№ 159
гр. София, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100510483 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20114629 от 13.05.2021 г., постановено по гр. дело № 72368/2018 г. по
описа на СРС, ІI ГО, 177 състав, СРС са отхвърлени предявените от В.И., действаща като ЕТ
с фирма В. - Н - В.И. срещу П. Г. С. и И. К. С. пасивно субективно и обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000,00
лева - претърпени загуби от прекъсване на електрозахранването на обект: магазин с адрес гр.
София, ул. ****, на сумата от 2971,00 лева - претърпени загуби от невъзможността да се
ползва обект: магазин с адрес гр. София, ул. **** по предназначение и на сумата от 1500,00
лева - пропуснати ползи, представляващи месечна печалба от търговската дейност на В.И.,
действаща като ЕТ с фирма В. - Н - В.И. за периода от 13.10.2017 г. до 22.12.2017г., ведно
със законната лихва върху тези суми, считано от 30.10.2018 г. до окончателното му
изплащане като неоснователен, като са уважени предявените от П. Г. С. и И. К. С. насрещни
искове и В.И., действаща като ЕТ с фирма В. - Н - В.И. е осъден да заплати на П. Г. С. по
иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, сумата от 3520 лева - наемна цена за имот магазин
с адрес гр. София, ул. **** за периода от 01.09.2017 г. до 01.10.2018 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане, а на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата от 1340,50 лева - мораторна лихва върху главницата за
периода от 01.09.2017 г. до 20.02.2020 г.; на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата от 623,19
лева - заплатена цена за доставяна електроенергия за имот магазин с адрес гр. София, ул.
**** за периода от 10.10.2017 г. до 01.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
1
считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен този иск за
разликата над сумата от 623,19 лева до пълния претендиран размер от 662,70 лева, а в полза
на И. К. С. на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, сумата от 3840 лева - наемна цена за имот
магазин с адрес гр. София, ул. **** за периода от 01.09.2017 г. до 01.10.2018 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1494,28 лева - мораторна лихва върху главницата за
периода от 01.09.2017 г. до 20.02.2020 г.; на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, сумата от 49,67
лева - заплатена цена за доставяна вода за имот магазин с адрес гр. София, ул. **** за
периода от 15.09.2017 г. до 01.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен този иск за
разликата над сумата от 49,67 лева до пълния претендиран размер от 50,02 лева като
недоказан.
Със същото решение В.И., действаща като ЕТ с фирма В. - Н - В.И. е осъден да
заплати на П. Г. С., по иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, сумата от 41,45 лева -
заплатена такса смет за имот магазин с адрес гр. София, ул. **** за 2018 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 20.02.2020 г. до окончателното ѝ изплащане, а в
полза на И. К. С., на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, сумата от 41,45 лева - заплатена такса
смет за имот магазин с адрес гр. София, ул. **** за 2018 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 20.02.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.
Със същото решение В.И., действаща като ЕТ с фирма В. - Н - В.И. е осъден да
заплати на П. Г. С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 422 лева - разноски в
производството съразмерно на отхвърлената част от главния иск, а на основание чл. 78, ал. 1
ГПК и сумата от 791,43 лева - разноски в производството съобразно с уважената част от
насрещните искове, а в полза на И. К. С., сумата от 422 лева - разноски в производството
съразмерно с отхвърлената част от главния иск, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от
791,43 лева - разноски в производството съобразно с уважената част от насрещните искове.
Пак със същото решение П. Г. С. и И. К. С., са осъдени солидарно да заплатят на
В.И., действаща като ЕТ с фирма В. - Н - В.И., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1,11
лева - разноски в производството съобразно с отхвърлената част от насрещните искове.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца по главния
иск и ответник по насрещните искове В.И., действаща като ЕТ с фирма ЕТ „В. - Н – В.И.“,
чрез пълномощника си – адв. М. Ф.-Р., в частта, с която е отхвърлен предявения от него
срещу ответниците осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД и са уважени предявените
от ответниците насрещни искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Конкретно,
оплакванията по главния му иск се свеждат до допуснати процесуални нарушения, касаещи
участието на страната в проведеното пред първоинстанционния съд съдебно заседание, в
което делото е обявено за решаване, както и за допуснато нарушение на материалния закон,
а именно приложението на разпоредбата на чл. 95 ЗЗД. По насрещните искове не са
посочени конкретния оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Моли съда да
отмени решението в обжалваните му части и главния му иск да се уважи за пълния предявен
2
размер, а насрещните искове да се отхвърлят изцяло. Претендира и присъждане на
направените по делото разноски.
Въззиваемите – ответници по главния иск и ищци по насрещните искове П. Г. С. и И.
К. С., чрез пълномощника си –адв. М. Т., са подали в законоустановения срок отговор, с
който оспорват жалбата, поддържайки че същата не съдържа конкретни оплаквания по
отношение на обжалваното решение, както и че същата е неоснователна, излагайки
подробни съображения в тази насока. Молят съда да потвърди обжалваното решение и да
присъди направените за въззивната инстанция разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо в обжалваните части, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение в
обжалваните части той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част
от правните съждения в настоящия съдебен акт.
Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания по главния иск,
настоящият състав на съда намира следното:
Действително първоинстанционният съд е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила, като не е съобразил заболяването от COVID-19 на В.И. и е
дал ход на делото на 19.04.2021 г. Нарушена е разпоредбата на чл. 6а, ал. 5 от Закон за
мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, според която по време на
извънредната епидемична обстановка съдът може да отложи делото, ако поради болнично
лечение, поставяне под задължителна карантина, изолация или прилагане на принудителни
административни мерки по Закона за здравето във връзка със заболяването COVID-19
страната или нейният представител не може да се яви в съдебно заседание. Въпросната
разпоредба се явява специална правна норма спрямо чл. 142, ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл.
142, ал. 2 ГПК изисква кумулативно и страната, и пълномощникът й, да са възпрепятствани
3
да се явят поради особено непредвидено обстоятелство (в този смисъл Решение № 157 от
30.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 209/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 52 от 27.03.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 4448/2013 г., III г. о., ГК), докато в специалния закон пречката за участие на
страната и на нейния процесуален представител в съдебно заседание е за всеки един от тях.
Установеното заболяване от COVID-19 на В.И. на 15.04.2021 г. и поставянето в
задължителна изолация по силата на чл. 61 ЗЗ, съгласно представеното на лист 199 по
делото на СРС медицинско направление, съставляват пречка за явяването на страната в
насроченото за 19.04.2021 г. дело , по смисъла на чл. 6а, ал. 5 от Закон за мерките и
действията по време на извънредно положение. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК, непосредствена цел на
въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което
дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на
фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният
съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно
крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект
на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на
материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата
инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е
повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което
втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални
действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не
следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по
установяване на фактите и прилагането на правото.
В конкретния случай ищецът по главния иск и ответник по насрещните искове не е
бил лишен от възможността да извърши необходимите действия по защита на правата и
интересите си, които не е могъл да реализира в рамките на първоинстанционното
производство. Могъл е да изложи правни доводи и да заяви всичките си доказателствени
искания с въззивната жалба, като се позове на разпоредбите на чл. 266. ал. 1 или ал. 3 ГПК.
Такива искания обаче не са били ангажирани с въззивната жалба, а с последваща молба от
05.10.2022 г., т.е. след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за подаване на въззивна
жалба, към който момент обаче е настъпила процесуална преклузизия. Следователно се
налага обоснованият извод, че след като пороците в процесуалната дейност на
първоинстанционния съд могат да бъдат отстранени посредством действията на въззивната
инстанция, допуснатото в случая процесуално нарушение не представлява основание за
отмяна на постановеното от СРС решение, тъй като страната е могла да реализира всичките
си доказателствени искания пред въззивната инстанция, което обаче не е направено с
подадената въззивна жалба.
По отношение на оплакването за допуснато нарушение на материалния закон,
разпоредбата на чл. 95 ЗЗД не е относима за разрешаването на правния спор от
4
първоинстанционния съд, който не я е поставил в основата на своите изводи.
По отношение на насрещните искове въззивната жалба не съдържа конкретно
фактическо оплакване за порочността на първоинстанционното решение, т.е. налице е
бланкетна жалба. В този смисъл, тъй като въззивната инстанция не констатира при
постановяване на решението нарушение на императивна материалноправна норма
(установена в публичен интерес), а и в случая не е налице задължение за съда да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните за органите
на съдебната власт указания дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на
ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК, то настоящата съдебна инстанция не може и
не разполага с правомощие да проверява правилността на първоинстанционния съдебен акт
в частта, с която са уважени предявените от ответниците насрещни искове. Ето защо
жалбата и макар принципно да е процесуално допустима, с оглед невъзможността
(забраната) на въззивният съд да формира собствени изводи по съществото на спора,
респективно за правилността на първоинстанционното решение, настоящият състав на съда
намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която са уважени
предявените насрещни искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл е и
константната съдебна практика на ВКС обективирана в Решение № 31 от 14.03.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о., ГК, Решение № 27 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №
2650/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 670 от 27.12.2010 г., постановено по гр.д. №1728/2009
г. по описа на ВКС, Решение № 255 от 11.07.2011 година, постановено по гр.д. № 587/2020
г. по описа на ВКС, Решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; Решение
№ 95 от 16.03.2011 г. по гр.д. № 331/10г. на ІV г.о.; Решение № 764 от 19.01.2011 г.по гр.д.
№ 1645/09г. на ІV г.о.; Решение № 702 от 5.01.2011 г.по гр.д.№ 1036/09 г. на ІV г.о.;
Решение № 643 от 12.10.2010г. по гр.д. № 1246/09 г.на ІV г.о
Тъй като крайните правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, решението
следва да бъде потвърдено в обжалваните части, а предявената жалба следва да бъде
отхвърлена.
При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК в
полза на въззиваемите - ответници по главния иск и ищци по насрещните искове, трябва да
се присъди сумата от 1023 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
С оглед цената на всеки един от предявените субективно и обективно кумулативно
съединени главни и насрещни осъдителни искове и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20114629 от 13.05.2021 г., постановено по гр. дело №
5
72368/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 177 състав, в обжалваните части, както и в частта за
разноските по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА В.И., действаща като ЕТ с фирма ЕТ „В. - Н – В.И.“, ЕИК: ****, да
заплати на П. Г. С., ЕГН: ********** и на И. К. С., ЕГН: **********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
1023 лв. за производството пред СГС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6