Р Е Ш Е Н И
Е
№ 60
гр. Перник
26.10.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, НК, в публично заседание на двадесет
и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ИВАНКА ШКОДРОВА
2. мл.с. КРИСТИНА
КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря КАТЯ СТАНОЕВА и прокурора МОНИКА
ЛЮБОМИРОВА, като разгледа докладваното от мл.с. К. Костадинова В.Н.О.Х.Д. № 221 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда № 140 от 11.07.2018 г., постановена
по Н.О.Х.Д № 397 по описа на Районен съд-гр. Радомир за 2017 г., подсъдимият Б.Р.И., ЕГН: ********** е признат за
виновен в това, че на 29.05.2016 г., около 01:10 часа в гр. Радомир, обл.
Перник, на ул. „Райко Даскалов“ /при кръстовището с ул. „Иван Соколов“, с
посока на движение от гр. Кюстендил към гр. Перник/ управлявал моторно превозно
средство (МПС) – лек автомобил „Рено Клио“, с рег. № *** /собственост на Л.М.Г.
от гр. ***/, без съответно свидетелство за управление на МПС (СУМПС) в
едногодишния срок от наказването му по административен ред за управление на МПС
без съответно свидетелство за управление /Наказателно постановление №
15-1139-001655/21.12.2015 г. на ОД МВР гр. Кюстендил, връчено му на 10.03.2016
г. и влязло в сила на 18.03.2016 г./ - престъпление по чл. 343в, ал. 2 вр. с
ал. 1 от НК, като му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една
година при първоначален общ режим и наказание „Глоба“ от 500 лева.
Със същата присъда на основание чл. 68, ал. 1 от НК е
постановено подсъдимият Б.Р.И., ЕГН: ********** да изтърпи и отложеното по
споразумение № 127/05.08.2014 г. по н.о.х.д. 653/2014 г., по описа на РС-гр.
Кюстендил, наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година при
първоначален общ режим.
В срока по чл. 319, ал. 1 от НПК присъдата е обжалвана
от подсъдимия Б.Р.И., ЕГН: **********, чрез защитника му адв. Л.А. ***, като
постановена при допуснати процесуални нарушения и в противоречие с материалния
закон. В подаденото към жалбата допълнение с оглед мотивите на
първоинстанционния съдебен акт се излагат доводи за допуснати отстраними
процесуални нарушения в хода на досъдебното производство, доколкото не е
извършено ново привличане на обвиняем. Твърди се също, че е налице порок в
обвинителния акт, тъй като не ставало ясно за какво престъпление е повдигнато
обвинение. Излагат се и съображения за нарушение на материалния закон,
доколкото СУМПС на подсъдимия било изгубено, а не невалидно. Прави се
възражение за погасяване на наказателното преследване по давност с оглед
разпоредбата на чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК. С тези аргументи се иска отмяна на
присъдата на РС-гр. Радомир и постановяване на оправдателна присъда от
въззивния съд. В жалбата не са направени доказателствени искания.
По постъпилата въззивна жалба не е изразено становище
от страна на държавното обвинение.
В разпоредително заседание по реда на
чл. 327 от НПК, проведено на 24.08.2018 г., въззивният съд е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия, свидетели
или вещи лица, както и ангажирането на нови писмени или веществени
доказателства.
В открито съдебно заседание, проведено
на 24.10.2018 г., представителят на държавното обвинение – прокурор Любомирова
счита, че виновността на подсъдимия в извършване на престъплението, за което му
е повдигнато обвинение, е безспорно доказана от събрания пред първата инстанция
доказателствен материал. Намира, че присъдата е постановена при спазване на
всички процесуални правила и няма основание за нейната отмяна или изменение.
Пледира за постановяване на решение, с което обжалваната присъда да бъде
потвърдена, а въззивната жалба оставена без уважение.
Подсъдимият Б.Р.И.,
редовно призован, не се явява. Явява се защитникът му адв. Л.А., който иска
първоинстанционната присъда да бъде отменена изцяло като подсъдимият бъде
признат за невиновен. Посочва, че престъплението, за което е повдигнато
обвинение, е несъставомерно. Твърди, че в обвинителния акт не са отстранени
констатираните от въззивния съд при първото разглеждане на делото неточности.
Счита, че доверителят му е бил правоспособен водач към инкриминираната дата,
доколкото е притежавал СУМПС, но същото е било откраднато или изгубено.
Акцентира върху обстоятелството, че при посочената в обвинителния акт
фактическа обстановка на подсъдимия следва да се търси административно
наказателна, а не наказателна отговорност. При условие на евентуалност прави
възражение за давност, доколкото от извършване на престъплението до настоящия
момент са изтекли повече от две години.
Пернишкият
ОС, след като обсъди доводите в жалбата и нейното
допълнение‚ както и тези, изложени от представителя на държавното обвинение и
от защитника на подсъдимия в съдебно заседание‚ и след като в съответствие с
чл. 313 и чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че не са налице основания
за нейната отмяна или изменение.
Първоинстанционната присъда е
постановена при изяснена фактическа обстановка, която по категоричен начин се
установява от събраните по делото гласни и писмени доказателства, обсъдени подробно
и задълбочено в мотивите на присъдата. Въз основа на този доказателствен
материал първостепенният съд напълно обосновано е приел, че подсъдимият Б.Р.И.
е извършил престъплението по чл. 343в, ал. 2 от НК, за което му е повдигнато
обвинение.
Фактическата обстановка по делото е
следната:
Подсъдимият Б.Р.И. е роден на *** ***, с постоянен адрес:***,
българин, български гражданин, *** образование, неженен, ***, осъждан, с ЕГН: **********.
За времето от
20.00 часа на 28.05.2016 г. до 08.00 часа на 29.05.2016 г. свидетелите Н.П.Й. и
С.К.С. били в състава на автопатрул № *** при Районно управление – гр. Радомир.
Около 01.10 часа на 29.05.2016 г. в гр. Радомир същите спрели за проверка лек
автомобил марка „Рено“, модел „Клио“, с ДКН: ***, който се движел по улица „Райко
Даскалов“ в посока от гр. Кюстендил към гр. Перник. При преглед на представените
от водача документи, последният бил установен като Б.Р.И. с ЕГН: **********. От
изисканото свидетелство за регистрация на МПС свидетелите установили, че същото
е собственост на Л.М.Г.. Подсъдимият И. не представил на полицейските служители
СУМПС, поради което последните направили справка чрез оперативна дежурна част
(ОДЧ) при РУ-гр. Радомир като от същата било установено, че И. е неправоспособен
водач. В тази връзка св. С. съставил на подсъдимия акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) № 310/29.05.2016 г. бл. № 332464 – за
нарушение на чл. 150 от Закона за движението по пътищата като актът бил
подписан от актосъставителя, нарушителя и св. Н.Й..
На 01.03.2010 г.
СУМПС на Б.И. е обявено за изгубено/откраднато. Към дата 29.05.2016 г. обаче
подсъдимият бил с невалидно СУМПС, тъй като същото било със срок на валидност
до 23.11.2015 г. като искане за подновяването му не било направено.
С Наказателно
постановление № 15-1139-001655/21.12.2015 г. на основание чл. 177, ал. 1, т. 2,
пр. 2 от ЗДвП Б.И. е наказан с глоба по административен ред за управление на
пътно превозно средство без да е правоспособен водач – нарушение на чл. 150 от ЗДвП. Посоченото постановление е връчено лично на подсъдимия срещу подпис на
10.03.2016 г. и е влязло в законна сила на 18.03.2018 г.
Б.И. е осъждан
със споразумение № 127/05.08.2014 г. по Н.О.Х.Д. № 653/2014 г. по описа на
РС-гр. Кюстендил, за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК като му е наложено
наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изпълнението на което
било отложено за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 от НК.
Така възприетата фактическа обстановка
се установява от всички доказателства по делото – гласни: показанията на
свидетелите С. С. и Н.Й. (включително приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т.
2 и ал. 4 вр. с ал. 1, т. 2 от НПК) и писмени: писмо УРИ №
328000-3213/28.06.2018 г. на началника на РУ-гр. Радомир, справка за
нарушител/водач, наказателно постановление №
15-1139-001655/21.12.2015 г. с отбелязване дата на влизане в сила и
справка за съдимост. Първоинстанционният съд е подложил същите на анализ в
съвкупност и поотделно, като е изложил доводи
относно това кои доказателствени източници кредитира, за да обоснове правните
си изводи. В тази връзка районният съд е приел, че инкриминираното в обвинителния
акт деяние е осъществено от подсъдимия, както от обективна страна, така и от
субективна страна. Освен това първата инстанция е счела за неоснователни
твърденията на защитата, че СУМПС на И. е било валидно към датата на
престъплението, доколкото същото е било изгубено/откраднато. За неоснователни
са приети и твърденията за допуснати на досъдебното производство съществени
нарушения на процесуалните правила, тъй като не било извършено ново привличане
на обвиняем. По тези съображения подсъдимият е бил признат за виновен по
повдигнатото му с обвинителния акт престъпление по чл. 343в, ал. 2 вр. с ал. 1
от НК. Предвид обстоятелството, че И. е извършил престъплението
по чл. 343в, ал. 2 вр. с ал. 1 от НК, инкриминирано с
настоящия обвинителен акт, в срока на условното си осъждане със споразумение №
127/05.08.2014 г. по Н.О.Х.Д. № 653/2014 г. по описа на РС-гр. Кюстендил,
първоинстанционният съд е привел в изпълнение и наказанието, наложено на
подсъдимия с посоченото споразумение.
Настоящият състав на въззивния съд намира изложените
от първата инстанция правни изводи, касаещи вината на подсъдимия и
квалификацията на деянието, за правилни, доколкото са съобразени
с доказателствата по делото, установената фактическа обстановка и със закона.
С оглед
наведените във въззивната жалба доводи следва да се отбележи следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 225 от НПК ново привличане на обвиняемия се извършва,
когато при разследването се разкрият основания да се приложи закон за по-тежко
наказуемо престъпление или съществено се изменят фактическите обстоятелства,
или се налага да се включат нови престъпления или да се привлекат нови лица. В
настоящия случай обаче не е налице никоя от посочените в цитирания текст
предпоставки. Подсъдимият е привлечен като обвиняем с постановление от
02.06.2016 г. (л. 5 от Д.П.) Изложените в посоченото постановление елементи от
фактическата обстановка на инкриминираното деяние, както и правната му
квалификация, са напълно идентични със съдържанието на заключителната част на
обвинителния акт, въз основа на който е образувано производството пред районния
съд. От своя страна формулираната заключителна част на обвинителния акт
кореспондира с неговата обстоятелствена част.
В този смисъл по Н.О.Х.Д. № 397 по описа на Районен съд-гр. Радомир за
2017 г. на подсъдимия не е повдигнато обвинение за по-тежко наказуемо
престъпление като в обвинителния акт не са изложени и съществено изменени
фактически обстоятелства спрямо постановлението за привличане на обвиняем на
досъдебното производство. На следващо място за пълнота следва да се отбележи,
че с процесния обвинителен акт, въз основа на който е образувано Н.О.Х.Д. №
397/2017 г., не се прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление и не се
приема съществено различна фактическа обстановка в сравнение с обвинителния
акт, въз основа на който е било образувано Н.О.Х.Д. № 339/2016 г. по описа на
РС-гр. Радомир. Това е така, доколкото макар и по отношение на последния да са
били налице съществени неясноти, същият е съдържал обвинение в престъплението
по чл. 343в, ал. 2 от НК. В този смисъл посоченото обвинение не се повдига за „пръв
път“ с обвинителния акт по Н.О.Х.Д. № 397/2017 г. по описа на РС-гр. Радомир. Не
се констатират и съществени различия във фактическата обстановка, възприета от
държавното обвинение в обвинителния акт по Н.О.Х.Д. № 397/2017 г. и в
обвинителния акт по Н.О.Х.Д. № 339/2016 г. като единствените разминавания в
двата прокурорски акта се дължат на отстраняване на неточности съобразно
указанията на ОС-гр. Перник, дадени с решение № 69/07.09.2017 г. по В.Н.О.Х.Д.
№ 184/2017 г. На последно място следва да се имат предвид и указанията, дадени
в т. 2 от Тълкувателно
решение № 2 от 7.10.2002 г. по т. н. д. № 2 от 2002 г., ОСНК на ВКС, където
изрично се посочва, че обвинението се повдига пред съд, а досъдебната фаза на
наказателното производство е само подготвителна спрямо същинското съдебно
производство. В този смисъл обвинителният акт, въз основа на който се образува
последното, определя предмета на доказване по
делото и очертава рамките, в които ще се развие процесът на доказване. Валидно
за наказателната отговорност и произнасянето на съда е обвинението, формулирано
в обвинителния акт. В настоящия случай първоинстанционният съд се е произнесъл
именно по обвинението, формулирано в обвинителния акт. По изложените
съображения въззивният съд счита, че не е налице накърняване правото на защита
на подсъдимия.
На следващо място неоснователен е и доводът на
защитата, че обвинителният акт е неясен, което води до неразбиране от страна на
подсъдимия на повдигнатото обвинение. В тази връзка следва да се отбележи, че в
процесния обвинителен акт действително са допуснати неточни формулировки. На
първо място на стр. 2, в абзац 2 от същия е посочено, че подсъдимият има
наложено наказание по административен ред, изразяващо се в лишаване от право да
управлява МПС като се твърди, че санкцията е наложена с наказателно
постановление № 15-1139-001655/21.12.2015 г. на
ОД МВР-гр. Кюстендил. Това твърдение на държавното обвинение обаче не отговаря
на фактите по делото, доколкото от приложения заверен препис на НП № 15-1139-001655/21.12.2015 г. безспорно се
установява, че със същото не е налагано посоченото наказание. Видно от
справката за нарушител/водач обаче такова наказание е било наложено на
подсъдимия с НП № 15-1139-000447/25.05.2015 г. По тези съображения въззивният
съд счита, че в случая се касае за допусната от страна на държавното обвинение
техническа грешка, която обаче не се отразява върху категоричността на
обвинението, доколкото в останалата обстоятелствена част на обвинителния акт
ясно са изложени фактическите обстоятелства по делото, които обосноват
повдигане на обвинение в престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК. В допълнение
следва да се отбележи и че при проверка на обвинителния акт въззивният съд не
констатира несъответствие или противоречие между неговата обстоятелствена и
заключителна част.
На второ място въззивният съд намира неточност и в
дадената от прокуратурата правна квалификация на инкриминираното деяние. В този
смисъл на подсъдимия е повдигнато едно обвинение, но в обвинителния акт престъпната
деятелност е определена като престъпление по чл. 343в, ал. 2 вр. с ал. 1 от НК.
В тази връзка следва да се отбележи, че действително систематичната подредба на
престъпните състави в българския наказателен кодекс в общия случай е подчинена
на логиката за посочване първо на основния инкриминиран състав на дадено
престъпление, след това на неговите квалифицирани състави, а на последно място
на привилегированите такива. Тази уредба относно всяко престъпление може чисто
технически да се съдържа в един или повече отделни текстове от НК. Възприетият
в правната теория и практика принцип при посочване на правната квалификация на
дадено деяние също е обусловен от тази структура на НК като при формулиране на
правната квалификация първо се посочва съответната специална разпоредба –
квалифициран или привилегирован състав (когато има основание за приложението на
такъв), а след него се отбелязва привръзка със съответния основен инкриминиран
състав. Тази подредба е възприета, доколкото макар текстовете на основния, квалифицирания
и привилегирования състав да съдържат различни елементи, те се отнасят до един
вид престъпна деятелност, която е инкриминирана в основния престъпен състав, а
другите две групи правни норми само доразвиват съответната квалификация с оглед
особеностите на конкретната фактическа обстановка. Посочената формулировка
обаче е неприложима в настоящия случай и в този смисъл е използвана некоректно
от държавното обвинение, доколкото между текстовете на чл. 343в, ал. 1 и чл.
343в, ал. 2 от НК не е налице съотношението основен – квалифициран състав и
едната разпоредба не доразвива другата. В тази насока следва да се отбележи, че
в ал. 1 и ал. 2 от чл. 343в от НК се съдържат състави на две отделни
престъпления, доколкото двата текста инкриминират две самостоятелни престъпни
деятелности. Нещо повече съвместната употреба на двете норми е изключена
предвид елементите на обективната им страна, които не могат да се осъществят от
едно лице едновременно. По тези съображения и повдигането на обвинение по една
от двете разпоредби изключва приложението на другата. В тази връзка коректната
формулировка на инкриминираното в настоящия случай деяние е по чл. 343в, ал. 2
от НК. Доколкото именно тази правна квалификация е словесно описана, както в
обстоятелствената, така и в заключителната част на обвинителния акт обаче
въззивният съд счита, че констатираната от настоящата инстанция неточност не се
отразява върху възможността на подсъдимия да разбере в какво престъпление е
обвинен.
Неоснователно е и възражението на защитата, че разпоредбата
на чл. 343в, ал. 2 от НК е неприложима, доколкото подсъдимият е правоспособен
водач и притежава СУПМС, но същото е било изгубено/откраднато. Действително
видно от писмо УРИ № 328000-3213/28.06.2018 г. на началника на
РУ-гр. Радомир свидетелството за
правоуправление на Б.И. е било обявено за откраднато/изгубено на 01.03.2010 г.
От приложената по делото справка за нарушител/водач обаче се установява, че към
инкриминираната дата – 29.05.2016 г. подсъдимият е бил с невалидно СУМПС,
доколкото срокът на валидност на същото е изтекъл на 23.11.2015 г. В тази
връзка въззивният съд счита, че макар в един минал момент Б.И. да е притежавал
валидно СУМПС, то към инкриминираната дата, а и към момента на наказването му
по административен ред с НП №
15-1139-001655/21.12.2015 г. същият е бил неправоспособен водач. В този смисъл
е и трайната съдебна практика – напр. Решение № 44 от 19.02.2013 г. на ВКС по н. д. №
2161/2012 г., I н. о., НК, Решение № 454 от
14.11.2016 г. на САС по в. н. о. х. д. № 1013/2016 г. и др., където изрично се посочва, че при СУМПС с изтекъл срок на валидност, водачът не е доказал след изтичане на срока
съответствието си с минималните стандарти за
физическа и умствена годност за управление на МПС от съответната категория, съобразно националното законодателство. В тази връзка при просрочие на валидността на СУМПС и управляване на МПС извън този
срок водачът първоначално носи административно-наказателна отговорност (уредена
в чл. 177, ал.1, т.2 вр. чл. 150"а" от ЗДвП), а когато в едногодишен
срок от наказването му по административен ред продължава да управлява МПС без
"подновено" СУМПС, той осъществява състава на престъпление по чл.
343"в" ал.2 от НК, каквато е хипотезата в настоящия
случай.
По
гореизложените съображения въззивният съд не намира основания за приемане на
някакви по-различни изводи от правна страна спрямо посочените от първата
инстанция.
От обективна страна – на
29.05.2016 г., около 01:10 часа в гр. Радомир, обл. Перник, на ул. „Райко
Даскалов“ /при кръстовището с ул. „Иван Соколов“, с посока на движение от гр.
Кюстендил към гр. Перник/ подсъдимият Б.И.
е управлявал лек автомобил „Рено Клио“,
с ДКН: ***, без съответно свидетелство за управление на МПС в едногодишния срок
от наказването му по административен ред за управление на МПС без съответно
свидетелство за управление с Наказателно постановление №
15-1139-001655/21.12.2015 г. на ОД МВР гр. Кюстендил. Наказателното постановление
е влязло в сила на 18.03.2016 г., след като е било връчено лично на водача на
10.03.2016 г.
От субективна страна – подсъдимият И. е действал при условията на пряк
умисъл, като е знаел, че управлява моторно превозно средство, без да притежава
съответното изисквано от закона свидетелство за правоуправление. Подсъдимият е
знаел и за наложеното му по административен ред наказание за такова поведение,
като е съзнавал и че от налагането на това наказание не е изтекла една година,
но въпреки това е предприел управление на моторно превозно средство. И. е
осъзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на
общественоопасните му последици и е искал настъпването на тези последици – да
управлява МПС без свидетелство за правоуправление.
В тази
връзка първата инстанция правилно е наложила наказание при условията на чл. 54
от НК, доколкото липсват предпоставките за прилагане на чл. 55 от НК - няма
нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства. По тези съображения определените наказания – „лишаване от
свобода“ за срок от една година и „глоба“ в размер на 500 лева – са съответни
на обществената опасност на деянието и дееца и ще способстват за постигане на
целите по чл. 36, ал. 1 от НК като няма да се явят прекомерно тежки за
подсъдимия И..
Следва
да се отбележи, че е неоснователно и възражението на защитника на подсъдимия за
изтекла погасителна давност, доколкото от деянието до настоящия момент били
изминали повече от две години.
Институтът на давността в наказателното право е уреден в чл. 80 и чл. 82
от НК като давността бива два вида – давност за наказателно преследване и
давност за изпълнение на наложено наказание. В случая последната въобще не може
да намери приложение, доколкото съгласно чл. 82, ал. 2 от НК същата тече от
деня, когато присъдата е влязла в сила, а по отношение на наказанието, чието
изпълнение е било отложено съгласно чл. 66
- от влизане в сила на присъдата или определението по чл. 68 от НК. В тази връзка следва да се отбележи, че
към настоящия момент присъдата, постановена
по Н.О.Х.Д № 397/2017 г. по описа на РС-гр. Радомир, не е влязла в сила поради предприетото обжалване пред въззивната инстанция,
поради което и давността за изпълнение на наложеното наказание все още не е
започнала да тече. Съдебният състав счита, че не е изтекла и давността за
наказателно преследване по чл. 80 от НК. Доколкото разпоредбата на чл. 343в,
ал. 2 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ от една до три години, то
в настоящия случай приложимият давностен срок възлиза на пет години, съгласно
разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК, която предвижда такъв период относно
деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от една година. По тези
съображения тъй като инкриминираното деяние е извършено на 29.05.2016 г., то не
може да се приеме, че давността за наказателното му преследване е изтекла.
Правилно
първата инстанция е приложила и разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК, доколкото
настоящото деяние е извършено на 29.05.2016 г., което е в тригодишния
изпитателен срок, определен на подсъдимия със
споразумение № 127/05.08.2014 г. по Н.О.Х.Д. № 653/2014 г. по описа на РС-гр.
Кюстендил, влязло в сила на 05.08.2014 г. В тази връзка наказанието, наложено
на И. с посоченото споразумение следва да бъде приведено в изпълнение.
По тези
съображения обжалваната присъда следва да бъде потвърдена изцяло.
Водим от всичко изложено и на основание чл.
334‚ т. 6 от вр. чл. 338 от НПК‚ Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда № 140 от 11.07.2018 г.,
постановена по Н.О.Х.Д № 397 по описа на Районен съд-гр. Радомир за 2017 г.
Решението не подлежи на касационно обжалване и
протест на по аргумент от чл. 346 от НПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.