№ 1784
гр. Варна, 29.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на трети
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско
дело № 20213100502279 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Т.М. КОМЕРС" ЕООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: град Варна, район „Одесос",
ул. „Одесос", №20, ет.1, с управител цВ.т.ц., срещу решение
№262023/22.06.2021г., постановено по гр. дело №14913/2020г. по описа на
ВРС, с което искът на дружеството с правна квалификация чл. 422 ГПК във
връзка чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД срещу „Мост Финанс Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, за приема за установено в отношенията между страните, че
„Мост Финанс Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* дължи на „Т.М. Комерс“
ЕООД, ЕИК ********** сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди в посочения размер, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение от страна на Пл.Д.Ал. по
изпълнителното дело № 20158080401477 по описа за 2015 г. на ЧСИ З.Д. с
район на действие Окръжен съд – град Варна, за процесуално
представителство, защита и съдействие, като вземането е прехвърлено от
Пл.Д.Ал. на „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК ********** чрез договор за покупко
и прехвърляне на вземане /цесия/ от 08.11.2018г., ведно със законната лихва
от 21.10.2019г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 60447/2019г. по описа на Районен съд – град
София, е отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателят счита решението за
недопустимо, неправилно и необосновано, поради което моли да бъде
отменено. Излага, че нито в исковата молба, нито когато и да било в
1
производството по делото е твърдял наличието на изпълнително деяние,
изрязващо се в липсата на предприемане на действия от страна на взискателя
по образуваното изпълнително дело и липсата на неговото прекратяване.
Предвид което счита, че съдът не се е произнесъл по заявеното от него
основание, като по този начин е постановил недопустимо решение. Твърди, че
противоправността на поведението на ответника се състои в нарушаването на
забраната да не се вреди другиму. Излага, че всеки правен субект има свобода
да определи кога да наема процесуален представител и да бъде защитаван от
такъв срещу предприети спрямо него действия, както и в какъв размер да
заплаща възнаграждение за положения труд. Счита, че направените от
длъжника разходи под формата на адвокатско възнаграждение за защита по
изпълнително дело представляват вреда за него, като настъпването на тази
вреда би могла да бъде предвидена от ищеца, като в случая той не е
съобразил, че поведението му по изпълнителното дело /без то да съставлява
каквото и да било специално нарушение на правилата на ГПК/ може да
доведе до наемането на адвокат, за защита на законните интереси на
длъжника, а платеното възнаграждение ще причини вреда, за която се носи
отговорност. Твърди, че взискателят следва да понесе отговорност за всички
вреди, дори и непредвидените от него, ако те са настъпили поради
продължаване на изпълнението въпреки погасяването на вземането. Позовава
се на Определение по в.гр.д № 1684 по описа за 2016 г. на ВОС, както и
решение, постановено по въззивно гражданско дело №1059 по описа на ВОС
за 2019год. Счита, че по делото са събрани безспорни доказателства за
направен от длъжника разход за защита на законните му интереси по
изпълнителното производство, които представляват вреда, пряко причинена
от ответника. По изложените съображения моли решението да бъде отменено
като недопустимо, а негово място да бъде постановено ново такова, с което
предявените искове бъдат уважени, като и да му бъдат присъдени
направените разноски и възнаграждение за адвокат при безплатно водене на
производство.
Въззиваемата страна – Мост Финанс Мениджмънт АД чрез депозирания
писмен отговор и писмена молба, представена преди о.с.з. излага становище
за допустимост, но неоснователност на жалбата. Моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и постановено
при съблюдаване на всички материално –правни норми и процесуални
правила. Излага, че по делото не се е установило нито противоправно
поведение от негова страна, нито наличието на причинно-следствена връзка
между претърпените вреди и поведението му. По изложените съображения
моли за потвърждаване на решението и присъждане на разноски за
въззивното производство.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази
следното:
Производството е образувано по предявен от „Т.М. Комерс“ ЕООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: град
2
Варна************* със седалище и адрес на управление: град София,
*********** иск с правна квалификация чл. 422 ГПК във връзка чл. 49 във
вр. с чл. 45 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 300 лева, представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди в посочения размер, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение от страна на Пл.Д.Ал. по
изпълнителното дело № 20158080401477 по описа за 2015 г. на ЧСИ З.Д., за
осъществено процесуално представителство, защита и съдействие, като
вземането е прехвърлено от Пл.Д.Ал. на ищеца чрез договор за покупка и
прехвърляне на вземане /цесия/ от 08.11.2018г. ведно със законната лихва от
21.10.2019 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 60447/2019 г. по описа на СРС. Според изложеното
в исковата молба, по заявление на „Банка Пиреос България“ АД, по реда на
чл. 417 ГПК, срещу Пл.Д.Ал. е издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, по ч.гр.д. № 2051/2012 г. по описа на ВРС. На 20.04.2012г.
заявителят е образувал изпълнително дело срещу длъжника, като на
25.03.2013г. ответникът подава молба за конституирането му като взискател в
качеството му на частен правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД по
силата на договор за цесия от 09.09.2013 г. През 2015 г. изпълнителното
производство е изпратено на ЧСИ З.Д., където е продължило под
№20158080401477. Длъжникът Пл.Ал. узнава за горепосоченото
изпълнително дело и ангажира адвокат, на когото заплаща възнаграждение в
размер на 300 лева. Процесуалният представител на длъжника, след
запознаване с делото, констатира, че повече от две години не са извършвани
изпълнителни действия от страна на взискателя, поради което на 16.08.2017г.
е депозирана молба за прекратяване на образуваното изпълнително дело като
същата е уважена. Твърди, че разноските в размер на 300 лева, които
длъжникът по изпълнителното дело е сторил се явяват необходим разход във
връзка с неговата защита по образуваното изпълнително дело, поради което
тя има парично вземане срещу ответника в размер на 300 лева,
представляващи претърпени имуществени вреди. С договор за цесия от
08.11.2018г., Пл. Ал. прехвърля на ищеца своето парично вземане, за което
ответникът бил уведомен. Отправена била покана за доброволно изпълнение
до ответника, получена на 10.12.2018 г., но в указания срок, плащане не било
получено, предвид което и било подадено заявление по реда на чл. 410 ГПК,
което е уважено/ Тъй като ответникът е депозирал възражение в срок, то за
ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящата искова
претенция. Моли за нейното уважаване и присъждане на сторените разноски.
Ответникът, чрез депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен
отговор изразява становище, че претендираното вземане не може да бъде
предмет на договор за цесия, тъй като представлява възнаграждение, чието
плащане не е доказано, не е представено, не е поискано и не е включено в
постановлението за разноски на съдебния изпълнител. Възразява, че
договореното адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело, което се
3
претендира като настъпила вреда, е прекомерно. С оглед гореизложеното
моли за отхвърляне на исковата претенция, и присъждане на разноски.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе предвид,
събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и
поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически положения:
Производството по изп. дело №1477/2015г. по описа на ЧСИ с рег. №
808 и район на действие Окръжен съд – град Варна, първоначално е било
образувано при ЧСИ с рег. № 838 и с район на действие СГС под №
3804/2012г. от взискателя „Банка Пиреос България“ АД въз основа на
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по образуваното ч.гр.д.
№ 2051/2012 г. по описа на Районен съд, град Варна в полза на заявителя
„Банка Пиреос България“ АД срещу длъжника Пл.Д.Ал..
С оглед депозирана молба от 25.09.2013г. като взискател по
изпълнителното дело № 3804/2012г. е конституиран „Мост Финанс
Мениджмънт“ АД с оглед извършеното цедиране на вземането от страна на
взискателя „Банка Пиреос България“ АД на „Мост Финанс Мениджмънт“ АД
въз основа на сключения договор за прехвърляне на вземания от 09.09.2013г.
На основание чл. 18, ал.6 ЗЧСИ и чл. 427, ал.2 ГПК изпълнителното
дело е изпратено на ЧСИ с рег. № 808 и район на действие Окръжен съд –
град Варна за продължаване на изпълнителното производство като същото е
продължило под № 1477/2015 г.
На 16.08.2017 г. е депозирана молба от страна на Пл.Д.Ал. чрез
надлежно упълномощения й процесуален представител адвокат Д., с която е
отправено искане за прекратяване на изпълнителното производство поради
липсата на предприети повече от две години изпълнителни действия от
страна на взискателя. Към молбата е депозиран договор за правна защита и
съдействие, сключен между Пл.Д.Ал. и Р.Д., от който е видно, че първата е
заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за оказване на
защита и съдействие по изпълнително дело № 1477/2015 г. по описа на ЧСИ с
рег. № 808 и район на действие Окръжен съд – град Варна. С разпореждане от
22.08.2017 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл.
433, ал.1, т.8 ГПК.
От представеното по делото копие, се установява, че с договор за
покупка и прехвърляне на вземане /цесия/, сключен между Пл.Д.Ал. и „Т.М.
Комерс“ ЕООД на 08.11.2018 г., първата е прехвърлила вземането си към
„Мост Финанс Мениджмънт“ АД в размер на 300 лева, представляващо
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство и съдействие по
изпълнително дело № 1477/2015 г. по описа на ЧСИ с рег. № 717 и район на
действие Окръжен съд – град Варна за сумата от 50 лева, която е заплатена в
момента на сключване на договора.
4
По делото е прието уведомление за извършеното прехвърляне на
вземането по реда на чл. 99 ЗЗД и покана за доброволно плащане от
08.11.2018 г., изпратена от процесуалния представител на Пл.Д.Ал. и „Т.М.
Комерс“ ЕООД, с която се уведомява настоящия ответника за извършеното
прехвърляне на вземането и се отправя искане за доброволно плащане на
сумата. Видно, от приетото като писмено доказателство по делото известие за
доставяне, е че на 10.12.2018 г. „Мост Финанс Мениджмънт“ АД е получило
горепосоченото уведомление от страна на Пл.Д.Ал. и поканата за доброволно
изпълнение, изпратена от „Т. М. Комерс“ ЕООД.
С молба вх. №903/02.03.2018г. взискателят е сезирал ЧСИ с искане да
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда
достигна следните правни изводи:
Установителният иск по чл. 422 ГПК е предявена в законоустановения
едномесечен срок, съобразно нормата на чл. 415 ГПК. За ищеца е налице
правен интерес от търсената защита предвид наличието на предхождащо го
заповедно производство по ч.гр.д. № 60447/2019 г. по описа на СРС, по което
е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410, ал.1 ГПК и срещу която
ответникът надлежно е възразил в срока по чл. 414 ГПК.
С оглед изложеното исковата претенция се явява допустима, а за да се
произнесе по нейната основателност, съдът съобрази следното:
Съгласно чл. 45 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно
е причинил другиму. За да възникне така предвидената отговорност, следва
по делото да се установят следните предпоставки: противоправно действие,
наличието на вредоносни последици за ищеца и установяването на причино-
следствена връзка между действието и настъпилите неблагоприятни
последствия. В конкретния случай, деликтната отговорност на въззиваемото
юридическо лице е обоснована с твърдение за причиняване на вреди от
противоправното бездействие във връзка с водене на изпълнителното
производство за принудително събиране на вземане. Бездействието се
изразява в поддържане на висящност на изпълнителното производство, което
вече е прекратено по силата на закона, както и незаконосъобразно действие,
изразяващо се в нарушаване на забраната да не се вреди другиму.
От доказателствата по делото по безспорен начин се установява, че изп.
дело е образувано по молба на първоначалния взискател на 20.04.2012г., въз
основа на изпълнителен лист, издаден от ВРС, както и че последното
извършено изпълнително действие /искане за вписване на възбрана/ е от
19.11.2013г.
Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, инициираното
изпълнително производство от посочения в изпълнителния лист кредитор
може да бъде прекратено в случай, че не е поискано извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години. Прекратяването на
изпълнителното производство поради перемпция настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
5
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. Във всички случаи на прекратяване на
принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига
наложените запори и възбрани, като всички изпълнителни действия,
предприети след настъпване на перемпцията, се обезсилват по право.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право. В този
смисъл е и даденото задължително разрешение в т. 10 от ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Право на взискателя е да насочва изпълнението срещу имущество на
длъжника или да инициира извършването на последващи изпълнителни
действия в рамките на даден изпълнителен способ. Нереализирането на това
право, респективно проявяване на бездействие от страна на взискателя не
може и не следва да се приема като виновно и противоправно негово
поведение. Това е така, тъй като както беше посочено и по-горе, взискателят
има право да иска от съдебния изпълнител да извършва изпълнително
действия, но няма такова законово задължение. Негов избор е да прецени
какво процесуално поведение да има в изпълнителния процес, като
евентуалната му неактивност е застрашена единствено от санкцията на чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а именно прекратяване на производството по силата на
закона. Дори при това положение обаче, за взискателя не съществува
законова пречка да инициира ново изпълнително производство, в което
отново сам да прецени какво поведение да предприема.
С оглед изложеното, настоящият състав счита, че по делото не се
установява противоправно деяние на ответното дружество, изразяващо се в
липсата на искане за предприемане на изпълнителни действия, т.е. проявено
чрез виновно бездействие на дружеството, като елемент от фактическия
състав на чл.45 от ЗЗД. След като взискателят не е поискал предприемането
на никакви изпълнителни действия в период, продължил повече от 2 години,
то според съда не е нарушил забраната да не вреди другиму, т.е. на длъжника.
Не е доказана на следващо място причинната връзка между деянието и
вредата, като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност.
Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за
настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или
бездействие на делинквента. В случая изпълнителното производство е
прекратено поради перемпция по право, а постановлението на ЧСИ е от
22.08.2017г. Вредата под формата на намаляване на имуществената сфера на
ищеца, чрез заплащане на възнаграждение на адвокат, е настъпила на
16.08.2017г., когато видно от представения договор, е извършеното плащане
по него. Релевантното за последицата по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК
бездействие на взискателя е това в периода от 19.11.2013г. до 20.11.2015г.
След настъпилата перемпция на 20.11.2015г., изпълнителното производство е
прекратено по право, поради което последващото действие/бездействие на
взискателя е без правно значение за изпълнителното производство. Без
значение за прекратяването на делото е и ангажирането на адвокатска помощ
6
и депозираната молба за прекратяване на делото, доколкото изпълнителното
производство вече не е било висящо. Ето защо реализираните от
ищеца/длъжник по изпълнението разноски за адвокат почти две години след
прекратяване на принудителното производство, не са в пряка причинно-
следствена връзка с поведението на взискателя.
Във връзка с цитираното във въззивната жалба решение, постановено
по въззивно гражданско дело №1059 по описа на ВОС за 2019год. следва да
се посочи, че казусите по двете дела са различни, тъй като по посоченото
дело, с влезли в сила решения са били отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК
относно сумите, за които е била издадена заповедта за изпълнение, докато по
настоящото дело производството по изп. дело е било прекратено поради
перемпция, на осн. чл. 433, ал.1, т.8 ГПК.
В обобщение, съдът приема, че в конкретния случай не са налице
елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 от
ЗЗД, а именно противоправно поведението на въззиваемото дружество,
изразяващо се в бездействие от взискателя поради непоискване от ЧСИ да
бъдат предприети изп. действия по прекратеното изпълнително
производство, както и причинно-следствена връзка между това поведение и
заплатения от длъжника адвокатски хонорар. Предвид всичко гореизложено,
предявеният иск е недоказан по основание и следва да се отхвърли.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
Предвид неоснователността на въззивната жалба и на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК въззиваемата страна има право бъдат присъдени направените
разноски, а именно юрисконсултско възнаграждение, което съдът съобразно
чл. 25 от Наредбата на Министерския съвет по предложение на НБПП,
определя в минимален размер от 100.00лв. след като взе предвид ниската
фактическа и правна сложност на спора, както и малката стойност на
материалния интерес/300.00лв/.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,
Варненският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №262023/22.06.2021г., постановено по гр.
дело №14913/2020 г. по описа на ВРС, 12-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: град Варна************* със седалище и адрес на
управление: град София, *********** сумата от 100 /сто/лева,
представляваща сторени в настоящото производство разноски, на основание
чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на осн. чл. 280,
7
ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8