РЕШЕНИЕ
№ 7552
гр. София, 13.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110110595 по описа за 2022 година
Предявена е претенция с правно основание чл. 57, ал. 2 СК от В. М. срещу А. Ц. М.
съдът да определи занапред размера на наема на семейното жилище след развода, като
осъди ответницата да заплаща на ищеца месечен наем в размер на 250 лева за ползването на
припадащата се на ищеца част от семейно жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „Лагера“,
ул. „Съвет на Европа“ № 1, вх. А, ет. 1, ап. 5, считано от датата на предявяване на исковата
молба занапред, с падеж до 15-то число на текущия месец, ведно със законната лихва върху
всяка просрочена вноска, до настъпване на основание за изменение или прекратяването му.
В исковата молба се твърди, че страните са сключили граждански брак на 11.09.2010 г.,
който бил прекратен с решение № 190561 от 09.08.2017 г. по гр.д. по описа на Софийски
районен съд, поради сериозно и непоклатимо взаимно съгласие. Ищецът твърди, че с
ответницата имат непълнолетно дете - Изабел В.ова М., родено на 10.02.2014 г. Сочи, че с
прекратяването на брака, упражняването на родителските права върху непълнолетното дете
е предоставено на майката, като със съдебното решение съдът предоставил на ответницата и
ползването на семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „Лагера”, ул. „Съвет на
Европа” № 1, вх. А, ет. 1, ап. 5. Посоченото жилище било придобито от страните в режим
на съсобственост преди сключване на брака, съгласно нотариален акт от 24.08.2007 г., акт №
175, том I, per. № 6206, дело № 158 от 2007 г. на нотариус Албена Шербанова, с район на
действие СРС София, вписана под № 500 в регистъра на Нотариалната камара. Твърди, че
понастоящем в семейното жилище живеели ответницата, нейните родители и
непълнолетното им дете. Сочи, че няма достъп до семейното жилище, както и че след като
същото е било предоставено за ползване на ответницата, по нейно настояване й предал
1
ключовете от входната врата на блока, входната врата на жилището и пощенската кутия.
Излага, че не разполага с друго жилище и след прекратяването на брака наел апартамент,
който ползвал през времето, когато пребивал в София, за да се вижда с дъщеря си.
Поддържа, че срокът за ползване на семейното жилище от бившата му съпруга е до
навършване на осемнадесетгодишна възраст на роденото от брака им дете. Сочи, че в
съдебното решение, с което бракът е бил прекратен, не е определен наем, с което обосновава
и правния си интерес от предявяването на иска. При тези твърдения моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва. Ответницата поддържа, че с решението за прекратяване на
брака, съдът е одобрил постигнатото споразумение между страните по чл. 51 СК, с което
страните се споразумели семейното жилище да се ползва от А. М. и роденото от брака им
дете до навършване на 18 годишна възраст, като било посочено и че настоящият ищец няма
претенции относно ползването му, т.е. ответницата твърди, че са се споразумели ползването
да бъде безвъзмездно. Сочи, че бившият съпруг, на който е предоставено ползването на
имота, не дължи наем за ползваната жилищна площ от ненавършилите пълнолетие деца,
поради което при евентуално уважаване на иска, следвало да бъде съобразена ползваната от
детето част. Оспорва твърдението на ищеца, че имотът е обитаван от родителите на
ответницата като сочи, че това било изцяло свързано с грижата за детето, което имало
специални образователни потребности. Моли съдът да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намери за установено следното от фактическа и правна страна.
Исковата молба е редовна, а предявената с нея претенция е процесуално допустима.
Развитите от ответницата съображения в отговора на исковата молба, че със споразумението
по чл. 51 СК било уговорено безвъзмездно ползване на апартамента, касаят основателността
на претенцията, а не нейната допустимост.
Относно възможността неползващият семейното жилище съпруг да иска определяне
занапред на наемната цена, когато такава не е уговорена в споразумението по чл. 51 СК,
същата е установена в последователната съдебна практика /Решение № 71 от 29.06.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 2750/2017 г., II г. о., ГК, Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. №
154/2017 г., I г. о., ГК, Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о.,
ГК и Определение № 81 от 10.03.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 544/2021 г., III г. о., ГК/.
