№ 883
гр. Варна, 08.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Цветелина Г. Хекимова Въззивно гражданско
дело № 20253100501356 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от „Т.А.Т.“ ЕООД, ЕИК
*********, представлявано от управителя П.Н., чрез адв. Т. С., против
постановено решение № 1637/ 12.05.2025 г. по гр. дело № 13974/ 2024 г. по
описа на Районен съд - Варна, с което е отхвърлен в цялост предявения иск
срещу „АВТОЕКСПРЕС“ АД, ЕИК *********, гр. Варна, представлявано от
А.В., с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника за
сумата в размер на 15 102,25 лева, представляваща разликата между цената на
продадените от ответника 8 752 билети, която за периода месец юни 2024г.-
20.10.2024г. е в общ размер на сумата от 148 142,50 лева и фактически
изплатените 133 040,25 лева, ведно с лихвата за забава върху това вземане,
считано от датата на подаване на исковата молба- 04.11.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането.
С подадената въззивна жалба се поддържа, че обжалваният
първоинстанционен акт е неправилен, постановен в отклонение на Закова за
автомобилните превози (ЗАП) и Наредба № 33 от 03.11.1999г. за обществен
превоз на пътници и товари на територията на Република България. Сочи се,
че дейността по продажба на билети по съществото си представлява
необходим елемент от автогаровата услуга, позволяваща нормалното
функциониране на превозните отношения с начална отправна точка
съответната автогара, поради което не може да се квалифицира като „друга
услуга" по смисъла на чл. 53а, ал. 2, предл. последно от Наредба № 33. В този
смисъл се поддържа твърдението за неправилност на извода на
първоинстанционния съд, че тази дейност е самостоятелна, поради което за
нейното осъществяване превозвачът дължи отделно възнаграждение
(комисионна). Счита за неправилно позоваването от страна на съда на чл. 7 от
1
Методика за формиране на цените за ползване на автогари, както и
прилагането на пределните цени за автогарово обслужване, утвърдени със
Заповед №РД 08-357/26.07.2019г., обявена за нищожна с Решение №
3265/11.03.2021 г. по а.д. № 4114/2020г. по описа на ВАС. Моли за отмяна на
решението, като вместо него се постанови друго, с което се уважи исковата
претенция.
В срока по чл. 263 ГПК, по делото е постъпил отговор на въззивна
жалба от насрещната страна „АВТОЕКСПРЕС“ АД, ЕИК *********, гр.
Варна, чрез адв. Ж. К.. Моли за отхвърляне на подадената въззивна жалба като
неоснователна и съответно потвърждаване на постановеното
първоинстанционно решение в неговата цялост, същото като правилно и
обосновано. Счита за правилен извода на съда, че тъй като след 01.06.2024 г.
търговското дружество продължава да ползва предоставяната автогарова
услуга, липсата на подписан договор не го освобождава от задължението да
заплаща възнаграждение за извършената продажба на билети, съобразно
разпоредбата на чл. 53а от Наредба № 33/ 1999г. Поддържа се, че въпреки
отмяната на методиката за формиране на цените за ползване на автогари,
както и пределните цени за автогарово обслужване, при липсата на действаща
методика отменената може да бъде използвана като ориентир. Моли за
потвърждаване на постановения съдебен акт и за присъждане на сторените
разноски.
Страните не представят нови доказателства и нямат доказателствени
искания.
За да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от „Т.А.Т.”
ЕООД срещу „АВТОЕКСПРЕС" АД кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 15 102,25 лева, представляваща разликата между цената
на продадените в периода месец юни 2024г. - 20.10.2024г. – 8 752 билета на
пътниците по обслужваните от „Т.А.Т." ЕООД линии в общ размер на
получената цена от 148 142,50 лева и фактически изплатените 133 040,25
лева, ведно с лихвата за забава от датата на постъпване на исковата молба в
съда - 04.11.24г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че извършва обществен превоз на пътници с
автобуси по утвърдената републиканска транспортна схема, включваща две
междуселищни автобусни линии от и за гр. Варна, а именно Варна - Силистра
и Варна – Тутракан, а ответника е собственик на единствената за гр. Варна
автогара. Сочи, че билетите за пътниците по двете линии, изпълнявани от
„Т.А.Т." ЕООД, се продават от гишето на автогара Варна. Излага, че автогарата
е задължена да извършва за сметка на превозвачите, правните действия,
възложени й от нормативния порядък, а именно - продажбата на билети по
обслужваните от отделните превозвачи линии, като страните в настоящото
производство не са дооформили отношенията си, породени от продажбата на
билетите, чрез отделна търговска сделка. Сочи, че ответникът извършва
прихващане между задължението на автогарата да преведе получената цена на
продадените билети и насрещното задължение на превозвача за комисионно
възнаграждение в размер на 10 %, като размерът на възнаграждението
ответникът изчислява на база цената на продадените билети. Твърди, че в
резултат на това прихващане ответното търговско дружество, при продадени
за периода месец юни 2024г. - 20.10.2024г. 8 752 билета на пътниците по
2
обслужваните от ищеца линии, е отчело на превозвача сумата от 133 040,25
лева, а не цялата цена за издадените превозни документи в размер на 148
142,50 лева. Претендира съдебно-деловодни разноски.
В едномесечния срок за отговор ответното дружество, чрез адв. Ж.
К., изразява становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че
ищецът се възползва от нормативно гарантираните му права от ЗАПр и
Наредба № 33 от 03.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на
територията на Република България, издадена от Министъра на транспорта,
създаващи нормативно задължение на ответника да предоставя автогарови
услуги на превозвачите по междуселищни автобусни линии, които ищецът не
оспорва, че получава в пълен обем. Сочи, че ищецът умишлено отказва да
заплаща тези услуги, в нарушение на чл.22, ал.1, във връзка с чл.22, ал.4 ЗАПр
и чл.53а, ал.1 и ал.2 от Наредба № 33 от 03.11.1999г. Ответникът излага, че
като собственик на автогарата е длъжен да осигурява на всички превозвачи,
извършващи превози по автобусните линии, допуск до автогаровите услуги
срещу заплащане, като е задължен да прилага еднакви критерии спрямо
всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, за
престой, за предоставяне на право за продажба на билети и за извършване на
други услуги. Твърди, че начинът на формиране на цената на предоставяната
от собственика на автогара услуга е нормативно определен в чл.22, ал.4 ЗАПр
и чл.53а, ал.2 от Наредба № 33 от 03.11.1999 г., и той е задължен да прилага
единни критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на
цените на предоставяните услуги. Отношенията между страните са се
развивали нормално до 01.06.2024 г., след което ищецът не е подписал договор
за наем на офис за продажба на билети, като след тази дата тази услуга е била
предоставяна от Автогара Варна и билети са продавани от нейно гише.
Твърди, че ищецът дължи заплащане на ползваните от него автогарови услуги,
включително продажбата на билети, независимо от липсата на договор за
автогарови услуги, сключен между двете страни.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след
преценка на събраните доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена
в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено
при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални
предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилност на извода на
съда, че услугата по продажбата на билети е самостоятелна и съответно че за
нея се дължи отделно възнаграждение от автогаровите услуги, както и че
размерът на това възнаграждение следва да се определи въз основа на
обявената за нищожна Методика за формиране на цените за ползване на
автогари, както и прилагането на пределните цени за автогарово обслужване.
3
Между страните на се спори и се установява от представените по
делото договори, че ищецът „Т.А.Т.” ЕООД ползва комплексна автогарова
услуга с доставчик „АВТОЕКСПРЕС" АД, до 01.06.2024г. има подписани
формални договори, като след тази дата ищецът е продължил да ползва
услугата. Не се спори също, че през процесния период билети за
осъществяваните от ищеца превози са се продавали на гишета на автогарата.
Предявеният иск се квалифицира с правно основание чл.348 от ТЗ,
доколкото в исковата молба се твърди, че автогарата осъществява правни
действия по продажба на билети за сметка на превозвача. Правоотношенията,
съществуващи между страните, са мандатни по своята същност, доколкото
ответното дружество продава билети, тоест сключва сделки за сметка на
ищеца.
Мандатните правоотношения се основават на договор за поръчка или
на неговата разновидност комисионния договор. Предмет и на двата договора
е извършването на правни действия за сметка на доверителя /комитента/ и с
негови средства, като правните последици настъпват пак за него. Основно
различие между двата договора е дължимостта на възнаграждение, като при
договора за поръчка то следва да бъде договорено изрично, а при
комисионния договор се дължи по правило съобразно разпоредбата на чл.348
от ТЗ. Договорът за поръчка може да бъде съчетан с упълномощаване, а
комисионният договор задължително е без упълномощаване.
В случая, доколкото писмен договор между страните липсва, извод за
наличието на конкретен вид договор следва да се изведе от същността на
правоотношението и правните субекти. Довереникът е субект на
гражданското право, а комисионерът по правило е търговец, поради което
спрямо настоящото правоотношение, възникнало и съществуващо между
търговски дружества, са приложими разпоредбите на Търговския закон и
съответно правоотношението следва да се определи като комисионен договор.
В случая не е спорно, че ответното дружество осъществява продажби
на билети за извършваните от ищеца превози и прехвърля резултатите от
изпълнителната сделка в патримониума на ищеца /комитент/, което в
практиката се означава като отчетна сделка. По отношение на комисионния
договор няма изискване за форма, по правило е неформален, дори би могъл да
се сключи с конклудентни действия, както в настоящия случай с
осъществяваната от ответното дружество продажба на билети.
Спорна между страните е дължимостта на възнаграждение, каквото
обаче съобразно разпоредбата на чл.348 от ТЗ се дължи по правило при
комисионния договор. Доколкото не е уговорен изрично размер на дължимо
възнаграждение, приложение намира разпоредбата на чл.356, ал.2 от ТЗ,
според която при липса на уговорено възнаграждение, се дължи обичайното.
В настоящия случай размерът на обичайното възнаграждение се
установява от представените от ответното дружество 18 бр. договори с други
превозвачи за същия период, видно от които е уговорено комисионно
възнаграждение в размер на 10% от сумите на продадените билети. Не са
ангажирани доказателства за обичайно възнаграждение за същата услуга в
различен размер. Не са ангажирани доказателства и в подкрепа на
твърденията, че услугата по продажба на билети следва да се счита като част
от другите автогарови услуги и за нея не се дължи отделно заплащане.
Видно от чл.22 от Закона за автомобилните превози и чл.53а от
4
Наредба №33 от 03.11.1999г., приложими спрямо отношенията, възникващи
между собствениците на автогари и превозвачите, собствениците на автогари
са длъжни да допускат срещу заплащане автобусите, както и да прилагат
еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на
цените за преминаване, престой, за предоставяне на право на продажба на
билети и за извършване на други услуги. Видно от текста на разпоредбата се
касае за услуги, свързани с ползването на автогарата. Няма основание за
тълкуване, че се касае за една услуга, за която се дължи една цена.
Също така видно от сключваните за предходни периоди с ищцовото
дружество договори, услугата по продажба на билети не е включвана в
комплекса от автогарови услуги, при които цената се изчислява въз основа на
броя пристигащи и престояващи на автогарата автобуси. От сключените за
процесния период договори с други превозвачи също се установява, че
услугата по продажба на билети е предвидена като самостоятелна и за нея е
договорено отделно възнаграждение.
Всичко гореизложено обуславя извода, че за осъществяваната от
ответното дружество услуга по продажба на билети се дължи отделно
комисионно възнаграждение в обичайния размер, а именно 10% от стойността
на продадените билети. С изложеното се изчерпва въззивният контрол,
доколкото други въззивни основания не са въведени с въззивната жалба
Поради съвпадане на крайния извод с формирания от
първоинстанционния съд, макар и въз основа на отчасти различни мотиви,
въззивният съд намира въззивната жалба за неоснователна, поради което и
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора пред въззивния съд, разноски за въззивното
производство се следват само на въззиваемата страна в размер на 2000 лв.
адвокатско възнаграждение съобразно отправеното от проц.представител
искане и представен договор за правна защита, при липсата на отправено
възражение за прекомерност.
Мотивиран от изложеното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1637/12.05.2025 г. по гр. дело № 13974/
2024 г. по описа на Районен съд - Варна.
ОСЪЖДА „Т.А.Т.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.Тутракан
да заплати на „АВТОЕКСПРЕС" АД, ЕИК *********, със седалище гр.Варна,
сумата от 2000 лв. (две хиляди лева), представляващи разноски във
въззивното производство, на осн.чл.78 ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на
основание чл.280, ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6