Р Е Ш Е Н И Е № 260066
гр. Враца, 16.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд, Гражданско отделение, в
публично заседание на девети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: МАРИЯ АДЖЕМОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар Мария Ценова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Младенова в. гр. дело № 302 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството се развива по реда на чл.
258 и сл. от ГПК и чл. 293, ал. 4, във вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
294 ГПК – след обезсилване на въззивното
Решение № 284/17.08.2016 г. по в.гр.д.
№ 190/2016 г. по описа на Окръжен съд – Враца, от ВКС с Решение № 67/07.07.2020 г.
по гр.д. № 5392/2016 г. по описа на ВКС, III г.о., като делото е върнато на въззивния съд
за ново разглеждане от друг състав.
С Решение № 917/23.11.2015 г., постановено по гр.
дело № 1268/2015 г. по описа на Районен съд – Враца, са уважени частично
предявените от А.Б.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***-С.-В.С.”, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, представлявано от В.Е.С., и В.Е.С., ЕГН: **********,
с адрес: ***, субективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
солидарно заплащане на сума в размер на
7 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на
публикация в брой 16 на 18.02.2010 г. в областен вестник „Ние“ /исковете са
предявени като частични за 10 000,00 лв. от 20 000,00 лв./, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 18.02.2010 г. до окончателното
изплащане на главницата, като исковете са отхвърлени в останалата им част до
пълния им предявен размер, както и по отношение на ответника К.Б.К., ЕГН: **********,
с адрес: ***.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответниците ЕТ
„Ние-С.-В.С.”, ЕИК: ***, представлявано от В.Е.С., и В.Е.С., ЕГН: **********,
чрез адв. Ц. И., в частта, в която осъдителните искове са уважени за сумата от
7 000,00 лв., ведно със законната лихва от 18.02.2010 г. до окончателното
ѝ изплащане. В жалбата се излагат съображения за неправилност и необоснованост
на решението в тази му част. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че В.С. носи отговорност за изнесената информация като редактор и
стопанин на вестника, тъй като не са събрани доказателства за това, а по делото
е представена служебна бележка, според която последният не е в трудовоправни
отношения, нито в такива по граждански договор като редактор на вестник „Ние“,
като липсват доказателства и за наличие на трудов или граждански договор с ЕТ „Ние-С.-В.С.”.
Посочва се, че съдът не е обсъдил, че В.С. е
едноличен търговец, чиято отговорност е неограничена, като осъждайки ЕТ „Ние-С.-В.С.”,
при изчерпване на възможностите за отговорност на фирмата, отговорен ще бъде
нейният собственик. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че стопанин на
вестника е В.С., а такъв е ЕТ „Ние-С.-В.С.”.
На следващо място се изтъква, че районният съд не е
обсъдил, че към 2010 г. срещу ищцата е образувано дисциплинарно дело № 4/2010
г. във ВСС, че на 24.01.2013 г. тя е отстранена от длъжността съдия и че от
2010 г. срещу нея се води наказателно производство сл. дело № 127/2011 г. НСС и
пр.пр. 9455/2010 г. СГП за деяния, извършени от нея през 2009 г. и 2010 г. и
отразени в процесната статия, като факт, сочещ, че тя не е авторитетен, морален
и добър съдия. Поддържа се, че в мотивите си съдът е посочил алтернативност на
стресовия фактор за претърпените от ищцата неимуществени вреди – публикацията и
дисциплинарното и наказателно производство, водено срещу нея, което прави
решението необосновано. Сочи се и че съдът е допуснал съществено процесуално
нарушение, като е обсъдил показанията на свидетели, дадени пред друг съд, без
същите да са разпитани пред състава.
На следващо място се твърди, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че отговорността на едноличния търговец е по
чл. 49 ЗЗД в качеството му на възложител на работата за изнесената невярна
информация в статията, тъй като по делото е доказано, че статията има автор, на
който не е установено ответниците да са възлагали работа, и който носи
отговорност за истинността на изложеното в нея.
Поддържа се, че не са налице елементите на
фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, тъй като страданията на ищцата не са
причинени от процесната статия, а от дисциплинарното и наказателно преследване
срещу нея, както и че претърпените вреди не са в обема, претендиран от нея.
Иска се от въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендират се и разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищцата А.Р., в
който излага съображения за нейната неоснователност.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба и от ищцата А.Б.Р., ЕГН: **********, като
съдебният акт се обжалва в частта, в която осъдителният иск по чл. 45 ЗЗД
против ответника К.Б.К., ЕГН: **********,
предявен при условията на субективно съединяване с исковете срещу първите двама
ответници по чл. 49 ЗЗД и при условията на солидарност, е отхвърлен. Поддържа се, че в тази част решението е
неправилно поради противоречие със закона, нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Твърди се, че от събраните по делото доказателства
може да се направи обоснован извод, че са налице всички елементи от фактическия
състав на деликта по отношение на ответника К.К.. Изтъква се, че процесната
декларация, публикувана във вестника, касае факти по образувано през 2009 г.
дело, но същата е заверена нотариално на 11.02.2010 г., т.е. 7 дни преди датата
на публикуване на статията във вестник „Ние“, като това е доказателство за
целта на К. декларацията да бъде публикувана във вестника и оборва извода на
първоинстанционния съд, че няма основание да се приеме, че с поведението си той
е допринесъл за публикуването на статията. Изтъква се, че е налице деяние,
изразяващо се в предоставяне на процесната декларация от ответника К. на
издателя на вестника – ЕТ „Ние-С.-В.С.”, за да бъде публикувана във вестник
„Ние“. Сочи се, че ищцата не е имала задължение да доказва това обстоятелство,
предвид обявения за окончателен доклад на първоинстанционния съд, нито и е била
предоставяна възможност да ангажира доказателства относно обстоятелството.
Поддържа се, че по делото е безспорно доказано, че ответникът К. е подписал и
заверил декларацията и че обясненията му, дадени по реда на чл. 176 ГПК не
следва да бъдат кредитирани в частта им, в която той твърди, че не я е
предоставил за публикуването ѝ във вестник „Ние“, тъй като той е
заинтересован да дава обяснения в своя полза. Сочи се и че първоинстанционният
съд не е обсъдил в мотивите си наличието на дългогодишни влошени отношения
между ищцата и ответника, за което са ангажирани безспорни доказателства.
Твърди се, че по делото е доказано и наличието на противоправност на
извършеното от ответника К. деяние, тъй като са събрани доказателства, че
изнесените от него твърдения са клеветнически, неистински, не отговарят на
действителните факти по цитираното в декларацията гр.д. № 484/2009 г. по описа
на Районен съд – Видин, като декларацията представлява документ с невярно
съдържание.
На следващо място се твърди, че по делото е
установено и наличието на настъпили неимуществени вреди по отношение на ищцата
вследствие неправомерното деяние на К., изразяващи се в душевни болки и
страдания и здравословни проблеми с дълготраен характер, които са в причинна
връзка с публикуването на статията и декларацията във вестник „Ние“. Изтъква се
и че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила и в частност на чл. 146,
ал. 1, т. 5 ГПК е приел окончателен доклад по делото, в който е посочил, че от
доказателствената тежест на ищцата отпада задължението да докаже
обстоятелството, че К. е представил двете декларации на останалите двама
ответници, а в мотивите на решението си е приел, че от събраните по делото
доказателства не е установено по безспорен начин, че той е представил на
другите двама ответници декларацията с нарочната цел да бъде публикувана в
печатното издание. Сочи се, че по този начин съдът е приел за недоказано
обстоятелство, по отношение но което се е произнесъл, че не подлежи на
доказване от ищцата и е нарушил процесуалните ѝ права, като я е лишил от
възможността да ангажира доказателства относно същото обстоятелство.
Иска се от въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлен предявеният против
ответника К.К. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД и да уважи така предявения иск
в пълен размер. Претендират се и разноски.
Жалбите са приети за разглеждане от въззивната
инстанция като редовни и процесуално допустими.
С Решение № 284/17.08.2016 г. по в.гр.д. № 190/2016
г. по описа на Окръжен съд – Враца е потвърдено Решение № 917/23.11.2015 г., постановено по гр.
дело № 1268/2015 г. по описа на Районен съд – Враца.
С Решение № 67/07.07.2020 г. по
гр.д. № 5392/2016 г. по описа на ВКС, III г.о. Върховният касационен съд е обезсилил Решение № 284/17.08.2016 г.
по в.гр.д. № 190/2016 г. по описа на Окръжен съд – Враца и е върнал делото за
ново разглеждане от друг състав на същия съд. В мотивите си е изложил,
че в хода на въззивното производство са събрани данни за образувано НОХД пред
Софийски градски съд срещу А.Р. по обвинение в престъпления, свързани със
служебното ѝ положение и професионалната ѝ дейност като съдия,
които са в тясна връзка с разглеждания иск по чл. 49 ЗЗД, при който
задължително следва да се зачетат последиците от влязлата в сила присъда по
обуславящото дело. Намерил е, че основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е
съществувало към момента на постановяване на съдебния акт, но висящността на
преюдициалния спор не е зачетена от решаващия съд, като съдебното решение се
явява недопустимо поради наличието на абсолютна процесуална пречка за
упражняване на правото на иск. Приел е и че към настоящия момент на съдебния
състав на ВКС е служебно известно, че наказателното производство срещу
подсъдимата А.Р. е приключило с влязла в сила осъдителна присъда – Решение №
244 от 05.02.2020 г. по н.д. № 970/2019 г. по описа на ВКС.