Прието е, че когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тези
отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК
/респ. чл. 51, ал. 1 СК/, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга
несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на един
от съсобствениците, съгласно чл. 56 СК. Това не променя естеството на възникналите
правоотношения. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда
определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено
2
въз основа на утвърдено от съда споразумение. Ако бракоразводният съд не е бил сезиран и
не е определил размера на дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува възможност
докато е налице правото на ползване въз основа на съдебното решение, да поиска от
бракоразводния съд по реда на чл. 57, ал. 2 СК да бъде определена наемната цена, която да
се заплаща за вбъдеще. Производството е по спорна съдебна администрация в гражданските
отношения и има за предмет заместване на липсващото съгласие между бившите съпрузи
относно размера на дължимата наемна цена по правоотношението, възникващо с
бракоразводното решение съгласно чл. 57, ал. 1 СК.
Както е посочено в доклада по делото, по така предявения иск в доказателствена
тежест на ищеца е да докаже пълно и главно следните обстоятелства: качеството на
страните на бивши съпрузи; предоставянето на ответната страна да ползва жилището, като
семейно жилище с влязло в сила съдебно решение, в което не е определян от съда наем по
чл. 57, ал. 1 СК, нито пък страните са договорили в одобреното със същото решение тяхно
споразумение ползването му да е безвъзмездно; стойността на наема относно идеалната
част, ползвана от насрещната страна.
В доказателствена тежест на ответната страна е да докаже по делото посочените в
отговора на исковата молба обстоятелства, от които черпи благоприятни за себе си правни
последици, в частност – че е било уговорено ползването на семейното жилище да е
безвъзмездно.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че страните са бивши съпрузи и бракът помежду им е прекратен с Решение
№ 190561 от 09.08.2017 г. по гр.д. № 32129/2017г. по описа на Софийски районен съд, 83-ти
състав, поради сериозно и непоклатимо взаимно съгласие; че с прекратяването на брака
упражняването на родителските права върху непълнолетното дете е предоставено на
майката, като със съдебното решение съдът е предоставил на ответницата и ползването на
семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „Лагера”, ул. „Съвет на Европа” № 1, вх.
А, ет. 1, ап. 5; че жилището е било придобито от страните в режим на съсобственост преди
сключване на брака. Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват от
приетия по делото препис от съдебното решение.
Също така по делото няма спор и от съдържанието на съдебното решение се
установява, че от брака има едно ненавършило пълнолетие дете – Изабел В.ова М., родена
на 10.02.2014г. /на 8 г. към датата на предявяване на иска/.
Относно възмездния характер на ползването съдът намира, че във всеки конкретен
случай трябва да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите
съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на
семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е
налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Ако съпрузите не са предвидили в
споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би
следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за
3
възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като, ако ползването е
безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /в този смисъл
Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г., I г. о., ГК/. Следователно
нормата на чл. 57, ал. 1 СК урежда общия принцип, че предоставеното с решението ползване
е всякога възмездно. Безвъзмездността на ползването е изключение, което следва да бъде
уговорено изрично и недвусмислено между страните. Без значение за характера на
ползването е обстоятелството, дали страните са уговорили размер на наемната цена в
споразумението по чл. 51 СК, защото нормата на чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК не ги задължава да
сторят това, нито задължава съда да я определи служебно. Напротив, както беше уточнено
по-горе, ако страните са уговорили ползването да бъде възмездно, но не са уговорили размер
на наемната цена, те могат да искат от съда да я определи и настоящият случай е именно
такъв. Ето защо от липсата на посочена наемна цена в одобреното от съда споразумение не
може да се прави извод за безвъзмездност на ползването. Такъв извод би могъл да се
направи единствено при преценка на изявленията на страните по него.
В конкретния случай, от съдържанието на одобреното от съда споразумение между
страните се установява, че страните са постигнали съгласие за следното: „Семейното
жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „Лагера“, ул. „Съвет на Европа“ № 1, вх. А, ет. 1, ап.
5, е придобито от съпрузите преди брака в режим на съсобственост и след прекратяване на
брака ще се ползва от А. Ц. М. и роденото от брака дете до навършване на
осемнадесетгодишна възраст на детето, а В. М. заявява, че го е напуснал и няма претенции
относно ползването му.“ Видно от така изложената уговорка, предмет на споразумението
между страните е единствено въпроса за ползването на жилището – че то ще се ползва от А.
