Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 15.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 17.10.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Емилия Донкова
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 222 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс. Образувано е по въззивна жалба от И.А. и К.А.
срещу решение № 1 от 09.01.2018г., постановено по гр.д. № 465/2017г. по описа
на Костинбродския районен съд, с което е отхвърлен
предявеният от тях иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника И.И. да им заплати сумата 15000 лв. Жалбоподателите изтъкват,
че първоинстанционният съд не е изготвил доклад на
делото и не е разпределил доказателствената тежест
между страните, поради което те били лишени от възможността да предприемат
действия по доказване на иска си. Оспорват мотивите на обжалваното решение и
сочат, че съдът не им е дал указания за насочване на иска срещу необходим
другар, в случай, че е счел това за необходимо. Заявяват, че въпреки липсата на
изрична уговорка в този смисъл, са преценили, че ответникът следва да им върне
половината от дадената в заем сума. Подчертават, че са оспорили подписа му под
подадения отговор, но, независимо от направеното изрично искане за допускане на
графологична експертиза, съдът не се е произнесъл по
него. Оспорват допустимостта на ангажираните от насрещната страна гласни
доказателства. Излагат принципни съображения във връзка с договора за заем и
анализират събраните по делото доказателства. Молят съда да отмени обжалваното
решение като неправилно и незаконосъобразно, и да постанови ново такова, с
което уважава предявения иск. Отправят и доказателствено
искане за допускане на графологична експертиза, която
да отговори на въпроса, дали отговорът на исковата молба е подписан от И.Р.И..
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил писмен отговор от насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателите не се явяват и не се
представляват. От процесуалния им представител – адв.
Е. – е постъпила писмена молба, с която поддържа жалбата и моли делото да бъде
разгледано в нейно отсъствие. Претендира разноски и представя списък по чл. 80
от ГПК. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение. Представя писмени бележки, в които анализира
ретроспективно отношенията между страните, тълкува събраните по делото
доказателства и счита предявения иск за доказан.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият
не се явява. Представлява се от адв. С., който
оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, като потвърди обжалваното
решение. Изтъква, че към момента на закупуване на апартамента доверителят му и Р.А.
не са били в брак, откъдето прави извод, че е опровергано предположението за
задължаването му за сумата 15000 лв. Счита, че документът, на който ищците
основават своята претенция, е антидатиран. Оспорва
посоченото в него основание за получаването на заемната сума. Сочи, че
апартаментът, за който се споменава в него, е бил закупен с два кредита, които
са погасени съответно през 2015г. и 2016г. Позовава се на свидетелските
показания, от които прави извод, че доверителят му работи на две места и
получава значителни суми.
От
фактическа страна съдът констатира, че ищците са основали своята претенция на
документ, наречен „Изявление от И.З.А. и К.Х.А.“, а текстът му гласи, че към
дата 12.06.2009г. тези две лица са дали на ръка сумата 30000 лв. на заем в срок
до три години на Р.К.А. и И.Р.И. за апартамента, който са закупили по равен дял,
погасяване на стари дългове, прехвърляне, връщане на заеми на колеги и др.
Съдържанието на документа продължава с думите „дал:“ и „взел:“, като под първата
са се подписали И.А. и К.А., а под втората - Р.А. и И.И..
В края на документа (след подписите) се открива изречението: „Това са 15000
хил. евро по курса на банката“.
Като
доказателство по делото е приет нотариален акт № 144/15.04.2009г., т. І, рег. №
954, дело № 128/2009г., обективиращ договор за покупко- продажба, по силата на който Р.К.А. и И.Р.И.
закупуват при равни квоти от Г. Х.Г. недвижим имот – апартамент.
Видно
от квитанциите на л. 8 и 9 от първоинстанционното
дело, на същата дата е заплатен местен данък от 1173,50 лв., а на 17.04.2009г. И.И. е прехвърлил парична сума от сметка в евро в сметка в
левове.
В
подкрепа на твърдението на И., че апартаментът е бил закупен с два кредита, които са погасени от него, е
представено банково удостоверение от „У. Б.“ АД, от което се установява, че И.И. е клиент на банката и има погасени кредити (ипотечен и
потребителски) от 07.04.2009г., закрити съответно на 09.11.2015г. и на
09.11.2016г. Към удостоверението са приложени и справки за движенията по
кредитите.
Разпитан е св. Х., който заявява, че не знае нищо за това, кой и какви пари
е давал. Съобщава, че е бил в течение на семейни проблеми на И., който имал
нужда от пари, и поради това работил при свидетеля от 2008г. до 2012г., като
получавал приблизително по 1000 лв. месечно.
Разпитана е и св. П., която съобщава, че през 2008г. И. и Р.станали
гаджета, а след това се оженили. Според свидетелката, парите за апартамента са
дадени от майката и бащата на Р.преди самото му закупуване, а заемът е връщан
от И., който работел на втора работа и давал на Р.парите, които тя да върне на
родителите си. Заявява, че лично е възприела, как И. дава пари на Р.. Счита, че
е получавал около хиляда лева месечно.
В
проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно
заседание е приет като доказателство заверен препис от решение №
53/01.04.2013г. по гр.д. № 25/2013г., с което е прекратен сключеният на
17.01.2010г. граждански брак между И.Р.И. и Р.К.. Видно от клишираното
отбелязване върху него, решението е влязло в сила на 22.04.2013г.
В
отговор на дадени от въззивния съд указания,
жалбоподателите са заявили, че заемът е предоставен през 2009г., а бракът между
И. и Р.е сключен през 2010г., въз основа на което уточняват, че предявеният от
тях иск е срещу И.И. за сумата 15000 лв.
В
отговор на дадени от въззивния съд указания, въззиваемият е заявил, че получената от него сума съгласно
изявлението от 12.06.2009г. е 1000 лв., а останалата сума по изявлението била
получена от Р.А.. Твърди, че бил връщал ежемесечно на жалбоподателите по 1000
лв. без разписка, в резултат от което бил възстановил с лични средства цялата
сума, посочена в заявлението. Изразява становище, че документът „изявление“ не
дава отговор на въпросите, каква сума е получил всеки от двамата бивши съпрузи,
каква сума е за погасяване на стари дългове и на кого (като навежда довод, че
това били дългове на Р.А.), нито кога и как била дадена сумата. Позовава се на
изтекла погасителна давност.
С
молба от 03.10.2018г. жалбоподателите оспорват горните твърдения на въззиваемия, откриват противоречие в тях, и поддържат, че
той бил получил цялата сума.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Същото е и допустимо, тъй като са били
налице положителните предпоставки (и са липсвали отрицателните) за предявяване
на иск, а съдът се е произнесъл именно по предявения такъв.
ІІІ. По същество
Договорът за заем за
потребление е неформален, едностранен, безвъзмезден и реален. Важна негова
характеристика е вещноправното му действие, тъй като
по силата на такъв договор заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество (арг. от чл.
240, ал. 1 от ЗЗД). Съществените му уговорки изчерпват (освен с ясно
идентифициране на страните) с посочване на сумата, която е дадена в заем, както
и с уточняване на лихвата – в хипотезата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Най- често
срещаният факултативен елемент (модалитет) на този
вид договор е срокът.
По тези съображения, заемното
правоотношение се счита за възникнало със самото предаване на вещите (или
паричната сума) от заемодателя на заемателя, без да е
необходима специална форма като условие за неговата действителност (напр.
нотариален акт, писмена с нотариална заверка на подписите, или обикновена писмена).
Следователно, ако страните са избрали да не оформят договора си писмено, това
не се отразява върху неговата валидност, но води до практически трудности при
доказването му – особено при договори на стойност над 5000 лв., при които
свидетелски показания са недопустими, освен ако са сключени между съпрузи или
роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство
до втора степен включително (арг.
от чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК). Настоящият случай е именно такъв, тъй като, от
една страна, твърденията на ищците са за предоставена на ответника сума от
15000 лв., а от друга страна - приетото пред въззивния
съд писмено доказателство сочи, че, към претендирания
от жалбоподателите момент на сключване на договора, ответникът И. не е бил в
брак с дъщеря им, поради което тези страни не са били роднини по сватовство.
Независимо от това, и в този случай договорът може да бъде доказан с писмени
доказателства, като се има предвид, че такова доказателство за него би
бил не само писменият му текст, но и всеки друг документ, който отразява както
сключването му, така и неговото съществено съдържание. Такива документи биха
могли да бъдат напр. писмено признание, кореспонденция между страните, приемо- предавателен протокол, разписка и др. В случая, годно
доказателство за сключения между страните договор е представеното от ищците
„изявление“ (л. 5 от първоинстанционното дело), тъй
като то съдържа информация за вида на договора (видно от използвания в него
израз „на заем“), както и за всички негови съществени елементи (страните,
размера на заемната сума и безвъзмездния му характер), а също и за един
факултативен елемент (срока за връщане на сумата). От решаващо значение е и
обстоятелството, че изявлението е формулирано в минало време („… сме дали на
ръка сумата …“), с което се доказва вече настъпилото предаване на заемната сума
от заемодателите на заемателите, т.е. сключването на
договора преди момента на съставяне на изявлението. От друга страна, посоченото
в документа предназначение на заема, а именно – „за апартамента, който са
закупили по равен дял, погасяване на стари дългове, прехвърляне, връщане на
заеми (на зетя ми) на колеги и др.“, както и фактически невярното изявление
„Това са 15000 хил. евро по курса на банката“, не са част от съдържанието на сделката,
поради което не обвързват страните и от тях не могат да се правят изводи за
нейната (не)действителност. Единствено за пълнота на изложението съдът
отбелязва, че първото от горните изявления има само качеството на мотив за
сключване на договора, а второто се намира след подписите на страните, поради
което е дискусионно, дали отразява тяхна обща воля.