Съдът, като съобрази правните доводи на
страните и събраните в първата инстанция, при първото разглеждане на делото
пред въззивната инстанция и при настоящото му разглеждане писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК намира за установено следното:
Въззивните жалби са
процесуално допустими като подадени от надлежна страна, в рамките на срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбите.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Районен съд – Враца е
сезиран от А.Б.Р., ЕГН: **********,
със субективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД против ЕТ „Ние-С.-В.С.”, ЕИК: ***, представлявано от
В.Е.С., и с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД против В.Е.С., ЕГН: **********, и К.Б.К., ЕГН: **********, за солидарно осъждане на тримата
ответници да заплатят на ищцата сумата от 10 000,00 лв. /предявени
като частични от глобалната сума в размер на 20 000,00 лв./, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в резултат на публикация в брой 16 на 18.02.2010 г. в областен вестник „Ние“, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 18.02.2010 г. до окончателното
ѝ изплащане.
В исковата молба се поддържа, че ищцата е съдия в Районен съд – Видин с
дългогодишен стаж, уважаван юрист с безупречна професионална кариера и
авторитет в обществото. Сочи се, че през 2008 г. на основание на принципа за
случайно разпределение на делата на ищцата е разпределено да разгледа гр. д. №
917/2008 г. по описа на Районен съд – Видин, образувано по искова молба на Д.
П. Н., представляващ дружество „Мълния-Видин 89 – Д. Н.“, против държавата и
„Иренор“ ООД, представлявано от Н. И. Д.. Твърди се, че след постановяване на
съдебното решение по делото на 18.01.2010 г. спрямо ищцата е започнал
целенасочен натиск от страна на И. Ц. Д. – баща на представляващата дружеството
„Иренор“ ООД, с цел съдия Р. да бъде дискредитирана като личност и
професионалист. Посочва се, че на 15.02.2010 г. е издаден бр. 15 на областен
вестник „Ние“, управляван от ответника В.С., който е близък приятел на И. Д.,
като на първа страница от печатното издание е поместена статия със заглавие
„Съдът бащиния ли е на А.Р.?“, подписана от автора И. Д., в която са изнесени
неверни данни относно професионалната дейност на ищцата, като авторът е направил
унизителен коментар относно начина, по който съдия Р. е администрирала и
разгледала гр. д. № 917/2008 г. по описа на Районен съд – Видин. Твърди се, че
по повод на тази статия ищцата е предявила иск с правно основание чл. 49 ЗЗД
против първите двама ответници, по който е образувано гр. д. № 1789/2014 по
описа на Районен съд – Видин.
На следващо място се твърди, че на 16.02.2010 г. е издаден бр. 16 на
областен вестник „Ние“, като на първа страница от печатното издание е поместена
статия със заглавие „Дали съдебната система е станала бизнес за А.Р.?“,
подписана от автора М. А., в която са изнесени неверни данни относно
професионалната дейност на ищцата, като авторът е направил унизителен коментар
относно начина, по който съдия Р. осъществява дейността си като магистрат.
Авторът е внушил на читателите, че ищцата е неморална личност, която като съдия
нарушава закона и пренебрегва етичните правила за поведение на магистратите,
вследствие на което разглежда единствено дела с материални интереси, от които
има лични облаги. Изтъква се, че авторът директно обвинява ищцата в извършване
на корупционна дейност при разглеждане на конкретно гражданско дело, като на
читателите се внушават неверни твърдения, че тя е личност, която е извършила и
продължава да извършва престъпления. Твърди се, че са изнесени злепоставящи
данни относно професионалната етика и личния живот на ищцата. Посочва се, че
именно тази статия е основание за завеждане на настоящата искова претенция,
като от нея за ищцата са произтекли неимуществени вреди, изразяващи се в
уронване на престижа ѝ в обществото, достойнството ѝ като съдия,
както и в пряко засягане на честта ѝ като професионалист и човек. Изтъква
се, че в статията са използвани
обидни изрази и клеветнически обръщения. Излагат се и съображения, че са
изложени неверни твърдения, че ищцата злоупотребява със служебното си положение
и проявява пристрастност при разрешаване на разглежданите от нея дела.
Сочи се и че в статията е цитиран текст от декларация, подписана от третия
ответник – К.К., и нотариално заверена на 11.02.2010 г., в която е посочено, че
ищцата му е поискала 1 000,00 лв. за услуга да реши дело в негова полза,
като това представлявали несъответстващи на действителността клеветнически
твърдения, а по посоченото в статията гр. д. № 484/2009 г. по описа на Районен
съд – Видин не е постановяван съдебен акт по смисъла на чл. 235 ГПК. Твърди се,
че отношенията на ищцата с третия ответник били силно влошени вследствие на
невърнат от него паричен заем. Това наложило връщането на сумата на майката на
ищцата по съдебен ред, което било съпроводено с обиди, клевети и закани от
негова страна спрямо цялото ѝ семейство.
Изтъква се, че третият ответник К.К. е декларирал неверни обстоятелства в
подписаната от него декларация от 11.02.2010 г., а първият ответник В.С. е
публикувал последната, за да бъде компрометирана ищцата. Злепоставящата статия
е стигнала да неограничен кръг лица, вследствие на което ищцата е била
дискредитирана пред обществеността и пред колегите ѝ в Районен съд –
Видин. Предизвикала е негативни коментари по неин адрес и е променила
отношението на колегите ѝ спрямо нея. Сочи се, че публикувана статия е станала
причина за негативни емоции у ищцата, вследствие на което душевното ѝ равновесие
било нарушено, тя била силно възмутена, у нея се породило силно чувство на
тревожност и се отключила поредица от здравословни проблеми с продължителен
характер.
Посочва се, че отговорността на ЕТ „Ние-С.-В.С.” произтича от факта, че същият
е издател на вестник „Ние“, в който е публикувана статията, и като възложител
на работата носи отговорност при установяване деликтно поведение на лицето,
подготвило публикацията, а ако то е неизвестно – на основание неупражнен
контрол относно достоверността ѝ. Поддържа се, че едновременно с това
отговорност носи и главният редактор на вестника В.С., който е наредил
публикуването на статията. Твърди се, че наред с това солидарна отговорност
носи и третият ответник – К.К., който е предоставил на печатното издание
невярна и злепоставяща информация.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден
отговор от ответниците, в който предявените искове се оспорват. По отношение на
ответника ЕТ
„Ние-С.-В.С.” се посочва, че липсват доказателства авторът на процесната статия
да е в трудовоправни отношения с издателя и да му е възлагана работа по
подготвяне и написване на статии, като не са налице елементите на фактическия
състав по чл. 49 ЗЗД. Твърди се, че ищцата е обвиняема и срещу нея е образувано
сл. д. № 127/2011 г. по описа на НСС, пр.пр. № 9455/2010 г. по описа на СГП за
деянията, визирани в процесната статия, като същата е отстранена от длъжност.
По отношение на ответника В.Е.С. се сочи, че не е пасивно легитимиран да
отговаря по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, тъй като не е възложител, като
отговорността му се изключва поради твърдяната отговорност на първия ответник.
По отношение на ответника К.Б.К. се твърди, че не е представял декларация на
първите двама ответници, а е свидетелствал за престъпни деяния на ищеца по
горецитираното следствено дело.
От фактическа страна безспорно е установено по делото, че посочената в исковата молба статия е публикувана в бр. 16 /18-21 февруари 2010 г./ на вестник „Ние“,
разпространяван на територията на градовете Видин, Враца и Монтана, с посочен
под нея автор – М. А.. Страните не спорят и че издател на процесния вестник е ЕТ „Ние-С.-В.С.”.
По делото е
представена разпечатка от интернет страницата на вестник „Ние“, както и брой 16
от 18-21 февруари 2010 г. на същия вестник, в които е отразено, че
редактор-стопанин на вестника е В.С..
По делото е приета
служебна бележка, издадена от М. С. – временно управляващ ЕТ „Ние-С.-В.С.”, в която е посочено, че В.Е.С.
не е изпълнявал никога длъжност „главен редактор“ към фирмата по трудов или
граждански договор.
По делото е приложена статията със заглавие „Дали съдебната система е
станала бизнес за А.Р.?“, в която на първо място е цитирано изказване на И. Д.,
публикувано в предишен брой на вестника, с което се твърди, че ищцата е
разкрепостена в отношенията си с хора, като тя избира кому какво да въздаде в
своята съдийска справедливост. Посочено е, че И. Д. е припомнил в медиите, че
ищцата е известна с желанието си да разглежда определен вид дела, като
представители на застрахователни агенции са се оплаквали, че решенията на
съдийката са неоснователно завишени по размер.
На следващо място в
статията се излагат твърдения, че се явяват съмнения за т.н. „хранителна верига
адвокат-съдия“ при гледането на подобни дела, тъй като е налична информация, че
пред клиентите си адвокат се свързал с ищцата и попитал какво обезщетение да
бъде поискано по конкретно дело, след което същото било присъдено по делото,
което било разпределено на нея.
По-нататък в статията
се говори, че истинското хоби на съдия Р. са гражданските дела, а някои от тях
се превръщат за нея в бизнес, като се дава пример, че когато неин близък завел
дело срещу свой длъжник, ищцата му заявила, че ще вземе делото в свои ръце и до
дни ще го реши в негова полза, при условие да раздели с нея половината от
парите. Посочва се, че „като че ли с магическа пръчка“ делото попада в ръцете
ѝ, а в заседанието тя убеждава длъжника да върне 2 000,00 лв. на
части. Цитират се думи на въпросния близък, написани в нотариално заверена
декларация, че още същата седмица тя си е поискала парите за услугата и той
ѝ наброил 1 000,00 лв. в кабинета ѝ.
В статията се излагат
и твърдения, че с К.К. от Пловдив ищцата станала близка през пролетта на
миналата година, започнали да излизат, посещавали заедно заведения, ходели
често в Сърбия в работното ѝ време. Твърди се, че през цялото време
ищцата му се хвалела, че сама си избира точно кои дела да гледа и кои не, като
променяла компютърните протоколи с разпределението на делата, а нужните данни и
подписи преснимала на цветен принтер, като с гордост заявявала след тези
случаи, че е откраднала делото.
В статията се говори и
че от действията на съдия Р. се оплаквали потърпевши – участници в съдебни
процеси и колеги, като си спомняли, че още преди години е показвала
предпочитания към адвокат, назначавайки го като служебен защитник.
На последно място в
статията се излагат твърдения, че колежка на ищцата в Районен съд – Видин с
изненада установила, че разпределеното ѝ дело е изчезнало, а на негово
място се е появило друго, като след последвало разследване, съмненията за
подмяна „падат известно върху кого“. Последвала вътрешна проверка, която
установила 16 сериозни несъответствия в документите в делата, разгледани от
ищцата през 2009 г.
Във същия брой на
вестника са публикувани две декларации, като личните данни на подписалия ги са
заличени. С тях деклараторът е заявил изложените в процесната статия твърдения,
принадлежащи на К.К. от Пловдив.
По делото е приложено
копие от нотариално заверена декларация, с която подписаният К.Б.К., ЕГН: **********,
декларира, че е бил ищец по гр. д. № 484/2009 г. на Видински районен съд, като
след като се познавал вече със съдия А. Р., тя поела ангажимент да му реши
проблема, поискала му 1 000,00 лв. след като реши делото в негова полза,
убедила ответника да му заплати 2 000,00 лв., които той му плащал на
части. Деклараторът посочва, че на 23.04.2009 г. поискал прекратяване на
делото, тъй като се споразумял с ответника, а същата седмица А. Р. си поискала
парите за услугата, а той ѝ наброил 1 000,00 лв. в кабинета. По
делото е установено, че подписът върху декларацията е нотариално заверен на
11.02.2010 г. от нотариус Т. А., с район на действие Районен съд – Видин, рег.
№ 162 на НК, за което обстоятелство е представено удостоверение от 07.09.2015
от нотариус Т. А.. Предсавената декларация съвпада като съдържание с една от
декларациите, публикувани в в бр. 16 /18-21 февруари 2010 г./ на вестник „Ние“.
Представено е и
удостоверение от нотариус В. С. А., с район на действие СРС, с рег. № 262 на НК,
от което е видно, че на 15.02.2010 г. в общия ѝ регистър с рег. №
648/15.02.2010 г. е отбелязана заверка на подписа на К.Б.К. с ЕГН: **********
върху частен документ /декларация/.
Представени са копия
от протоколи за полицейско предупреждение, съставени на ответника К.К. по повод
отправяни заплахи от него спрямо ищцата.
Приложено е и копие от
искова молба, по която е образувано гр.д. № 484/2009 г. по описа на Районен съд
– Видин, със страни К.Б.К. и Н. П. Т., по иск с правно основание чл. 79, във
вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, както и молба от К.Б.К. от 27.04.2009 г. за
прекратяване на производството по делото на основание чл. 232 ГПК. Върху
молбата е обективирано определение, с което съдията-докладчик на основание чл.
232 ГПК прекратява производството по делото, като е отбелязано, че
определението е влязло в сила на 14.05.2009 г.
От приложеното към
исковата молба извлечение от кратък стенографски протокол № 51 от заседание на
ВСС, проведено на 10.12.2008 г., е видно, че Висшият съдебен съвет на основание
чл. 207, ал. 1 ЗСВ е определил на А.Б.Р. *** комплексна оценка от атестацията
„Много добра“.
От съдебно
удостоверение № 353/24.07.2015 г., издадено от Председателя на Районен съд –
Видин, се установява, че в личното трудово досие на ищцата има приложено
ксерокопие на жалба от 03.12.2009 г. на И. Ц. Д., адресирана до Инспектората на
ВСС и Председателя на Окръжен съд – Видин, във връзка с тенденциозно решаване
на дело и използване на протоколи с неистинско съдържание, която жалба е
препратена до Председателя на Районен съд – Видин за проверка и във връзка с
която е образувано дисциплинарно дело № 4/2010 г. във ВСС. Личното трудово
досие на съдия Р. не съдържа писмени сигнали на граждани за нарушение на закона
и неправомерни действия в дейността ѝ за периода 1997 г. – 2010 г. и няма
данни да образувани дисциплинарни производства във връзка с такива констатации
и налагане на дисциплинарни наказания. Посочено е, че делата в Районен съд – Видин
се администрират и разпределят на случаен принцип от 2006 г., когато е въведена
програмата за случайно разпределение на делата Law Choice.
По делото е приложено
Постановление за отказ за образуване на досъдебно производство от 10.03.2011 г.
на прокурор при Софийска градска прокуратура и прекратяване на пр.пр. №
9455/2010 г. поради липса на данни за извършено престъпление. От мотивите на
постановлението е видно, че преписката е образувана по повод подадена жалба от И.
Ц. Д. против съдия от Районен съд – Видин – А.Р.. Отразено е, че е била
възложена проверка, чийто предмет са образуваните и разгледани дела от съдия Р.
през 2008 г. и 2009 г., като са установени нередности по общо 16 дела.
Представено е и
Постановление от 23.08.2011 г. на прокурор при Апелативна прокуратура – София,
с което е отменено Постановлението за отказ за образуване на досъдебно
производство от 10.03.2011 г. на прокурор при Софийска градска прокуратура по
пр.пр. № 9455/2010 г.
От представеното по
делото удостоверение от Софийска градска прокуратура е видно, че А.Б.Р. е
обвиняема по досъдебно производство № 127/2011 г. по описа на НСС, пр.пр. №
9455/2010 г. по описа на Специализирано звено „Антикорупция“ при СГП, като на
същата е повдигнато и предявено обвинение за извършени престъпления по чл. 282,
ал. 2, във вр. с. ал. 1 НК и по чл. 316, във вр. с чл. 308, ал. 1, във вр. с
чл. 26, ал. 1 НК. По първото обвинение периодът на извършване на престъплението
е от януари 2009 г. до ноември 2009 г., а по второто – от януари 2009 г. до юли
2009 г.
Прието е като доказателство и извлечение от пълен стенографски протокол №
3 от заседание на ВСС, проведено на 24.01.2013 г., от което се установява, че
от Висшия съдебен съвет е взето решение на основание чл. 230, ал. 1 ЗСВ А.Б.Р.
да бъде временно отстранена от длъжност „съдия“ в Районен съд – Видин до
приключване на наказателното производство по сл. дело № 127/2011 г. по описа на
НСлС, пр.пр. № 9455/2010 г. по описа на СГП.
От представеното
съдебно удостоверение изх. № 693/2014 от 22.07.2015 г. се установява, че в Районна прокуратура – Монтана се
води досъдебно производство № 55/2014 г. по описа на ОД на МВР, пр. с вх. №
693/2014 г. на Районна прокуратура – Монтана, образувано с Постановление от
29.09.2014 г., срещу К.Б.К. *** за установяване дали на 06.03.2014 г. в гр.
Монтана пред Районен съд – Монтана по НЧХД № 50285/2013 г. набедил А.Б.Р. *** в
престъпление, че същата в качеството си на съдия, по гр. д. № 484/2009 г. е
взела подкуп, за да му съдейства и реши делото в негова полза, като знаел, че
същата е невинна – престъпление по чл. 286, ал. 1 НК.
При първото разглеждане на делото пред въззивния съд са приети като
доказателство заверени копия от Определение № 12874/29.03.2016 г. по ВЧНД №
14/2016 г. на Окръжен съд – Монтана и обявление за връчване на определението,
от които се установява, че въззивният съд е отменил Определение на Районен съд
– Монтана, постановено на 04.02.2020 г. по ЧНД № 122/2016 г., с което е
потвърдено постановление на Районна прокуратура – Монтана от 29.12.2015 г. за
прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство №
ЗМ-55/2014 г. на ОД на МВР – Монтана на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, във вр.
