Р Е
Ш Е Н И Е
номер 138 31.10.2019 година
град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На
десети октомври 2019 година
В
публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АСЕН
ЦВЕТАНОВ
при участието на секретаря Росица
Динева, като
разгледа докладваното от съдията, гражданско дело номер 250 по описа на
съда за
2019
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ във вр. чл. 232,
ал. 2 ЗЗД.
Производството
е образувано по искова молба на „Теленор България” ЕАД срещу Н.Б.Б..
Ищцовото дружество твърди, че ответникът е сключил договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +******* от 01.12.2014 г., а на 10.11.2015 г.
сключили допълнително споразумение за срок от 24 месеца по план Онлайн 14,99 и
стандартен месечен абонамент в размер на 14,99 лв. Твърди, че на същата дата
10.11.2015 г. бил сключен и договор за лизинг за временно и възмездно
предоставяне ползването на устройство с марка TELENOR SMART PLUS BLACK с обща
лизингова цена 160,77 лв., разсрочена на 23 месечни вноски по 6,99 лв. всяка.
Твърди, че по лизинговия договор се дължи цена в размер на 111,84 лв.,
формирана от 16 лизингови вноски, начислени общо, поради неплащане на лизингови
вноски в периода от 05.07.2016 г. до 04.08.2016 г. Твърди, че е съставена
фактура № **********/05.08.2016 г. на стойност 417,59 лв., включваща 305,75 лв.
неустойка и 111,84 лв. лизингови вноски, като с исковата молба се претендирала
само сумата от 111,84 лв. за лизингови вноски. За вземането му за лизингови
вноски в размер на 111,84 лв. била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 9/2019 г. на РС-Раднево, но ответникът не бил открит на
известните адреси и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК предявил иска. Поради
което иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено
вземането по заповедта за изпълнение за сумата от 111,84 лв., представляваща 16
броя лизингови вноски по договор за лизинг от 10.11.2015 г. Претендира
разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника Н.Б.Б., чрез особения
представител адв. Ж., в който се взема становище за основателност на иска като
доказан. Прави изявление за признание на иска по реда на чл. 237 ГПК и да се
възложат разноските по производството на ищеца, а при условията на евентуалност
да се намалят разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение до съответния
минимум.
Направено
е в молба вх. № 3691 от 04.09.2019 г. изрично искане от процесуалния
пълномощник на ищеца за постановяване на решение при признание на иска по реда
на чл. 237 ГПК с оглед признание на исковете от страна на ответника.
Съдът, като взе предвид исканията и
доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от
съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при
признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в
мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на
иска.
Съдът намира, че в конкретния случай са налице предпоставките за
произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК по отношение на исковите
претенции. Ответникът в откритото съдебно заседание, чрез особения представител
адв. Ж., чието волеизявление съдът одобри на основание чл. 29, ал. 5 ГПК във
вр. чл. 34 ГПК, направи изрично изявление за признание на исковите претенции, а
ищецът, чрез процесуалния си представител, в молба вх. № 3691 от 04.09.2019 г.
изрично заявява, че с оглед направеното изявление за признание на иска, следва
да се произнесе съдът с решение при признание на иска.
Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото право
не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с
което страната може да се разпорежда. С оглед направеното признание на иска,
съдът намира, че следва претенциите на ищеца да се уважат в тяхната цялост.
Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като
на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не е необходимо да излага мотиви за това.
По разноските:
На ищеца следва да се присъдят разноските, сторени в заповедното и исковото
производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК
е приложима при наличие на кумулативно изискване на две предпоставки –
признание на иска и ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. В
случая втората предпоставка не е налично, тъй като задължението се признава,
същото не е платено и това е причината да бъде образувано делото. Поради това и
разноските ще се разпределят съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ищецът е сторил разноски за платена държавна такса в размер на 25 лв. в
заповедното производство и в размер на 25 лв. в исковото производство, адвокатско
възнаграждение за заповедното производство в размер на 360 лв. /договор за
правна защита и съдействие № 460 от 06.12.2018 г., приложен към заявлението по
чл. 410 ГПК/ и 300 лв. за исковото производство /договор за правна защита и
съдействие № 29 от 02.09.2019 г., представен с молбата вх. №3691 от 04.09.2019
г./, както и депозит за възнаграждение за особен представител в размер на 150
лв., които са база за определяне на разноските на ищеца.
В отговора на исковата молба ответникът, чрез особения представител адв. Ж.,
е направил искане на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да се намалят до минимум
разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че делото е с
изключителна правна и фактическа сложност, като освен приемането на
доказателства в закрито заседание с определението по чл. 140 ГПК, други не са
събиране с оглед направеното в отговора по чл. 131 ГПК признание на исковете.
Това обосновава необходимост от намаляване на адвокатското възнаграждение до
минималното такова по Наредба № 1/2004 г. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 и във вр.
чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. минималното такова за дело като настоящото
с материален интерес от 111,84 лв. е в размер на 300 лв. за исковото и за
заповедното производство, в какъвто размер е уговореното в двете производства. Поради
това съдът намира, че няма предпоставки за намаляване на уговорените
възнаграждения за адвокат и ще следва да се присъдят в цялост.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н.Б.Б., ЕГН **********, с адрес ***,
дължи на „Теленор България” ЕАД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр. София, Ж.К. Младост
4, Бизнес парк София, сграда 6, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ във вр. чл. 232,
ал. 2 ЗЗД сумата от 111,84 лв. /сто и единадесет лева и 84 ст./,
представляваща неплатени лизингови вноски за отчетен период 05.07.2016 г. –
04.08.2016 г. по договор за лизинг към допълнително споразумение към договор за
мобилни услуги с предпочетен номер +*******
от 10.11.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.01.2019 г.
до окончателното погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2/09.01.2019 г. по ч.гр.д.
№ 9/2019 г. по описа на РС-Раднево.
ОСЪЖДА Н.Б.Б., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Теленор
България” ЕАД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, Ж.К. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 860 лв. /осемстотин и шестдесет лева/, представляваща
разноски за заповедното и исковото производство.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: