Р Е Ш Е Н И
Е №260311
02.10.2020 г.,
гр. Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на втори
септември две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Сийка Радева, като разгледа докладваното от съдията АНД № 3372/2020 г.
по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от В.И.П., ЕГН: **********, с
адрес: *** против Наказателно
постановление № 20-1030-003643/27.04.2020 г., издадено от М.В.М. – *** към ***,
с което на основание чл. 182, ал. 1, т. 6 от Закона за движението по пътищата
(ЗДвП) на жалбоподателя са наложени административно наказание глоба в размер на 750 (седемстотин и петдесет) лева и административно наказание лишаване от право да управлява МПС за 3
(три) месеца за нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат бланкетни доводи за
незаконосъобразност на атакуваното наказателно постановление (НП) и се моли за
неговата отмяна. С допълнителни мотиви с вх. № 38047/06.07.2020 г. се твърди да
са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са ограничили правото
на защита на жалбоподателката, поддържа се искането за отмяна на НП и се
претендира заплащането на сторените разноски. В съдебно заседание, редовно
призована, жалбоподателката не се явява лично, представлява се от адв. К.,
която поддържа жалбата и допълнителните мотиви към нея.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо с вх. №
32065 от 15.06.2020 г., с което изпраща жалбата и административната преписка,
изразява становище при издаването на наказателното постановление да не са
допуснати съществени процесуални нарушения, фактическата обстановка да е
правилно установена, а извършването на нарушението от страна на
жалбоподателката да е категорично доказано. Моли обжалваното наказателно
постановление да бъде потвърдено. В съдебно заседание, редовно призована,
въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от В.И.П., спрямо която са наложени
административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя
на 12.05.2020 г., установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата
е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 13.05.2020 г., поради
което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество,
същата е неоснователна, поради което
атакуваното наказателно постановление следва да бъде потвърдено по следните
съображения:
От фактическа
страна съдът приема за установено следното:
На 03.02.2020 г. в 10:32 часа в гр. Пловдив, на ул. „Васил
Левски“ срещу № 111, в посока бул. „Дунав“ жалбоподателката В.И.П. управлявала товарен
автомобил „Киа Спортидж“ с рег. № ** **** **, собственост на „Инвест две“ ЕООД,
със скорост на движение от 107 км/ч при разрешена скорост от 50 км/ч.
Движението на жалбоподателя с посочената скорост било заснето и установено с мобилна
система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение тип TFR1-M с фабричен
№ 648. Стойността на измерената скорост от техническото средство била 110 км/ч,
като след приспадната максимално допустима грешка от „минус“ 3 % била
установена стойност на скоростта на движение от 107 км/ч. Така извършеното
деяние било заснето и фиксирано в клип с № 18436.
На 16.04.2020 г. свид. С.Г.В. призовал
жалбоподателката П. като представител на дружеството, собственик на автомобила,
за изясняване на случая. П. попълнила декларация по чл. 188 от ЗДвП, в която
посочила, че именно тя е управлява автомобила при извършване на деянието. Снето
ѝ било и писмено обяснение, в което жалбоподателката заявила, че е
допуснала грешка в по-рано попълнената декларация относно самоличността на
водача, но след извършена проверка установила, че тя лично е управлява автомобила
към датата и часа на заснемането му от техническото средство. На същата дата
свид. В. съставил акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с бл.
№ 714418 против жалбоподателката П., в нейно присъствие, както и в присъствието
на двама свидетели. Препис от акта бил връчен на жалбоподателката срещу
разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено и обжалваното в
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свидетелите С.Г.В. и
В.К.М.. Последният е допустим свидетел в процеса, тъй като наказателното
постановление е издадено от началник група към ОДМВР-Пловдив, сектор „Пътна
полиция“. Показанията и на двамата свидетели се ползват с доверие от съда като
подробни, вътрешно непротиворечиви и добросъвестно дадени от незаинтересовани
свидетели, които са възприели известните им по делото обстоятелства при
изпълнение на служебните си задължения. Показанията на двамата свидетели се
подкрепят и от писмените доказателства, които служат за тяхната проверка. От
показанията на свид. В. се установяват обстоятелствата по съставянето на АУАН и
попълнените преди това декларации от жалбоподателката, като свидетелят изрично
изяснява, че преди съставянето на декларацията на П. са били разяснени целта и
последиците от това действие. От показанията на свид. М. се изяснява дейността
след приключването на работата с техническото средство и по обработването на
заснетите клипове.