с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, водено срещу К.Б.К.
за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК,
като е оставил без разглеждане жалбата на А.Б.Р. против Постановление на
Районна прокуратура – Монтана от 29.12.2015 г. В мотивите си съдът е приел, че
районният съд се е произнесъл по недопустима жалба, тъй като А.Р. не е имала
качеството на пострадало лице. Съдебният акт е влязъл в законна сила.
По делото са приети
като доказателство амбулаторни листове за извършени прегледи на ищцата в периода
21.06.2010 г. – 23.11.2010 г., както и от 12.08.2015 г., в които като диагнози
са посочени нарушение на вестибуларната функция, нарушения на съня,
рецидивиращо депресивно разстройство. Представено е и удостоверение изх. №
90-0055/09.09.2015 г. от директора на РЗОК – Видин, от което е видно, че за А.Б.Р.
са регистрирани като извършени амбулаторни прегледи от лекарите Н. В. Н. и Б.
И. К. с диагноза „рецидивиращо депресивно разстройство“ от 15.09.2010 г.
Пред първоинстанционния
съд е разпитана като свидетел Л. В. Г. - Ч. – майка на ищцата. Същата посочва,
че след запознаване със съдържанието на процесната статия ищцата започнала да
не се чувства добре, имала главоболие и отслабнала 5-6 кг. След посещение при
психиатър ѝ било предписано лечение, включително медикаменти, за
период от около 6 месеца, през който ползвала болничен. Майката на ищцата
свидетелства, че след излизането на статията дъщеря ѝ станала
затворена, изгубила желание за поддържане на контакти с хора, не искала да
излиза. Някои от колегите ѝ променили отношението си към нея.
Здравословното състояние на членовете на семейството също се влошило.
Като свидетел пред
първоинстанционния съд е разпитан и Б. И. К. – психиатър и председател на ЛКК,
издал болничен на ищцата поради временна неработоспособност, във връзка с
депресивна симптоматика, установена и лекувана амбулаторно от д-р Н. Н..
Свидетелят посочва, че депресивното състояние било по повод преживяна тежка психотравмена
ситуация от служебно естество във връзка със серия от публикации във вестник
„Ние“. К. свидетелства, че лекуващият психиатър е констатирал наличието на
умерено тежък депресивен епизод, свързан със ситуацията, като било променено
качеството на живот и социалното функциониране на ищцата. Свидетелят посочва,
че имал впечатления от ищцата в този период, като тя била дълбоко угнетена,
чувствала се неудобно от близки, роднини и колеги, рязко спаднало теглото
ѝ, появили се ендокринни смущения, като през есента състоянието ѝ
ескалирало въпреки терапията с антидепресанти. Възможни били рецидиви и
задълбочаване на състоянието. Преди този период ищцата била жизнерадостна и
нямала такива проблеми.
Пред
първоинстанционния съд по реда на чл. 176 ГПК са изслушани обяснения на третия
ответник – К.Б.К., който посочва, че И. Д. бил пуснал тъжба до „Главна
прокуратура“, като подписаната от К. декларация била прикрепена към тъжбата, а
не е била давана за целите на публикацията, нито на издателя на вестника, нито
на редактора му.
Пред въззивния съд при
първото разглеждане на делото е разпитан като свидетел Е. Т. М., който е близък
и съсед на семейството на ищцата. Същият свидетелства, че е виждал често
ответникът К.К. в автосервиза на бащата на ищцата, където ходел за ремонт на
автомобила си. Посочва, че отношенията между Р. и К. се влошили. Свидетелят твърди,
че на 11.02.2010 г. имал среща с нотариус А. в гр. Видин, като отивайки в
кантората ѝ, заварил там К.К.. Нотариус А. седяла на бюрото си, а К.
държал листове в ръцете си и двамата говорели за „някакви подписи“. През
прозореца на кантората видял, че отвън стои В.С., собственик на вестник „Ние“. К.
след като излязъл от кантората, се приближил до С. и му предал листовете, които
носел при нотариуса, а впоследствие двамата си тръгнали заедно.
При
настоящото разглеждане на делото пред въззивната инстанция са приети като
доказателства по делото на основание чл. 148, ал. 1, във вр. с чл. 273 ГПК
официално заверените преписи от трите крайни съдебни акта по наказателното производство,
водено срещу ищцата и приключило с Решение № 244 от 05.02.2020 г. по н.д. № 970/2019
г. по описа на ВКС.
С Присъда № 33/19.02.2018 г., постановена по НОХД №
4962/2016 г. по описа на СГС подсъдимата А.Б.Р. е призната за виновна в това, че в
периода от 20.03.2009 г. до 27.04.2009 г. в гр. Видин в качеството си на длъжностно лице, което заема
отговорно служебно положение – съдия в Районен съд – Видин, нарушила служебните си задължения, визирани в
чл. 9, ал. 1 от Закона за
съдебната власт, като взела за разглеждане и решаване като съдия-докладчик
искова молба с вх. № 2802/2009 г. по описа на
Районен съд – Видин, която съгласно програмата за случаен избор е била
разпределена на съдия-докладчик Д. Д. при
Районен съд – Видин и по която впоследствие е образувано гр.д. № 484/2009 г. по описа на Районен съд – Видин, с цел да набави облага
за другиго – сумата от 1 000 /хиляда/ лева за К.Б.К. и от деянието са настъпили значителни вредни последици, изразяващи се
в увреждане на законосъобразното и нормалното протичане на съдопроизводството,
сериозно накърняване на авторитета на съда и намаляване на доверието на
обществото във функционирането на съдебната система, явяващо се престъпление по
чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК, поради което и на
основание чл. 282, ал.2, вр. ал.
1,
вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на наказание „Лишаване от свобода" за срок от 6 (шест) месеца, като на основание
чл. 66, ал. 1 от НК
изпълнението на наказанието е отложено за срок от 3
(три) години, считано от влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда
подсъдимата е призната за невиновна в това да е нарушила служебните си
задължения, визирани в т. 1 и т. 2 от Заповед № 98/19.06.2006
г. на Председателя на Районен съд – Видин и в т. 1, т. 3, т. 4, т. 8 и т. 13 от „Правила за случайно разпределение на делата в Районен
съд гр.Видин“, утвърдени от
Административния ръководител – Председател на Районен съд – Видин, в сила от 10.02.2009 г., както и да е
извършила престъплението по чл. 282, ал. 1 НК с цел да набави за себе си облага – сумата от 1
000 /хиляда/ лева; в периода от
неустановена дата през месец февруари 2009 г. до 27.04.2009 г. в гр. Видин в качеството си на
длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – съдия в Районен съд
– Видин – да е поискала и приела дар от К.Б.К., който не ѝ се следва – сумата
от 1 000 /хиляда/ лева, за да извърши и загдето е извършила други престъпления
във връзка със службата – такова по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 НК, за това, че за времето
от 20.03.2009 г. до 27.04.2009 г. в гр. Видин съзнателно се ползвала от неистински официален
документ – протокол за избор на докладчик от 20.03.2009 г. на искова молба с вх. № 2802/2009 г. по описа на Районен съд – Видин, по
която впоследствие е образувано гр.д. № 484/2009 г. по описа на Районен съд – Видин, когато от нея за
самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, и такова по чл.
282, ал. 2, вр. ал. 1 НК за това, че в периода от 20.03.2009 г. до 27.04.2009 г. в гр. Видин в качеството си на
длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – съдия в Районен съд
– Видин, нарушила служебните си
задължения, визирани в чл. 9, ал. 1 от Закона за съдебната власт, в т. 1 и т.
2 от
Заповед № 98/19.06.2006 г. на Председателя на Районен съд – Видин и в т. 1, т. 3, т.
4,
т. 8 и т. 13 от „Правила за случайно разпределение на делата в Районен
съд гр. Видин“, утвърдени от Административния ръководител –
Председател на Районен съд Видин, в сила от
10.02.2009 г., като взела за разглеждане и решаване като съдия-докладчик искова
молба с вх. № 2802/2009 г. по описа на
Районен съд – Видин, която съгласно програмата за случаен избор е била
разпределена на съдия-докладчик Д. Д. при
Районен съд – Видин и по която впоследствие е образувано гр.д. № 484/2009 г. по описа на Районен съд – Видин, с цел да набави за
себе си облага – сумата от 1 000 /хиляда/ лева и да набави облага за другиго – сумата
от 1 000 /хиляда/ лева за К.Б.К. и от деянието са
настъпили значителни вредни последици, изразяващи се в увреждане на
законосъобразното и нормалното протичане на съдопроизводството, сериозно
накърняване на авторитета на съда и намаляване на доверието на обществото във
функционирането на съдебната система, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдана в посочените части на
обвинението за извършено престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК и изцяло по обвинението за извършено престъпление по чл. 302, т. 1, б. „б“, вр. чл. 301, ал. 3, вр. ал. 1 НК.
С Решение №
133/28.03.2019 г. по ВНОХД № 554/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд е
потвърдена Присъда
№ 33/19.02.2018 г., постановена по НОХД № 4962/2016 г. по описа на СГС.
С Решение № 244/05.02.2020 г. по н.д. № 970/2019 г.
е оставено в сила Решение №
133/28.03.2019 г. по ВНОХД № 554/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд,
като първоинстанционната присъда е влязла в законна сила на 05.02.2020 г.
По делото е прието като доказателство и Споразумение № 32 от 10.06.2020 г. на Специализирания наказателен съд по НОХД № 1631/2020 г., влязло в законна сила на 10.06.2020 г., от което е видно, че е одобрено постигнатото споразумение за решаване на НОХД
№ 1631/2020 г. по описа на СпНС, ДП № 21/2016 г. по описа на НСлС, пр. пр. №
64/2020 г. по описа на Специализирана прокуратура, спрямо А.Б.Р., като същата се е признала за виновна в това,
че в
периода от 18.05.2009 г. до 23.07.2009 г. в гр. Видин., в сградата на Съдебната палата, с три деяния, които осъществяват поотделно
състав на едно и също престъпление, извършени са през непродължителни периоди
от време, при една и съща обстановка, при еднородност на вината – пряк умисъл,
при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение
на предшестващите, в качеството на длъжностното лице – съдия в Районен съд – Видин, в кръга на службата си – като съдия – председател и
докладчик по гражданско дело, в съучастие като съизвършител с П. Ж. М., съставила
официални документи – протоколи от проведени открити съдебни заседания по
граждански дела, в които удостоверила неверни обстоятелства и изявления, с цел
да бъдат използвани тези документи /протоколи/ като доказателство за тези
обстоятелства и изявления – престъпление по чл. 311, ал.
1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, като на основание чл. 381, ал. 5, т.
2 НПК, страните са се споразумели на подсъдимата А.Б.Р. за престъплението по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал.
1 НК да бъде наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок
от 3
/три/ месеца, изпълнението
на което да бъде отложено условно на основание чл. 66, ал. 1 НК с
изпитателен срок от 3 /три/ години.
При така възприетото
от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45,
ал. 1 ЗЗД против ответника ЕТ „Ние-С.-В.С.:
Предявеният осъдителен иск за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди е с правно основание
чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, тъй като в обстоятелствената част на
исковата молба ищцата навежда фактически твърдения за причиняване на
неимуществени вреди от публикуването във
в. „Ние“ на материал /статия/, който съдържа позорящи обстоятелства по неин адрес, с което е накърнена
репутацията ѝ в обществото.
Отговорността на лицата, които са
възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или
по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или
бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича
от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са
възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други
лични основания за освобождаването им от отговорност.
Следователно, за да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за неимуществени вреди,
причинени при или по повод на уговорената работа, в обективната действителност
трябва да са се осъществили следните юридически факти: 1/ деяние /действие или
бездействие/; 2/ противоправност /несъответствие между правно дължимото и
фактически осъщественото поведение/; 3/ вреди /неблагоприятно засягане на увредения/;
4/ причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите
неимуществени вреди /вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес
между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена,
присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента/; 5/ вина
на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима
презумпция се предполага и 6/ виновното лице да е причинило вредите при или по
повод на изпълнение на възложената работа.
Съгласно
задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959
г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени
от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава,
когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Не е спорно между
страните правнорелевантното обстоятелство, че в бр. 16 /18-21 февруари 2010 г./
на вестник „Ние“, разпространяван на територията на градовете Видин, Враца и
Монтана, е бил публикуван материал /статия/ със заглавие „Дали съдебната система е станала бизнес за А.Р.?“,
с посочен под нея автор – М. А.. Страните не спорят и че към датата на
публикуване на материала, издател на процесния вестник е ЕТ „Ние-С.-В.С.”.
Както
бе изяснено, противоправността като обективен юридически факт, включен във
фактическия състав, обуславящ отговорността за непозволено увреждане,
представлява по своето правно естество несъответствие между предписаното от
уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца. Изяснява се, че в бр. 16 /18-21 февруари 2010 г./ на
вестник „Ние“ е публикувана статия със заглавие „Дали съдебната система е станала бизнес за А.Р.?“. В същата статия
се коментират действия на ищцата – А.Р., извършвани от нея при упражняване на
професията ѝ
– магистрат, както и са изнесени данни, свързани с личния ѝ живот. Известно е, че правото на свободно изразяване на
мнението е едно от основните права на личността, като то е закрепено както в
чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България, така и в чл. 10 от
Конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Въпросът, който
най-често се поставя и в практиката на Европейския съд по правата на човека, е
именно за границите на свободата на словото и съотношението му с другите
основни права на личността. В този смисъл е важно да се отбележи, че свободата
на изразяване на мнение е изключена в случаите, при които според чл. 39, ал. 2
КРБ правото на изразяване на мнение и на разпространяване чрез слово – писмено
или устно, чрез звук, изображение или по друг начин се използва за накърняване
на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на
конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване
на вражда или към насилие над личността. В чл. 10(2) ЕКЗПЧ изрично е
предвидено, че „Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със
задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия,
ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно
демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на
териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за
защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите,
за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за
гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието“. Това са ограниченията
на правото на свобода на словото и извън тях журналистите и медиите могат да
разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения.
При
упражняване на правото на изразяване на мнение могат да се твърдят определени
факти, които като такива подлежат на оценка по отношение на тяхната
достоверност, и в зависимост от резултата от тази проверка се стига до носенето
на отговорност за причинени вреди или до освобождаване от такава. Тоест ако
твърденията за определени факти са верни не се носи отговорност, но ако са
неверни се носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и
доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на
разпространената информация. В случаите
обаче, когато се правят оценъчни съждения не е възможно да се извърши проверка
за тяхната достоверност и поради тази причина, за да се носи отговорност е
необходимо да се засяга достойнството на личността, т.е. да е осъществен
състава на престъплението обида. Това е така, защото самата негативна оценка за
личността на другиго не е възпроизвеждане на факт от обективната
действителност, а е оценка на такъв факт. Това изрично се приема и в практиката
на ЕСПЧ, като в мотивите на решение на ЕСПЧ по дело Lingens v. Austria е прието, че
„Трябва внимателно да бъде направена разлика между фактите и мненията, които
съдържат оценка. Съществуването на фактите може да бъде доказано, докато
верността на мненията, съдържащи оценка, не подлежи на доказване“. В този
смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, например Решение № 369 от 26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2098/2015
г., IV г.о., ГК, в което се приема, че „Оценъчните съждения не могат да се
проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност
могат да бъдат проверявани фактическите твърдения.“. Следователно не е противоправно поведението,
при което едно лице изразява негативна оценка за друго, която оценка обаче не
може да се определи като засягаща достойнството на личността, а за да се
определи това е необходимо да се изследва всеки конкретен случай.
Когато
се определя дали е нарушен балансът между правото на свободно изразяване на
мнението и останалите основни права на личността следва да се отчете основната
функция на медиите като начин за информиране и участие на обществото в
политическия живот, посредством което се гарантира демократичността на всяка
една държава. Прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свободата на
печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на
личността и на социалната общност да бъдат информирани по въпроси, които
представляват интерес. Чрез информацията, която се представя под формата на
статии и телевизионни предавания от журналистите, обществото се държи в течение
относно политическия живот на държавата. Това високо обществено значение на
дейността, осъществявана от журналистите, налага по-широки граници на свободата
на изразяване на мнението за сметка на правата на личността. Въпреки това в
съдържанието на това право не се включва предоставена възможност за разпространяване
на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права и не предпоставя
налагане на негативен подтекст.
Следователно,
за да може да се определи дали с публикуването на процесната статия ответникът
е действал противоправно, следва да се изследват точните параметри на упражняване
на правото на свободно изразяване на мнението в конкретния случай.
В този смисъл от
представеното по делото като писмено доказателство копие от статията,
публикувана в брой 16 на вестник „Ние“, е видно, че авторът на статията е
изложил определени твърдения, като е дал и своята лична оценка за така
посочените от него факти.
В същата на първо
място е цитирано изказване на И. Д., с което се твърди, че ищцата е разкрепостена
в отношенията си с хора, като тя избира кому какво да въздаде в своята съдийска
справедливост. Посочено е, че И. Д. е припомнил в медиите, че ищцата е известна
с желанието си да разглежда определен вид дела, като представители на
застрахователни агенции са се оплаквали, че решенията на съдийката са
неоснователно завишени по размер. Съдът намира, че за тази част на публикувания
материал не следва да се извършва преценка на достоверността на тези твърдения,
тъй като самата ищца признава в исковата молба, че по повод на тази статия с автор И. Д., публикувана в предишен брой на
вестник „Ние”, е предявила иск с правно основание чл. 49 ЗЗД против първите
двама ответници, по който е образувано гр. д. № 1789/2014 по описа на Районен
съд – Видин.
Настоящият съдебен
състав намира, че една част от
изнесените в статията факти са верни, а именно: че когато третият ответник К.К.
завел дело срещу свой длъжник, ищцата му заявила, че ще вземе делото в свои
ръце, че делото попада в ръцете ѝ, че през цялото време докато излизали К.
и ищцата тя му споделяла, че сама си избира точно кои дела да гледа и кои не,
като променяла компютърните протоколи с разпределението на делата, а нужните
данни и подписи преснимала на цветен принтер. Това е така, тъй като по делото е
безспорно установено, че с влязла в сила Присъда № 33/19.02.2018 г., постановена по НОХД №
4962/2016 г. по описа на СГС, ищцата е призната за виновна в това, че в периода от 20.03.2009 г. до
27.04.2009 г. в гр. Видин в
качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение –
съдия в Районен съд – Видин, нарушила
служебните си задължения, визирани в чл. 9, ал. 1 от Закона за съдебната власт, като взела за
разглеждане и решаване като съдия-докладчик искова молба с вх. № 2802/2009 г. по описа на Районен съд – Видин,
която съгласно програмата за случаен избор е била разпределена на
съдия-докладчик Д. Д. при Районен съд –
Видин
и по която впоследствие е образувано гр.д. № 484/2009 г. по описа на Районен съд – Видин, с цел да набави облага
за другиго – сумата от 1 000 /хиляда/ лева за К.Б.К. и от деянието са настъпили значителни вредни последици, изразяващи се
в увреждане на законосъобразното и нормалното протичане на съдопроизводството,
сериозно накърняване на авторитета на съда и намаляване на доверието на
обществото във функционирането на съдебната система, явяващо се престъпление по
чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Изложените в публикувания материал твърдения за
извършване на нарушения от ищцата на служебните ѝ задължения, както и
публикуваната декларация на К.К. от 11.02.2010 г. касаят именно начина на
разпределение и разглеждане на гр.д. № 484/2009 г. по описа на Районен съд – Видин. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна
за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Отчитайки пределите, в които е задължителна влязлата в сила присъда,
настоящият съдебен състав намира за безспорно установено по делото, че ищцата е
извършила твърдените в процесната статия нарушения на служебните си
задължения, подменяйки протокола за
случайно разпределение по делото и вземайки го за разглеждане, въпреки, че не е
било разпределено на нея.
По делото е изяснено и
че твърдението в статията, че след последвала вътрешна проверка, били
установени 16 сериозни несъответствия в документите в делата, разгледани от
ищцата през 2009 г. също е вярно. Това се установява от мотивите на приетото
като доказателство по делото Постановление за отказ за образуване на досъдебно
производство от 10.03.2011 г. на прокурор при Софийска градска прокуратура, в
което е посочено, че преписката е образувана по повод подадена жалба от И. Ц.
Д. против съдия от Районен съд – Видин – А.Р.. Отразено е, че е била възложена
проверка, чийто предмет са образуваните и разгледани дела от съдия Р. през 2008
г. и 2009 г., вследствие на която са установени нередности по общо 16 дела. В
тази част статията възпроизвежда информация, получена в резултат на извършване
на проверка на разглежданите от ищцата дела през посочения период и съвпада с
установеното от резултатите на тази проверка.
Така
описаните верни твърдения обаче са навързани с редица обстоятелства, чиято
истинност не е доказана по делото, а именно: че пред
клиентите си адвокат се свързал с ищцата и попитал какво обезщетение да бъде
поискано по конкретно дело, разпределено на нея, след което същото било
присъдено по делото; че от действията на съдия Р. се
оплаквали потърпевши, тъй като тя е назначавала определен адвокат за служебен
защитник по редица дела; че по делото с ищец К.К., което ищцата подменяйки
протокола за разпределение е взела за разглеждане, му поставила условие да
раздели с нея половината от парите; че в заседанието по делото убедила длъжника
да върне 2 000,00 лв. на части; че тя е поискала парите за услугата и той
ѝ е наброил 1 000,00 лв. в кабинета ѝ;. Съдът намира, че в тази
част в процесния материал са изложени твърдения за извършени закононарушения и
престъпления от страна на ищцата, които са неверни.
За
първите две твърдения по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства за тяхната истинност. Що се касае до третото твърдение, следва да
се отбележи, че с влязлата в сила Присъда № 33/19.02.2018 г., постановена по НОХД № 4962/2016
г. по описа на СГС ищцата е призната за
невиновна в това в периода от
неустановена дата през месец февруари 2009 г. до 27.04.2009 г. в гр. Видин в качеството си на
длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – съдия в Районен съд
– Видин – да е поискала и приела дар от К.Б.К., който не ѝ се следва –
сумата от 1 000 /хиляда/ лева, за да извърши и загдето е извършила други престъпления
във връзка със службата – такова по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 НК.
В
резултат от представянето на посочените неверни твърдения в своята публикация,
авторът е направил и негативни оценки, които се отнасят до личността на ищцата
– че нейно хоби са гражданските дела, които са се превърнали за нея в печеливш
бизнес, че по отношение на нея са налице съмнения за „хранителна верига
адвокат-съдия”, че ищцата изразява предпочитания към определен адвокат. Начинът,
по който е поднесена информацията, и оценката на твърдените факти води до
засягане по косвен начин на репутацията на ищцата.
Фактическите
твърдения за позорни за ищцата обстоятелства могат да бъдат проверявани относно
тяхната вярност, при доказателствена тежест за ответника по иска. Ако
истинността им бъде установена, то ответникът няма да носи отговорност,
независимо от опозоряващия им характер. Не е клеветническо твърдението, което
се основава на истински факти, но съзнателното разгласяване на неистински
позорни обстоятелства за определено лице или приписването на престъпление
следва да бъде санкционирано по съответния ред, а в контекста на чл. 45 ЗЗД –
при наличието и на останалите предпоставки за основателността на иска.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че в публикацията си авторът прави, на база неверни
твърдения, негативна оценка за личността на ищцата като по този начин засяга
нейната репутация. В този смисъл както вече беше посочено фактическите
твърдения, разпространени чрез медиите, подлежат на доказване за истинност,
докато оценъчните съждения са мнения и коментари и не могат да се доказват, но
следва да се преценява дали са налице достатъчно факти в тяхна подкрепа.
Следователно оправдан е настъпателният начин, по който журналистите обсъждат в
медийното пространство обществено значими въпроси, но това не изключва
задължението им да проверят точността и надеждността на информацията, на база
на която правят своите оценъчни съждения.
От
събраните по делото доказателства се установи, че част от изнесените в
публикацията твърдения са неверни, а оценките на автора, доколкото почиват и на
неверни твърдения, също следва да се преценят като накърняващи основни права на
ищцата, каквито са правото ѝ на добро име, чест и достойнство съгласно
чл. 32 КРБ и чл. 8 ЕКЗПЧОС като част от
правото на зачитане на личен живот.
Настоящата
съдебна инстанция приема, че авторът на публикацията не е изпълнил своето
задължение да провери изцяло точността и надеждността на информацията, на база
на която е направил своите негативни оценъчни съждения по отношение на ищцата,
както предвижда добрата журналистическа практика и етиката. Следователно
публикацията в тази ѝ част не представлява израз на свободата на
изразяване на мнение и журналистическото право на критична оценка по обществено
значим въпрос, а има характер на увреждащо действие, което обуславя възникването
на обезпечитeлно-гаранционната отговорност на ответното дружество за противоправното
действие на негови служители – по реда на чл. 49 ЗЗД.
При
наличието на първия елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, в
тежест на ищцата е било да установи вида, характера и интензитета на
претърпените от нея вреди, както и причинно-следствената връзка между тях и
противоправното поведение на служител на ответника. В исковата молба се твърди,
че тя е понесла несправедливо дискредитиране пред обществеността на града, пред
колегите ѝ в съда, където статиите са шумно коментирани и са предизвикали
негативни оценки по неин адрес, колегите са се усъмнили в нейната професионална
почтеност и това променило отношението им към нея; че е изпитала неприятни
негативни емоции, душевното ѝ равновесие било нарушено съществено – била
силно обидена и възмутена; клеветите и обидите породили силно чувство на
притеснение и тревожност и това отключило поредица от здравословни проблеми –
разстройство на вегетативната нервна система, рецидивиращо депресивно
разстройство, нарушение на съня, сърцебиене и световъртежи, напрежение,
безпокойство и тревожност, изпаднала в състояние на депресия и апатия, което се
отразило на физическото ѝ състояние.
По
твърдението за вредоносното въздействие на отправените клевети за
професионалната дейност и личната почтеност на ищцата, са разпитани свидетели и
са представени писмени доказателства. Според свидетелските показания на майката
на ищцата, след преценката им по чл. 172 ГПК, процесната статия предизвикала
възмущение у познатите на семейството ѝ, настъпила промяна в отношението
на колегите на ищцата към нея, ищцата започнала да не се чувства добре,
отслабнала, станала
затворена, изгубила желание за поддържане на контакти с хора, не искала да
излиза, след посещение при психиатър ѝ било предписано лечение. Данните за проблеми,
свързани със здравословното състояние на ищцата се потвърждават и от
представените амбулаторни листове и извлечение от регистър на РЗОК.
От
представените по делото доказателства обаче не може да се приеме за безспорно,
че търпените от нея вреди са именно в резултат на публикуваната в процесната
статия злепоставяща информация. В тази връзка е необходимо да се съобрази, че
освен процесната статия, във вестника в съответния период била публикувана и
още една статия за дейността на ищцата като магистрат, вредите от която са
предмет на друго съдебно производство, както и че процесната статия е
публикувана след образувано срещу ищцата дисциплинарно производство пред ВСС №
4/2010 г., което несъмнено е източник на съществени притеснения за магистрат.
