№ 406
гр. Бургас, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Галя В. Белева
Членове:Елеонора С. Кралева
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело №
20252100500129 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.
Образувано по въззивна жалба на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ищец по
предявен насрещен иск в първоинстанционното производство, представлявано
от изпълнителния си директор Светослав Ангелов, чрез процесуален
представител адв. Серж Узунян срещу Решение №45/06.11.2024 г.,
постановено по гр. д. №150/2023 г. по описа на Районен съд- Малко Търново.
С обжалвания съдебен акт районният съд е признал за установено в
отношенията между Н. Ж. В. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД, че клаузата на чл. 6.6 от договор за потребителски кредит №30042,
сключен между ищцата по първоначалния иск и ответника , предвиждаща
заплащането на неустойка при непредоставяне на поръчител в размер на 0,67
лв. средно на ден, но не повече от 1% от главницата за нищожна; осъдил е
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати на Н. Ж. В. сумата от 5 лв. (частична
претенция от 98,50 лв.) на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД; осъдил е
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати на Н. Ж. В. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 895 лв., представляваща разноски по делото; осъдил е Н. Ж. В. да
заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД сумата от 1 387 лв. на основание чл. 79, ал.
1, предл. първо вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, представляваща главница
по сключен анекс към договор за потребителски кредит „Гет кеш“ №300427
по транш с пореден номер №30375, като е отхвърлил иска до пълния предявен
размер от 1 967,74 лв., от които 1545,24 лв. съставляващи главница, ведно със
1
законната лихва от дата на предявяване на насрещния иск, 327,65 лв.-
възнаградителна лихва за периода от 15.10.2022 г. до 24.09.2023 г. и 94,85 лв.-
законна лихва за забава за периода от 25.09.2023 г. до датата на предявяване на
иска- 07.03.2024 г.; осъдил е Н. Ж. В. да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД
сумата от 591,81 лв., представляваща разноски по делото на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
Съдебното решение се обжалва в частта, с която е отхвърлен предявения
от настоящия въззивник осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. първо вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за сумата до 1545,24 лв.,
представляваща чистата стойност по анекс към договор за потребителски
кредит „Гет кеш“ №300427 по транш с пореден номер №30375. В останалата
част решението, предвид изтичането на срока за обжалването му, е влязло в
законна сила.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от процесуалните
действия на съда по съставяне на доклада по делото и разпределянето на
доказателствената тежест между страните относно релевентните по спора
факти. Счита, че районният съд не е представил акуратно фактическите
твърдения, на които се основава насрещния иск, поради което е дал неясни
указания относно обстоятелствата, за които страните носят доказателствена
тежест да установят чрез ангажиране на доказателства. На следващо място, се
изтъква, че съдът е извършил неправилен доказателствен анализ и неправилно
е приложил материалния закон към фактическите констатации. Твърди, че
вземането, предмет на насрещния иск, произтича от сключен между страните
анекс №303775, по силата на който е бил отпуснат кредит в размер на 1600 лв.,
а не възниква от договор за потребителски кредит „Гет кеш“ №300427 от
29.09.2022 г., както е приела първата инстанция. Излага, че с оглед постъпилия
отговор по насрещната искова молба и заявеното признание за усвояване на
сумата от 1600 лв. по анекса, съдът е следвало да уважи иска при прилагане на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, т.е. до размера от 1545,24 лв. Застъпва, че от
приетото по делото заключение по назначената съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че потребителката В. е извършила плащания по
договор за потребителски кредит „Гет кеш“ №300427 от 29.09.2022 г. в размер
на 213 лв., които обаче не е следвало да бъдат отнесени към задължението й,
възникнало по процесния анекс. Твърди, че договорът и анексът към него
представляват две отделни заемни правоотношения, по които кредитодателят
е усвоил различни по размер суми, с отделен погасителен план и приложения
към всяко едно от тях. При тези съображения моли решението в обжалваната
част да бъде отменено и постановено ново по съществото на спора, като
ответницата по насрещния иск бъде осъдена да заплати на въззивника сумата
от 1545,24 лв.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Н. Ж. В.
чрез адв. Димитър Милев, с който жалбата се оспорва като неоснователна.
