Р
Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 05.05.2016 г.
Софийски градски съд, ГО, ІV
„А” въззивен състав, в публичното заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: СТЕЛА КАЦАРОВА
Членове: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
Н. ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. д. № 11454 по
описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258-274 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на Н.И.И. срещу решението на СРС, 57 състав от 15.01.2015г. по гр. д. №
9657/2014г., с което е признато за установено задължението му към „Т.С.” ЕАД в
размер на 1432,29 лева – главница, представляваща незаплатена топлинна енергия
в периода януари 2011г. - април 2013г., доставена в имот, находящ се в гр.***********,
ведно със законната лихва от 03.12.2013г. до окончателното й изплащане; в
размер на 232,53 лева – лихва за забава за периода 01.03.2011г.- 05.11.2013г. и са присъдени
разноски.
Въззивникът
твърди, че обжалваното решение е нищожно, евентуално - неправилно. Първоинстанционният
съд неправилно приел, че между страните съществува облигационно отношение предвид
качеството на ответника на „потребител” на топлинна енергия по см. на §1, т.42
от ДР на ЗЕ, тъй като тази разпоредба влизала в колизия с разпоредбата на ЗЗП,
която била по-благоприятна за потребителя и е реципирана от Директива на ЕС за
защита на потребителите съгласно Регламент 2006/2004 на ЕО. Противно на възприетото
от СРС, необходимо било общите условия да бъдат приети от потребителя писмено,
защото разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ била в колизия с чл.32 и чл.19 от Конституцията, Регламент 2006/2004 на ЕО
и ЕКЗПЧОС – чл.8 и чл.14. Нарушен бил основен принцип в правото, че мълчанието
е липса на волеизявление – чл.62, ал.3 ЗЗП и чл.9 ЕО97/7, а съдът е следвало
служебно да изследва общите условия, които съдържали редица неравноправни
клаузи и да констатира това противоречие. Твърди се, че разликата между
доставената топлинна енергия в абонатната станция на етажната собственост
следва да не надвишава сбора между отдадената топлинна енергия на отделните
имоти и загубите по сградната инсталация (които нормативно били определение на
20%, без да се отчитат характеристиките на всяка отделна инсталация), като в
противен случай е налице непоръчана доставка, която не следва да се заплаща от
потребителя. Нарушена била разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС,
съгласно който се заплащало реално полученото. Съществуването на методика на изчисление
изключвало принципа на заплащане на реално доставеното. Възразява се и срещу начисляването
на лихви върху прогнозни суми. С тези доводи, както и с твърдения, които не са
свързани с конкретни правнорелевантни факти, се иска отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Въззиваемият „Т.С.” ЕАД не
взема становище по жалбата.
Третото лице помагач „Т.С. ” ЕООД не взема становище по жалбата.
Софийският градски съд, в
изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението за валидно като постановено
от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата
форма и съдържание;
допустимо и частично неправилно. В
отговор на оплакванията по жалбата излага следното:
По делото не е спорно, че
въззивникът е собственик на топлоснабдения имот - така изричното му признание в
с.з. на 18.11.2014г. Договорът за търговска продажба на топлоенергия се счита
за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Публикацията на ОУ не е
била спорна между страните и се установява от представените с исковата молба
извлечения от в-к Пари и в-к Дневник. Предвид качеството на ответника на
“потребител” по смисъл на дефинитивната законова разпоредба и липсата на
предложение за специални условия по чл. 150, ал.3 ЗЕ от негова страна, се
налага извода, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, което е действително и ги е
обвързвало в процесния период. Доводите за нищожност на този договор поради
неравноправното положение на потребителя са неоснователни, тъй като в случая не
се касае за клауза, върху чието съдържание потребителят не може да влияе,
доколкото съгласно чл.150, ал.3 ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ
имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което
да предложат специални условия, които след приемането им от предприятието, да
се отразят в допълнителни писмени споразумения. В случая ОУ на ищцовото
дружество са влезли в сила, а по делото няма данни, нито се твърди, че
ответникът е възразил срещу тях в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ.
Сградата е етажна
собственост и в исковия период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови
нужди. Съгласно неоспореното от ответника заключение на съдебно-техническата
експертиза, което се базира не само на проверка на изходящите от ищеца фактури,
но и на проверки на месечните отчети на общия топломер в сградата ( който е
сред уредите за топлинно отчитане, одобрени от Националния център по метрология), размерът на задължението на ответника за цена
на реално доставената ( след изравняванията ) в периода януари 2011г. - април 2013г.
топлинна енергия възлиза на 1357, 54 лева. Вещото лице е установило, че
начислените суми за исковия период са на база отопляем обем, тъй като макар да
съществува техническа възможност за прилагане на дялово разпределение на
топлинна енергия, липсва договор между етажната собственост и съответната
лицензирана фирма. Компоненти за формиране цената на топлоенергията са освен сумите
за енергия за отопление на конкретния имот, още и сумите за топлинна енергия,
отдадена на сградната инсталация, сумата за енергия за БГВ (топла вода) и сума
за такса мощност, последната начислявана до м. 7. 2006г. Търсената в процеса главница
е формирана от сбора на първите три компонента, като и съобразено, че за по –
голямата част от периода (от май 2011 до
април 2013г.) няма начислявана топлинна енергия за отопление на имота, а ТЕ за
БГВ е начислявана въз основа на данните от водомера в имота на ответника, чиито
отчет той е удостоверил с подписа си. Голословно е твърдението на въззивника за
произволно изчисляване на компонента ТЕ за сградна инсталация. Заключението на
СТЕ в тази част не е оспорено, а при тежест на ответника не са събрани доказателства,
че приспаднатите технологични разходи в абонатната станция за сметка на ищеца
са под нормативно определените за загуба по сградната инсталация. В тази връзка
недоказано остава твърдението, че разпределената между потребителите в етажната
собственост топлоенергия включва и такава, която не е поръчана от тях и
съответно не е за тяхна сметка. След като сградата - етажна собственост е
присъединена към топлопреносната мрежа, всеки етажен собственик е потребител на
постъпилата в сградата топлинната енергия. Компонентът ТЕ отдадената от
сградната инсталация не зависи от реалното ползване или неползване на топлинна
енергия от собствениците и носителите на вещни права в индивидуалните им имоти.
Той се явява включен в крайната цена разход по силата на вътрешните отношения
между етажните собственици, породени от факта, че сградната инсталация е обща
част по предназначение (вж. чл. 140, ал. 3 ЗЕ). Включването на този разход като
елемент на индивидуалното потребление е в съответствие с правилата на чл. 38 и
сл. ЗС и не нарушава принципа на отчитане на реалното потребление, а е в
синхрон с него. Сградната инсталация обективно отдава топлинна енергия в
сградата етажна собственост чрез затопляне на стените, подовете и пр. и
повишава температурата в цялата сграда, а чрез топлопроводите й топлинната
енергия достига до индивидуалните имоти на потребителите. Така всички
съсобственици реално експлоатират общата част –сградна инсталация, поради което
съответно са длъжни да участват в разпределение на тежестите, свързани с ползването
й като заплащат и топлинната енергия отдадена за сградната инсталация,
съразмерно на отопляемия обем на индивидуалните си обекти.
Безспорно е, че цената на
топлоенергията по издаваните от ищеца фактури е прогнозна т.е. тя не
съответства на реалното потребление на топлоенергия за месеца, за който
е издадена фактурата. Това обстоятелство обаче нито прави задължението за
плащане на цената по фактурата хипотетично, нито неопределено по размер, нито
определено в нарушение на принципа информацията за отчитането да се основава на
реалното потребление, прогласен от Директива 2006/32/ЕО.
На първо място, следва да се
има предвид, че европейските директиви са актове, които обвързват
по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат формата
и начина на въвеждането им в действащото право. Директива 2006/32/ЕО е
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната
ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ и то своевременно. Ето защо, приложение намират неговите
разпоредбите т.е. националните норми, а не разпоредбите на директивата, на
чието пряко приложение всеки български гражданин би могъл да се позове само ако
директивата не е била въведена в действие в националното право в указания срок.
Както се посочи по –горе случаят не е такъв, а нарушение на разпоредбите на ЗЕЕ
не се твърди и не се установява.
На второ място,
изискването информацията за отчитане да се основава на реалното потребление е
поставено в зависимост от техническата възможност такова да бъде извършвано и
при съобразяване на икономическата ефективност за това. Несъответствието между
дължимата месечна цена с реалното месечно потребление не нарушава
цитирания принцип, ако са налице правила за извършване на отчет, които да
позволят на потребителя да разбере как се определя неговото реално потребление
и свързаните с това разходи. Действащата нормативна уредба и създадените от ищеца
ОУ са такива правила. Съгласно
общите условия за продажба на топлоенергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД, в сила от 2008г., които обвързват
страните в настоящото производство, купувачите й могат да изберат заплащане на
цената на топлоенергията на 10 равни месечни вноски с една изравнителна вноска
(чл. 31, ал.1 т.,1), а в случай, че не го сторят (както не е направил
ответникът), топлоенергията се заплаща по месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и една изравнителна вноска – чл. 31, ал.1 т.2 от ОУ.
Начинът на формиране на месечната вноска в тази хипотеза е определен в чл. 32
от ОУ и фактът, че включва прогнозен дял, съобразен с потребление за минал
период, не прави цената хипотетична. Задължението за плащане на така
определената месечната вноска е ликвидно - определено е и по основание, и по
размер. В чл.33, ал.1 от ОУ, купувачът се е задължил да заплаща месечните дължими суми ( в случая това
са тези по фактурите) в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Вземанията на ищеца за прогнозните стойности по фактурите следователно
са и изискуеми като падежът на плащането не зависи от получаване на фактура.
При неизпълнение на задължението за погасяването им в срок, се дължи
обезщетение за забавено плащане, съгласно разпоредба на чл.33, ал.6 от ОУ т.е.
купувачът изпада в забава по реда на чл. 84, ал.1 ЗЗД.
Нито законът, нито общите
условия предвиждат задължение за продавача за ежемесечно отчитане на
реалното потребление на топлоенергията и съответното й остойностяване. Предвид
използваната законодателна техника е технически невъзможно продавачът на
топлоенергия да определи реалната стойност на потреблението за месец,
дори и след изготвяне на изравнителната сметка. Съгласно разпоредбата на чл. 43
от Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването, потребената топлоенергия се
измерва и отчита за конкретни периоди, определени в срокове, посочени в
договорите по чл. 149 и чл.150 ЗЕ. Независимо от честотата на отчитане на
средствата за дялово разпределение, изравняването между прогнозните стойности и
действителното потребление се извършва най – малко един път в годината.
Следователно за периода, за който се извършва изравняването, цената остава
прогнозна, а корекцията й е възможна след съответното годишно изравняване. След
извършването му обаче цената се определя съразмерно на реалното потребление за
целия отчетен период (целия отоплителен сезон). Така изискването отчитането да
се основава на реалното потребление е спазено, въпреки че отчетният период не е
календарен месец.
Начинът на заплащане на цената на
топлоенергията, уреден в общите условия, е съобразен със законодателно
определеният начин на отчитане и остойностяване на реално потребената
топлоенергия. В тази връзка като
конкретни задължения на купувача за плащане на цената на топлоенергията са
предвидени отделно както това да плаща месечните
дължими суми ( които са по прогнозна стойност), така и това да заплати
дължимата сума от изравнителната сметка (чл. 33,ал.2 от ОУ). Ето защо, ако
резултатът от изравняването е в полза на купувача т.е. на него му се дължи
съответна сума за възстановяване ( което не е така в процесния случай), това
обстоятелство не ретроагира и нито променя размера на месечната вноска, нито
оневинява купувача за забавата за плащането й. Следва освен това да се има
предвид, че по делото размерът на лихвата за забава е определен чрез
начисляване върху главница, формирана от действителната стойност на потребената
топлоенергия т.е. реално потребената, а не чрез натрупване на лихвите по
месечните фактури.
В заключение, разпределението на отчетената от общия топломер топлинната
енергия между отделните етажни собственици е извършено по начин, регламентиран
в действащата през периода нормативна уредба, а начисляването на сумите за потреблението от
ответника е съобразено с нея и не
противоречи на норми от общностния правов ред, нито на конституционните
разпоредби, регламентиращи неприкосновеността на правото на собственост.
Неправилността на
обжалваното решение произтича от факта, че за да определи размера на цената на
главницата, съдът необосновано е кредитирал заключението на ССЧЕ, вместо
заключението на СТЕ, в което тя е определена съобразно реалното потребление за исковия
период – без предишни начислени суми и лихви върху тях. В този смисъл искът
е основателен и доказан за главница от 1357,42 лева, а за разликата над тази
сума до пълния предявен размер от 1432, 29 лева - неоснователен. Определена по реда на чл. 162 ГПК,
лихвата за забава върху дължимата главница от 1357, 42 лева възлиза на 375
лева, но при спазване принципа на диспозитивното начало, искът по чл. 415, ал.1 ГПК вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД следва да се уважи до претендирания размер от 232,52
лева.
С оглед
изложеното крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, поради което
въззивният съд следва да отмени обжалваното решение в частта, с която е
признато задължение за главница над 1357, 42 лева и отхвърли предявения по реда
на чл. 415, ал.1 ГПК вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД иск за разликата над 1357, 42 лева
до 1432, 29 лева и потвърди решението в останалата част.
Следващите се на
ищеца разноски предвид изхода на спора пред въззивния съд са съответно 783, 12 лева
за исковото производство и 127,30 лева за заповедното.
На ответника се
следват разноски пред въззивния съд за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска или 20,69 лева.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението на СРС, 57 състав от 15.01.2015г. по
гр. д. № 9657/2014г. В ЧАСТТА, С КОЯТО е признато за съществуващо задължение на Н.И.
*** ЕАД за цена на топлинна енергия, доставена в периода януари 2011г. - април
2013г. в имот, находящ се в гр.***********, в размер над 1357, 42 лева до
1432,29 лева, КАКТО И В ЧАСТТА, с която Н.И.И.
е осъден да плати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, разноски в
исковото производство над 783,12 лева до 820,53 лева, както и разноски за
заповедното производство над 127, 30 лева до 133,30 лева И
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 415, ал.1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу Н.И.И. иск по чл. 79, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на
вземане за цена на топлинна енергия за имот абонатен № 057921, потребена в
периода януари 2011г. - април 2013г. в размер над 1357, 42 лева до 1432,29
лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 57 състав от
15.01.2015г. по гр. д. № 9657/2014г. в останалата част.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД да плати на Н.И.И., на основание
чл. 78, ал.2 ГПК, сумата 20,69 лева – разноски по делото пред въззивния съд.
Решението е окончателно.
Председател: Членове: