Р Е Ш Е Н И Е
№ 4119
гр. Варна, 17.10.2017г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 9-ти състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Илияна Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4482 по описа на ВРС за 2017-та година, 9-ти с-в, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск на Ю.Х.И., ЕГН**********, с правно
основание чл.222, ал.1 КТ, за осъждане
на „А.” ЕООД, ЕИК***, за сумата 1000.00лв.
– обезщетение при законно прекратяване на трудов договор №***/***г.,
на 01.01.2017г., поради намаляване обема на работа
в предприятието, ведно със законната
лихва върху главницата от предявяване на иска – 03.04.2014г. до окончателното й
изплащане.
Ищецът твърди,
че от
08.06.2016г. е служител по трудово правоотношение с ответника срещу БТВ,
формирано от основно от 500лв. и допълнително плюс 0.6% на година за
продължителна работа. Това правоотношение било прекратено валидно на 01.01.2017г. поради намялаване обема
на работата в предприятието.
С оглед на
изложеното счита, че му се дължи обезщетение по чл.222, ал.1 КТ в претендирания
размер, което обезщетение не му е платено до момента.
В о.с.з. допълва
позицията си с твърденията, че през месец декември бил командирован в ***, за
което получил допълнително възнаграждение в размер на минималното такова за
неговата длъжност в Г.. Поради това счита, че така формираното му
възнаграждение за последния отработен месец преди уволнението – м.12.2016г., е
определящо за формиране на обезщетението по чл.222, ал.2 КТ. Отделно сочи, че за
целия период на действие на договора не е ползвал отпуск, както и че всички
плащания по договора са се следвали и са му били плащани по банков път. Оспорва
и да е подписал РКО от 14.02.2017г. (л.23 от делото).
По същество моли за
уважаване на иска в заявения размер и за разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който не оспорва твърдяното трудово
правоотношение и прекратяването на същото на сочените от ищеца дата и причини.
Възразява обаче срещу основателността на иска с довода, че на 14.02.2017г. е
платил на служителя сумата 412.47лв., на която стойност твърди, че възлиза
обезщетението по чл.222, ал.1 КТ, с оглед клаузите на трудовия договор.
По допълнителните
твърдения на ищеца в о.с.з. не оспорва, че през месец декември служителят бил
командирован в Г., по силата на изрична заповед за командироване, но твърди, че
през този месец служителят е ползвал и отпуск. Поддържа отново, че на
14.02.2017г. е платил на ищеца 412.47лв., на която стойност твърди, че възлиза
обезщетението по чл.222, ал.1 КТ, като поддържа и че РКО за това е подписан от
служителя.
По същество моли за отхвърляне на иска.
След съвкупна преценка на доказателствата
по делото и съобразявайки становището на страните, съдът
приема за установено следното от фактическа страна:
В настоящия
случай е прието за безспорно без възражения, че страните по делото са били
страни по трудово правоотношение, което било прекратено валидно на 01.01.2017г., поради намялаване
обема на работата; безспорно е още, че след прекратяването на договора
служителят останал без работа.
Видно от приложения
трудов договор, на 08.06.2016г. е възникнало между страните трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е заел длъжността „електрозаварчик”, отдел „рем. бригада”,
с непосочено място на работа, срещу трудово възнаграждение, формирано от два
компонента – основна заплата от 500.00лв. и допълнително възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит при същия работодател или при друг работодател
на сходна длъжност – 0.6% на година. В договора изрично страните са приели, че
трудовият стаж на служителя на сходна със заеманата длъжност е 3г., 1м. и 12д.
(т.2, in fine от титулна част).
Със заповед от
03.01.2017г. трудовото правоотношение на ищеца е прекратено от работодателя,
поради намялаване обема на работата. В заповедта е
разпоредено на служителя да се заплати възнаграждение по чл.222, ал.1 КТ в
размер на еднократно БТВ.
На л.6-16 от делото
е приложен препис от трудова книжка на ищеца, от който се потвърждава
оставането на същия без работа. В трудовата книжка е вписан и предходен трудов
стаж на служителя.
На л.23 от делото е
приложен препис, а на л.50 от делото – оригинал, на РКО от 14.02.2017г., който
съдържа подписи на двете страни по трудовото правоотношение и изявлението, че
на тази дата, работодателят е платил на служителя сумата 412.47лв. с вписано
основание „изплатено обезщетение по чл.222, ал.1 КТ”. Подписът за „служител” е
оспорен от ищеца, като видно от приетата СГЕ оспорването е несъстоятелно.
На л.38-41 от
делото са приложени заповеди, с които се разрешава на служителя ползването на
платен годишен отпуск. В заповедите са обективирани и молби за съответните
отпуски от служителя, подписите в които са оспорени.
На л.56-92 от
делото е приложен препис от трудовото досие на ищеца, част от материалите по
което вече са приети отделно и са посочени по – горе.
На л.93-96 от
делото е приложено извлечение от банковата сметка на ищеца, по която са му
превеждани вземания по процесния трудов договор (повдигнати в цвят от ищцовата
страна). Видно от данните на последната страница от извлечението (л.96), на 17.01.2017г.
на служителя са преведени от работодателя вземанията му за м.декември 2016г., а
именно: заплата 399.00лв. и командировъчни 1344.30лв. Плащането следва да се
отнесе към задълженията на работодателя за м.декември, с оглед уговорения в
трудовия договор падеж на плащанията – до 30-то число на следващия месец.
От заключението по
приетата ССчЕ, което съдът кредитира като пълно и обосновано, се установява, че
съобразно клаузите на подписания трудов договор, БТВ на ищеца за пълен
отработен месец, което включва основна заплата и допълнителни възнаграждения за
стаж, възлиза на 509.00лв. През целия период на договора ищецът няма пълен
отработен месец. За м. декември 2016г. БТВ на ищеца за пълен работен месец е в
размер на 509.00лв. В о.с.з. експертът пояснява отново, че е изчислил БТВ на
база на вписаните в трудовия договор клаузи, като не са били налице данни за
други вземания, които според него следва да се включат в БТВ.
От заключението по приетата СГЕ, което съдът кредитира
като пълно и обосновано, се установява, че подписът под „служител” в РКО от 14.02.2017г.
(л.23 и л.50) е изпълнен от Ю.Х.И..
Въз основа на
изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът
достигна до следните правни изводи:
Предпоставките на
предявения иск по чл.222, ал.1 КТ се свързват с пълно и главно доказване от
ищеца на твърдяното трудово правоотношение; валидното му прекратяване на
сочената дата и основание; оставането без работа; заявения размер на иска. При
установяване на тези обстоятелства ответникът следва да докаже положителните
факти, на които основава възраженията си – че е платил на служителя обезщетение
в пълния дължим размер.
В случая дължимостта
на обезщетението по чл.222, ал.1 КТ е безспорно между страните, като се
потвърждава и от приобщените материали, поради което съдът го приема за
изяснено. Спорните въпроси по делото касаят размера на задължението, механизма
на определянето му и степента на изправност на ответника, като по тях съдът
приема следното:
Въпросът на каква
база се определят обезщетенията по чл.213 – чл.226 КТ, когато те са обвързани
от БТВ на служителя, е разрешен еднозначно и безпротиворечиво
в правната доктрина и актуалната съдебна практика на ВКС на РБ, съгласно правилата
на чл.228 КТ и НСОРЗ. Размерът на обезщетенията, в това
число процесното по чл.222, ал.1 КТ, е определен с нормата на чл.228, ал.1 КТ, според която
то се съизмерява
с последното брутно месечно възнаграждение за месеца, предхождащ уволнението (така и Решение
№282/8.01.2016г. по гр.д.
№1906/2015г.
на ВКС, 3-то ГО; Определение
№1118/14.10.2015г. по гр.д.
№3981/2015г. на ВКС, 4-то ГО; Определение
№384/1.04.2009г. по гр.д.