Твърди се, че ССче е установила плащане в размер на 213 лв., което правилно
районният съд е отнесъл към претендираната сума. Моли
2
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и частна жалба от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД срещу
Определение №114/19.12.2024 г., постановено по делото и с което е оставена
молбата на дружеството за изменение на решението в частта за разноските без
уважение. В жалбата се поддържа, че неправилно районният съд е присъдил
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв с добавен ДДС.
Твърди, че данък добавена стойност не се дължи при оказване на безплатна
адвокатска защита, като цитира казуална практика на ВКС и други съдилища
в страната. Поддържа, че като безвъзмездна услуги същата не се облага с
данък. В случай, че настоящият състав приеме, че сумата следва да бъде
определена с ДДС, то излага съображения за прекомерност на претендирания
размер от 480 лв. Сочи, че предвид множеството идентични дела, водени в
страната, ниската правна и фактическа сложност на конкретния казус и с
оглед на факта, че в производството не са събирани множество доказателства,
предлага като справедлив размер на адвокатския хонорар от 300 лв. с ДДС.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е представен отговор по частната жалба от
насрещната страна в производството, с който същата се оспорва като
неоснователна. Изложени са съображения в подкрепа на тезата, че при
присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв в полза на регистриран по
ЗДДС адвокат същото следва да включва ДДС.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира
първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са налице
положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на
иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което
няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата
инстанция намира следното:
Производството пред Районен съд- Малко Търново е образувано по
повод искова молба на Н. Ж. В., с която се предявяват обективно съединени в
условията на кумулативност искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.
второ ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
прогласяване нищожността на чл. 6.6 от Договор за потребителски кредит
№300427, сключен между ищцата и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, предвиждаща
заплащането на неустойка при непредоставяне на поръчител в размер на 0,67
лв. средно на ден, но не повече от 1 % от главницата и за осъждане на
ответника да заплати сума в размер на 5 лв., частична претенция в общ размер
от 98,49 лв., платена сума без основание. Ищецът твърди, че с уговорената
неустойка се цели заобикаляне на предвидения максимален размер на
Годишен процент на разходите (ГПР) - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане
формално е посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с
цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същия да остане
под установената граница от 50%. Действително обаче същото отговаряло на
3
всички критерии, посочени в пар. 1, т. 1 от ЗПК. Така уговорена неустойката
представлявала разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит,
известен на кредитора при сключването на договора, поради което е следвало
да бъде включен в ГПР. Договарянето на този разход имало за крайна цел
единствено увеличаване на възнаграждението над над максимално
допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била
недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури
обезпечение в срок от 24 часа не можела да обоснове обратния извод.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил исковете, като е изложил
съображения относно уговорената между страните неустоечна клауза и защо
тя не е нищожна. В същия срок е предявен и насрещен иск с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД, с който се иска ищцата- насрещен
ответника да бъде осъдена да заплати сумата от 1545, 24 лв.- главница, ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, 327,65 лв.-
договорна лихва, начислена за периода от 15.10.2022 г. до 24.09.2023 г. 94,85
лв.- обезщетение за забава до датата на предявяване на иска.
Районен съд- Малко Търново е приел, че при атакуваната разпоредба от
договора за потребителски кредит е налице заобикаляне на закона по смисъла
на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от 3ПК. Счел е, че с
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение-
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди, като по този начин
се заобикаля имепративното правило, че при забава на длъжника
обезщетението, което кредиторът претендира не може да надвишава законната
лихва. Намерил и предявения осъдителен иск за осъждане на ответника да
заплати 5 лв., частично от обща сума в размер на 98,49 лв.
Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и по свое вътрешно убеждение намира следното.
По делото не се спори, че ищцата и ответникът са страни по валидно
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит.
Спорно е дали вземането, предмет на насрещния иск, произтича от
отделно облигационно правоотношение, по силата на което е бил отпуснат
кредит в размер на 1600 лв., а не възниквало от договор за потребителски
кредит „Гет кеш“ №300427 от 29.09.2022 г., както е приела първата инстанция.
Излага, че с оглед постъпилия отговор по насрещната искова молба и
заявеното признание за усвояване на сумата от 1600 лв. по анекса, съдът е
следвало да уважи иска при прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, т.е. до
размера от 1545,24 лв.
Съдът намира, че заявените от въззивника оплаквания не са
основателни, а поставеното първоинстанционно решение е постановено при
правилно установена фактическа страна на спора и правилно приложение на
4
материалния закон.
Видно от представения по делото договор за потребителски договор за
потребителски кредит №300427/20.01.2022 г. „Гет Кеш“ страните по договора
са се съгласили кредитодателят да предоставя кредитополучателя в пълен
размер всеки одобрен от кредитора транш, като сумата по първия транш се
предоставя в брой чрез предаване на сумата. В договора с уредени и условията
за отпускане и усвояване на кредита. От представената по делото разписка
към договора се установява, че в деня на подписване на договора кредиторът е
предал парична сума в брой на Н. В. в размер на 200 лв. От представения
анекс към договора по транш с №303775 се установява, че кредитодателят се е
съгласил да предостави на потребителя сумата от 1600 лв. Издадената по
анекса разписка не е подписана от кредитополучателката, но същата в
отговора си по нарещния иск признава, че е получили сумата, т.е. е налице
признание на неизгоден за страната факт.
Видно от изготвеното по делото неоспореното от страните заключение
на назначената съдебно-счетоводна експертиза, Н. В. е извършила плащания
по договор №300427/20.01.2022 г. в размер на 213,00 лв.
Правилно районният съд е приспаднал заплетената от В. сума в
горепосочения размер при произнасяне по предявения насрещен иск. Макар
заемните правоотношения формално да са отделни, то те възникват въз основа
на един рамков договор, поради което правилно извършените плащания са
отнесени към претендираната от кредитора сума за главница от 1545,24 лв. От
друга страна обаче, сумата която е следвало да бъде приспадната е в размер на
13 лв., а не 213 лв., тъй като първият транш по заема е бил в размер на 200 лв.
С последната парична сума потребителката е погасила вземането си по първия
транш, а остатъкът от 13 лв. следва да бъде отнесен към следващия
предоставен заем с пореден №303775 в размер от 1600 лв., а доколкото се
търси главница в по-малък размер, а 1545,24 лв., то сумата от 13 лв. следва да
бъде извадена именно от нея.
С оглед гореизложеното се налага извод, че решението следва да бъде
отменено в частта, с която предявения от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД насрещен
иск е отхвърлен за размера над 1387 лв. до размера от 1532,24 лв., като вместо
него следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с
която искът бъде уважен до посочения размер.
По подадената частна жалба съдът намира, че същата следва да бъде
оставена без уважение при следните съображения. Съгласно посоченото от
частния жалбоподател решение С-438/22 г. на СЕС, както и известната на съда
практика, обективирана в определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч.гр.д. №
553 от 2024 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч.т.д.
№ 2347 от 2021 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение 1183 от 14.03.2024 г. по
ч.гр.д. № 2605 от 2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 327 от 16.07.2018
г. по ч.т.д. № 750 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о. и мн.др., се приема, че при
произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско
5
възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът не е обвързан от
приетите в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда
при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Въведеното
с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност да се
прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава
изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на
участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е
даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените
съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., препращаща към Наредба №
1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, не съответства на правото
на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери
на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир
при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения
в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните
критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и фактическата и правна сложност на делото.
Същевременно следва да се отчете, че относно защитата на потребителя
при недействителни договорни клаузи с постановеното по преюдициално
запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива
93/13 решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС,
и решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 г. Съдът на ЕС е дал принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните
разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 на решението по дело С-
57/2015 г. е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа,
че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални
съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следователно
възлаганите разноски следва да са разумни и пропорционални.
С оглед горното следва да се приеме, че при определяне на
възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на процесуалния представител на
страната, упражнила правата си на защита като потребител, следва да бъде
определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери
по Наредба № 1/2004 г., следва да отговаря на критериите за разумност и
пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на
делото, положения от адвоката квалифициран труд, обемът на извършените
действия.
Настоящият състав намира, че определеното от районния съд адвокатско
възнаграждение от 400 лв. без ДДС, 480 лв. с включен ДДС отговаря на
изискванията, поставени от горецитираната съдебна практика. Съдът е
6
съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото,
обстоятелствата, че с исковата молба се предявяват няколко обективно
съединени в условията на кумулативност искове, както и че ответникът е
предявил насрещен иск, по който ищецът е представил отговор и се е
защитавал.
На следващо място, съгласно разпоредбата на § 2а от ДР НМРАВ за
регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото
възнаграждение. Предвид тази разпоредба, върху минимално дължимото
според НМРАВ възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да
се присъдят в полза на адвоката, съответно адвокатското дружество,
включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, при които
адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Правните услуги, предмет на представения пред районния съд договор за
правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка, като
е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е
предварително заплатено, или е определено от съда по предвидения
в чл. 38, ал. 2 ЗАдв ред. Затова при присъждане на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие от адвокат, регистриран по ЗДДС,
или адвокат, преупълномощен по реда на чл. 71, ал. 1 ЗАдв от регистрирано
по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв във връзка с § 2а от ДР НМРАВ следва да
включва ДДС.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и частичната основателност на въззивната
жалба на въззивника- ищец по насрещния иск му се дължат разноски
съобразно уважената част от иска на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Същият е
представил списък по чл. 80 ГПК за извършени разноски в общ размер от
2176,81 лв. за пред районния съд следва да му се присъдят 1210,20 лв.
съобразно уважената част от иска и 619 лв. за пред въззивната инстанция,
съобразно уважената част от въззивната жалба, съпоставена с обжалваемия
интерес, т.е. общо сумата от 1829,20 лв.
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 се дължат разноски съобразно
уважената част на предявените от него искове, респ. отхвърлената част от
насрещната претенция. Пред първата инстанция тя е извършила разноски в
размер на 415 лв. за държавна такса, издаване на съдебно удостоверение и
заплащане на депозит за съдебно-счетоводна експертиза, които следва да
бъдат присъдени в цялост с оглед основателността на предявените от нея
искове.
На адв. Димитър Милев следва да бъдат присъдено по реда на чл. 38, ал.
2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за пред районния съд в размер на 480 лв. с
включен ДДС. За пред въззивната инстанция съдът определя възнаграждение
от 400 лв., респ. 480 лв. с включен ДДС, от които по съразмерност и съобразно
7
отхвърлената част от жалбата му се дължат 48 лв.
С оглед процесуална целесъобразност решението в частта за разноски
следва да бъде отменено, а вместо него постановено ново, с което да се
присъдят гореизчислените парични суми.
Така мотивиран Окръжен съд- Бургас,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №45/06.11.2024 г., постановено по гр.д. №150/2023
г. по описа на Районен съд- Малко Търново в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Лозенец", ул. „Сребърна" № 16, бл. Парк
Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от Филип Георгиев Добринов срещу
Н. Ж. В., ЕГН: **********, постоянен адрес: *** иск с правно основание чл.
79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД, за сумата над 1387 лв. до 1532,24 лв., ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на насрещната искова молба-
07.03.2024 г. до окончателното плащане на задължението, както и в частта за
разноските като вместо това постановява
ОСЪЖДА Н. Ж. В., ЕГН: **********, постоянен адрес: *** да заплати
на АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Лозенец", ул. „Сребърна" № 16, бл. Парк Лейн
Офис Център, ет. 8, представлявано от Филип Георгиев Добринов
допълнително сумата от 145,24 лв., представляваща дължима главница по
анекс към договор за потребителски кредит №300427/20.01.2022 г. по транш с
№303775/29.09.2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на насрещната искова молба- 07.03.2024 г. до окончателното плащане
на задължението.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Лозенец", ул. „Сребърна" № 16, бл. Парк
Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от Филип Георгиев Добринов да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Н. Ж. В., ЕГН: **********,
постоянен адрес: *** сумата от 415 лв., представляваща разноски за пред
първата инстанция.
ОСЪЖДА Н. Ж. В., ЕГН: **********, постоянен адрес: *** да заплати
на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Лозенец", ул. „Сребърна" № 16, бл. Парк Лейн
Офис Център, ет. 8, представлявано от Филип Георгиев Добринов на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1829,20 лв., представляваща разноски за
пред първата и въззивната инстанции.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Лозенец", ул. „Сребърна" № 16, бл. Парк
8
Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от Филип Георгиев Добринов да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „М.", вписано в регистър
БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св.
Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, бул.
„Александър Стамболийски" 125-2, ет. 5, офис 5-3, представлявано от Д. М.
М. – Управител на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 528 лв. с включен
ДДС- възнаграждение за процесуално представителство за пред районния съд
и пред въззивната инстанция, определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9