Решение по дело №116/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС.

Образувано е по подадена касационна жалба от Д. Ю. С., [ЕГН], понастоящем в Затвора Пловдив, чрез пълномощник адв. Х., срещу Решение № 2204/05.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1158/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, Х състав.

Твърди се неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, като искането от съда е същото да бъде отменено и вместо него да постанови друго по същество, с което да се осъди ГДИН да заплати претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Претендират се сторените по делото разноски, а така също и от страна на адв. Х. присъждане на адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът по касационната жалба - ГДИН – гр. София, чрез процесуален представител юриск. Ч., счита същата за неоснователна, като становище излага в депозиран от него писмен отговор.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив два заключение за неоснователност на подадената касационна жалба.

Административен съд – Пловдив, Двадесет и първи състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с жалбата касационни основания, намира за установено следното.

Касационната жалба е предявена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, подадена е в срок, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството по адм. дело № 116/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, Х състав се е развило по искова молба на Д. Ю. С. срещу ГДИН, като е прието, че с нея се претендират два обективно съединени иска в общ размер на 40 000 лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени при пребиваването му в Затвора Стара Загора и Затвора Пловдив за периода от 13.12.2022 г. до 04.05.2023 г. вкл. (датата на депозиране на исковата молба), от които 20 000 лв. за Затвора Стара Загора и 20 000 лв. за Затвора Пловдив. По този начин исковата молба е докладвана в първото по делото о.с.з., съответно поддържана от ищеца и без възражения от ответника. Прието е също така, че според ищеца, нанесените му неимуществени вреди се изразяват в неосигуряване на медицинско обслужване и последващо лечение във връзка със заболяване на лявото му ухо.

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, както и във връзка с дадените указания за подлежащите на установяване факти и обстоятелства и последиците от недоказването, е дадена възможност да се ангажират доказателства, като е допуснато събирането на поисканите доказателства, като по този начин съдът е изяснил фактическата обстановка.

С обжалваното решение съдът, след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на разпоредбата на чл. 284 от ЗИНЗС, е стигнал до извод, че твърденията за неосигураване на медицинско обслужване са оборени от представените от ответника неоспорени справки и приложената медицинска документация, като не са установени действия/бездействия на длъжностни лица, от които ищецът да е претърпял вреди в тази връзка, а от своя страна ищецът не е направил никакви доказателствени искания по отношение тези си твърдения, освен разпита на свидетеля Вълков, поради което тези оплаквания са приети за изцяло неоснователни и недоказани. Посочено е на следващо място, че на ищеца е било предоставено своевременно медицинско лечение - лекуван е медикаментозно, с което здравословните му проблеми са били временно овладяни и многократно е бил хоспитализиран, същият категорично е отказвал предлаганото му лечение в УМБАЛ Стара Загора, защото е целял прекъсване изпълнението на наказанието, а оперативното лечение, което е отказал, е можело да реши здравословните му проблеми, поради което и болките и страданията, които е претърпял и периодичното влошаване на здравословното му състояние, е прието, че не се дължат на действия и бездействия на затворническата администрация, а единствено и само на поведението на ищеца, тъй като той е отказал предложеното лечение. Относно действията и бездействията на администрацията на ЗОЗТ „Черна гора” при Затвора Стара Загора, които да са в причинно-следствена връзка с претърпените от ищеца вреди, изразяващи се в отказ на администрацията да преведе С. в желаното от него лечебно заведение, а именно УМБАЛ „Пълмед” гр. Пловдив, е прието, че същите са изцяло недоказани в производството и освен това не се отнасят до бездействия или действия на администрацията на затвора, които могат да имат пряка причинно-следствена връзка с претърпени от ищеца вреди. Относно промяната на режима на изтърпяване на наказанието е посочено, че актовете и отказите, включително мълчаливите на началника на затвора, когато той е компетентен за промяната на режима, имат качеството на административни актове, подлежащи на самостоятелно оспорване, а не са действия или бездействия по смисъла на чл. 284 от ЗИНЗС. Посочено е също така, че няма данни да е искана промяна на режима в по-лек, а отказите да бъде прекъснато изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ не могат да бъдат вменени на затворническата администрация, тъй като компетентен за това е окръжният прокурор по местоизпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ съгласно чл. 447, ал. 1 от НПК. Установяването и лекуването на заболяване е прието, че също не е от компетентността на затворническата администрация и от подробно описаните медицински документи, обективиращи извършени прегледи от лекар в местата за лишаване от свобода и от външни специалисти, както и предоставени медикаменти, решаващият съд не е установил С. да е бил лишен от медицинска помощ, каквото е условието по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. При така установеното, съдът е приел, че не е доказано до прекъсване на изтърпяването на наказанието на С. да не е бил осигурен достъп и съдействие за установяване и диагностициране на заболяването му и че поради фактически действия и бездействия на затворническата администрация същият не е лекуван своевременно и правилно.

Решението на съда е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

На първо място е необходимо да се посочи, че видно от изложените в исковата молба твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, което се подкрепя и от възраженията в касационната жалба, същите се концентрират единствено и само в нарушение от страна на Началника на Затвора Стара Загора и Директора на Медицинския център към Затвора Стара Загора на разпоредбата на чл. 137 от ЗИНЗС, респ. чл. 9 от Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, доколкото С. не твърди, че по отношение на него не е било осигурено медицинско обслужване (както е приел решаващият съд), а че не е бил изпратен в посоченото от него лечебно заведение, а именно УМБАЛ „Пълмед“.

Следва в тази връзка да бъде съобразено, че съгласно чл. 137 от ЗИНЗС, при несъгласие с определената диагноза или назначеното лечение лишеният от свобода за своя сметка може да поиска консултация със специалисти от други лечебни заведения, като в този случай на консултанта се осигурява достъп до молителя. Съответно директорът на болницата или на медицинския център е длъжен да запознае съответния специалист с медицинската документация по случая, като становището на специалистите от другите лечебни заведения има консултативен характер и те не могат да определят мястото, където ще се провежда лечението. Идентична е и разпоредбата на чл. 9 от посочената по-горе наредба.

Или, необходима предпоставка за извършване на консултация на лишения от свобода за негова сметка със специалист от друго лечебно заведение, е изразеното несъгласие с определената диагноза или назначеното от МЦ към затвора лечение.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с разпореждането за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването, в т.ч. на ищеца, че е негова доказателствената тежест за установяване на фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

В конкретния случай от страна на ищеца, комуто е доказателствената тежест, не са ангажирани доказателства, от които да се установи по безспорен начин какви действия е следвало да предприемат Началникът на Затвора Стара Загора и Директорът на Медицинския център към Затвора Стара Загора, сезирал ли ги е с молба от кога и за какво, имал ли е искане до Медицинската комисия към ГДИН по чл. 138 от ЗИНЗС, имал ли е искане до началника на затвора по чл. 137, ал. 1 от ЗИНЗС за външна консултация като несъгласен с епикризата и коя точно епикриза, респ. с кое точно лечение. Това, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ищеца не са ангажирани конкретни доказателства, досежно наведените твърдения за нарушения на чл. 137 от ЗИНЗС, е самостоятелно основание да се приеме, че не се установява през исковия период С. да е бил подлаган на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС. Последното прави извода на съда верен като краен резултат.

Възраженията на касатора, които са в насока, че съдът се е произнесъл по спор, с който не е бил сезиран, настоящият съдебен състав намира за неоснователни, доколкото изложените съображения от решаващия съд са допълващи мотивите за недоказаност на исковите претенции и не са самостоятелно основание за тяхното отхвърляне.

Така установеното до тук обосновава и изводите на настоящия състав за неоснователност на касационната жалба. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ХХІ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2204/05.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1158/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, Х състав.

Решението е окончателно.