М. и детето, в която връзка е и насрещното изявление на В. М.. При тълкуване волята на
страните по реда на чл. 20 ЗЗД, съдът не може да придава смисъл на волеизявленията им,
какъвто не следва от общото съдържание на съглашението. В случая, доколкото в
споразумението страните изобщо не са засягали въпроса за плащането на наемна цена и
нейния размер, а единствено за това кой от тях ще ползва съсобствения имот, то
изявлението на ищеца, че е напуснал жилището и няма претенции относно ползването, не
може да бъде тълкувано като съгласие за безвъзмездно ползване на жилището от
ответницата. То следва да се тълкува стриктно като декларация, че липсва фактическа
пречка имотът да се ползва само от А. М. и детето /“заявява, че го е напуснал“/ и съгласие за
това ползване, съчетано с декларация за липса на претенция за жилищна нужда по смисъла
на чл. 56, ал. 1, изр. 1 СК /“няма претенции относно ползването му“/. Както беше посочено,
отклонението от възмездния характер на правоотношението, уреден в чл. 57, ал. 1 СК,
следва да бъде уговорено изрично, а в случая такава уговорка липсва. Следователно
възражението на ответницата за безвъзмездност на правоотношението, основано на
обсъденото по-горе изявление на ищеца, е неоснователно. Без значение за този извод са и
евентуалните намерения /съобразно твърденията на ответницата/ собствеността върху имота
да й бъде прехвърлена след развода. След като такава транслативна сделка не е сключена,
остава в сила наемното правоотношение по чл. 57, ал. 1 СК, възникнало по силата на
4
решението за прекратяване на брака и постановеното ползване на имота по одобреното
споразумение.
Предвид гореизложеното, процесното ползване има възмезден характер и ответницата
дължи на ищеца наемна цена, която следва да бъде определена чрез експертно заключение
относно размера на средния пазарен наем.
От приетото експертно заключение по съдебно-оценителната експертиза, което съдът
кредитира при условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се
установява, че средната пазарна наемна цена за целия апартамент към датата на предявяване
на претенцията е в размер на 805 лева месечно. На стр. 2 от експертното заключение, както
и в проведеното на 11.04.2023г. открито съдебно заседание вещото лице е посочило
изрично, че е оценявало имота като необзаведен. Причината за това е, че липсва съгласие
между страните по въпроса на кого принадлежи обзавеждането. Вещото лице е уточнило, че
за да се получи пазарната наемна цена на обзаведен имот, дадената в заключението стойност
следва да бъде увеличена с 15 %.
По този въпрос съдът намира, че апартаментът подлежи на оценяване в състоянието, в
което се намира към датата на огледа, независимо от това на кого принадлежат отделните
елементи от обзавеждането – на ищеца, на ответницата или на трети за процеса лица.
Евентуалните претенции на страните помежду им за подобрения в имота, както и за
собственост върху мебелите и другите движими вещи, нямат отношение към предмета на
настоящото производство, нито към метода за оценяване. Останалите повдигнати от
страните спорни въпроси за това къде живеят родителите на ответницата /в процесния
апартамент или на друго място/ и какъв е характерът на тяхното пребиваване в имота, дали
ищецът има достъп до имота и ключ от него, дали ищецът изпълнява определения с
решението режим на лични отношения с детето, в коя държава живее ищецът и пр. също са
правно ирелевантни. Видно от експертното заключение, както и от представените от
страните писмени доказателства, към датата на огледа апартаментът е обзаведен, поради
което дадената от вещото лице оценка следва да бъде увеличена с посочения от нея
коефициент от 15 %. След така извършеното увеличение, средната пазарна наемна цена за
целия имот се равнява на 926 лева, а за собствената на ищеца 1/2 част от него – на 463 лева.
Както е изяснено в съдебната практика /в този смисъл Решение № 627 от 8.03.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 176/2009 г., IV г. о., ГК и Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д.
№ 526/2012 г., IV г. о., ГК/ когато семейното жилище се ползва от съпругата и
непълнолетното дете от брака на двамата съпрузи /какъвто е настоящият случай/, наемът
който се дължи на съпруга, лишен от ползването на жилището, се намалява на половина на
основание чл. 57, ал. 2, изр. 2 СК. Следователно дължимата на ищеца наемна цена се
равнява на 231,50 лева, до който размер предявената претенция е основателна, а за разликата
до пълния претендиран размер от по 250 лева на месец, претенцията следва да бъде
отхвърлена.
На отхвърляне подлежи и претенцията на ищеца в частта, с която се иска ответницата
да бъде осъдена да заплаща наемната цена считано от датата на предявяване на исковата
5
молба /16.02.2022г./. Това е така, защото решението, с което съдът определя размера на
наемната цена, предизвиква промяна в правната сфера на двете страни, като замества
липсващото съгласие между тях по елемент от същественото съдържание на наемното
правоотношение по чл. 57, ал. 1 СК – размера на наемната цена. Следователно по
съществото си решението има конститутивно действие, което се поражда от датата на
влизането му в сила и действа само занапред, а осъждането на ответницата да плаща за в
бъдеще наемната цена е правна последица от постановената от съда правна промяна.
Определената наемна цена няма ретроактивно действие нито към датата на предявяване на
иска, нито към датата на решението за прекратяване на брака, а същевременно искът за
заплащане на обезщетение за ползване на имота преди да бъде определена наемната цена не
покрива характеристиките на иск за изпълнение на повтарящи се задължения, чиято
изискуемост не е настъпила, съгласно нормата на чл. 124, ал. 2 ГПК. /в този смисъл
Определение № 525 от 3.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4275/2019 г., III г. о., ГК, Решение
№ 516 от 11.02.2011 г. на ВКС, II г. о. по гр. д. № 1385/2009 г., Решение № 355 от 12.12.2014
на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 2730/2014 г., Решение № 218 от 18.03.2016 г. на ВКС, I т. о. по т.
д. 3200/2014 г./. За периода от датата на исковата молба до датата на влизане в сила на
настоящото решение ищецът разполага с иск за заплащане на обезщетение за ползване на
имота за минало време на основание чл. 57, ал. 2 СК вр. чл. 31, ал. 2 СК, в случай, че
обезщетението не бъде заплатено доброволно.
По сходни съображения не следва да бъде уважено и искането за присъждане на
законната лихва върху всяка неплатена месечна наемна цена до окончателното й изплащане.
Това е така, защото в случая не се касае за прибавяне на изтекли в хода на процеса лихви
върху вече изискуема главница съгласно чл. 214, ал. 2 ГПК, а за главнични вземания, които
предстои да станат изискуеми след влизане в сила на решението и чиято забава за плащане
настъпва след датата на приключване на съдебното дирене в производството съгласно чл.
235, ал. 3 ГПК. Ето защо в случая нормата на чл. 214, ал. 2 ГПК не намира приложение и
искането за присъждане на лихва в тази насока следва да бъде отхвърлено.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. Ищецът е сторил
разноски за държавна такса в размер на 360 лева, за депозит за възнаграждение на вещо лице
в размер на 300 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лева, платено изцяло
по банков път съгласно представения договор за правна защита и съдействие и платежно
нареждане от 01.03.2023г. Релевираното от ответника възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение е основателно. Делото е с определен материален интерес, като
съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК този интерес е претендираният наем за период
от три години, т.е. 9000 лева. При това положение и съобразно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2
НМРАВ, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 1200 лева, до който размер
същото следва да бъде намалено предвид липсата на фактическа и правна сложност на
делото. Следователно общият размер на разноските на ищеца е 1860 лева. С оглед
уважената част от иска, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на
6
1722,36лева. Ответницата е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
1200 лева, платени изцяло в брой. С оглед отхвърлената част от иска, на ответника следва да
бъдат присъдени разноски в размер на 88,80 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА А. Ц. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ул. „С на Е“ № , вх. , ет., ап. , да
заплаща на В. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ж.к. „Х“, ул. „Ю“ № , ет. , на основание
чл. 57, ал. 2 СК, месечен наем за ползването на припадащата се на ищеца част от семейно
жилище, находящо се в гр. С ж.к. „Л“, ул. „С на Е“ № , вх. , ет. , ап. , предоставено за
ползване на ответницата по силата на Решение № 190561 от 09.08.2017 г. по гр.д. №
32129/2017г. по описа на СРС, 83-ти състав, в размер на по 231,50 лева на месец, с падеж до
15-то число на текущия месец, считано от датата на влизане в сила на настоящото решение
до настъпване на основание за изменение или прекратяване, като ОТХВЪРЛЯ предявената
претенция за разликата над 231,50 лева на месец до пълния размер от 250 лева на месец;
предявената претенция за присъждане на така определената наемна цена считано от датата
на исковата молба /16.02.2022г./ и предявената претенция за присъждане на законната лихва
върху всяка просрочена вноска.
ОСЪЖДА А. Ц. М. да заплати на В. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
1722,36 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА В. М. да заплати на А. Ц. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 88,80
лева, представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7