Решение по адм. дело №443/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Образувано е по жалба от Г. Н. К., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], чрез пълномощника адв. С. С., против Решение № 1040-15-32/11.02.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-12479-1/20.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив. С последното на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване (Регламент № 883/2004) на Г. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ).

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт поради противоречие с материалноправни разпоредби, съществено нарушение на административнопроизводствените правила, по-специално чл. 35 АПК и принципите по чл. 7, чл. 8, чл. 12 и чл. 13 АПК. Сочи се също нарушение на принципите на служебното начало в административния процес и противоречие с Регламент № 883/2004. Жалбоподателят счита за неправилен извода на органа по отношение държавата членка по постоянно пребиваване, който основен мотив обуславя отказа. Излага подробни съображения в посока, че центърът на жизнените му интереси е в Република България. Намира, че от страна на органа не са предприети активни действия за установяване на всички релевантни факти, спрямо които да се извърши самостоятелна преценка за определяне на пребиваването според критериите по чл. 11, § 1 Регламент (ЕО) 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент № 987/2009), а е взета предвид единствено трудовата му заетост в [държава]. Неправилно органът не отчита намерението му да се установи в държавата си по произход след прекратяване на трудовото му правоотношение в [държава]. Счита, че по отношение на него е приложим чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социално осигуряване (Регламент № 883/2004) и законодателството на Република България като държава по обичайно местопребиваване, институцията на която се явява компетентна да отпусне исканото ПОБ. Иска отмяна на оспореното решение. Подробни съображения са изложени и в депозирана по делото писмена защита от процесуалния представител адв. С.. Претендират се сторените в производството разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК във вр. чл. 144 АПК, придружен с доказателства.

Ответникът– директорът на ТП на НОИ – Пловдив, чрез пълномощника ст. юрисконсулт Р. П., оспорва жалбата като неоснователна. Иска същата да бъде отхвърлена и да бъде потвърден административният акт. Подробни съображения за законосъобразността му излага в съдебно заседание и допълнително представено в дадения от съда срок писмено становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд – Пловдив, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е образувано по подадено от Г. Н. К. чрез Дирекция „Бюро по труда“ - Пловдив Заявление за отпускане на ПОБ с вх. № 611-9841/29.11.2024 г., регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с рег. № 151-00-12479/29.11.2024 г., в което е посочено, че лицето последно е упражнявало трудова дейност в [държава] в периода от 27.03.2024 г. до 28.11.2024 г.

Във връзка с писмо изх. № У-151-00-12479-1/29.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването при безработица при ТП на НОИ – Пловдив, К.представя копия на документи от [държава]: документ U1 - 3 бр., както следва: за 2024 г., издаден на 26.11.2024 г.; за 2023 г., издаден на 29.02.2024 г. и за 2022 г., издаден на 07.12.2022 г., в които са потвърдени следните осигурителни периоди: от 15.03.2022 г. до 01.12.2022 г.; от 10.03.2023 г. до 30.11.2023 г. и от 27.03.2024 г. до 28.11.2024 г.

Представена е също Декларация от 10.12.2024 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65, § 2 Регламент № 883/2004, приети със справка с вх. № 151-00-12479-3/11.12.2024 г. В нея е посочено, че през последните 5 години преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост има осигурителни периоди в [държава] за времето от 15.03.2022 г. до 28.11.2024 г. Декларирано е, че К.няма съпруга/партньор във фактическо съжителство, деца до 18 години и роднини; разполага с жилище в държавата по последна заетост под наем; през периода на последна заетост се е завръщал в Република България няколко пъти в годината или по-рядко; трудовата му затост в [държава] е прекратена поади край на сезонната работа; с държавата по последната заетост го свързва работа и няма намерение да остава за постоянно там.

На 20.12.2024 г. е издадено Разпореждане № 151-00-12479-1 на ръководителя на осигуряването при безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 Регламет № 883/2004 г., е направен отказ от отпускане на ПОБ по чл. 54а КСО, оспорено по административен ред от К.с жалба с вх. № 1012-15-27/22.01.2025 г. пред директора на ТП на НОИ – Пловдив.

За да постанови отказа си, определеното длъжностно лице за издаване на разпореждания за отказ на обезщетенията за безработица, приема, че в случая се касае за искане за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 Регламент № 883/2004 и чл. 54а – 54б КСО. Направен е извод, че доколкото след период на изплащане на ПОБ по българското законодателство, последно през 2020 г., лицето не е започнало да упражнява трудова дейност по българското законодателство, а е упражнявало такава в [държава], то България се явява държава по престой в периодите между трудовата активност в [държава], а с оглед направена справка в Регистъра на осигурените лица и Регистъра на трудовите договори – към датата на подаване на заявлението има данни до 2009 г. за кратки периоди на осигуряване, поради което липсва трайна трудовоправна връзка с Република България.

С оглед възможността за изместване на принципната компетентност на държавата по последната заетост за изплащане на обезщетението за безработица, към държавата по пребиваване към момента на последната заетост, е прието от съществено значение да се определи държавата на пребиваването на лицето, според установените в регламентите критерии. Посочено е, че основен критерий при определянето й за трудово активните лица е трудовоправната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. Посочено е, че по отношение заявителя не е налице несъгласие между институциите на двете държави членки относно пребиваването на К., като въз основа на обсъдените в разпореждането критерии съобразно фактите през периода на заетост на лицето, е прието, че държавата членка по пребиваване и държавата членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат. Заключено е, че на основание чл. 11, § 3, б. „а“ Регламент 883/2004, спрямо К.следва да се приложи законодателството на [държава], като преценката на правота на парично обезщетение за безработица е от компетентността на съответата институция в [държава]. Разпореждането е връчено на лицето, чрез лицензиран пощенски оператор на 13.01.2025 г., съгласно известие за доставяне № [Наименование].

По подадената от Г. К. жалба пред директора на ТП на НОИ – Пловдив е издадено оспореното в настоящото производство Решение № 1040-15-32/11.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив.

Органът приема, че доколкото се касае за искане за отпускане на ПОБ при прилагане разпоредбите на чл. 61-65 Регламент № 883/2004 г., то от съществено значение е определяне на пребиваването на лицето, тъй като този въпрос оказва влияние върху компетентността на българската институция за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица.

Органът сочи, че по правило всяко лице, което осъществява дейност като наето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност (член 11, § 3, буква „а“ Регламент № 883/2004). А съгласно чл. 65, § 2 от същия регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. В този случай, съгласно чл. 65, § 5, това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.

В тази връзка, контролният орган взема предвид изложените от заявителя обстоятелства в представената от него на 10.12.2024 г. Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на чл. 65, § 2 Регламент № 883/2004. Сочи, че следва да бъдат определени компетентната държава членка, както и държавата членка по пребиваване. Приема, че първата е [държава], в която лицето осъществява дейност като наето лице. По отношение държавата на пребиваване органът сочи, че дефиниция на понятието „пребиваване“ е дадена в чл. 1, б. „й“ Регламент № 883/2004 – мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“ което същият регламент определя като временно пребиваване. Държавата по пребиваване се определя към момента на последната заетост на напълно безработното лице, а не след нейното прекратяване. В тази връзка и доколкото последната заетост на К.е в [държава], трудовото правоотношение е прекратено от страна на работодателя, то органът приема, че завръщането на К.в България не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на заетостта в [държава], и не е налице ясно заявено намерение за завръщане по собствено желание, та да се приеме, че България е центърът на жизнените му интереси. Въз основа на получената от ОДМВР – Пловдив, сектор „Български документи за самоличност“ справка вх. № 1030-15-6902#1/19.12.2024 г., органът приема, че жалбоподателят е осъществявал краткосрочни пътувания до Република България в периода 01.01.2014 г. до 16.12.2024 г., и с оглед потвърдените периоди на заетост по законодателството на [държава] от 15.03.2022 г. до 01.12.2022 г. вкл., от 10.03.2023 г. до 30.11.2023 г. вкл., от 27.03.2024 г. до 28.11.2024 г. вкл., и също потвърдени осигурителни периоди от компетентната институция на [държава] във връзка с предходни заявления за отпускане на ПОБ от 2011 г., 2014 г., 2017 г. и 2020 г., от 02.05.2007 г. до 27.11.2021 г. с кратки прекъсвания за периода от 01.05.2009 г. до 27.11.2021 г., които не надвишават общо 6 месеца годишно, като след изтичане на периодите на ПОБ по тези искания или по време на ПОБ, лицето не е започвало упражняването на трудова дейност по законодателството на България, а е упражнявал такава именно в [държава], органът формира извод, че центърът на интересите и намерението на лицето през потвърдения период на упражняваната от него трудаво дейност в [държава] от 01.05.2009 г. до 28.11.2024 г., е да се установи в държавата членка по последна заетост. В допълнение органът приема, че при общата оценка на обстоятелствата, имащи отношение към определянето на държавата по пребиваване, се достига до извода, че за периода на последната му заетост К.пребивава по-голямата част от времето в [държава], където живее под наем, получава средства за собствената си издръжка и не е икономически обвързан с Република България, а прибирането му в България е за кратки периоди, няколко пъти в годината и по-рядко. Г. К. няма съпруга/партньорка, нито деца до [възраст] възраст или роднини, като декларира, че има постоянно жилище на територията на Република България и личен лекар. За изследвания период органът приема, че обичайното пребиваване на лицето е в [държава], предвид дълготрайната и постоянна работа със срочен характер всяка година, а тъй като на негово разположение е било постоянно жилище, независимо от наемния му характер, то същото е ползвано като негов дом. В тази връзка, органът не приема довода на жалбоподателя, че наличието на постоянна адресна регистрация е определящо за пребиваването на определено място обстоятелство. А при липсата на разногласие между институциите на Република България и [държава] относно определянето на действително място на обичайно пребиваване, то органът приема, че не са от определящо значение намерението и причините за преместване на лицето, като са взети предвид само релевантни факти и обстоятелства през периода, а не такива, настъпили след завършването му. Формиран е решаващ извод, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост, следователно на основание чл. 61 и по аргумент от чл 65, § 2 и § 5, б. „а“ Регламент № 883/2004, Република България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което и не е налице основание за извършване на преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. По изложените съображения е прието, че Разпореждане № 151-00-12479-1/20.12.2024 г. е законосъобразно и следва да се потвърди.

Решението е връчено на адв. С. С., като пълномощник на жалбоподателя, на 03.02.2025 г.

По делото са събрани показанията на свидетелите Н. Х. К. и А. И. К..

Свидетелят К., който е баща на жалбоподателя, посочва, че синът му работи в [държава] от 2003 – 2004 г., в кафе-сладкарница, като всяка година заминава през м. март и се завръща в България в края на м. октомври, средата на м. ноември. Живее под наем в осигурена от работодателя квартира, ерген е, няма деца. С получените пари от трудовата си дейност, ремонтира получен в наследство апартамент. Заявява, че синът му не е споделял да иска да се установи в Г., а причината да работи в [държава] е по-доброто заплащане и невъзможността да си намери добре платена работа тук, на която да го осигуряват върху реални доходи.

Свидетелят К. твърди приятелски взаимоотношения с жалбоподателя от 20-ина години. Знае за неговата трудова заетост в Г., потвърждава времето на заминаване и завръщане в България на Г. К., според показанията на свидетеля К.. Заявява, че не е запознат К.да иска трайно да се установи в [държава], както и да има жилище там, лицето няма други живи роднини освен баща му, майката е починала миналата година, няма съпруга и деца. Според свидетеля, причината К.да работи в [държава], са доходите, които му позволяват да ремонтира жилището си в България.

По делото са приобщени като доказателства административната преписка, вкючително превод на документи на чужд език, както и представени от жалбоподателя копие от международен паспорт, издаден на 25.01.2024 г. от МВР - Пловдив; свидетелство за управление на МПС, издадено на 23.02.2023 г. от МВР - Пловдив; удостоверение за родствени връзки; Квитанции за платени данъци; медицински документи от стоматолог в Република България; разписки за платени здравни осигуровки в РБългария, фактури и платежни нареждания от Република България през процесния период и удостоверение за заличаване на адресна регистрация от О. Г., О. Х., *** [държава].

При така установеното от фактическа страна Административен съд - Пловдив обосновава следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в предвидения в чл. 118, ал. 1 КСО преклузивен 14-дневен срок. Тя е подадена от надлежна страна, адресат на акта, имаща право и интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

При извършената служебна проверка на законосъобразността на оспореното решение съгласно чл. 168, ал. 1 АПК на основанията посочени в чл. 146 АПК, съдът намира, че административният акт е издаден от компетентен орган. По делото е представена Заповед № 1135/04.05.2023 г. на управителя на Националния осигурителен институт, с която издателят на оспореното решение – директорът на ТП на НОИ – М. Т., е преназначена на тази длъжност от длъжността „началник отдел „Краткосрочни плащания и контрол“, считан от същата дата, за срок не по-дълъг от 4 години.

Решението е издадено в изискуемата от закона писмена форма за валидност и при посочване на фактически и правни основания, като не се установяват съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Спорът в случая се свежда до правилното приложение на материалния закон и осъществяването на предпоставките, при които органът има право законосъобразно да откаже отпускането на обезщетение за безработица по чл. 54а КСО, във връзка с тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“, съобразно разпоредбите на пряко приложимия Регламент № 883/2004 (чл. 288, § 2 от Договора за функциониране на Европейския съюз).

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от посочения регламент. Съгласно чл. 65, § 2 от него, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ Регламент № 883/2004 - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 Регламент № 987/ 2009) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. В посочената разпоредба е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". В изготвения съвместно с държавите членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и [държава], се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са въведени, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.

С оглед така определените критерии, съдът намира за неправилен извода на органа по отношение държавата на пребиваване.

Между страните не е спорно, че Г. К. има осъществена трудова дейност за периодите от 15.03.2022 г. – 01.12.2022 г., 10.03.2022 г. – 30.11.2023 г. и 27.03.2024 г. – 28.11.2024 г. на територията на [държава], както и предходна такава в периода 02.05.2007 г. до 27.11.2021 г., с кратки прекъсвания, ненадвишаващи общо 6 месеца годишно. Не е спорно и че последният му трудов договор с работодателя в [държава] е прекратен по инициатива на последния, към момента на подаване на заявлението за отпускане на ПОБ К.е безработно лице, което е пребивавало за времето на трудовата си заетост в държава членка, различна от компетентната държава членка, а именно в [държава]. Не се оспорва и факта, че след прекратяване на това трудово правоотношение, К.се завръща в България – за това свидетелства и прекратяването на адресната му регистрация в [държава], видно от приетото по делото удостоверение за заличаване на адресна регистрация от О. Г., О. Х. и справка за задгранични пътувания на лицето, изготвена от ОДМВР – Пловдив, сектор „Български документи за самоличност“ от 19.12.2024 г. Формира се извод, че Г. К. не продължава да пребивава в [държава], не се е установил там, нито се е върнал в тази държава членка, на чието законодателство последно е бил подчинен, за да се регистрира в служба по заетостта (т.е. да се постави на разположение) в държавата членка по пребиваване (за времето на трудовата си заетост), а именно в [държава]. Такава регистрация в служба по заетостта или поставяне на разположение, К.извършва в България, като е подал съответното заявление в Дирекция „Бюро по труда“ – Пловдив. Това подкрепя твърдението на лицето, че неговото обичайно пребиваване е именно в Република България.

От данните по делото се установява, че К.не е притежавал собствено жилище в [държава], където е упражнявал срочна трудова дейност. Налични са свидетелства за такова на територията на Република България, което лицето поддържа и подобрява с придобитите трудови доходи. В тази връзка не може да бъде възприет доводът на органа, че ползваното под наем жилище в [държава] е постоянно жилище, само въз основа на непрекъснатото му ползване за периодите на осъществяване на трудова дейност в тази държава членка, и лицето го ползва като свой дом. Безспорно се установява, че единственият близък роднина на лицето живее в България – неговият баща, а близки приятелски контакти К.поддържа също с български граждани, живеещи на нейна територия. Видно е, че жалбоподателят не е прекъсвал контактите и отношенията си с тях. Редица извършвани от К.дейности – зяявавене издаването на документи за самоличност от българските власти (последните от тях са издадени в периода 2023 г. – 2024 г.), заплащането на местен данък за притежавания от него автомобил с българска регистрация, посещения при личен лекар и извършени медицински дейности, включително дентални услуги, заплатени здравноосигурителни вноски с цел непрекъсваемост на здравното осигуряване, ползвани услуги на територията на Република България, за които лицето плаща на място, закупуване на стоки за дома – все дейности, които обичайно се извършват от лицата на територията, с която същите се считат обвързани, несъмнено сочат, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България. Фактът, че К.не е [семейно положение], нито има деца, не е в състояние да доведе до друг извод, доколкото този факт би могъл да бъде ценен с еднаква тежест и при противното установяване, че центърът на жизнените му интереси е в [държава], където извършва срочна трудова дейност. Органът не оспорва срочния характер на тази дейност, нито че след прекратяването на трудовите правоотношения между К.и германския му работодател в последните осигурителни периоди от 15.03.2022 г. до 28.11.2024 г., лицето се е завръщало именно в България. В подкрепа на горния извод се явяват и свидетелските показания, доколкото са в пълно съответствие с твърденията на самия жалбоподател за целта на осъществяваната от него трудова дейност в [държава] – по-добри доходи, които да подпомагат живота му в родната му страна, без траен характер. Следва да се вземе под внимание и фактът, че прекратяването на последното трудово правоотношение е по инициатива на работодателя, а не на К., и лицето не е останало в [държава]. Всичко изложено води до извода, че намерението на К.е да се установи трайно на територията на Република България и нищо не сочи на друго намерение, както неправилно приема административният орган.

Ето защо за място на обичайно му пребиваване по смисъла на чл. 11 Регламент № 987/2009, следва да се приеме именно Република България.

За да приеме, че България не е компетентна държава по пребиваване, административният орган се основава на обстоятелството, че жалбоподателят няма осигурителен стаж в страната от 2009 г., а за дълъг период от време осъществява трудова дейност в [държава]. Тези обстоятелства сами по себе си не могат да доведат до този извод, тъй като продължителността на трудовата заетост в чужбина не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на заетото лице, обсъдени по-горе. Всички тези фактори са определящи, за да се направи надлежна преценка относно центъра на жизнените интереси на заявителя съобразно правилата по чл. 11 Регламент № 987/2009. В случая не е извършена такава цялостна преценка, с което от страна на длъжностните лица е допуснато нарушение на задълженията по чл. 35 и чл. 36 АПК и принципите на истинност и служебно начало, установени в чл. 7 и чл. 9 АПК.

Съгласно съображения 10 и 11 от Регламент № 987/2009, за да се определи компетентната институция, отговорна за изплащането на обезщетението, данните на осигуреното лице и на членовете на семейството му трябва да се проверят от институциите на повече от една държава – членка, като държавите – членки следва да си сътрудничат за определяне на мястото на пребиваване на лицата, за които се прилагат настоящия регламент и Регламент № 883/2004. От данните по делото е видно, че в административното производство не е отправено запитване за пребиваване, като КИ на държавата по последната заетост на жалбоподателя не е дала конкретен отговор относно мястото на пребиваването му. Запитване относно положението на заявителя и неговото семейството не е отправено. Не са изискани допълнителни сведения и от самия жалбоподател, което е довело до неизясненост на фактическата обстановка по спора и непълнота на доказателствата.

