№ 304
гр. София , 30.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на шестнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20201000502769 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 2360/21.04.2020 г., постановено по гр. д. № 11257/2018 г. по описа на
СГС, I ГО, 24 състав, частично е уважен предявеният от К. М. С. срещу ЗД „Бул Инс” АД
осъдителен иск с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 40000 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 18.08.2015 г. - смъртта на внука на
ищцата (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 100000 лв.),
ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 18.08.2015 г. до
окончателното й изплащане.
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че ищцата е доказала
своята активна материална легитимация, тъй като в процеса на доказване е установила, че,
макар и да не е измежду близките на починалия при настъпване на процесното
застрахователно събитие – С. Б. С. (нейно внуче), съгласно ППВС № 4/1961 г. и ППВС №
5/1969 г., е измежду лицата, описани в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС, които имат право да получат заместващо обезщетение за причинените им
неимуществени вреди от смъртта на техен близък, а именно че е изградила с починалия
трайна и дълбока емоционална връзка, като вследствие смъртта търпи продължителни
болки и страдания, извън обичайните, които за конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени. Счел е, че определеното съобразно уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за
справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от
настъпване на процесното застрахователно събитие не следва да бъде намалено на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като починалият внук на ищцата чрез своето поведение не е
допринесъл в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на вредоносния резултат.
1
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника
в частта, в която е уважен осъдителният иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на сумата от 40000 лв., представляваща заместващо
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на внука на ищцата.
Въззивникът поддържа, че определеното обезщетение е силно завишено, противоречащо на
принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Счита, че в конкретния случай бабата на
починалия не е измежду кръга на лицата, които имат право да бъдат обезщетени при
доказана трайна и дълбока емоционална връзка съгласно ТР №1/2016г. на ОСГТНК на ВКС,
тъй като не се установява от събраните по делото доказателства правнорелевантният факт на
изключителна духовна близост между нея и починалия при настъпване на процесното
застрахователно събитие внук, като това духовно състояние да е било трайно (да е
продължило от неговото детство до кончината му) и дълбоко (извън общоприетата близост
и привързаност между баба и внук).
Въззиваемата-ищца е подала в законоустановения срок писмен отговор на въззивната
жалба, в който я оспорва, като излага подробни съображения в тази насока - счита за
доказано правнорелевантното обстоятелство, че ищцата е гледала починалия й внук от
неговото раждане, като е полагала грижа, съответна на майчината.
Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищцата в частта, в която
осъдителният иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени
вреди е отхвърлен над сумата от 40000 лв. до пълния му предявен размер от 100000 лв.,
поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
СГС, I ГО, 24 състав, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 1
КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което
следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а
служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Правната норма, регламентирана в чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), урежда и гарантира
правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на
претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото
противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”,
обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква
имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи материални предпоставки
(юридически факти): 1) застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил
имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-
следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска
отговорност” между делинквента и ответника – застраховател.
Както бе изяснено, въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив –
арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което той следва да се произнесе само по релевираните във
въззивната жалба и писмения отговор на въззивната жалба правни доводи. Следователно,
2
правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се
съсредоточава върху обстоятелството дали ищцата е от кръга на увредените лица, които
притежават субективно право на застрахователно обезщетение за причинените й
неимуществени вреди при смърт на близък, респ. ако притежава активна материална
легитимация в настоящия процес, какъв е интензитетът и обемът на причинените й
неимуществени вреди, респ. дали първоинстанционният съд правилно е приложил
критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера
на заместващото обезщетение.
Основателен е правният довод на въззивника за неправилност на
първоинстанционното решение, тъй като СГС необосновано е достигнал до правния извод,
че ищцата, която е баба на починалия при настъпване на процесното застрахователно
събитие С. Б. С., е измежду кръга от лица, които притежават субективното право да получат
заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техен
близък. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г.,
ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.V.1961 г. и ППВС №
5/24.ХI.1969 г., както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в съответния установен по делото случай е справедливо да бъдат
обезщетени. В мотивите на решението се подчертава, че най-близките на починалия (по
смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят
пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални
болки и страдания от загубата му. С ППВС № 5/24.ХI.1969 г. е допълнен кръгът на най-
близките, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, извън тези, изброени в
ППВС № 4/25.V.1961 г., а именно материалноправно легитимирани са и отглежданото, но
неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие
непозволено увреждане. Както е изяснено обаче в тези задължителни за правосъдните
органи тълкувателни акта на ВС, респ. на ВКС, правото на най-близките да получат
обезщетение не е абсолютно – то може да бъде упражнено, ако претендиращият
обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е
справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. В
задължителния за правосъдните органи тълкувателен акт е прието, че макар и
бабите/дядовците и внуците, да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което
връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия
близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му
неимуществени вреди само по изключение, а именно когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези
случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на
родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик
да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание
да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69
г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на
починалия.
Терминът „изключителност” от лексикална (семантична) гледна точка означава
обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното проявление на фактите
и явленията в обективната действителност, т.е. когато неговите проявни форми излизат
3
извън повтарящото се в живота правило за поведение (събитието е извънредно, специално).
В този смисъл, изключението се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се,
извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда, развива
се и получава духовна, морална и материална подкрепа.
Следователно, духовната връзка между починалия и родственика (в конкретния
случай между внук и баба) трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и в
по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното българско общество
емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на близък родственик
значително да превишава интензитета на естествената горест, чувство за безпомощност и
трагична непрежалимост. В обратната ситуация - когато преживелият родственик е в
състояние в един сравнително кратък период от време (когато неблагоприятните
емоционални последици за неговата духовна сфера от кончината на негов близък - внук, са
преодолими и той би могъл да възстанови не само социалните си общувания, но и радостта
от живота, свързана с преодоляване на ежедневни трудности в своята професия, бит и най-
близък семеен кръг) да се отдели от естественото състояние на скръб, мъка и вглъбеност, то
изживените болки и страдания при трагичната кончина на негов близък не биха се
отличавали с изключително висок интензитет, в какъвто смисъл са дадените тълкувателни
разяснения на ВКС.
В конкретния случай, за да възникне активната материална легитимация на ищцата
(баба на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие), следва в
процеса на доказване да се установи чрез главно и пълно доказване от К.С. (по несъмнен,
безспорен начин, както предписва правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК), че тя е
изградила със своя починал родственик (нейния внук) такава духовна и емоционална връзка,
сходна с тази между син и майка, която да е била трайна, като болките и страданията от
загубата на по-младия родственик да са с по-висок интензитет от обичайните, както и те да
са продължили в относително дълъг период от време. Такъв житейски конекситет би
възникнал, напр. когато отношенията между внук и баба са били сходни с тези,
съществуващи между родител и дете - при смърт на родител (биологичен или осиновител),
при лишаване от родителски права, при фактическо трайно дезинтересиране на родителя от
неговото дете (вкл. когато виновно трайно не полага грижи за детето и не дава издръжка),
продължителна обективна фактическа невъзможност на родителя да се грижи и възпитава
детето си, като в тези случаи бабата и дядото изцяло заместват родителската грижа и
отговорност. Едва в тази житейска ситуация, когато внукът възприема своята баба като
изключително близък човек, на когото основно да е разчитал през своето социално и
нравствено съзряване, смъртта на този близък родственик би довело до травматични
последици в психиката на бабата, които би следвало, с оглед на критериите за
справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обезщетени чрез
заплащане на заместващо обезщетение - чрез присъждане на конкретна парична сума.
От събраните по делото доказателства - свидетелските показания (за по-голяма
прецизност настоящият съдебен състав следва да изясни, че възприема фактическите изводи,
до които е достигнал първоинстанционният съд при обсъждане на възпроизведените от
свидетелите пред съда субективни възприятия по отношение на взаимната привързаност
между ищцата и нейния внук, поради което не следва да ги преповтаря, а да препрати в тази
4
част към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, като по този начин
те стават част от фактическите съждения на въззивния съд), обаче не се установи
превишаващи естествената скръб и горест у ищцата от трагичната кончина на нейният внук,
които да обуславят изключителността на тези негативни емоционални състояния, респ. не
се установи, че те са продължили в един продължителен период от време, като са били
съпроводени с дълбока депресия и чувство на безизходица и непреодолимост. Напротив -
СГС задълбочено, аналитично и съобразно конкретния житейски контекст, при преценка на
всички приети за установени от него правнорелевантни факти, е достигнал до обоснования
фактически извод, че от свидетелските показания се изясняват близките отношения между
ищцата и нейния внук, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа и
емоционална близост. Но макар и бабата в отделни моменти от живота на починалия да е
полагала значителни грижи за него при отглеждането и възпитанието му (от раждането му
тя е живяла заедно в едно домакинство с разширения семеен кръг на внука си), не се
установяват между бабата и нейният внук да се изградени такива взаимни отношения, които
да характеризират тяхната обич, взаимна признателност и привързаност като
изключителни, поради което изпитаните болки и страдания от бабата при кончината на
внука й не се отличават с интензитет и продължителност (трайност) над обичайните за
съответната родствена връзка (при конкретната житейска ситуация). Изцяло в съответствие
с нормалната човешка логика, а и следователно правно обосновано се явява съждението на
първоинстанционния съд, че след настъпване на процесното ПТП напълно естествено е
ищцата да се е намирала в стресово състояние, емоционално напрегната, с непрестанно
чувство на тъга и болка, като е била за известен период емоционално дебалансирана. От
събраните доказателства не се установи, че бабата изцяло е поела грижите за отглеждане и
възпитание на внука си (през цялото му съзряване като личност), за да могат техните
отношения да се окачествят като изключение от общоприетите близки взаимовръзки между
родственици в традиционното българско общество. Обстоятелството, дали ищцата е
изпитвала по-силни чувства към починалия внук за разлика от останалите й внуци, е
ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на делото. От друга страна,
напълно в съответствие с наложилите се традиции и обществен морал в българското
семейство е бабата да помага на по-младите родители при отглеждането на детето, особено
ако те са на крехка възраст или работят, какъвто е настоящият случай.
Нещо повече, въззивният съд не отрича и пренебрегва мъката, която е изпитвала
ищцата при смъртта на своя внук, но, както бе изяснено, за да възникне в нейния
патримониум субективно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинените й
неимуществени вреди, следва да се установят превишаващи по интензитет (над
обичайните) негативни емоционални преживявания. И когато от събраните по делото
доказателствени средства съдът не установи тези превишаващи нормалните, обичайните
болки и страдания при кончината на много близък родственик, той прилага точно и
правилно закона съобразно задължителните за него тълкувателни разяснения.
При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства и изложените правни
5
съображения настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правен извод, че не е
установено в процеса на доказване, че ищцата е активно материално легитимирана -
съобразно критериите за справедливост (пояснени и с ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д.
№ 1/2016 г., ОСНГТК) да получи заместващо обезщетение за претърпените болки и
страдания от трагичната кончина на нейния внук.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, не
съвпада с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва
да бъде уважена, а обжалваното решение да бъде отменено - в обжалваната част, като
предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД трябва
изцяло да бъде отхвърлен. Решението трябва да бъде отменено и в частта, представляваща
по своето правно естество определение, в която в полза на бюджета на СГС е присъдена на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК държавна такса в размер на 1720
лв., а на основание чл. 38, ал. 2 ГПК в полза на адв. М. Б. Н.-Т. от САК е определено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2076 лв. с ДДС.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника трябва
да се присъди допълнително сумата от 1814,40 лв. (над определената от СГС сума в размер
на 2721,60 лв. - след приетото за основателно възражение на ищцата по реда на чл. 78, ал. 6
ГПК за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение), а на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззивника сумата от 2960 лв.,
представляваща сборът от заплатената държавна такса за въззивното обжалване и
заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС за осъщественото процесуално
представителство пред САС (неоснователно се явява релевираното възражение за
прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2160 лв.,
тъй като с оглед на обжалваемия материален интерес нормативно установеният минимум е в
размер на 2076 лв. с ДДС).
Мотивиран от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2360/21.04.2020 г., постановено по гр. д. № 11257/2018 г. по
описа на СГС, I ГО, 24 състав, в частта, в която е уважен предявеният от К. М. С., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ул. „***” № * срещу ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джеймс Баучер” № 87 иск с правно
основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 40000
лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП,
настъпило на 18.08.2015 г. - смъртта на нейния внук, ведно със законната лихва върху
главното парично притезание от 18.08.2015 г. до окончателното й изплащане; в частта, в
която ЗД „БУЛ ИНС” АД е осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4
ГПК да заплати в полза на бюджета на СГС държавна такса в размер на 1720 лв., както и в
частта, в която ЗД „БУЛ ИНС” АД е осъдено на основание чл. 38, ал. 2 ГПК да заплати на
адв. М. Б. Н.-Т. от САК адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2076 лв. с ДДС,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. М. С. срещу ЗД „БУЛ ИНС” АД иск с правно
6
основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 40000
лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП,
настъпило на 18.08.2015 г. - смъртта на нейния внук, ведно със законната лихва върху
главното парично притезание от 18.08.2015 г. до окончателното й изплащане.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К. М. С. да заплати на ЗД „БУЛ ИНС” АД
допълнително сумата от 1814,40 лв. - съдебни разноски пред СГС, а на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 2960 лв. – съдебни разноски пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7