Р
Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Плевен, 03.10.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският районен съд, V граждански състав, в
публичното заседание на 03.09.2018 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Биляна Видолова
при секретаря Стела Цветкова като разгледа
докладваното от съдия Видолова гр. д. № 524 по описа за 2018 година, и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искове с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова молба
от „Б.П.Б.“ АД, срещу Д.Ц.П. за признаване на установено на осн.
чл. 422 от ГПК, че ответницата дължи на ищеца следните суми, за които е
издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен
лист по ч.гр.д.№ 8401 от 2011 г. на ПлРС, както
следва: 4 670.67 лв. – неизплатена главница по договор за предоставяне на
потребителски кредит № 0010016900000000278 в сила от 21.06.2007 г.; 2 102.65
лв. – договорна лихва дължима за периода 21.03.2009 г. до 02.12.2011 г.; 922.64
лв. – наказателна лихва, начислена за периода 21.03.2008 г. – 21.12.2011 г. и
законната лихва върху главницата от подаване на заявление по ч.гр.д.№ 8401 от
2011 г. на ПлРС до окончателното ѝ погасяване.
Претендират се разноски. Ищецът твърди, че на 21.06.2007 г. е сключил с
ответника в качеството на кредитополучател Договор за предоставяне на
потребителски кредит, при който е предоставил на ответника кредит в размер на 5
000.00 лв. Твърди, че е изпълнил задължението си да предостави договорената
като кредит сума. Възпроизвежда уговорките в договора. Твърди, че
кредитополучателя е изпаднал в забава от 21.03.2008 г., и че въз основа на
чл.14, буква „в“ от договора банката е направила вземането предсрочно изискуемо,
като на 21.12.2011г. е съставено извлечение от счетоводните книги на банката и
е подадено заявлението по чл.417 от ГПК до ПлРС. Твърди, че на 14.01.2016 г. е сключен рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания между него и „АСВ“ АД, по силата
на който процесното вземане е прехвърлено в полза на
„АСВ“ АД. Твърди се, че след датата на цесията, новия кредитор е констатирал,
че преди това образуваното изпълнително дело от банката е перемирано,
образувал е ново, в резултата на което длъжникът е подал искане за възстановяване
на срок за възражение, което било уважено от съда. Заявява, че подава иска по
чл. 422 от ГПК, независимо от цесията, т.к. има качеството на заявител и на
банка и съобразно задължителната практика на ВКС относно активната легитимация в тези случаи.
В условията на евентуалност моли съда да постанови решение, с което да признае
за установено задължението на ответника за всички падежирали
вноски по процесното вземане, съобразно практиката на
ВКС.
Ответникът твърди, че
ищецът не е носител на претендираното материално
право и не е страна по материалното правоотношение, както и че към датата на
предявяване на установителния иск той няма правен
интерес да предявява иска. Счита, че активно легитимиран по делото е цесионерът – „А.з.с.н.в.“ АД. Счита, че поради изложеното,
образуваното дело следва да бъде прекратено като процесуално недопустимо,
поради липса на правен интерес/активна процесуална легитимация за предявяване
на чужди права за банката ищец. Счита, че искът е и изцяло неоснователен, и че
към настоящия момент вземанията по процесния договор
са погасени по давност. Счита, че погасителната давност за вземанията на ищеца
е започнала да тече на 14.02.2012 г. Сочи, че изпълнителното дело № 5265 от
2012 г. на ЧСИ М.Б.прекратено с постановление от 28.04.2017 г. поради перемпция. Твърди, че по това изпълнително дело за период
от повече от 5 години не са извършвани никакви валидни изпълнителни действия,
чрез които да се прекъсне погасителната давност в нейна полза, и че поради това
на 14.02.2017 г. вземанията на взискателя по
принудителното изпълнение са изцяло погасени по давност на основание чл.110 от ЗЗД. Образуваното ново изпълнително дело не би могло да възстанови дължимостта на вече погасените по давност вземания.
Възразява срещу твърдението на ищеца, че е направил кредита предсрочно изискуем
тъй като твърди, че кредиторът не го е уведомил за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Твърди, че не е била уведомена и за извършената цесия.
Третото лице помагач – „А.з.с.н.в.“
ЕАД, взема становище, че възражението за липса на активна процесуална
легитимация на ищеца е неоснователно, т.к. „А.з.с.н.в.“ ЕАД няма качеството на
банка, за да предяви иска, че възражението за изтекла погасителна давност също
е неоснователно, т.к. искът се счита подаден от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК, счита, че по отношение на възражението за липса
на настъпила предсрочна изискуемост, следва да се приложи разпоредбата на чл.
235 ал. 3 от ГПК и да се съобрази изтеклия срок на договора за кредит. Счита,
че ответника е уведомен за цесията на задължението му, като сочи най-късен
момент за това – получаване на исковата молба и приложенията ѝ.