От Удостоверение за одобрен тип средство за измерване
№ 10.02.4835 се установява, че процесното техническо средство тип TFR1-M е от одобрен тип и е вписано
в регистъра на одобрените за използване типове средства за измерване под №
4835.
От Протокол № 8-32-19 от проверка на мобилна система
за видеоконтрол TFR-1M се установява, че процесното техническо средство с идент. № 648 е преминало
последваща проверка на дата 25.10.2019 г. със заключение, че съответства на
одобрения тип. Изяснява се и че максимално допустимата грешка при измерване на
скоростта е +/- 3 % при движение над 100 км/ч.
От Протокол за използване на автоматизирано техническо
средство или система по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. (протокол
с рег. № 1030р-4614/04.02.2020 г.) се установява, че на дата 03.02.2020 г.
мобилна система за видеоконтрол TFR1-M с № 648 е заснела статични
изображения с номера от 18425 до 18454, с начален час на работа 08:30 ч. и
краен час на работа 15:00 ч. и с място на контрол гр. Пловдив, ул. „Васил
Левски“ № 111, където е действало ограничение на скоростта на движение от 50
км/ч.
От клип № 18436 от радар № 648 се изяснява, че
измерената скорост на движение на процесния лек автомобил с рег. № ** **** ** е
110 км/ч, а заснемането е извършено на 03.02.2020 г. в 10:32 часа.
От справка за собственост на МПС с рег. № ** **** **
се установява, че същото е собственост на „Инвест две“ ЕООД.
От справка от Търговски регистър и регистър на ЮЛНЦ
(лист 8-9 от делото) по партидата на търговеца „Инвест две“ ЕООД се изяснява,
че управител на дружеството е жалбоподателката П..
От декларация от 16.04.2020 г. за предоставяне на
информация във връзка с разпоредбата на чл. 188 ЗДвП се установява, че
жалбоподателката П. е декларирала писмено, че лично е управлявала МПС с рег. № **
**** ** на 03.02.2020 г. около 10:30 часа.
От справка за нарушител/водач за жалбоподателя В.И.П.
се изяснява, че тя е правоспособен водач на МПС, притежаващ СУМПС, издадено на
29.07.2014 г., валидно до 29.07.2024 г. и с налични 39 контролни точки.
От Заповед № 2050-4/11.02.2019 г. на председателя на
ДАМТН (лист 27-29 от делото)
се установява, че Главна дирекция „Национална полиция“ е оправомощена от
председателя на ДАМТН да извършва последваща проверка на мобилна система за
видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение тип TFR1-M, както и че
срокът на оправомощаването е 5 години от датата на издаване на заповедта.
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г., допълнена със
Заповед № 8121з-825/19.07.2019 г. – и двете на министъра на вътрешните работи,
се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са
действали в рамките на своята материална и териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН и издаването на НП не са
допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита и
представляващи основания за отмяна на НП. При съставянето на АУАН са изпълнени
изискванията по чл. 42 от ЗАНН относно задължителното му съдържание. Актът е
съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34,
ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП. Същото отговаря на задължителните
изисквания към съдържанието на този вид актове съгласно чл. 57 от ЗАНН.
Издадено е от материално и териториално компетентен орган. Съдът намери и че е
налице съответствие между установените факти и правни изводи в АУАН и в НП.
Нарушението е установено в съответствие с нормативно
разписаните правила и при използването на одобрен тип средство за измерване,
преминало последваща периодична проверка. От протокол с рег. № 1030р-4614/04.02.2020
г. за използване на АТСС се установява, че процесното техническо средство е
било разположено в гр. Пловдив, на ул. „Васил Левски“ № 111. Работата с него е
започнала на 03.02.2020 г. в 08:30 часа и е приключила в 15:00 часа на същата
дата. За този времеви интервал първото записано статично изображение е с
пореден № 18425, а последното е с № 18454. Процесният клип е с № 18436 и за
същия се доказва да е заснет от техническо средство TFR1-M с № 648 на
03.02.2020 г. Използваното за установяване на нарушението техническо средство
тип TFR1-М е мобилно съгласно § 6, т. 65, б. „б“ от допълнителните разпоредби
на ЗДвП. При служебно извършената проверка съдът установи, че не са допуснати
нарушения на процедурата по установяване на процесното нарушение посредством
използването на мобилно автоматизирано техническо средство. Съставен е протокол
по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г., приет като писмено
доказателство по делото. Същият съдържа всички задължителни реквизити на
съдържанието си, определящи го като документ от съответния вид. Надлежно е
удостоверено в протокола и че АТСС е разположено и настроено съгласно
изискванията за обслужване на производителя и нормативните предписания.
С § 1, т. 2, б. „б“ от Закон за изменение на Закона за
движението по пътищата (Обн. ДВ бр. 54 от 05.07.2017 г.) е отменен чл. 165, ал.
2, т. 8 от ЗДвП, поради което към датата на извършване на нарушението –
03.02.2020 г., мястото за контрол с АТСС не следва да бъде обозначавано с пътен
знак Е24, както и точната му локация не се оповестява чрез средствата за масово
осведомяване или в интернет страницата на МВР. Следователно липсата на тези
обстоятелства не съставлява нарушение на процедурата и не засяга нейната
законосъобразност.
Съдът намира, че при издаването на обжалваното
наказателно постановление правилно е приложен и материалният закон. От събрания
по делото и безпротиворечив доказателствен материал се доказва, че
жалбоподателката П. е осъществила от обективна и от субективна страна
административното нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, за което е наказана. От обективна страна на 03.02.2020 г. в 10:32
часа в гр. Пловдив, на ул. „Васил Левски“ срещу № 111, в посока към бул.
„Дунав“ жалбоподателката е управлявала товарен автомобил с марка и модел „Киа
Спортидж“ и с рег. № ** **** **, като се е движила със скорост от 107 км/ч при
разрешена скорост от 50 км/ч. Направеното описание позволява мястото на извършване
на нарушението да бъде отграничено от кое да е друго място в обективната
действителност, като същевременно не възниква никакво съмнение или неяснота
къде точно е осъществено движението на жалбоподателката в нарушение на
установените правила, както и че това е станало в границите на населено място.
В тази връзка по делото е доказано и че максимално разрешената скорост за
движение в процесния пътен участък е била 50 км/ч, удостоверено в протокола по
чл.10, ал.1 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. Авторството на деянието от
страна на жалбоподателката П. също е категорично доказано от декларацията по
чл. 188 от ЗДвП от 16.04.2020 г., писменото обяснение от същата дата, както и
от показанията на свид. В..
От субективна
страна деянието е извършено виновно и при форма на вината пряк умисъл. Към
момента на извършването му жалбоподателката е формирала съзнание за това, че управлявала
моторно превозно средство, съзнавала е с каква скорост се движи, както и какво
е действащото ограничение при движение в населено място и на посочения пътен
участък, следователно в съзнанието ѝ се е отразил и фактът на извършеното
превишаване в съответен размер на разрешената максимална скорост на движение,
но въпреки това е осъществила деянието си.
Правилно е определена и приложимата санкционна
разпоредба. Съгласно чл. 182, ал. 1, т. 6 от ЗДвП водач, който превиши
разрешената максимална скорост в населено място, се наказва за превишаване над
50 км/ч – с глоба 700 лева и три месеца лишаване от право да управлява моторно
превозно средство, като за всеки следващи 5 км/ч превишаване над 50 км/ч
глобата се увеличава с 50 лева. В конкретния случай превишаването на разрешената
максимална скорост е с 57 км/ч и то е извършено в населено място, поради което
попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Съдът намира, че правилно е
установена стойността на скоростта на движение на жалбоподателката, а именно 107
км/ч. В АУАН и в НП изрично са посочени както измерената, така и наказуемата
скорост, както и че приспаднатият толеранс от измерената скорост е от „минус 3 %“.