Определянето на мястото на интереси на едно лице изисква наличието на определена социална интеграция чрез лични и професионални отношения, от която да произтичат трайни връзки на лицето със съответното място, като превес винаги имат личните връзки, когато личните и професионалните връзки не са концентрирани в една държава - членка. От страна на органа не са изследвани в дълбочина и с необходимата пълнота всички обстоятелства от значение за определяне на пребиваването и правилна преценка за наличието на трайни връзка на лицето с мястото, за което е прието, че представлява държава на пребиваване. В случая от данните по делото е видно, че личните и социалните контакти на жалбоподателя в държавата му по произход са трайни и стабилни и те обуславят центъра на жизнените му интереси в България, а не [държава], което се подкрепя и от представената по делото декларация относно определяне на пребиваване. Доводът на ответника, изложен едва в писмената защита по делото, че при определяне на държавата по пребиваване не следва да се взема предвид фактът, че семейството на заинтересованото лице е живяло в Република България през периода на последната заетост, почива на погрешното разбиране на съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г. на Европейския парламент и на Съвета относно обхвата на чл. 65, § 2 Регламент № 883/2004 г., което счита за неприемливо твърде широкото тълкуване на понятието „пребиваване“, но само по отношение на тези лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като наети лица или самостоятелно заети лица в определена държава членка и са оставили семействата си в държавата си на произход, без да са запазили близките си отношения с тази държава, което в случая не е така.

След като по време на последната му дейност жизнените интереси на заявителя К.са били съсредоточени в страната, той попада в приложното поле на чл. 65, § 5, във вр. § 2 Регламент № 883/2004. Присъствието му в чужбина през това време е по причина трудовата му заетост и не води до друг извод за пребиваването по смисъла на приложимите регламенти. Еднозначен извод, до какъвто достига органът, че мястото на обичаен живот на лицето, определено според неговата воля за трайно пребиваване, е в [държава], не може да се направи спрямо престоя на жалбоподателя в чужбина с цел единствено осъществяване на трудова дейност с цел доходи, при положение че са налице данни за редовното му връщане в държавата по произход в периодите, в които не е наето лице, а поведението му ясно демонстрира намерение за трайно пребиваване в България. Съобразно установените по случая обстоятелства в тяхната взаимовръзка се формира несъмнен извод, че към момента на последната трудова заетост на К., действителното място на пребиваването му е България, където съществуват най-важните му лични връзки и центърът на неговите жизнени интереси. Обратното – периодите, в които лицето осъщестява трудова дейност в [държава], следва да се окачествят като „престой“, доколкото са обусловени единствено от целта за упражняване на доходоносна дейност, плодовете от която лицето ползва преимуществено в България.

При съобразяване на центъра на жизнените интереси на жалбоподателя, се обосновава извод, че приложимото законодателство в случая е това на държавата членка по обичайното му местопребиваване, на която държава той е гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя, като безработно лице, следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите за това европейски регламенти. В този смисъл е разпоредбата на т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от Регламент 883/2004 г., а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Тези съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното Решение № 1040-15-32/11.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-12479-1/20.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, поради което същите ще следва да бъдат отменени. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 КСО при ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по Заявление за отпускане на ПОБ от Г. К., подадено чрез Дирекция "Бюро по труда" - Пловдив с рег. № 151-00-12479/29.11.2024 г., при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК жалбоподателят има право на разноски по делото, които се претендират в общ размер от 1 210 (хиляда и двеста) лева, от които 10 лева платена държавна такса и 1 200 лева платено адвокатско възнаграждение с ДДС. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от процесуалния представител на ответника, е неоснователно, тъй като дори не е мотивирано с липсата на фактическа и правна сложност на делото. Доводи в тази насока не са изложени и в представената по делото писмена защита в дадения от съда срок на основание чл. 149, ал. 3 ГПК. Разноските следва да се присъдят в тежест на Националния осигурителен институт - юридическото лице, в чиято структура се намира административният орган, издател на отменения акт.

Водим от горното и на основание чл. 173, ал. 2 АПК, Административен съд - Пловдив, ІІ отделение, IХ състав

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1040-15-32/11.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив, и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-12479-1/20.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив.

ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 КСО при ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по подаденото от Г. Н. К. заявление за отпускане на ПОБ по чл. 54а от КСО, подадено чрез Дирекция „Бюро по труда“ – Пловдив с вх. № 611-9841/29.11.2024 г., с рег. № 151-00-12479/29.11.2024 г. в ТП на НОИ - Пловдив, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, с адрес: [населено място], [улица], да заплати на Г. Н. К., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], сумата от 1 210 (хиляда двеста и десет) лева, представляваща сторените в производството разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно чл. 119, във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от Кодекса за социално осигуряване.