За установяване на
твърдените вреди по делото са представени амбулаторни листове и извлечение от
регистър на РЗОК. Макар да е вярно, че досъдебното производство срещу ищцата е
образувано и същата е отстранена временно от длъжност след датата на
публикуване на статията, не може да се приеме, че именно процесната статия е
причина за претърпени от нея вреди. През 2010 г., освен статиите, източник на
негативни емоции със съответните им проявления в здравословното състояние на
ищцата, срещу нея е образувано дисциплинарно производство и прокурорска
преписка, всяко от които е годно да произведе отрицателен ефект върху личния,
обществен и професионален живот на магистрат. Ето защо не може да се приеме, че
коментарите на колеги и познати, отдръпването им, съответно – промяната в
поведението на ищцата, е в резултат пряко от процесната статия. По делото
липсват доказателства за причината за възникването на първоначалните здравословни
оплаквания на ищцата /за смущения от невровегетативен характер/, респективно
възможността те да са свързани с отрицателни изживявания, а не е изготвяно и
експертно заключение за произхода и развитието на психичното ѝ страдание. Установените според представените
амбулаторни листове здравословни оплаквания на ищцата датират няколко месеца
след публикуването на статията. Така според амбулаторен лист от 25.06.2010 г.,
ищцата страдала от нарушения на вестибуларната функция и нарушения на съня,
имала оплаквания от рецидивиращи прояви от пристъпен световъртеж и нестабилност
при движение, както и болки в поясно-кръстната област при съпътстващ
невровегетативен синдром; осъществила нов преглед на 30.07.2010 г. – отново за
нарушение на вестибуларната функция. По основното ѝ твърдение за психическо страдание като следствие от статията,
следва да се съобрази, че за първи път то е констатирано, видно от амбулаторен
лист от 15.09.2010 г., при посещение за консултативен преглед по повод влошено
психично състояние и функциониране: след преживени значими психостресиращи
събития останала потисната, тревожно заредена, лесно дразнима; от няколко
месеца забелязано допълнително влошаване с упорито безсъние, отпадналост,
гастроинтестинален дискомфорт, редукция на тегло /повече от 5 кг през последния
месец/, консултирана и лекувана от невролог. Лекарят е установил, че е доловимо
напрегната и притеснена в контакта, фиксирана и свръхангажирана с преживяното и
актуалните оплаквания, емоционално, волево и мисловно затормозена по афективно
депресивен тип. Проведена е психотерапевтична сесия за „вентилиране“ на
психотравмените изживявания – основна диагноза рецидивиращо депресивно
разстройство, сегашен епизод – умерено тежък. На 26.10.2010 г. ищцата е
направила следващо посещение при психиатър след новопреживени психотравмиращи
събития, и тези посещения са продължили до 23.12.2010 г. По данни на
информационната база на РЗОК следващ преглед от психиатър е осъществен чак на
11.07.2012 г., от който момент неин лекар психиатър е бил разпитаният по делото
свидетел д-р Б. К.. При тези неспорни данни, съдът не дава вяра на свидетелските
показания на д-р К. относно развитието на заболяването на ищцата за 2010 г.,
включително че депресивната симптоматика е разгъната като следствие от преживяна
тежка психотравмена ситуация от служебно естество във връзка със серия от
публикации във вестник „Ние“, доколкото и сам свидетелят сочи, че депресивният
епизод е констатиран от негов колега /наблюдението му не е непосредствено/, а
твърдението, че имал впечатления от състоянието на ищцата от периода
непосредствено след излизане на статията, противоречат на представените
документи от РЗОК, от които е видно, че първият преглед при него е осъществен
на 11.07.2012 г. Посоченото от свидетеля, че е констатирал съответните болестни
признаци у ищцата в качеството си на член на ЛКК не се подкрепя от представени
по делото доказателства.
От съвкупната преценка
на установените обстоятелства не може да се направи еднозначен извод за
причината за настъпилото у ищцата психично страдание, следователно не се
установява предпоставката за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД вредоносният
резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата да е бил
закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното
противоправно поведение на делинквента. Предвид гореизложеното, предявеният иск
по чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу ЕТ „Ние-С.-В.С.” е следвало да бъде отхвърлен
като неоснователен /в същия смисъл е и
Решение № 33/08.05.2020 г. по гр.д. № 2885/2017 г. на ВКС/.
По иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД против ответника
В.Е.С.:
По делото е
представена разпечатка от интернет страницата на вестник „Ние“, както и брой 16
от 18-21 февруари 2010 г. на същия вестник, в които е отразено, че
редактор-стопанин на вестника е В.С.. В тази връзка настоящият съдебен състав
приема, че към датата на публикуване на
процесната статия главен редактор на вестник „Ние” е бил именно ответникът В.Е.С..
Без правно значение е представената служебна бележка, издадена от М. С.
– временно управляващ ЕТ „Ние-С.-В.С.”,
в която е посочено, че В.Е.С. не е изпълнявал никога длъжност „главен редактор“
към фирмата по трудов или граждански договор, тъй като същата представлява
частен свидетелстващ документ, обективиращ
изгодни за издателя си факти, като не разполага с материална доказателствена
сила относно отразеното в него. Той притежава само формална доказателствена
сила за обстоятелството, че съдържа удостоверително изявление, направено от
субекта, сочен като негов издател.
Съгласно константната
практика на ВКС по чл. 290 ГПК /напр. Решение № 147 от 18.03.11 г. по гр. дело
№ 1640/10 г. на ВКС, IV г. о./ отговорност за вреди от лично поведение се носи
тогава, когато това поведение е противоправно, виновно и когато в причинна
връзка от него са произлезли вредите, чието обезщетяване се претендира.
Отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили при и по повод
извършване на определена работа, носи този, който е възложил извършването на
работата. Поначало главният редактор на едно печатно издание не е работодател
на журналистите в изданието. Той не е възложител на тяхната работа, тази работа
се възлага от лицето, което се явява издател. Затова главният редактор на
изданието не може да бъде държан отговорен за изнесената от журналиста информация
на основание чл. 49 ЗЗД, такава отговорност носи издателят. Главният редактор
може да отговаря само за собственото си виновно и противоправно поведение – т.
е. доколкото в конкретния случай е установено, че разпространяването на
клеветническа информация се дължи на негови, а не на автора на статията,
действия. Такъв например би бил случаят, в който против волята на автора на
статията главният редактор внесе в съдържанието ѝ злепоставяща определени
субекти информация, защото в този случай разпространител на тази информация /въпреки
формалното авторство на статията/ би се явил главният редактор, а не
журналистът. Такъв би бил и случаят, в който въпреки съзнанието за невярност на
информацията в статията, главният редактор разпореди публикуването ѝ. Но
за изготвен от друго лице материал, който е публикуван без намеса и който
съдържа клеветническа информация, главният редактор на изданието не отговаря
нито по реда на чл. 45, ал. 1, нито по реда на чл. 49 от ЗЗД.
В конкретния случай статията
има автор - М. А., като не са
ангажирани доказателства, че лично ответникът В.Е.С. е внесъл в съдържанието на статията злепоставяща
информация или въпреки съзнанието за невярност на информацията в статията, е
разпореди публикуването ѝ. По делото не
е установено лично противоправно поведение на ответника В.Е.С. в качеството му
на главен редактор, поради което не са налице предпоставките на чл. 45, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността му.
По иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД против
ответника К.Б.К.:
В исковата молба се излагат твърдения, че ответникът К.К. е предоставил
на печатното издание нотариално заверени декларации, съдържащи злепоставяща за
ищцата невярна информация, които са публикувани в процесния брой на вестник
„Ние“, от което деяние на ответника ищцата е претърпяла неимуществени вреди.
По делото е безспорно установено, че подписът
върху първата публикувана във вестник „Ние” декларация е нотариално заверен на
11.02.2010 г. от нотариус Т. А., с район на действие Районен съд – Видин, рег.
№ 162 на НК.
Основателно е възражението на въззивницата ищца, наведено във въззивната
жалба, че първоинстанционният съд е приел окончателен доклад по делото, в който
е посочил, че от доказателствената тежест на ищцата отпада задължението да
докаже обстоятелството, че К. е представил двете декларации на останалите двама
ответници, след което в мотивите на решението си е приел, че от събраните по
делото доказателства не е установено по безспорен начин, че той е представил на
другите двама ответници декларацията с нарочната цел да бъде публикувана в
печатното издание, с което е допуснал процесуално нарушение. На основание чл.
266, ал. 3 ГПК при първото разглеждане на делото пред въззивния съд съдебният
състав е допуснал гласни доказателства за установяване на това обстоятелство,
като е разпитан свидетелят Е. Т. М.,
който твърди, че на 11.02.2010 г. е присъствал на разговор между ответника К. и
нотариуса, заверил подписа на една от декларациите, като двамата обсъждали
„някакви подписи“. Свидетелят посочва, че впоследствие възприел, че след като К.
излязъл от кантората, се приближил до С. и му предал листовете, които носел при
нотариуса. Настоящата съдебна инстанция приема, че доказателствената стойност
на така дадените от свидетеля /близък и съсед на семейството на ищцата/
показания – арг. чл. 172 ГПК, е разколебана, тъй като те не се потвърждават от
останалите събрани по делото доказателства. Същите са дадени при значителната отдалеченост
във времето между възникването на събитието и неговото възпроизвеждане от
свидетеля. Само установените в процеса на доказване
по несъмнен начин правнорелевантни обстоятелства в гражданския процес се считат
за осъществени в обективната действителност, като постановеният съдебен акт не
може да се основава на житейски предположения, каквато всъщност е констатацията на свидетеля, че предадените от
ответника К. на ответника С. листове представляват именно процесните
декларации, публикувани в бр. 16 на вестник „Ние”. Това заключение на свидетеля
се разколебава и от факта, че втората декларация е нотариално заверена от
нотариус с район на действие Софийски районен съд на по-късна дата – 15.02.2010
г. От субективните възприятия на свидетеля М., изложени пред съда, не може по
несъмнен начин да се установи и правнорелевантното обстоятелство, че ответникът
К. е предоставил нотариално заверените декларации на печатното издание именно с
цел публикуването им в него. Предвид гореизложеното, настоящата съдебна
инстанция не приема показанията на свидетеля М. за достоверни и въз основа на
тях не може да формира вътрешното си убеждение /арг. чл. 12 ГПК, във вр. с чл.
235, ал. 2 ГПК/ при постановяване на своя краен съдебен акт.
Необосновано се явява
възражението на въззивницата-ищца, че една от декларациите е заверена нотариално на 11.02.2010 г., т.е. 7
дни преди датата на публикуване на статията във вестник „Ние“, като това е
доказателство за целта на К. декларацията да бъде публикувана във вестника. Това
обстоятелство също представлява предположение. По делото действително са
ангажирани доказателства за наличие на влошени взаимоотношения между ищцата и
ответника К. в периода на публикуване на материала във вестник „Ние”, но от тях
също не може да се направи извод, че целта на ответника К. при подписването и
заверяването на декларациите е била те да бъдат публикувани в медията, както и
че с поведението си е допринесъл за публикуването им в процесния брой на
вестник „Ние“.
Противоправността
като обективен юридически факт, включен във фактическия състав, обуславящ
отговорността за непозволено увреждане, представлява по своето правно естество
несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети
правила за поведение и фактическо осъщественото от дееца. Именно на ищцата е
принадлежало процесуалното задължение /доказателствената тежест/ за
установяване чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма на
чл. 154, ал. 1 ГПК, противоправността на вредоносното поведение на ответника К.
при публикуване на процесната статия. В настоящия казус ищцата не доказа по
безспорен, несъмнен начин, че твърдените вредоносни последици са резултат от противоправно
действие ответника К..
Тъй
като не е установен по несъмнен начин един от правопораждащите юридически факти
– твърдяното противоправно деяние, съдът не следва да изследва дали са доказани
и останалите материални предпоставки, обуславящи възникването на твърдяната
отговорност за неимуществени вреди.
Тъй
като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, не съвпада изцяло
с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, въззивната жалба на
въззивниците-ответници ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. следва да бъде уважена, а
първоинстанционното решение – отменено в частта, в която исковете с правно
основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 и чл. 45 ЗЗД против ЕТ „Ние-С.-В.С.”
и В.Е.С. са уважени за сумата от 7 000,00 лв., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 18.02.2010 г. до окончателното изплащане на
главницата, в частта, в която ищцата А.Б.Р.
е осъдена да заплати на ответниците ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. по 233,00 лв. –
деловодни разноски, а на ответника К.Б.К. сумата от 333,33 лв. – деловодни
разноски, в частта, в която ответниците ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. са осъдени да
заплатят на адв. Н.Г. по 193,67 лв., представляващи адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2 ЗА, както и в частта, в която решението е изменено в частта за
разноските с Определение № 126/14.01.2016 г., постановено по гр. дело №
1268/2015 г., като ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. са осъдени да заплатят солидарно
на ищцата сумата от 301,00 лв., представляваща деловодни разноски. Вместо това
следва да бъде постановено ново решение, с което исковете с правно основание
чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 45, ал. 1 ЗЗД против ЕТ „Ние-С.-В.С.”
и В.Е.С. бъдат отхвърлени за сумата от 7 000,00 лв. /предявени като
частични за 10 000,00 лв. от 20 000,00 лв./, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 18.02.2010 г. до окончателното изплащане на
главницата.
В останалата част, в която
исковете с правно
основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД и чл. 45, ал. 1 ЗЗД против ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С., ЕГН: **********, са отхвърлени до пълния им
претендиран размер /10 000,00 лв. от глобалната сума 20 000,00 лв./, както
и искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД против ответника К.Б.К., е отхвърлен
изцяло, решението на Районен съд – Враца следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на ответниците се дължат разноски
за всички съдебни инстанции при доказване
на извършването им. Ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. направените
от тях разноски за държавни такси за въззивно обжалване на първоинстнационния
съдебен акт в размер на 140,00 лв. и за касационното обжалване на акта на
въззивната инстанция при първото разглеждане на делото от нея в размер на
200,00 лв.
Настоящият съдебен
състав намира, че сторените разноски за адвокатски хонорар от ответниците са
доказани само за първото разглеждане на делото пред въззивната инстанция.
Представените пред първоинстанционния съд договори за правна защита и
съдействие не са подписани нито от адвоката, нито от клиента. Съгласно мотивите
на т. 1 на Тълкувателно решение № 6/2012 от 6 ноември 2013 г. по т.д. № 6/2012
г. на ОСГТК на ВКС договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и
адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че
разноските са заплатени, така и че само са договорени. В договора за правна
помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин –
например по банков път. В случаите, при които е договорено заплащане по банкова
сметка, ***о със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането.
Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая представените
неподписани договори не могат да служат като разписка за отразените в тях като
заплатени суми. Освен това, в договорите за правна защита и съдействие на
ответниците ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С.
не е посочен начина на плащане на сумите по тях, а в договора за правна
защита и съдействие на ответника К.Б.К. е отразено, че сумата по него е заплатена
по банкова сметка, ***, удостоверяващ плащането. В договора за правна защита и
съдействие на ответниците ЕТ „Ние-С.-В.С.”
и В.Е.С. пред ВКС също е отразено, че сумата по него е заплатена по банкова
сметка, ***, удостоверяващ плащането. Пред настоящата инстанция липсва
представен договор за правна защита и съдействие.
За първото разглеждане
на делото пред въззивната инстанция в представените договори за правна защита и
съдействие е отразено, че дължимите суми за адвокатска защита за ответниците ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. в размер на 600,00
лв., а за ответника К.Б.К. – в размер на 500,00 лв., са заплатени в брой, а договорите
са подписани от двете страни, при което съдът намира, че ищцата следва да бъде
осъдена да заплати само тези разноски за адвокатско възнаграждение на
ответниците.
Така мотивиран,
Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 917/23.11.2015 г., постановено по гр. дело № 1268/2015 г. по
описа на Районен съд – Враца, В ЧАСТТА,
в която предявените от А.Б.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***, исковете с правно
основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 45, ал. 1 ЗЗД против ЕТ
„Ние-С.-В.С.”, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
представлявано от В.Е.С., и В.Е.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, са уважени
за сумата от 7 000,00 лв., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 18.02.2010 г. до окончателното изплащане на главницата, в частта, в която ищцата А.Б.Р. е осъдена да
заплати на ответниците ЕТ
„Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. по 233,00 лв. – деловодни разноски, а на ответника К.Б.К.
сумата от 333,33 лв. – деловодни разноски, в
частта, в която ответниците ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. са осъдени да заплатят на
адв. Н.Г. по 193,67 лв., представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38,
ал. 2 ЗА, както и в частта, в която решението е изменено в частта за разноските
с Определение № 126/14.01.2016 г., постановено по гр. дело № 1268/2015 г., като
ЕТ „Ние-С.-В.С.” и В.Е.С. са осъдени да заплатят солидарно на ищцата сумата от
301,00 лв., представляваща деловодни разноски, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.Б.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***,
исковете с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 45, ал.
1 ЗЗД, против ЕТ „Ние-С.-В.С.”, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр. ***, представлявано от В.Е.С., и В.Е.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, за
сумата от 7 000,00 лв. /предявени като частични за 10 000,00 лв. от
20 000,00 лв./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
18.02.2010 г. до окончателното изплащане на главницата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А.Б.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***,
да заплати на ЕТ „Ние-С.-В.С.”, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр. ***, представлявано от В.Е.С., и В.Е.С., ЕГН: **********, с адрес: ***,
сумата от 940,00 лв. – съдебни
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А.Б.Р., ЕГН: **********, с адрес: ***,
да заплати на К.Б.К., ЕГН: **********,
с адрес: ***, сумата от 500,00
лв. – съдебни разноски.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 917/23.11.2015 г., постановено по гр. дело
№ 1268/2015 г. по описа на Районен съд – Враца в останалата обжалвана част.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.