Следователно установената /или наказуемата/ стойност на скоростта се получава
като от измерената скорост, която в случая се установи да е 110 км/ч, се
извадят 3 % максимално допустима грешка (т.нар. толеранс в полза на водача),
равняващи се на 3,3 км/ч. След извършване на аритметичната операция се получава
и установената стойност на скоростта, а именно 107 км/ч (106,7 км/ч). Видно е,
че същата е правилно посочена както в АУАН, така и в НП. Стойността на разрешената
скорост пък е била 50 км/ч, поради което е налице превишаване с 57 км/ч. При
тези факти следва, че размерът на административното наказание глоба е определен
в съответствие с правилото на чл. 182, ал. 1, т. 6 от ЗДвП, като за всеки 5
км/ч превишаване над 50 км/ч размерът на глобата е увеличен с по 50 лева над
700 лева, или е наложено наказание глоба от 750 лева.
Административнонаказващият орган е наложил и кумулативно предвиденото наказание
лишаване от право на управление на МПС за срок от три месеца. Доказано е по
делото от справката за нарушител/водач, че жалбоподателката П. притежава това
право, от чието упражняване е лишена с наказателното постановление. Срокът, за
който се налага наказанието лишаване от права, е определен от законодателя във
фиксиран размер. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че не е
допуснато нарушение при определянето и индивидуализацията на наказанията на
нарушителя.
Несподелим е доводът на жалбоподателя за неправилно
установена наказуема стойност на скоростта на движение. Противно на твърденията
в допълнителните мотиви към жалбата приспаднатият толеранс (максимално
допустима грешка от средството за измерване) е 3 %, а не 3 км/ч и това е
изрично отбелязано в АУАН и в НП. Приспадането обаче се извършва от измерената
с техническото средство скорост, която видно от процесния клип № 18436 е 110
км/ч. Неоснователно е твърдението, че наказуемата скорост е 104 км/ч. На
практика жалбоподателката се опитва да обоснове необходимост от двукратно
приспадане на максимално допустимата грешка – след като стойността на
измерената скорост веднъж е редуцирана на 107 км/ч, то отново се претендира да
се приспаднат още 3 %, за да се получи поддържаната в допълнението към жалбата
стойност от 104 км/ч. Подобен подход за определяне на наказуемата скорост е
несподелим и не намира легална подкрепа. Действително в случая предвид
конкретната стойност на измерената скорост (110 км/ч) при приспадане както на 3
%, така и 3 км/ч би се получила една и съща стойност на наказуемата скорост
(107 км/ч). Това обаче не означава, че е допусната грешка при нейното
определяне. Както се посочи, в АУАН и в НП изрично е отбелязано, че отчетеният
толеранс е от 3 %. Съдът намира, че същият е правилно съобразен от АНО и не е
допусната грешка при определянето на скоростта, с която се е движил процесният
автомобил при извършване на нарушението.
Неоснователно е и възражението за допуснато съществено
процесуално нарушение при описанието на нарушението поради непосочване дали
използваното средство за измерване е стационарно или мобилно. Това
обстоятелство не е включено в състава на нарушението, чиито признаци общо и
абстрактно са посочени в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. С Тълкувателно
решение № 2/07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС е изяснено, че в
обстоятелствената част на обвинителния акт трябва да се съдържат фактите, които
обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в
осъществяването му, като към тях се отнасят времето и мястото на извършване на
престъплението и пълните данни за личността на обвиняемия. В
административнонаказателния процес аналогична функция на обвинителния акт
изпълнява АУАН, който очертава предмета на доказване. В случая както в АУАН,
така и в НП са посочени датата и мястото на извършване на деянието, неговият
автор, индивидуализирано е превозното средство чрез посочване на марка, модел,
регистрационен номер и собственик, описано е и конкретното поведение от
обективна страна, чрез което е осъществено изпълнителното деяние на нарушението
– управление на моторно превозно средство със скорост на движение от 107 км/ч в
населено място, където е действало ограничение на скоростта от 50 км/ч. Именно
това е необходимият набор от фактически твърдения с оглед на правната
квалификация на нарушението, които обуславят съставомерността на деянието и
участието на наказаното лице в осъществяването му, а следователно определят и
редовността на описанието на нарушението. Всички тези фактически твърдения са
ясно и конкретно посочени на жалбоподателката още със съставянето на АУАН, с
което правото ѝ на защита е охранено в пълна степен. За пълнота следва да
се отбележи, че в обстоятелствената част и на АУАН, и на НП са вписани видът на
средството за измерване - TFR1-M, както и неговият номер - 648, което подкрепя извода,
че правото на защита на наказания не е било ограничено. Видът на използваното
техническо средство няма отношение към обстоятелството за какво деяние се
наказва жалбоподателят, а за преценката дали то е използвано в съответствие с
нормативно указания начин. Съдът при служебно дължимата проверка, както беше
посочено, не констатира нарушения на процедурата по установяване на нарушението
посредством използването на мобилно автоматизирано техническо средство. В тази
връзка възраженията против приложената към преписката снимка на разположението
на уреда се ценят за неоснователни. Жалбоподателят поставя завишени изисквания,
които не са предвидени като условие за редовност на снимката нито в ЗДвП, нито
в Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г. Същевременно в съдебната практика на
касационната инстанция е трайно изяснено, че дори и при непредставяне на снимка
на разположението на уреда, допуснатото процесуално нарушение не е от
категорията на съществените и не представлява самостоятелно основание за отмяна
на НП (Решение № 658 от 08.04.2020 г. по
к.а.н.д. № 3825/2019 г. на Административен съд – Пловдив). Съдът обръща
внимание и че изискването по чл. 10, ал. 3 от Наредба № 8121з-532/12.05.2015 г.
за съпровождане на протокола със снимка на разположението на уреда се отнася
единствено до средствата за измерване, които са временно разположени на участък от пътя. Такава например е преносимата
система за контрол на скоростта на МПС тип ARH CAM S1. Процесното нарушение
обаче е установено с мобилна система за видеоконтрол тип TFR1-M. Същата е
била разположена в служебния автомобил с посочени в протокола регистрационен
номер и адрес, на който е осъществяван контролът. Следователно не се касае за
техническо средство временно разположено на участък от пътя – така Решение № 854 от 02.05.2019 г. по
к.а.н.д. № 725/2019 г. на Административен съд – Бургас; Решение от 02.12.2019 г. по к.а.н.д. № 391/2019 г. на Административен съд
– Стара Загора; Решение № 1578 от
03.10.2019 г. по к.а.н.д. № 1422/2019 г. на Административен съд – Бургас; Решение от 10.05.2017 г. по к.а.н.д. №
92/2017 г. на Административен съд – Стара Загора.
По делото като писмено доказателство е приета Заповед
№ 2050-4/11.02.2019 г. на председателя на ДАМТН, която представлява заповед по
чл. 38 от Закона за измерванията (ЗИ) за оправомощаване на лицето, извършило
последващата проверка на средството за измерване. Съгласно т. 2.5 от посочената
заповед Главна дирекция „Национална полиция“ е надлежно оправомощена да
осъществява първоначална и последваща проверка на мобилни системи тип TFR1-M, с каквато
е установено и процесното нарушение. Установява се още, че проверката,
обективирана в протокол № 8-32-19/25.10.2019 г., е извършена от проверител,
посочен в т. V от
заповедта. Следва да се отбележи и че лабораторията за проверка на средства за
измерване към Главна дирекция „Национална полиция“ е вписана под № 36 в
поддържания от ДАМТН регистър на лица, оправомощени за проверка на средства на
измерване и на компоненти и допълнителни устройства към тях, публично достъпен
на интернет страницата на ДАМТН, на адрес: https://www.damtn.government.bg/wp-content/uploads/registri/opr.lica.pdf.
Възраженията срещу законосъобразността на извършваните проверки от
лабораторията към ГД „Национална полиция“ са неотносими към настоящото
производство, тъй като проверката за спазване на изискването по чл. 47, ал. 1,
т. 2 от ЗИ се извършва още преди оправомощаването по чл. 50, ал. 1 от ЗИ (така Решение № 5472 от 02.12.2011 г. по к.а.н.д.
№ 7257/2011 г. на Административен съд – София; Решение № 932 от 17.2.2017 г. по к.а.н.д. № 9927/2016 г. на
Административен съд – София). Тази преценка от компетентността на
председателя на ДАМТН, като по делото по категоричен начин се доказа, че
извършилата проверката на техническото средство лаборатория е надлежно
оправомощена. Жалбоподателката не ангажира никакви доказателства за това, че
резултатите от последващата проверка или показанията на средството за измерване
са неверни. В основата на възражението са поставени единствено чисто
субективните ѝ настроения за целенасочена, умишлена манипулация при
използването на техническото средство от страна служителите на Министерството
на вътрешните работи. По тези съображения възражението е недоказано и
неоснователно.
На следващо място несподелимо е и възражението да е
допуснато съществено процесуално нарушение при попълването на декларацията по
чл. 188 от ЗДвП поради липса на реквизитите по чл. 129 от НПК на протоколите,
които се съставят за извършени действия по разследването. Настоящото
административнонаказателно производство е образувано по реда на чл. 36, ал. 1
от ЗАНН със съставянето на АУАН. Декларацията по чл. 188 от ЗДвП е попълнена
преди съставянето на акта, установено от показанията на свид. В. (лист 23 от
делото), поради което тя е предпроцесуален документ. Без значение дали се касае
за наказателен или административнонаказателен процес, няма как изискванията по
чл. 129 от НПК, на които се позовава жалбоподателката, да се прилагат за
документи, съставени преди още да е образувано съответното производство (Решение № 186 от 27.06.2014 г. по к.а.н.д. №
142/2014 г. на Административен съд – Ловеч). Документите, събрани при
предварителната проверка, също могат да бъдат съобразявани, но като писмени
доказателства, а не доказателствени средства. Следователно те не се ползват с
доказателствената стойност по чл. 131 от НПК, но това обстоятелство неправилно
е тълкувано от жалбоподателката за липса на доказателствена стойност въобще на
процесната декларация, какъвто извод не следва от процесуалния закон. Не е
допуснато и нарушение на процедурата, тъй като попълването на декларация по чл.
188 от ЗДвП не е задължителен, а факултативен елемент. Съставянето на тази
декларация е единствено право на лицата, посочени в чл. 188, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, чрез което да отблъснат понасянето на отговорност за чуждо
правонарушение. Дали ще упражни това си право зависи единствено от волята на
неговия притежател, но непопълването на декларация по чл. 188 от ЗДвП не засяга
законосъобразността на процедурата.
В случая жалбоподателката не оспорва авторството на
подписа си на декларацията от 16.04.2020 г., поради което не са налице
основания за отричане на доказателствената ѝ стойност. Съдържанието на
самата декларация е недвусмислено и пределно ясно, поради което не може да се
подкрепи възражението, че П. не е била наясно какви обстоятелства признава. Още
повече, че в обяснението си тя сочи, че декларацията е попълнена след извършена
проверка. Възражението е оборено и от показанията на свид. В., който посочи, че
на жалбоподателката е била разяснена целта на попълването на декларацията. По
тези съображения съдът приема, че авторството на деянието от страна на
наказаната П. е категорично доказано от писмените доказателства – декларация по
чл. 188 от ЗДвП от 16.04.2020 г. и писмено обяснение от същата дата.
За пълнота на изложението съдът обръща внимание, че
дори и декларацията по чл. 188 от ЗДвП да беше изключена от доказателствената
съвкупност, каквото искане се прави от защитата, то и в този случай
отговорността за нарушението отново би се понесла от същото лице
(жалбоподателката П.), но в този случай на основание чл. 188, ал. 2 от ЗДвП
като законен представител на ЮЛ, което е собственик на превозното средство, и
не е посочил на кого е предоставил управлението на МПС. Това уточнение се прави
единствено за да се демонстрира, че възражението изначално е негодно да изключи
отговорността на жалбоподателката. В случая обаче тя е наказана като водач на
товарния автомобил, тъй като това обстоятелство се доказа по делото, а
декларацията от 16.04.2020 г. не е опорочена, поради което не са налице
основания за нейното изключване от доказателствата.
Накрая настоящият съдебен състав намира за
неоснователни възраженията срещу годността и доказателствената стойност на
изготвената от процесното техническо средство снимка поради непредставяне от
наказващия орган на доказателство дали използваните софтуер и материален
носител – флаш памет, разполагат с издаден лиценз. Съгласно чл. 189, ал. 15 от ЗДвП „изготвените с технически средства или системи, заснемащи или записващи
датата, точния час на нарушението и регистрационния номер на моторното превозно
средство, снимки, видеозаписи и разпечатки са веществени доказателствени
средства в административнонаказателния процес“. В случая са спазени всички
законово регламентирани изисквания, за да се ползва процесният клип с № 18436 с посочената доказателствена
стойност. Същевременно нито ЗДвП, нито подзаконовата нормативна уредба поставят
изисквания използваният софтуер да притежава конкретен лиценз. В тази връзка от
начина, по който е формулирано възражението, напълно неясно остава кой е
лицензиращият орган и на какви изисквания трябва да се отговаря за получаването
на лицензия, за да се извършва проверка в желания от жалбоподателя смисъл. След
като законът не поставя такива изисквания за редовност на производството по
установяване на нарушенията на правилата за движение чрез техническо средство,
то няма как неспазването на едно несъществуващо задължение да представлява
процесуално нарушение. Изложените съображения са относими и за изискванията,
които жалбоподателката поставя към материалния носител – флаш памет. Отново
обаче не се посочва какво административно разрешение (лиценз) се твърди, че е
необходимо да притежава използваната флаш памет, както и на какви други
изисквания да трябва да отговаря. В практиката си касационната инстанция също е
разглеждала подобно възражение, като то е прието за неоснователно (така Решение № 92/10.01.2020 г. по к.а.н.д. №
3277/2019 г. на Административен съд – Пловдив). Настоящият състав споделя
този извод, като в заключение следва да се обобщи, че всички възражения за
допуснати съществени процесуални нарушения са неоснователни.
По делото не се установяват никакви обстоятелства, от
които да се приеме, че нарушението представлява маловажен случай, а степента му
на обществена опасност е по-ниска спрямо обикновените случаи на нарушения от
този вид.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира,
че извършването на нарушението от жалбоподателката П. е доказано по категоричен
начин по делото, а обжалваното наказателно постановление е законосъобразно и
обосновано и като такова трябва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и неоснователността на
жалбата претенцията на жалбоподателката за присъждането на разноски е
неоснователна. Такива се дължат единствено на административнонаказващия орган,
който обаче не е доказал извършването на разноски, нито е направил искане за
присъждането им.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. първо от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно
постановление № 20-1030-003643/27.04.2020
г., издадено от М.В.М. – *** към *** с което на В.И.П., ЕГН: **********, с
адрес: *** на основание чл. 182, ал. 1, т. 6 от Закона за движението по пътищата
са наложени административно наказание „глоба“
в размер на 750 (седемстотин и петдесет)
лева и административно наказание лишаване
от право да управлява МПС за срок от 3 (три) месеца за нарушение по чл. 21,
ал. 1 от Закона за движението по пътищата.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в Наказателно-процесуалния
кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд
– Пловдив в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че
решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала,
ХБ