С оглед гореизложеното, съдът намира,
че претендираният от ищците договор за заем е
доказан.
При това, за да се произнесе по спорния
въпрос за размера на заетата от ответника сума, съдът взе предвид следните
обстоятелства:
-
Както
се посочи по- горе, към момента на сключването на договора (преди 12.06.2009г.)
заемателите Р.А. и И.И. не
са били в граждански брак (арг. от датата на сключване
на брака им – 17.01.2010г., посочена в текста на бракоразводното решение,
прието като доказателство пред въззивната инстанция).
Поради това не е налице хипотеза по действалата към този момент разпоредба на
чл. 25, ал. 2 от СК (отм.), и, доколкото не се доказва изрична уговорка по
смисъла на чл. 121 от ЗЗД, следва да се
приеме, че заемателите отговарят при условията на разделност, независимо че в „изявлението“ от 12.06.2009г. заемната
сума е посочена общо.
-
Както
се посочи по- горе, договорът за заем има вещно действие и прехвърля заемната
сума в собственост за заемателя, а ако заемателите са повече от един – между тях възниква
съсобственост (арг. от чл. 240, ал. 1 от ЗЗД). От
друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗС, частите на съсобствениците
се считат равни до доказване на противното.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че,
по силата на процесния договор за заем, ответникът И.И. е получил половината от заемната сума, а именно – 15000
лв.
Този извод не се опровергава от твърдението
му пред въззивния съд, че бил получил само 1000 лв.,
тъй като, независимо от изричните указания, съдържащи се в определението на
съда от 12.06.2018г., той не е ангажирал никакви доказателства в негова
подкрепа. Отделно от това, въпросното твърдение се компрометира и от
собствените му изявления, че бил връщал на заемодателите ежемесечно средно по
хиляда лева, тъй като това предполага получаване и връщане на сума, която е по-
голяма от посочената от него.
Недоказано е и твърдението на въззиваемия, че бил върнал цялата сума със заработени от
него лични средства. Наистина, в подкрепа на това твърдение са ангажирани
показанията на св. Х. и св. П., но съдът намира същите за недопустими, тъй като
разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК забранява ангажирането на такива за
доказване погасяването на установени с писмен акт парични задължения, освен при
изрично съгласие на страните, а в случая такова няма и дори е изразено несъгласие,
обективирано в протокола от открито съдебно заседание
на 07.11.2017г. (л. 45 от първоинстанционното дело).
Според настоящия съдебен състав, цитираната разпоредба визира всички случаи, в
които е налице писмено доказателство за поетото паричното задължение, а не само
писмен текст на договора. В конкретния казус, такъв писмен акт е „изявлението“
от 12.06.2009г., което доказва съществуването на реалния договор за заем и
поемането на задължение за връщане на заемната сума в тригодишен срок.
Неоснователни са и изводите, които въззиваемият прави от частта от текста на изявлението, касаеща предназначението на заемната сума Както се посочи по- горе, тази част от
изявлението има единствено стойността на мотив, поради което не се отразява
върху правата и задълженията на страните.
Не следва да се обсъжда и направеното от въззиваемия (в последното открито заседание пред първоинстанционния съд на 05.12.2017г. – л. 52 от първоинстанционното дело – и в писменото му заявление пред въззивния съд от 12.08.2018г.) възражение за погасяване на
задължението му по давност, тъй като същото е несвоевременно и поради това - преклудирано (арг. от т. 4 от Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК).
По така изложените съображения, въззивната жалба е основателна. Обжалваното решение следва
да бъде отменено изцяло, а вместо него – да се постанови друго, с което
предявеният иск се уважава.
ІV.
По разноските
С оглед изхода на делото и направено в
този смисъл искане, в полза на жалбоподателите следва да се присъдят разноски
във въззивното производство, каквито се установяват в
размер на 300 лв. – държавна такса.
Отмяната на обжалваното решение и
уважаването на предявения иск обуславят право на присъждане и на разноски пред
първата инстанция в полза на ищците, но такова искане не е направено
своевременно, поради което такива не следа да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1 от
09.01.2018г., постановено по гр.д. № 465/2017г. по описа на Костинбродския
районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И.З.А. и К.Х.А. иск по чл. 240, ал. 1
от ЗЗД, за осъждане на ответника И.Р.И. да им заплати сумата 15000 лв.,
предоставена му по договор за заем, както и в частта за разноските, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.Р.И. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на И.З.А. с ЕГН **********
и К.Х.А. с ЕГН **********, двамата с адрес ***, сумата 15000 лв., на основание
договор за заем, сключен между И.З.А. и К.Х.А. като заемодатели от една страна,
и Р.К.А. и И.Р.И. като заематели от друга страна.
ОСЪЖДА И.Р.И. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на И.З.А. с ЕГН **********
и К.Х.А. с ЕГН **********, двамата с адрес ***, сумата 300 лв. – разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.