№185/2009г., 3-то ГО на ВКС и др., арг. и от ТР №2/12.12.2013г. на ОСГК на ВКС). Самото БТВ по чл.288, ал.1 КТ
включва като компоненти основното
трудово възнаграждение и тези допълнителни
възнаграждения,
които имат постоянен и сигурен за цялото съществуване на правоотношението
характер.
В този смисъл са и правилата на чл.17, ал.1 НСОРЗ, съгласно които в брутното
трудово възнаграждение по чл.228 КТ се включват: 1.основната работна заплата за отработеното време; 2.възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане
на труда; 3.допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя,
които имат постоянен характер;
4.допълнителното трудово възнаграждение
по чл.259 КТ;
5.възнаграждението по чл.266, ал.
1 КТ; 6.възнаграждението при престой или
поради производствена необходимост и
7. възнаграждението по чл.268 КТ. Други възнаграждения извън горните, с непостоянен по основание, материално
стимулиращ, благодарствен или друг непроизтичащ пряко от договора или закона
характер, както и такива, обусловени от конкретен стопански резултат, производствена
необходимост, престой, целесъобразност или други променливи обстоятелства, не
се включват при определяне на базата за изчисление на БТВ по чл.228 КТ (така и Решение
№181/22.07.2015г. по гр.д.
№4554/2014г.
на ВКС, 4-то ГО; Определение
№212/17.02.2016г. по гр.
д. №5133/2015г., 3-то ГО; Определение
№1118/14.10.2015г. по гр.д.
№3981/2015г. на ВКС, 4-то ГО и много други).
Командироването по
своята същност съставлява специфично проявление на работодателската власт,
мотивиращо лимитираното във времето едностранно
изменение на мястото на работа на служителя, по производствени причини – когато
нуждите на предприятието го налагат (чл.121, ал.1 КТ). Преценката е винаги
суверенна на работодателя, конкретна и обусловена от специфичната конюнктура на
гражданския и стопанския оборот към точно определен момент, а срокът е винаги
ограничен, след приключването на който мястото на работа се възстановява до
договореното. При тази правна същност на командироването не може да възникне
съмнение, че то съставлява специфична форма на временно изменение на трудовото
правоотношение, с подчертано обратим и изключителен характер. Ето защо каквито
и да било вземания, произтичащи от факта на командироването и дължащи се само
докато той е налице, нямат и не могат да имат постоянен за правоотношението
характер, поради което такива не се включват при формиране на БТВ съобразно чл.228 КТ и НСОРЗ (така и Решение №727/06.12.2010г. по гр.д. №432/2010г. на 3-то ГО на
ВРС, с което по реда на чл.290 ГПК е разрешен именно въпросът за изключването
на заместващи командировъчните вземания, от базата за определяне на БТВ по
чл.228 КТ).
В контекста на
обсъдената концептуална постановка съдът не споделя никое от твърденията на
ищеца, че неовото БТВ и следователно обезщетението по
чл.222, ал.1 КТ следва да се обвърже от реално получените от него суми за м.
декември 2016г. или за предходните месеци, след като е повече от безспорно, че
те са му били платени, защото е бил командирован в Г.. Без всякакво значение е
също дали командироването е било със съгласието на служителя, за един или
повече месеци. Щом е налице командироване, то няма постоянен и сигурен характер
за самото индивидуално правоотношение.
При това положение
базата за изчисление на процесното обезщетение следва да се определи от
основното и допълнителното възнаграждение на ищеца за стаж и професионален
опит. В сключения договор страните са постигнали ясната договореност, вторият
от посочените компоненти да бъде обвързан от стажа на ищеца при същия
работодател или на сходна длъжност, като са приели помежду си, че той е в
размер на 3г., 1м. и 12д. (т.2, in fine от титулна част). Тук е мястото да се посочи, че
възражение срещу действителността на тази клауза не е направено нито с исковата
молба, нито с допълнителната такава преди първото о.с.з., нито дори в първото
о.с.з., дори не и до последното о.с.з. Ето защо съдът няма задължение да се
произнася по този въпрос, а следва да зачете изцяло договореното от страните и
признатото в договора от служителя. И само за пълнота – ако все пак би се
приело друго, то в настоящия случай ищецът изобщо не доказа пълно и главно да е
натрупал стаж на подобна длъжност, в завишен спрямо признатия в договора
размер, в т.ч. не поиска допълнителна или повторна ССчЕ по въпроса, която да
бъде базирана и на други желани от ищеца материал, доказателствената тежест за
което е негова и му е оказана с доклада.
По тези причини
съдът, кредитирайки ССчЕ, като обективна, мотивирана и кореспондираща с
договореността между страните, възприема като достоверно заключението за
размера на БТВ на ищеца за м.12.2016г. от 509.00лв.
При така
установеното следва да бъде разгледано и възражението на ответника, че е платил
на служителя обезщетение в пълния размер. Ангажирания в тази връзка РКО от
14.02.2017г. е автентичен и подписан от ищеца в графа „служител”, видно от
заключението по СГЕ. Ето защо този документ, издаден от ищеца и съдържащ
неизгодното му признание за получаването на вписаната сума на вписаното
основание, има всички белези на разписка, удостоверяваща плащането. Съгласно
императивното правило на чл.270, ал.3, изр.1 КТ личното плащане срещу разписка
е един от трите способи за валидно престиране на
трудово възнаграждение, поради което получаването от служителя на вземания по
договора по банков път изобщо не означава, че той не е получавал такива и на
ръка, нито запретява доказването на този факт с
разписка по чл.270, ал.3, изр.1 КТ. Ето защо съдът намира, че с оглед
съдържанието на обсъждания РКО от 14.02.2017г., още преди образуване на делото
ищецът е получил обезщетение по чл.222, ал.1 КТ в размер на 412.47лв. Тази сума
не съставлява пълния размер на обезщетението, съобразно гореизложеното, но тя
има своя погасителен ефект за съответната част от него.
По изложените групи
причини в заключение съдът приема, че дължимото обезщетение от 509.00лв. следва
да бъде редуцирано с получените 412.47лв. и резултатът от 96.53лв. следва да
бъде присъден на ищеца. Така искът следва да бъде уважен до тази сума, а за
разликата над нея до пълния предявен размер – отхвърлен, по арг.
от чл.86 ЗЗД – ведно със законната лихва върху вземането от предявяване на иска
до окончателното му изплащане.
По разноските: Предвид изхода по спора и представените доказателства
на ищеца се следват разноски от 28.60лв., а на ответника – такива от 271.01лв.,
съразмерно с уважена / отхвърлена част, на осн. чл.78, ал.1 и респ. ал.3 ГПК.
На осн. чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на ВРС държавна такса от 4.84лв., а
разликата до 50.00лв. остава за сметка на БСВ.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „А.” ЕООД, ЕИК***, да плати на Ю.Х.И., ЕГН**********,
сумата 96.53лв. – останала неплатена
част от обезщетение при законно прекратяване на трудов договор №***/***г.,
на 01.01.2017г., поради намаляване обема на работа в
предприятието, ведно със законната
лихва върху главницата от предявяване на иска – 03.04.2017г. до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
над 96.53лв. до 1000.00лв., ведно
със законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 03.04.2017г. до
изплащането й, на осн. чл.222, ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД.
ОСЪЖДА „А.” ЕООД, ЕИК***, да плати на Ю.Х.И., ЕГН**********,
сумата 28.60лв. – разноски пред ВРС
съобразно уважената част от иска, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Ю.Х.И., ЕГН**********, да плати на
„А.” ЕООД, ЕИК***, сумата 271.01лв. – разноски пред ВРС съобразно
отхвърлената част от иска, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА
„А.” ЕООД, ЕИК***, да
плати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ВРС, сумата 4.84лв. – държавна такса по делото, съразмерно с уважената част от иска,
на осн. чл.78, ал.6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС – Варна в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:……………