1997 г., за разликата над 4/6 идеални
части до пълната собственост от процесния недвижим имот.
По главния иск с правно
основание чл.**, ал.2, предл. 2 ЗЗД:
Наведеният
от ищцата порок по главния иск за нищожност е липса на съгласие – чл.**, ал.2,
предл. 2 ЗЗД, с твърдения, че продавачите не са целели обвързване по договор за
покупко-продажба на недвижим имот, като са нямали волята да продадат имота, а
да го ипотекират.
Липсата
на съгласие като порок водещ до нищожност на договора, трябва да е съзнателна
(съзнавана), без съзнателно намерение на страната да се обвърже с договора.
Този порок следва да се разграничава от абсолютната симулация, която също е
основание за нищожност на договора. Общото между двата е, че и във двата случая
липсва воля за обвързване. При липсата на съгласие едната или двете страни осъзнават,
че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на
договора, но без намерение за обвързване. Неизчерпателно сочени в теорията
и практиката примери за наличието на този порок са, когато съгласието е
изтръгнато чрез насилие, направено без намерение за обвързване – на шега, като
учебен пример и друго подобни. Във всички случай този порок е непоправим и непреодолим – за да породи
действие, договорът следва да бъде сключен отново. При абсолютната симулация
страните осъществяват външно фактическия състав на договора, за да създадат
привидност пред третите лица, че са обвързани от него, но са съгласни, че във
вътрешните им отношения остават необвързани. Така – решение № 6 от 31.01.2013
г. по гр.д. № 470 по описа за 2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г. на ВКС, IV г.о. и др.
В случая, ищцата не доказа твърдения
порок на волята – съзнавана липса на съгласие, с оглед изложените по-горе
принципни положения. Не се установи прехвърлителите по договора да не са целели
изобщо да не се обвържат с насрещната страна. Наведените от ищцата доводи се
доближат повече до основанието за нищожност – привидност, което е заявено като
евентуално, но за установяването на което е необходимо или обратно писмо, или
„начало на писмено доказателство“, последното допускащо доказване със
свидетелски показания.
Предвид
изложеното искът за признаване за установено, че процесния договор за
покупко-продажба на недвижим имот е нищожен поради липса на съгласие, следва да
се отхвърли като неоснователен.
Отхвърлянето на главния иск поражда
процесуалното условие за разглеждане на евентуално предявения иск за нищожност
поради привидност на договора.
По евентуалния иск с правно основание чл.**, ал.2,
предл. 5 ЗЗД:
На следващо място,
ищцата се позовава на нищожност на процесния договор поради неговата привидност
на основание чл.**, ал.2, предл.5 ЗЗД, като на първо място твърди наличието на
т.нар. „персонална симулация“ (сламен човек) – договорът да е сключен с
ответника Г.Г., а не с реалния съконтрахент А. В., и на второ място – симулация
досежно предмета на правната сделка – вместо продажба на имота реално сделката да
е била за неговото ипотекиране в полза на А. В..
Персоналната симулация няма изрична правна уредба, а се
разглежда като частен случай на привидната сделка. При нея симулацията не е във
волеизявлението, а в субектите, като привиден характер има само сделката между
истинския носител на правоотношението и лицето, чието име се „поставя“ е
сделката. Привидността се отнася до това кой е носител на правните последици по
договора. Въпреки особеностите на този вид симулация, в съдебната практика
(решение № 34 от 23.03.2015 г., постановено по гр.д. № 7201 по описа за 2013 г.
на ВКС) безпротиворечиво се приема, че доказването й се подчинява на правилото,
уредено в разпоредбата на чл.165, ал.2 ГПК. Разпоредбата на чл.164, ал.1, т.6 ГПК регламентира забрана за допустимост на свидетелските показания, когато с
тях ще се опровергава съдържанието на изходящ от страната частен документ,
освен ако е налице изрично съгласие на страните за това (чл.164, ал.2 ГПК). Процесуалният
закон в чл.165, ал.2 ГПК обаче допуска със свидетелски показания да се доказва
привидност на съгласието за сключване на договора, когато е изпълнено едно от
посочените условия: в делото да има писмени доказателства, изходящи от другата
страна или пък писмени доказателства, удостоверяващи нейни изявления пред
държавен орган, които доказателства да правят вероятно твърдението й, че
съгласието е привидно. В теорията и практиката тези документи се определят като
непълни обратни документи или още „начало на писмено доказателство“ – случаен
документ, който за разлика от „обратното писмо“, не разкрива пълно симулацията,
а създава някаква вероятност за нейното съществуване, което от своя страна
обосновава допустимостта на свидетелски показания за нейното пълно и главно доказване.
В този смисъл е многобройната практика на Върховния касационен съд – решение №
12 от 31.01.2019 г., по гр.д. № 2000/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 251/ 09.01.2015 г. по гр.д. № 7253 по
описа за 2013 г. на ВКС и много др.
За установяване на симулацията, ищцата направи искане за
допускане на гласни доказателствени средства, като за начало на писмено
доказателство сочеше изявление на страните по сделката пред държавен орган,
дадени по дознание № 40/2005 г. на РЗ БОП – гр. Пловдив и пр.пр. № 4246/2005 г.
по описа на РП Пловдив, че сделката е симулативна. Страната обаче не доказа да
е налице твърдяното от нея начало на писмено доказателства, доколкото се
установи от изисканата справка (л.87 от делото), че архивът е унищожен и
посочените преписки не се съхраняват. Затова твърденията, че ответникът Г. и
лицето А. В. да направили изявления пред държавен орган, които да правят
вероятно наличието било на персонална, било на абсолютна или относителна
симулация, останаха недоказани. Затова и съдът не допусна събирането на гласни
доказателствени средства за установяване на посочените обстоятелства. Поради
това и ищцата не доказа наведеното основание за нищожност – привидност на
договора и този иск ще се отхвърли като неоснователен.
Следва само за се допълни, че дори и да се беше приело,
че процесната сделка е симулативна и като така – и нищожна, то с оглед
разпоредбата на чл.17, ал.2 ЗЗД, третото лице, придобило права добросъвестно от
приобретателя по привидното съглашение (ответникът Н.Л.), запазва своите права,
доколкото те са придобити преди вписването на исковата молба за прогласяване на
нищожността.
С оглед отхвърлянето и на този иск, съдът следва да
разгледа и предявения евентуален иск за собственост, основан на първично
придобивно основание – давностно владение.
По евентуалния иск за собственост с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗС:
По неговата
допустимост:
С оглед заявеното от ответницата Р. възражение за
недопустимост на иска за собственост по отношение на нея, поради разпореждане с
правото на собственост с полза на ответника Л., съдът намира следното: Допустимостта
на установителния иск за собственост е обусловена от наличието на правен
интерес, който винаги се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието
на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги,
когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или
смущава правото му на собственост с фактически
или правни действия. Предвид изложените от ищцата твърдения, че ответникът Г.
и ответницата Р. са се разпоредили с имота в полза на ответника Л., които
формират спорния предмет, за ищцата е налице правен интерес от предявяване на
установителен иск за собственост както срещу първите двама ответници, макар да са
се разпоредили с имота преди завеждане на делото, така и срещу приобретателя на
имота. В този смисъл – задължителните постановки на т.3б от ТР № 4/2014 г. на
ОСГК на ВКС, а именно – налице е правен интерес от предявяването на иск за
собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди
завеждането на исковата молба. Затова възражението на ответната страна е
неоснователно. Предявеният иск за собственост е допустим и следва да се
разгледа по същество.
По основателността
на иска:
Давностното владение е оригинерно придобивно основание и
предполага осъществяването на фактическа власт върху процесния имот в определен
от закона срок, с намерение да се държи вещта като своя. Владението е легално
дефинирано в разпоредбата на чл.68, ал.1 ЗС, като негови основни елементи са
обективният (corpus) – осъществяването на фактическа власт, и субективният
(animus) – намерението за своене. Разпоредбата не посочва характеристиките на
упражняваната фактическа власт, така както това е било при правната уредба,
преди приемането на Закона за собствеността – чл.302 ЗИСС (отм.). Въпреки това
правната теория и съдебната практика са последователни, че владението трябва да
е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено. Така посочените признаци
на владението се явяват логическо продължение на посочените по-горе обективен и
субективен признак. Тяхното установяване предпоставя извода за това дали
упражняването на фактическа власт върху имота представлява владение.
В случая, ищцата твърди, че считано от 1975 г. живее в
имота, като през 1992 г. го е придобила заедно със ***** си с договор за
покупко-продажба, а през 1997 г. го е прехвърлила на ответника Г. с оспорената
от нея сделка, предмет на исковете за нищожност, разгледани по-горе. Релевантно
за реализиране на твърдения оригинерен придобивен способ е дали ищцата е
владяла имота с намерението да го свои повече от 10 години, след като тя се е
разпоредила с него с договора от 1997 г. По делото се установи, че за периода
от 1997 г. до 2017 г. ищцата е упражнявала фактическа власт по отношение на
жилището, където тя е живяла заедно със ***** си до неговата смърт, както и със
*** си. За тези обстоятелства сведения даде разпитаната на ищцата свидетелка, а
и те се подкрепиха от показанията на разпитания на ответника свидетел. От това
следва, че ищцата е реализирала обективния елемент – corpus, като е упражнявала фактическа власт за период от
повече от 10 години. По отношение на субективния елемент – дали е дължала вещта
като своя следва да се обсъди правното значение на извършеното прехвърляне на
имота през 1997 г. След този момент,
макар ищцата да е останала във фактическо държане на вещта, от правна страна, доколкото се
отхвърлиха исковете за нищожност, то това държане може да се квалифицира
единствено като недобросъвестно владение. Това е така, доколкото ищцата не е
владяла имота на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае,
че праводателят й не е собственик, или пък че предписаната от закона форма е
опорочена (аргумент за противното от чл.70, ал.1 ЗС). В този случай, следва да
се прави разграничение между обективната и формалната истина, които биха могли
да се различават като фактическо състояние на нещата. Така, установените от
свидетелката на ищцата обстоятелства, че последната винаги е била със
съзнанието, че имотът е неин и че тя никога не го е отчуждавала, не биха могли
да се приемат от съда като релевантни, доколкото тези факти касаят иска за
нищожност, основан на симулацията. В правната сфера на страните по спора сделката
от 1997 г., с която ищцата и ****** й са отчуждили имота си на ответника Г.,
който го е придобил в режим на СИО със своята *****, е валидна и не страда от
наведените пороци за нищожност. Въпреки това обаче няма пречка, след този
момент ищцата да е интервинирала във владение, което е обективирала на
собственика по договора за продажба. Именно това обстоятелство е от значение за
реализиране на твърдяното придобивно основание. То се доказа по делото. От
показанията на разпитания на ответника свидетел А. В., се установи, че ищцата е
поставила метална врата на апартамента преди повече от 10 години, като се е
противопоставила на ответника Г. и не го е допуснала до имота. Фактът, че това
действие е извършено преди повече от 10 години се потвърждава и от това, че
през 2004 г. ответникът Г. и ответницата Р. (преди Г.) са упълномощили
свидетелят В. да се разпореди с имота от тяхно име и за тяхна сметка, видно от
представените по делото пълномощно – л.110 от делото. Свидетелят В. пояснява,
че след като ищцата разбрала, че ще се продава имота, сложила желязна врата и
ограничила всякакъв достъп до жилището. С тези си действия ищцата явно и
недвусмислено е манифестирала намерението си да владее вещта като своя. От този
момент, най-късно от 2004 г., до месец октомври 2017 г., когато ищцата е
отстранена от жилището от частен съдебен изпълнител, е изтекъл изискуемият от закона
10 годишен давностен срок. Не се събраха доказателства в този период да е прекъсвано
владението, поради което се е проявил и изискуемият признак за непрекъснатост
на владението.
По изложените съображения, съдът намира, че предявеният
иск за собственост е основателен и ищцата следва да бъде призната за собственик
на процесния недвижим имот на основание давностно владение, продължило повече
от 10 години, считано от 1997 г.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни с оглед отхвърлянето на част от исковете и уважаването на друга част.
Ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК има право на разноски съразмерно с уважения
иск за собственост. Последната е освободена от такси и разноски на основание
чл.83, ал.2 ГПК, поради което с оглед разпоредбата на чл.78, ал.6 ГПК
ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на бюджета на съдебната
власт сумата в размер на 233,90 лв. за ДТ. Ответницата М. Р. следва да бъде
осъдена да заплати и сумата от 650 лв., представлявала опреденото от съда
възнаграждение за назначения и особен представител. Ищцата претендира и
разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 и ал.2 ЗАдв.,
поради което в полза на адв. С.Д. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1250 лв. Ответниците
също имат право на разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК съразмерно с
отхвърлената част от исковете. Претендират се разноски за адвокатско
възнаграждение, в размер на 1000 лв. за всеки ответник. Страната обаче не е
изпълнила изискванията на т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По делото не са
представени договори за правна защита и действие, в които всеки от ответниците
са уговорили претендирания адвокатски хонорар. По делото са приложени
единствено пълномощни (л. 65 и л. 67), изходящи и подписани само от ответниците,
в които е записано, договореният адвокатски хонорар е в размер на 1000 лв.,
като същият е изплатен изцяло и в брой към момента на подписване на пълномощното.
Последното волеизявление обаче не удостоверява по никакъв начин постигнато
между страните съгласие по двустранния договор за правна помощ досежно цената
на предоставената услуга, от което следва, че по делото не се доказа наличие на
договор. Не е достатъчно само едната страна да е удостоверила изплащане на
възнаграждението, а е необходимо за присъждане на сторените от страната
разноски за адвокатски хонорар, да се докаже и тяхното уговаряне. Такава
договорка не се доказа по делото, като нито към писмения отговор, нито
впоследствие процесуалните представители на ответниците представиха договори за
правна защита и съдействие, подписани и от двете страни – както от адвокатите,
така и от доверителите. Затова претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на по 1000 лв. не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №
14737 по описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, III гр. състав, В
ЧАСТТА МУ по отношение на предявения от Л. М. А., ЕГН: **********, адрес: ***
против Г.И.Г., ЕГН: **********, адрес: ***, М.И. Р., ЕГН: **********, адрес: ***
и Н.И.Л., ЕГН: **********, адрес: *** иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че договор за покупко-продажба на недвижим имот,
обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № *****, е нищожен поради
липса на съгласие, евентуално поради привидност, за разликата над 4/6 идеални части до пълната собственост досежно
недвижимия имот, представляващ СОС с идентификатор № ****** по Кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, одобрени със Заповед № ******,
находящ се в гр. *****, ******, представляващ апартамент № ** с площ от 45,79
кв.м., ведно с прилежащото избено помещение № * с площ от 2,76 кв.м. и 0,572 %
идеални части от общите части на сградата с идентификатор № ******, при съседни
самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: СОС с идентификатор № ****** и
СОС с идентификатор № ******, под обекта: СОС с идентификатор № ******, над
обекта: СОС с идентификатор № ******.
В
тази част решението има характер на определение.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. М. А., ЕГН: **********,
адрес: *** против Г.И.Г., ЕГН: **********, адрес: ***, М.И. Р., ЕГН: **********,
адрес: *** и Н.И.Л., ЕГН: **********, адрес: *** иск с правно основание чл.**, ал.2, предл.2 ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че договор за покупко-продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № *****,
е нищожен поради липса на съгласие, до
размера на 4/6 идеални части от недвижимия имот, представляващ СОС с
идентификатор № ****** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
Пловдив, одобрени със Заповед № ******, находящ се в гр. *****, ******,
представляващ апартамент № ** с площ от 45,79 кв.м., ведно с прилежащото избено
помещение № * с площ от 2,76 кв.м. и 0,572 % идеални части от общите части на
сградата с идентификатор № ******, при съседни самостоятелни обекти в сградата:
на същия етаж: СОС с идентификатор № ****** и СОС с идентификатор № ******, под
обекта: СОС с идентификатор № ******, над обекта: СОС с идентификатор № ******.
ОТХВЪРЛЯ евентуално предявения от Л. М.
А., ЕГН: **********, адрес: *** против Г.И.Г., ЕГН: **********, адрес: ***, М.И.
Р., ЕГН: **********, адрес: *** и Н.И.Л., ЕГН: **********, адрес: *** иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за
покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба на
недвижим имот № *****, е нищожен поради привидност, до размера на 4/6 идеални части от недвижимия имот, представляващ
СОС с идентификатор № ****** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. Пловдив, одобрени със Заповед № ******, находящ се в гр. *****, ******,
представляващ апартамент № ** с площ от 45,79 кв.м., ведно с прилежащото избено
помещение № * с площ от 2,76 кв.м. и 0,572 % идеални части от общите части на
сградата с идентификатор № ******, при съседни самостоятелни обекти в сградата:
на същия етаж: СОС с идентификатор № ****** и СОС с идентификатор № ******, под
обекта: СОС с идентификатор № ******, над обекта: СОС с идентификатор № ******.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по предявения иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗС по
отношение на Г.И.Г., ЕГН: **********, адрес: ***, М.И. Р., ЕГН: **********,
адрес: *** и Н.И.Л., ЕГН: **********, адрес: ***, че Л. М. А., ЕГН: **********,
адрес: *** е собственик на основание придобивна
давност, въз основа на давностно владение на следния недвижимия имот,
представляващ СОС с идентификатор № ******
по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, одобрени със
Заповед № ******, находящ се в гр. *****, ******, представляващ апартамент № **
с площ от 45,79 кв.м., ведно с
прилежащото избено помещение № 6 с площ от 2,76 кв.м. и 0,572 % идеални части
от общите части на сградата с идентификатор № ******, при съседни самостоятелни
обекти в сградата: на същия етаж: СОС с идентификатор № ****** и СОС с
идентификатор № ******, под обекта: СОС с идентификатор № ******, над обекта:
СОС с идентификатор № ******.
ОСЪЖДА Г.И.Г., ЕГН: **********,
адрес: ***, М.И. Р., ЕГН: **********, адрес: *** и Н.И.Л., ЕГН: **********,
адрес: *** на основание чл.78, ал.6 ГПК да заплатят в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив сумата в размер на 233,90 лв. (двеста тридесет и три лева
и деветдесет стотинки) – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА М.И. Р., ЕГН: **********,
адрес: *** на основание чл.78, ал.6 ГПК да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив сумата в размер на 650 лв. (шестстотин и петдесет лева) –
разноски за възнаграждение за особен представител.
ОСЪЖДА Г.И.Г., ЕГН: **********,
адрес: ***, М.И. Р., ЕГН: **********, адрес: *** и Н.И.Л., ЕГН: **********,
адрес: *** на основание чл.78, ал.1 ГПК, във вр. чл.38, ал.2 ЗАдв., да заплатят
на адвокат С.Г.Д., личен № *******, сумата в размер на 1250 лв. (хиляда двеста и петдесет лева) – разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив, а в частта му, имаща характер на
определение може да се обжалва в едноседмичен срок от уведомяването с частна
жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.