№ 14669
гр. София, 03.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря В.
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20221110161858 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на ищеца „А., с която са предявени срещу ответника
И. Б. Т. обективно кумулативно съединени установителни искове за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3000 лв., представляваща главница по
договор за паричен заем № . от 23.08.2019г., сключен със „С., вземанията по който са
прехвърлени на „А. по силата на Приложение № 1 от 04.03.2021г. към Договор за покупко-
продажба на вземания /цесия/ от 04.03.2021г., ведно със законната лихва от 01.08.2022г.
/датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до изплащане на вземането, сумата от
259,44 лв., представляваща договорна лихва за периода от 30.08.2019г. до 06.03.2020г. и
сумата от 1407,45 лв., представляваща обезщетение за забава плащането на главницата за
периода от 31.08.2019г. до 01.08.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 41813/2022г. на СРС, 145 състав.
Ищецът „А. твърди, че на 23.08.2019 г. между „С. и ответника е сключен договор за
паричен заем, по силата на който на ответника е предоставен заем в размер на 3000 лв., като
сумата е предадена в брой на ответника. Поддържа, че ответникът е поел задължение да
върне заема на 28 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на 117,03 лв. при
първа погасителна вноска 30.08.2019 г. и последна погасителна вноска с падеж 06.03.2020 г.
Размерът на уговорената възнаградителна лихва по кредита бил 276,94 лв. Поддържа, че
съгласно Общите условия, действали по време на сключване на договора, в случай че
заемателят забави плащането на дължима погасителна вноска, същият дължал на
заемодателя обезщетение в размер на законната лихва за забава върху неплатената главница
за всеки един ден просрочие, считано от датата на настъпване на забавата до окончателното
изплащане на дължимите по договора суми. По тази причина била начислена лихва за забава
в размер на 1407,45 лв. за периода от 31.08.2019 г. до 01.08.2022 г. /датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК/. Представя и моли да бъде прието копие от уведомлението за
извършената цесия от страна на „С. чрез „А. с изх. № УПЦ-П-СТК/. от 12.03.2021 г., което
да бъде
връчено на ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея. Сочи, че по силата
на сключен на 04.03.2021 г. Договор за цесия и Приложение № 1 към него, вземанията по
договора са прехвърлени от „С. на ищеца, който е легитимиран да претендира процесните
1
суми, за което ответникът е уведомен най-късно с получаване на препис от исковата молба,
ведно с приложеното към нея уведомление за цесия. Ето защо моли за уважаване на
предявените искове и присъждане на разноски за производството.
Ответникът, редовно уведомен, е депозирал отговор на исковата молба в
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва предявените искове по
основание и размер. Счита, че процесният договор за кредит е недействителен изцяло
поради неспазване на специалните правила на ЗПК – чл. 22 ЗПК /доп. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./ – когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Наред с това твърди, че договорът за кредит е нищожен и поради накърняване на добрите
нрави. Позовава се на нищожност и на клаузата за договорна лихва като накърняваща
добрите нрави, в която връзка цитира практика на ВКС. Твърди, че годишният процент на
разходите (ГПР) е 47,98%, годишният лихвен процент – 40,05%, при което надхвърля с над 4
пъти законната лихва и респективно ГПР надхвърля почти пет пъти законната лихва. Това
представлявало нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва, приет в приложимата към момента на сключване на договора съдебна
практика като допустим таван, над който всичко уговорено представлява нарушение на
добрите нрави и съответно води до нищожност на клаузите за лихви. Това било така, тъй
като към момента на сключване на процесния ДПК и съгласно приложимото тогава
Постановление № 426 от 18 декември, 2014 г. на МС за определяне размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, „годишният размер на законната лихва
за просрочени задължения в левове бил основният лихвен процент на БНБ, в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10%”. От направена справка в сайта
на БНБ, към 23.06.2014 г., ОЛП на БНБ бил 0,00%, което означавало, че законната лихва е
била 10,00%. Следователно, предвидената в процесния ДПК лихва надхвърляла с над 4 пъти
законната
лихва, което било основание да се приеме, че клаузата в договора накърнява добрите нрави,
тъй като нямало еквивалентност на насрещните престации, размерът на лихвата /дори и като
не се включвала в нея скритата възнаградителна лихва в допълнителните услуги, а
включвайки и нея, размерът на лихвата многократно би надхвърлил допустимия трикратен
размер, при който биха били спазени добрите нрави/, води до увреждане на ответника по
договора за кредит, в разрез е с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което е нищожна. Тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден, кредиторът
не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Счита, че
нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за
потребителски кредит – лихвен процент и ГПР – представлявали част от същественото
съдържание на договора и това правело цялото заемно съглашение нищожно. В подаденото
възражение (и в подадения отговор) релевира възражение за давност. Счита, че при
недействителен договор лихви не се дължат, а искът за връщане само на главницата би бил
основателен, но не на предявеното основание – договорно правоотношение, а на друго
основание – неоснователно обогатяване. Хипотезата, предвидена в чл. 23 ЗПК, била
специфичен случай на неоснователно обогатяване, поради което сумата за главница
следвало да бъде претендирана именно като неоснователно обогатяване, а не поради
непогасени вноски по несъществуващ договор. Наред с това оспорва и разпоредбата на чл. 6
от процесния договор за представяне на обезпечение като нищожна и противоречаща на
добрите нрави. В тази връзка оспорва и разпоредбата на чл. 8 от процесния договор,
предвиждаща дължимостта на неустойка в размер на 1483,06 лв. като нищожна и
противоречаща на добрите нрави. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на исковете.
Софийски районен съд като взе предвид доводите на страните и въз основа на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Предяви са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.
В тежест на ищеца по исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД е да докаже, че между цедента „С. и ответника е
възникнало валидно (действително) правоотношение по договор за потребителски кредит
/заем/, по което кредиторът е предоставил на ответника посочената сума, а последният се е
2
задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в уговорения размер;
че падежът на вземанията е настъпил и ответникът е изпаднал в забава, както и размера на
дължимото обезщетение за забава; че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на
валидно сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.
Ответникът следва да докаже възраженията си срещу съществуването на вземанията,
респективно срещу изискуемостта им, в това число плащане, както и твърденията си за
нищожност на договора, общите условия и отделни техни договорни клаузи.
Във връзка с възражението за давност в тежест на ищеца е да докаже, че за периода от
настъпване на изискуемостта на вземането, са били налице основания за спиране или
прекъсване течението на давността.
С доклада по делото като безспорни между страните, респ. неподлежащи на
доказване, са отделени следните обстоятелства: че на 23.08.2019 г. е сключен договор за
заем № . между „С. и ответника, по силата на който на ответника е предоставен кредит в
размер на 3000 лв., усвоен на същата дата, по силата на който договор ответникът е поел
задължение да връща заема на 28 седмични вноски, че вземанията по договора са
прехвърлени на „А. по силата на договор за цесия от 04.03.2021 г. и Приложение № 1 към
него.
Установява се от съдържанието на приетия като доказателство по делото договор за
заем, че същият е сключен въз основа на искане № . от 23.08.2019г. Съгласно чл. 3, ал. 5 от
договора годишният процент на разходите на заема е определен на 35,15 %, съгласно ал. 7
фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 30 %, а съгласно ал. 12 общата сума за
плащане по кредита се равнява на 3276,94 лв. (включва главница и договорна лихва).
Същевременно от представения по делото погасителен план е видно, че освен тази стойност
на заемателя е начислявана на падежа на седмичните погасителни вноски и дължима сума за
неустойка в общ размер на 1483,06 лв., с което общият размер на сумата по кредита е
нараснала до 4760 лв. Посочената неустойка съгласно погасителния план е неустойката,
предвидена в чл. 6 от договора, който предвижда задължение за обезпечаване на кредита с
поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора. За неизпълнение на предвиденото
в чл. 6 от договора задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от
сключването му или в случай, че предоставеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 ОУ, е предвидено заемателят да дължи на заемодателя
предвидената и в погасителния план неустойка в общ размер от 1483,06 лв., с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем.
В чл. 7, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай на забава на която и да е
погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение в размер на законната лихва за
забава, за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото
пълно погасяване.
По делото се установява, че към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение за вземанията (01.08.2022г.), предмет на установяване по процесния
договор за заем, е настъпил падежът и на последната погасителна вноска по договора –
06.03.2020г.
Безспорно е между страните, както беше посочено по-горе, че вземанията на
кредитора „С. по договора за заем от 23.08.2019г. са прехвърлени на ищеца съгласно
Приложение № 1 от 04.03.2021г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 04.03.2021г., приети като доказателство по делото, като в договора за
цесия е включена уговорка за възлагане, съчетана с упълномощителна клауза, с която
цедентът е възложил на цесионера да уведомява от името на продавача и за своя сметка
длъжниците за извършеното прехвърляне на вземания. В изпълнение на това задължение и
по силата на изричното упълномощаване е изпратено от цесионера до длъжника
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-СТК/. от 09.03.2021г., като пратката, изпратена до
посочения в договора за кредит адрес на длъжника, се е върнала като непотърсена. Съгласно
уговореното в чл. 17 от Общите условия към договора е уредена фикция за връчване – с
доставяне на писмото до официалните адреси на кореспонденция на страните, какъвто е
адресът на длъжника, посочен в договора, с оглед на което с достигане на горепосоченото
3
писмо на адреса, същият следва да се счита за уведомен за цесията. Независимо от това,
ответникът е уведомен за извършената цесия най-късно на 20.12.2022г. (в хода на
производството) с връчване на исковата молба и приложенията към нея, сред които е и
уведомлението за цесия, за отговор на процесуалния му представител.
По делото е прието неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, от което се установява, че общата дължима сума по погасителния план по
кредита се равнява на сумата от 4760 лв., от които 3000 лв. – главница, 276,94 лв. –
договорна лихва и неустойка в размер на 1483,06 лв. Установява се, че ответникът е
изпаднал в забава за плащане на дължими вноски по заема, считано от погасителна вноска с
падеж на 13.09.2019г., т.е. от 14.09.2019г. Съгласно заключението, за изготвяне на което
вещото лице е съобразило извършени от ответника плащания по кредита, както и въз основа
на справките за дължими суми, издадени от цедента и от цесионера, ответникът е направил
плащания по кредита общо в размер на 860 лв., които са отнесени от кредитора за
погасяване на следните вземания: неустойка в размер на 739,46 лв., законна лихва за забава
в размер на 103,04 лв. и договорна лихва в размер на 17,50 лв. Съгласно справката на ищеца
за дължими суми по кредита, след извършените плащания ответникът дължи сумата от 3000
лв. – главница, сумата от 259,44 лв. – остатък от договорна лихва, сумата от 743,60 лв. –
остатък от неустойка, сумата от 975,33 лв. – лихва за забава от 31.08.2019г. до датата на
цесията (04.03.2021г.) и сумата от 609,67 лв. – лихва за забава от датата на цесията
(04.03.2021г.) до 01.03.2023г. Съгласно изчисленията на авещото лице дължимото
обезщетение за забава върху забавеното плащане на всяка една от главниците в размер на
законната лихва за периода от тяхната дължимост върху всяка част от главницата съгласно
погасителния план, считано от изпадане на длъжника в забава на 14.09.2019г. до 01.08.2022г.
(датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) се равнява на
сумата от 699,33 лв., като в този период не са включени лихви за забава, текли за периода от
13.03.2020г. до 14.07.2020г. Вещото лице дава заключение, че в случай, че се приеме, че
предвидената в договора неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 1483,06 лв.
се включи в разходите по кредита, ГПР би се равнявал на 112,70 %, а в случай, че не бъде
включена – ГПР съответства на посочения в договора – 35,15 %.
По делото е прието и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническа
експертиза, от което се установява, че шрифтът, използван в процесния договор, е разпознат
като „Times New Roman” с големина 12 пункта, а шрифтът, използван в Общите условия
към договора, е разпознат като “Ariel” с големина 10 пункта и намален тракинг (разстояние
между буквите).
При така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира следното от правна
страна: предявените искове имат за предмет установяване на вземания, чийто
правопораждащ факт несъмнено е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно който това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне, като не са налице изключенията по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява
потребител – лице, което при сключването на договор за потребителски кредит, действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно за процесния
договор важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Договорът за потребителски кредит е формален, като законът изисква да бъде
сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител (чл. 10, ал. 1), която в
настоящия случай е налице. Императивно изискване на закона е и съдържанието на
договора да бъде представено по ясен и разбираем начин, както и всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Несъмнено Общите условия към
договора, които съдържат дефиниции на основните понятия в него, и детайлно разписване
4
на правилата за сключване, изпълнение и прекратяване на договора, представляват част от
същественото договорно съдържание, което е закрепено в законовата разпоредба на чл. 11,
ал. 2 ЗПК, съгласно която Общите условия са неразделна част от договора за потребителски
кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. В този смисъл следва да се
приеме, че изискването за ясно и разбираемо посочване на съдържанието, както и за
представянето елементите на договора с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-
малък от 12 (чл. 10, ал. 1 ЗПК) важи и за Общите условия към него.
В случая ответникът е оспорил действителността на процесния договор за кредит
поради нарушение на правилото на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като съдът намира, че възражението е
основателно. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза се
установи, че договорът за заем, от една страна, и Общите условия към него, от друга, са
изпълнени с различен по вид и размер шрифт, като размерът на шрифта на Общите условия
е по-малък от 12 пункта и е с и намален тракинг (разстояние между буквите).
Посоченото нарушение е достатъчно за да се приложат последиците на чл. 22 ЗПК, а
именно че целият договор за кредит е недействителен. Независимо от изложеното съдът
намира, че се установяват и част от останалите възражения на ответника. На първо място е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в процесния договор за кредит не е
посочен по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това е така, тъй като в
договора е посочен единствено размера на ГПР в проценти (35,15 %), без да може да се
направи извод какви компоненти включва последния, като е налице неяснота и дали при
изчисляването му е включена предвидената в чл. 8 неустойка, доколкото в погасителния
план са представени два варианта на погасителна вноска (с и без предвидената неустойка),
като същата предвид начина на заплащането й (разсрочено и на падежната дата на
останалите плащания по договора) води до обоснована вероятност същата да съставлява
прикрита уговорка на допълнително възнаграждение, което се дължи наред с основните
плащания по договора. С случай че се приеме, че тази неустойка е компонент на ГПР,
същият би надхвърлил петкратния размер на законната лихва (в който смисъл е
заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза), би се явил в размер на 112,70 %,
което е в пряко противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. На второ място, това представлява и
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който изисква посочването по разбираем начин на
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти.
Нарушенията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК представляват самостоятелни основания
за прилагане на последиците на чл. 22 ГПК и водят до недействителност на процесния
договор за кредит.
За пълнота на изложението с оглед изричните възражения на ответника, макар и това
да не променя извода за недействителност на процесния договор за кредит, следва да се
посочи, че не се установява неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 20, т. 23 и т.
24 ЗПК.
По отношение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК следва да се има предвид, че
представеният по делото погасителен план отговаря на законовите изисквания като в тази
връзка се съобразят разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2, буква "з" от същата се предвижда, че в
договора за кредит трябва да се посочи и само размерът, броят и периодичността на
дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските
между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3 от Директивата само при
наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на С. е дадено тълкуване
на чл. 10, параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата, според което тези разпоредби трябва
5
да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на
главницата. Според чл. 633 от ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е
задължително за съда. Ето защо следва да се приеме, че само при наличие на искане от
потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на
погасителен план, с характеристиките, изискуеми от чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. В останалите
случаи и когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в
погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се
погасяват с погасителната вноска.
По отношение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 за предоставяне на информация
за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден, следва да се
посочи, че такава информация е посочена в Общите условия към кредита (чл. 7), които
съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК са неразделна част от договора, поради което следва да се приеме,
че информацията, предоставена с тях изпълнява изискването на закона.
Информацията по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 23 и т. 24 ЗПК е посочена също в
Общите условия – глава VII за прекратяването на договора за заем и глава XI за
извънсъдебните способи за разрешаване на спорове, отделно от това неспазването на
посочените изисквания не е предвидено в закона като основание за недействителност на
договора.
Независимо от това всяко от установените нарушения на ЗПК (чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10) представляват самостоятелни основания и водят до извода на съда за
недействителност на процесния договор за кредит.
В резултат на възприетия извод за недействителност на договора ответникът дължи
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него – чл. 23
ЗПК. Неоснователно е възражението на ответника, че в посочения случай не дължи дори
чистата стойност на кредита, тъй като по делото не е предявен иск с правно основание чл. 55
ЗЗД. С решението съдът следва да установи дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД.
Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (така и решение № 50174
от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на I Т. О на ВКС).
Неоснователно е и възражението на ответника за изтекла погасителна давност за
вземането, тъй като към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 01.08.2022г. не е изтекла 5-годишната погасителна давност за главното
вземане, падежирало на 06.03.2020г.
С оглед изложеното искът следва да се уважи за незаплатената чиста стойност на
кредита, която съдът приема да се равнява на сумата от 2140 лв. след като от пълния размер
на усвоената сума от 3000 лв. се извади платената преди процеса от ответника сума от 860
лв. (съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза). Следва да се
присъди и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 01.08.2022г. до окончателното изплащане на вземането.
В останалата част предявеният иск за главницата, както и исковете за договорна и мораторна
лихва изцяло следва да се отхвърлят като неоснователни.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, които са
6
претендирали такива. Ищецът е доказал извършване на разноски за държавна такса за
заповедното производство в размер на 93,34 лв. и за исковото производство в размер на
93,34 лв., както и сумата от 500 лв. – депозит за допуснатите експертизи. И в двете
производства ищецът е бил защитаван от юрисконсулт и е претендирал заплащане на
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред,
ДВ, бр. 8/2017г.) на сумата от 50 лв. за заповедното производство, определеното по реда на
чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 НЗПП и на сумата от 100 лв. за исковото производство на основание
чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 ЗПП, или общо разноските за заповедното производство се
равняват на сумата от 143,34 лв., а за исковото – на сумата от 693,34 лв. Съразмерно на
уважената част от исковете на ищеца се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8
ГПК в размер на 65,72 лв. – за заповедното производство и в размер на 317,93 лв. – за
исковото производство, които следва да му се присъдят.
Ответникът е бил защитаван в заповедното и исковото производство от адвокат при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) (безплатна правна помощ),
поради което на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на защитавалия го адвокат при изричното му
искане в този смисъл и съразмерно на частичното отхвърляне на претенциите следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението за
заповедното производство за адв. Б. по реда на чл. 7, ал. 7 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ на
сумата от 533,34 лв., а за исковото производство за адв. Л. по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2
НМРАВ на сумата от 766,69 лв.. Съразмерно на отхвърлената част от исковете на адв. Б.
следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждение за заповедното
производство в размер на 288,78 лв., а на адв. Любимиров за исковото производство – в
размер на 415,12 лв. Неоснователни са възраженията на ищеца за липса на основание за
предоставяне на безплатна правна помощ, които касаят отношенията между адвоката и
страната, която представлява, и не подлежат на проверка от съда, както и за прекомерност
на адвокатския хонорар на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като определеното от съда
възнаграждение по реда на НМРАВ е в минимален размер.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, че И. Б. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С. дължи на
„А., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. сумата от 2140 лв., представляваща
непогасена главница по договор за паричен заем № . от 23.08.2019г., сключен със „С.,
вземанията по който са прехвърлени на „А. по силата на Приложение № 1 от 04.03.2021г.
към Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 04.03.2021г., ведно със законната
лихва от 01.08.2022г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 41813/2022г. по
описа на СРС, 145 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за главницата за разликата над сумата от 2140 лв.
до пълния предявен размер от 3000 лв., иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 259,44 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 30.08.2019г. до 06.03.2020г. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 1407,45 лв., представляваща
обезщетение за забава плащането на главницата за периода от 31.08.2019г. до 01.08.2022г.
ОСЪЖДА И. Б. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С. да заплати на „А., ЕИК
., със седалище и адрес на управление: гр. С. на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от
65,72 лв., представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 317,93 лв.,
представляваща разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА „А., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. да заплати на адв.
К. И. Б. от АК-Р., със служебен адрес: гр. С. (офис-партер) на основание чл. 38, ал. 2 ЗА
сумата от 288,78 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за заповедното
7
производство.
ОСЪЖДА „А., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С. да заплати на А. Л.
Л. от САК, със служебен адрес: гр. С. (офис-партер) на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от
415,12 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в дв.дмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8