№ 461
гр. София, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-Б в закрито заседание на
единадесети октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100510460 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.
Образувано е по жалба от 14.07.2021 год. на длъжника „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт
Т.С. /надлежно упълномощена/, срещу постановление от 01.07.2021 год. по изпълнително
дело №20218380407591 по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на
Камарата на частните съдебни изпълнители /КЧСИ/, в частта му, в която е отказано
намаляване на размера на направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение
до 200 лв. и намаляване на размера на таксата по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските
към Закона за частните съдебни изпълнители /ТТРЗЧСИ/.
Жалбоподателят поддържа, че подал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на
размера на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение до 200 лв., тъй като се
дължали само такива за образуване на изпълнителното дело. Приетият хонорар от частният
съдебен изпълнител оставал прекомерно завишен, като включвал и сума съгласно чл. 10, т. 2
от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждение
по посочената разпоредба се дължало в случаите, когато били налице две кумулативни
предпоставки – извършено процесуално представителство, защита и съдействие от страна на
упълномощения представител на взискателя по изпълнителното дело и извършване на
действия с цел удовлетворяване на паричното вземане, каквито в частност не били
извършвани от представителя на взискателя. Към момента на изпращане на поканата за
доброволно изпълнение било извършено единствено действието по образуване на
1
изпълнителното дело, а след това не били извършвани никакви процесуални действия по
принудително изпълнение, тъй като от страна на длъжника били изплатени изцяло всички
дължими суми в срока за доброволно изпълнение. Длъжникът не следвало да отговаря за
разноските на взискателя, приложени – Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. Следователно взискателят нямал право на разноски за
адвокатско възнаграждение за водене на изпълнителното дело, свързани с процесуално
представителство, защита и съдействие и извършването на действия с цел удовлетворяване
на парични вземания. Освен това изпълнителното дело не представлявало фактическа и
правна сложност. Длъжникът, чийто едноличен собственик на капитала била Столична
община, бил „сигурен платец“. Неправилно бил определен и размера на таксата по т. 26
ТТРЗЧСИ.
Взискателят С.К.С. счита, че обжалваното постановление било уважено възражението
на длъжника и направените от взискателя разноски били намалени със 145 лв. По
процесното изпълнително дело били извършени редица процесуални действия, а именно:
снабдяване с изпълнителен лист, образуване на изпълнително дело, проучване и справки за
установяване на актуални банкови сметки на длъжника с наличен паричен авоар в тях,
заявяване на обезпечителен и изпълнителен способ с молба от 09.06.2021 год., защитата във
връзка с подадената жалба от длъжника. Договореното и заплатено от взискателя адвокатско
възнаграждение възлизало общо на 735 лв. /брутен размер/ или 590 лв. /нетен размер/,
вместо дължимия по Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимум от 815 лв. Нормите на посочената наредба установявали нетен минимален размер
на възнагражденията /арг. § 2а от ДР/ и в реализация на разрешена свобода на договарянето
взискателят бил приел по аналогия с претендиранато като разход в процеса ДДС –
равноправно да се начислят за негова сметка и заплатят от него като разход по защитата
дължимите върху хонорара държавни фискове, описани в представените по делото договори
за правна помощ. Длъжникът бил водел три дела срещу взискателката в рамките на 5
години, които загубил, като още по първото дело със сила на пресъдено нещо било прието,
че взискателката не била нито собственик, нито ползвател на имота.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява, че жалбата е
процесуално допустима, но е неоснователна. Взискателката била представила договор за
оказване на правна защита и съдействие, от който било видно, че е заплатила в брой
адвокатски хонорар в размер на 310 лв. Включването в предмета на изпълнителното дело на
адвокатското възнаграждение било поискано от взискателката с молбата за започване на
изпълнението, както и в молбата за извършване на изпълнителни действия. Длъжникът бил
поканен да изпълни задълженията си с покана на 14.06.2021 год., като на 16.06.2021 год.
изплатил по банков път сумата от 2 238.82 лв., с което изцяло ги погасил. С обжалваното
постановление било частично уважено възражението на длъжника за намаляване на
приетите разноски по изпълнението с постановлението от 08.06.2021 год. и постановлението
от 11.06.2021 год. Адвокатското възнаграждение се определяло свободно между страните,
2
като не съществувал нормативно установен максимум, който да обвързва страните в техните
договорки. В Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения бил
фиксиран минимален праг на тези възнаграждения. В чл. 36, ал. 2 ЗА било постановено
изискването за обоснованост и справедливост на възнаграждението, но не съществувала
пречка страните по договора за правна защита и съдействие да уговорят по-големи размери
на адвокатското възнаграждение. С молба от 11.06.2021 год. процесуалният представител на
взискателя бил поискал налагането на запор върху конкретни банкови сметки на длъжника,
за което действие била внесена авансова такса по т. 9 ТТРЗЧСИ в размер на 18 лв. с ДДС.
Пропорционалната такса била начислена в съответствие с изискването на т. 26, б. „б“
ТТРЗЧСИ. Направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение се включвали
в понятието „материален интерес“ по смисъла на чл. 83, ал. 1 ЗЧСИ, както и в понятието
„събрана сума“ по смисъла на т. 26 ТТРЗЧСИ. Този извод се потвърждавал от разпоредбата
на т. 26, заб. 4 ТТРЗЧСИ, уреждаща императивно изключение при изчисляване на размера
на паричното вземане, предмет на принудително изпълнение.
Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на страните и мотивите на
частния съдебен изпълнител и прецени данните по делото, приема за установено следното от
фактическа страна:
Изпълнително дело №20218380407591 по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с
рег.№838 на КЧСИ, е било образувано по молба от 08.06.2021 год. на взискателя С.К.С.,
чрез адв. В.И. /надлежно упълномощена/, въз основа на изпълнителен лист от 18.05.2021
год. по гр.дело №21412/2020 год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в, издаден срещу „Т.С.“ ЕАД за
сумата от 828.22 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство и за
сумата от 397.38 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
С молбата е поискано да бъдат събрани от длъжника и направените от взискателя разноски
по изпълнителното дело, включително възнаграждение за един адвокат в размер на 425 лв.
Към молбата е приложен договор за правна защита и съдействие от 07.06.2021 год., според
който е било уговорено заплащането на адвокатски хонорар в общ размер на 425 лв., от
който 98 лв. – за знабдяване с изпълнителен лист /80 лв. – хонорар + 25 лв. – фиск/ и 320 лв.
– за образуване на изпълнително дело /260 лв. – хонорар + 60 лв. – фиск/, който е бил изцяло
заплатен в брой от страна на взискателя /договорът има характера на разписка/.
На 07.06.2021 год. частният съдебен изпълнител е указал на взискателкат да посочи
изпълнителен способ, като в тази връзка същата е депозирала молба, чрез адв. Иванова, на
11.06.2021 год., с която е поискала налагането на запор върху конкретни банкови сметки на
длъжника и налагането на обезпечителна мярка „запор“. Към молбата е бил приложен
договор за правна защита и съдействие от 07.06.2021 год., според който е било уговорено
заплащането на адвокатско хонорар в общ размер на 310 лв. /от които 250 лв. – хонорар за
процесуално пхредставителство, защита и съдействие по изпълнителното дело + 60 лв. –
фиск/, който е бил изцяло заплатен в брой от страна на взискателя /договорът има характера
на разписка/.
3
На 14.06.2021 год. на длъжника е била връчена покана за доброволно изпълнение за
заплащане на следните суми: 1 225.60 лв. – главница, 425 лв. – неолихвяема сума за
адвокатски хонорар, 48 лв. – такси по т. 1 и 5 ТТРЗЧСИ, 310 лв. – неолихвяема сума за
адвокатски хонорар, 18 лв. – такса по т. 9 ТТРЗЧСИ и 212.22 лв. – такса по т. 26 ТТРЗЧСИ
/или общо 2 238.82 лв./.
На 16.06.2021 год. длъжникът заплатил по банков път по сметката на частния съдебен
изпълнител сума в размер на 2 238.82 лв./, както и своевременно – на 17.06.2021 год., подал
молба до съдебния изпълнител, с която е поискал на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да бъде
намален поради прекомерност размерът на разноските на взискателя за адвокатско
възнаграждение до размер на 200 лв. и да бъде намален размерът на таксата по т. 26
ТТРЗЧСИ.
С постановление от 01.07.2021 год., съобщено на длъжника на 07.07.2021 год., частният
съдебен изпълнител намалил разноските на взискателя за възнаграждение за един адвокат,
както следва: от 425 лв. на 340 лв. – за образуване на изпълнителното дело и от 310 лв. на
250 лв. – за процесуално представителство в изпълнителното дело.
Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице и
срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител /чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК/, поради
което се явява процесуално допустима.
По отношение на жалбата срещу постановлението за разноските на взискателя за
адвокатско възнаграждение:
Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което
уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както
за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство –
задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК.
Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите,
когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане,
направено след започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия
бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, а според новата т. 3 на
посочената разпоредба /изм. и доп., бр. 86 от 27.10.2017 год./, и когато разноските,
направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
4
решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер.
Според приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2013 год., ОСГТК, взискателят прави разноски по образуването на изпълнителното дело,
по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят, по
осъществяването на други изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на
един адвокат, от които /при възражение на длъжника или от някой от присъединените
кредитори/ се признава тази част, която съответства на действителната и правна сложност
на изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на
изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя
изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен
съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния способ.
Молбата за образуване на процесното изпълнително дело, както и последващата молба
– с оглед указанията, дадени от частния съдебен изпълнител по реда на чл. 426, ал. 3 ГПК, в
която е бил посочен изпълнителен способ, са били подадени от взискателя чрез адвокат, за
чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства, както и такива за
реалното заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 425 лв. – за образуване на
изпълнителното дело и 310 лв. – за процесуално представителство, защита и съдействие.
Изпълнението е образувано от взискателя за събиране на вземане по изпълнителния
лист в размер на 1 225.60 лв. Съобразно чл. 10, т. 1 от наредбата, минималният размер на
възнаграждението за образуване на изпълнителното дело е 200 лв. Доколкото е несъмнено,
че процесното изпълняемо право не е било погасено преди образуване на изпълнителното
производство, то взискателят има право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 200 лв. – каквито и длъжникът не оспорва, че дължи.
Във връзка с доводите на взискателя следва да се посочи, че според разпоредбата на §
2а от ДР на горепосочената наредба, за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на
възнаграждението по наредбата е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за
регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента
адвокатско възнаграждение. Отговорността за разноските по чл. 78 ГПК обхваща
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат. Когато тази услуга попада под
приложното поле на ЗДДС и цената с включен ДДС е заплатена от страната, направените
разноски обхващат пълния размер на възнаграждение с включен ДДС – виж например
Определение № 109 от 18.02.2016 год. на ВКС по ч.т.дело № 1983/2015 год., І т. о., ТК. В
предвидения от Наредба № 1/2004 год. размер на минималните адвокатски възнаграждения
не е включен данък добавена стойност, който се начислява съобразно данъчните закони, за
5
случаите, когато клиентът дължи този данък. В този смисъл при възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК доводите за прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат не се
отнасят и за размера на дължимия данък – данъкът се начислява отделно, тъй като не е част
от цената на услугата. Поради това и преценката за прекомерност на адвокатското
възнаграждение предполага съпоставяне на нормативно установения минимален размер и
уговорената сума /адвокатски хонорар/ без данък добавена стойност, заплатена от страната,
която има право на разноски, като при осъждането на насрещната страна следва към тази
сума да бъде включен и заплатеният данък добавена стойност – виж Определение № 280 от
14.06.2018 год. на ВКС по ч.гр.дело № 1704/2018 год., ІV г. о., ГК.
В разглеждания случай взискателят нито твърди, нито установява, че адвокатът /респ.
адвокатското дружество/, който го представлява, е регистриран по ДДС, както и какво точно
представляват сумите, които в договорите за правна защита и съдействие са означени като
„фиск“ – в подаденото от взискателя възражение е посочено, че те представляват
„дължимите върху хонорара държавни фискове“. Същевременно нормата на § 2а от ДР на
наредбата урежда и основни елементи, по повод на които възниква данъчното задължение, а
от принципа на законоустановеност на данъчните задължения следва, че аналогията в
данъчното право е недопустима.
Съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата /в приложима редакция – изм., ДР, бр. 7 от 22.01.2019
год./, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално
представителството, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване
на действия с цел удовлетворяване на парични вземания над 1 000 лв. е 1/2 от съответното
възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 – 7, т.е. дължимостта на възнаграждението е
предпоставено от осъществяване на процесуална защита, изразяваща се в извършването на
действия по изпълнителното дело, различни от подаване на молба за образуване на
изпълнително производство.
В разглеждания случай е видно от данните по изпълнителното дело, че такива действия
– извън подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело и уточняващата молба
с необходимото съдържание по чл. 426, ал. 2, изр. 1 ГПК – посочването на начин на
изпълнение, не са предприемани, а същевременно длъжникът не отговаря за разноските на
взискателя, направени по изпълнителни способи, които не са приложени – няма спор, че в
срока за доброволно изпълнение длъжникът е погасил изцяло задълженията си. В този
смисъл настоящият съдебен състав приема, че длъжникът не следва да носи отговорност за
заплащане на направени от взискателя разноски за възнаграждение по чл. 10, т. 2 от
наредбата.
Искането за издаване на изпълнителен лист не представлява действие, извършено в
рамките на вече образуваното изпълнително дело с посочената в чл. 10, т. 2 от наредбата
цел, а именно удовлетворяване на парични вземания – аргумент за това са разпоредбите на
чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 10, т. 5 от наредбата. Отделен е въпросът, че нито в
процесуалния закон, нито в Наредба № 1/2004 год. е предвидено, че за подаване на молба за
6
издаване на изпълнителен лист се дължи възнаграждение за адвокат.
Ето защо обжалваното постановление следва да бъде отменено в частта му, в която в
тежест на длъжника са възложени направените от взискателя разноски за адвокатско
възнаграждение за горницата над 200 лв.
По отношение на жалбата срещу постановлението за таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ:
Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Както вече бе посочено, задължението на длъжника в изпълнителното производство за
разноски е изрично уредено в нормата на чл. 79 ГПК.
Такси по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни и други действия,
като техният размер и вид са определени в ТТРЗЧСИ – чл. 78 ЗЧСИ. За събирането на
таксите по изпълнението частният съдебен изпълнител следва да изготви сметка, която се
връчва на задълженото лице и в която се посочват разпоредбите, въз основа на които се
дължат таксите, материалният интерес при пропорционалната такса, сумите на дължимите
такси и допълнителни разноски, размерът на получената предплата и последиците при
неплащане – чл. 79 ЗЧСИ. Обикновените такси по изпълнението се събират само за
действия, изрично посочени в тарифата /чл. 82 ЗЧСИ/, а пропорционалните такси се събират
в процент според материалния интерес /чл. 83 ЗЧСИ/.
Разпоредбата на т. 26 ТТРЗЧСИ ясно сочи, че пропорционалната такса се събира върху
събраната сума. Под „парично вземане“ по смисъла на посочената норма се разбира само
вземането, което е предмет на изпълнителния лист, а не и таксите и разноските по самото
изпълнително дело, върху които такса по т. 26 ТТРЗЧСИ не се дължи. Противното би
означавало, че и върху самата пропорционална такса ще се дължи такса по т. 26 ТТРЗЧСИ,
върху която също се дължи такса и т.н.
Следователно в разглеждания случай дължимият размер на пропорционалната такса
възлиза на 141.66 лв. с ДДС съгласно т. 26, б. „в“ ТТРЗЧСИ /определен на база материален
интерес от 1 225.60 лв./
Ето защо СГС приема, че процесното постановление в частта му, в която е отказано
изменение на възложената в тежест на длъжника такса по т. 26 от тарифата за горницата над
141.66 лв. се явява незаконосъобразно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалбата на длъжника „Т.С.“ ЕАД постановлението от 01.07.2021 год. по
7
изпълнително дело №20218380407591 по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.
№838 на Камарата на частните съдебни изпълнители /КЧСИ/, в частта му, в която е отказано
намаляване на разноските на взискателя по изпълнението, съответно в частта над 200 лв. –
възнаграждение за един адвокат и в частта над 141.66 лв. – пропорционална такса по т. 26
ТТРЗЧСИ.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8