Съдът, като прецени
събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на страните,
намира за установено следното: Претенцията на ищеца е с правно основание чл.
422 от ГПК. Налице е спор между страните относно дължимостта
на вземането по издадена в полза на ищеца Заповед по ч. гр. д. № 8401/2011г. по
описа на ПлРС. Предявеният иск е допустим, тъй като по
издадената заповед е постъпило възражение от длъжника, прието по ч.гр.д.
702/2017г. на ПлОС по реда на чл. 423 ал. 1 от ГПК, а
заявителят е предявил претенцията по чл. 422 от ГПК в указания едномесечен срок.
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 8401/2011г., ищецът е подал на 28.12.2011г. заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК срещу Д.Ц.П. за нейни задължения по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 0010016900000000278
от 21.06.2007 г. Съгласно този договор, на ответницата е предоставен кредит от
5000лв., с краен срок на погасяване 21.06.2014г., погасяването на който следва
да бъде на 84 месечни вноски, включващи главница и лихва. Приложено е
извлечение от счетоводните книги на ищеца от 21.12.20111г. /л. 6 от заповедното
производство/, съгласно което кредитът е станал предсрочно изискуем, без в
заявлението или в извлечението да е посочена точна дата, на която банката е
обявила тази предсрочна изискуемост. На л. 8 от заповедното производство е
представена Покана за изпълнение от кредитора до кредитополучателя, с клеймо
14.11.2011г., в която са посочени неиздължените суми по договора,
кредитополучателя е дал срок за погасяването им – 7 работни дни, като е
посочил, че при неизпълнение в този срок, обявява цялата сума по кредита за
предсрочно изискуема. Тази покана обаче
не е връчена на длъжника, а
пратката е върната с отбелязване, че на адреса има
необитаема къща /л. 9 от заповедното
производство/. Вземането
на ищеца е прехвърлено на третото лице – помагач с договор
за прехвърляне на вземания
между „Б.П.Б.“ АД и третото лице помагач
– „А.з.с.н.в.“ ЕАД от 14.01.2016г., видно от представения
договор, потвърждение за сключена
цесия и извлечение от приложение № 1 от договора за цесия, сочещо
вземането от ответницата. Цесионерът е упълномощен от цедента с пълномощно
от 28.01.2016г., да уведомява длъжниците
от негово име за извършеното прехвърляне на вземането. Изпратените две уведомителни писма от „А.з.с.н.в.“ ЕАД до ответницата,
не са получени от нея, с отбелязване за несъществуване на адреса и липса
на такова лице на адреса.
От изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, се установява, че сумата по процесния
договор за кредит е преведена по сметка на кредитополучателя на 21.06.2007г.,
че ответницата е била изцяло редовна до 20.08.2007г., след което е забавила
плащанията и трайно е изпаднала в забава на 21.03.2008г. Със счетоводно записване
банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на 21.11.2011г., към която
дата не са били заплатени общо 45 погасителни вноски. На 27.12.2011г., един ден
преди постъпването на заявлението в съда, ответницата е заплатила сума от
300лв., с която банката е е погасила 203.92лв. –
съдебни разноски, 30лв. – юрисконсултско
възнаграждение и 66.08лв. – просрочени наказателни лихви. Експертизата
установява, на база на данните от
банката, и на нейното счетоводство, че от 21.11.2011г., задължението по кредита
е: 4 670.67лв. - непогасена главница, от които 2071.20лв. – до
обявяване на кредита за предсрочно изискуем и 2 599.47лв. – от този момент
до падежа на кредита 21.06.2014г.; 2 102.65лв. - договорна лихва за
периода от 21.03.2009г. до 21.12.2011г. /1 381.58 лв. до 29.12.2011г. и
898.41лв. – от този момент до 21.06.2014г./; 922.64лв. – наказателна лихва за
периода 13.11.2009г. – 21.12.2011г., а след плащане на 27.12.2011г., банката е
погасила тази лихва до размер на 856.56лв.
При тези данни, съдът намира от правна страна
следното: В случая ответницата има качеството на кредитополучател по договора
за банков кредит от 21.06.2007г., което ѝ качество не се оспорва, не се
оспорват и подписите ѝ в договора. Не се оспорва от ответницата и обстоятелството, че е налице неизпълнение
на задълженията ѝ по договора за заплащане на 45 погасителни вноски, така
както са били уговорени между страните, това се установява и от приетото по
делото заключение на ССчЕ, което се кредитира от съда
и не се оспорва от страните. Независимо от прехвърлянето на вземането от
банката – заявител в заповедното, и ищец в настоящето производство, то именно
банката има активна процесуална легитимация в това производство, съобразно
даденото разрешение в Решение № 1 от 01.02.2017 г. на ВКС по т.д.№ 3228 от 2015
г. ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, и искът е допустим, т.к. цесионерът – в случая третото лице – помагач АСВ АД, няма
качеството на банка. В случая следва да се разгледа
въпроса – за каква част от задължението кредиторът е
имал право да поиска издаването на заповед за незабавно
изпълнение към 28.12.2011г.
– датата на постъпване на заявлението по ч.гр.д.№
8401/2011г. Съгласно даденото разрешение в т.18 на ТР
№4 от 18.06.2014г.на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 4/2013г., в хипотезата на предявен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо
от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът
може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата,
след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните
институции, правото на кредитора следва
да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. В случая уговорката в договора /чл. 14 / е именно такава – настъпване на
автоматична предсрочна изискуемост при определени условия, вкл. и неплащане на
което и да е парично задължение по кредита, без да е необходимо уведомяване или
покана от страна на банката до кредитополучателя. В този случай, за да бъде
изискуемо вземането по реда на чл. 417 от ГПК на основание настъпила предсрочна
изискуемост, е било необходимо и е следвало да бъде доказано в процеса
уведомяването на длъжника за обявената предсрочна изискуемост. Въпреки, че от
заповедното производство е видно, че такава покана е била изпратена на
ответницата, то от отбелязването в разписката към нея се установява, че тя не е
получена на адреса, посочен в договора за кредит. При сключване
на Договора страните не са постигнали договорка за т.нареченото «фингирано връчване»
- т.е. посочване на адрес, на който уведомяването за предсрочна изискуемост,
независимо дали е получено или не, да се счита за редовно връчено и да могат да
се прилагат последиците от този начин на връчване. Поради горното,
съдът следва да приеме, че към датата на подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда, за вземането на заявителя
не е настъпила предсрочна изискуемост и изискуеми към този момент са били само падежиралите вземания, представляващи
вноски по кредита и други акцесорни вземания
/неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са
включени в представеното извлечение от счетоводните книги /съгласно Решение №
139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г., І т.о. на ВКС/.
В случая обаче, след подаване на заявлението и до
датата на устните състезания по делото е настъпил друг юридически факт, който
следва да бъде отчетен на осн. чл. 235, ал. 3 от ГПК,
а именно – настъпване на крайния срок на погасяване на задълженията по договора
- 21.06.2014г. Този факт на изтичане на крайния уговорен между страните
срок за изплащане на задължението по банковия кредит – падежа на последната
погасителна вноска, задължава съда да присъди всички анюитетни
вноски, включващи главница и/или договорни лихви и др., и да приеме, че цялото
вземане на банката по договора за кредит е изискуемо, независимо от това, че
кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника преди подаването на
заявлението за издаването на заповедта за изпълнение. В този смисъл е и
разрешението, дадено в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК, решение №
15/09.05.2017 г. по търг. д. № 60034/2016 г. на I гр. отд.
на ВКС, решение № 184/04.07.2017 г. по търг. дело № 60361/2016 г. на IV гр. отд. на
ВКС. При това положение, основателна
се явява претенцията на ищеца за признаване за установена дължимостта
на цялата претендирана главница от 4 670.67лв. и
договорна лихва от 2 102.65лв. Наказателната лихва, претендирана
от ищеца, също е дължима, т.к. тя е начислена за срок от неизпълнението до
датата на издаване на извлечението по сметка на банката – 21.12.2011г. и не
касае предсрочната изискуемост на вземането. Тя обаче не е била дължима към
датата на предявяване на иска/заявлението в съда – 28.12.2011г., в размера, в
който е претендирана, т.к. един ден преди
предявяването на иска /по смисъла на чл. 125 от ГПК това е датата на постъпване
на исковата молба в съда/ - на 27.12.2011г. ответницата е внесла по кредита
300лв. С тази сума тя е погасила по реда на чл. 76 ал. 2 от ЗЗД лихвите, в
случая -наказателната лихва, доколкото именно тя има характер на лихва, за
разлика от договорната лихва, която има възнаградителен
характер. Съдът намира за неправилно от страна на кредитора погасяването с част
от тази сума на задължения за разноски по делото, доколкото такива нито все още
са били направени – делото е заведено един ден след това, нито са били
изискуеми. Поради горното, съдът намира, че дължима от ответницата е била само
сумата от 622.64лв. – наказателна лихва за периода 13.11.2009г. – 21.12.2011г./периодът,
съгл. заключението на в.л./ и до този размер претенцията на ищеца следва да
бъде уважен.
Независимо от направеното от ответницата
възражение за изтекла погасителна давност на вземането, съдът намира, че такава
не е налице и претенцията на ищеца не е погасена по давност. Вземането е с
краен срок - 21.06.2014г., а искът е
предявен, съгласно разпоредбата на чл. 422 ал. 1 от ГПК, от момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при спазване на срока по
чл. 415 от ГПК – като беше посочено по-горе, на 28.12.2011г. До датата на устните
състезания, заповедта за изпълнение не е влязла в сила, независимо, че е
допуснато предварителното ѝ изпълнение и независимо от перемирането на изпълнително дело 5265/2012г. ЧСИ Бъзински. Съдът намира, че в случая датата, от която
заявителят е можел да се снабди с
изпълнителен лист в заповедното производство, не е дата, от която
започва да тече погасителна давност за вземането, т.к. тази давност не тече,
съгл. чл. 115 ал. 1 б. „ж“ от ЗЗД, докато трае съдебният процес относно
вземането. Този процес е започнал на 28.12.2011г., преди настъпване на
изискуемостта на кредита на 21.06.2014г. и понастоящем все още е висящ. Въпросът
за уведомяване на длъжника за извършената цесия в настоящето производство,
водено от цедента, а не от цесионера,
не следва да се разглежда, т.к. той не е от значение за активната легитимация
на ищеца.
Поради
всичко дотук изложено, съдът намира, че искът се явява доказан и следва да бъде
уважен за следните суми: главница от 4 670.67лв., договорна лихва от 2
102.65лв. и наказателна лихва от 622.64лв. – наказателна лихва за периода
13.11.2009г. – 21.12.2011г. За разликата над така установената сума за наказателна
лихва до претендирания размер от 922.64лв. и за периода 21.03.2008г. - до 12.11.2009г., искът като неоснователен и недоказан следва да
се отхвърли.
Съгласно
т.12 от ТР №4 от 18.06.2014г.на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№
4/2013г., съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва
да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора, разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Прието е, че съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство. С
оглед обстоятелството, че в конкретния случай, искът е частично уважен, съдът
намира, че следва да редуцира разноските в заповедното производство и ответницата
следва да бъде осъдена да заплати на ищеца направените в заповедното
производство деловодни разноски в размер на общо 195.97лв. Компенсация с разноски
на ответницата в това производство не следва да бъде правена, доколкото
разноските ѝ са били присъдени по ч.гр.д.
702/2017г. на ПлОС.
По отношение на разноските в исковото
производство, съдът намира, че разноските, направени от ищеца са в размер на 167.02лв.
– внесена ДТ с молба от ищеца на 15.02.2018г. и 100лв. – юрк.
възнаграждение, определено по реда на чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 25 от Наредбата за правната помощ и съобразено с
броя на съдебните заседания и правната сложност на делото. Сумата за депозит за
съдебната експертиза не е внесена от ищеца, а е внесена и представена по делото
от третото лице – помагач на 12.07.2018г., поради което не се дължи на ищеца.
Съобразно уважената част на исковете, от направените разноски, на ищеца са
дължими разноски в размер на 256.61лв. Ответницата е направила разноски в
размер на 715.00лв., като възражението за прекомерност на адв.
възнаграждение, направено от ищеца, се явява неоснователно, доколкото,
изчислено по реда на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението, изчислено
на база материалния интерес по делото е в размер на 714.80лв. Съобразно
отхвърлената част от исковете, на ответницата се дължат разноски в размер на
27.87лв. При така определените разноски, съдът следва да осъди ответницата да
заплати по компенсация на ищеца разноски в исковото производство в размер на
228.74лв.
На третото лице – помагач разноски не се
дължат, съобразно разпоредбата на осн. чл. 78 ал. 10
от ГПК.
По изложените
съображения Плевенският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн.
чл. 422 от ГПК, че Д.Ц.П., ЕГН **********,***,
ДЪЛЖИ на “Б.П.Б.” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***
670.67лв. – главница по Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 0010016900000000278 в сила от 21.06.2007 г., 2 102.65 лв. – договорна лихва дължима за периода 21.03.2009 г. до 02.12.2011 г.; 622.64 лв. – наказателна лихва, начислена за периода 13.11.2009г. –
21.12.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.12.2011г. за които суми е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№ 8401 от 2011 г. на ПлРС, като за разликата над
така установената сума за наказателна лихва до претендирания
размер от 922.64лв. и за периода 21.03.2008г. - до 12.11.2009г., ОТХВЪРЛЯ претенцията
като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Д.Ц.П., ЕГН **********,***, да заплати на “Б.П.Б.”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, сумите от: 195.97лв. - направени деловодни
разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 8401 от 2011г. по описа на ПлРС,
която сума е включена в издадената от ПлРС Заповед за изпълнение № 6065/29.12.2011г.,
както и 228.74лв. – разноски по
компенсация в исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца -„А.з.с.н.в.“
ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред
Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: