Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 04.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 1549 по
описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 488556 от 14.09.2018 г., постановено по гр.
д. № 86053/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 157 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Б.А.Д., ЕГН **********
и Д.В.Д., ЕГН **********,***, дължат солидарно на „П.и.б.” АД, ЕИК*******, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ сумата от
677.43 евро - главница по договор за кредит, сключен на 18.08.2011 г., дължима
за периода от 16.02.2012 г. до 16.08.2014 г. като е отхвърлен иска за сумата
над 677.83 евро до пълния предявен размер от 745.41 евро и за периода
16.10.2011 г, - 16.01.2012 г.; на основание чл.430, ал.2 от ТЗ сумата от 11.95
евро – възнаградителна лихва за периода 24.01.2014 г. – 16.08.2014 г. и на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата 133.05 евро – лихва за забава върху
главниците за периода 24.01.2014 г. – 24.01.2017 г., за които суми по ч.гр.д.№
4867/2017 г. по описа на СРС, 157 състав е издадена заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ. С решението са осъдени Б.А.Д. и Д.В.Д. да
заплатят на „П.и.б.” АД, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 78.35 лв. –
разноски за заповедното производство и
сумата от 529.72 лв. - разноски за исковото производство. Също така с решението
е осъден ищецът „П.и.б.” АД да заплати на Б.А.Д. и Д.В.Д., на основание чл.78,
ал. 3 ГПК сумата от 53.44 лв. - разноски за исковото производство.
Срещу решението, в частта, в която са
уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от Б.А.Д. и Д.В.Д., чрез
адв. Н.Н., като са изложени съображения за неправилност и необоснованост на
решението, като същото било постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и материалния закон. Въззивникът посочва, че клаузата на чл. 4 от
договора била нищожна, тъй като лихвата нито била определена, нито била
определяема, като съдът неправилно бил приел, че лихвата била договорена като
константна и не било достатъчно, че банката не била променяла лихвата, тъй като
е следвало да бъде намалявана. Тъй като клаузата за възнаградителна лихва била
нищожна, което обстоятелство водило до нищожност на целия договор. Твърди се,
че съдът неправилно бил приел, че страната е следвало да доказва отрицателен
факт – че не е приела общите условия, като всъщност насрещната страна е
следвало да докаже описаните в нормата на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ предпоставки.
Посочва се, че тъй като съдът приел, че между страните действал погасителен
план, който се явявал част от съдържанието на договора е следвало да бъде в три
екземпляра по един за всяка страна, което не било така и водело до
недействителност на договора. Неправилно районният съд бил приел, че давността
на анюитетните вноски била 5 години, тъй като във всяка вноска имало и вземане
за лихва, която се погасявала с тригодишна давност и тези вземания били
погасени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „П.и.б.” АД, чрез юрк.
К.К.изразява становище по жалбата в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК, като счита същата за
неоснователна. Посочва, че с подписването на договора длъжниците са декларирали, че са
запознати с общите условия, които били и публикувани в интернет, като банката
била доказала предпоставките по чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ. Твърди се, че
били неоснователни твърденията в исковата молба за неопределеност и
неопределяемост на размера на договорната лихва, като се посочва, че и банката
не би могла да предостави всички екземпляри от погасителните планове, а
единствено този, който се намира в нейно държане. Пред
въззивния съд процесуалният представител на страната поддържа отговора на въззивната
жалба и претендира разноски, за което
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на Б.А.Д. и Д.В.Д. е подадена
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно
проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС, 157 състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение
на правилността и във връзка с изложените твърдения във въззивната жалба
настоящият състав намира следното:
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и
чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на сумите от 745.41 евро- главница по договор за кредит, сключен на 18.08.2011 г.,
11.95 евро – възнаградителна лихва за периода 24.01.2014 г. – 16.08.2014 г. и
133.05 евро – лихва за забава върху главниците за периода 24.01.2014 г. –
24.01.2017 г.
Производството се развива след постъпване на възражения от длъжниците против заповед за изпълнение, издадена в полза на „П.и.б.” АД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.
По делото са обявени за безспорни
между страните обстоятелствата, че на 18.08.2011 г. между ищеца и ответниците е
бил сключен договор за кредит със съдържанието посочено в исковата молба, по
силата на който ищецът е предоставил на ответниците сумата от 770 евро. Като не
е спорно и между страните обстоятелството, че лихвения процент не е бил изменян
по време на действието на договора.
Посочените обстоятелства се
установяват и от представения договор № 000LD-R-007584/18.08.2011 г. за банков кредит сключен на 18.08.2011 г. между
„П.и.б.” АД и Б.А.Д. и Д.В.Д., по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателите сумата от 770 евро по разплащателна сметка с титуляр Д.В.Д.
за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта, като
крайният срок за погасяване на кредита е 16.08.2014 г. Съгласно чл. 4 от
договора е предвидено, че за ползвания кредит кредитополучателите заплащат на
банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за евро,
увеличен с надбавката от 8.51 пункта, като към датата на сключване на договора
БЛП на банката за евро бил в размер на 7.99 %. В договора е посочено, че се
сключва при условията на чл. 298, ал. 1, т. 1 от ТЗ, като с подписването на
договора кредитополучателите декларирали, че са им предоставени и са запознати
с общите условия на банката за кредити на физически лица и приемат прилагането
им при уреждането на отношенията между тях и банката във връзка със сключване и
изпълнението на настоящия договор. В договора е посочено, че се съставя в два
еднообразни екземпляра, по един за всяка от страните.
Представен е и погасителен план към
договор № 000LD-R-007584/18.08.2011
г., който е посочен като приложение №
1 и е подписан от двамата кредитополучатели и съгласно, който кредитът следва
да се погаси на 36 равни месечни вноски.
Представени са и Общи условия на „П.и.б.”
АД за кредити на физически лица в сила от 28.07.2010 г. и Общи условия на „П.и.б.”
АД за кредити на физически лица в сила от 17.08.2016 г.
По делото е приета и
съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав
кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че по разплащателната сметка с титуляр Д.В.Д. на
09.09.2011 г. по сметката била постъпила сума в размер на 770 евро с основание
„Усвояване на кредит. Кредит № 000LD-R-007584 на Б.А.Д.“. Вещото
лице посочва, че неплатените задължени по договора за кредит били: главница в
размер на 745.41 евро, представляващи просрочена главница по 35 броя месечни
вноски с настъпил падеж, за периода 16.10.2011 г. и 16.08.2014 г. вкл., 200.58
евро, представляващи неплатена възнаградителна лихва по 35 броя месечни вноски
с настъпил падеж, за периода 16.10.2011 г. и 16.08.2014 г. вкл., 758.17 евро, представляваща наказателна лихва изчислена върху просрочени
и неплатени вноски за главница по 35 броя месечни вноски с настъпил падеж, за
периода 16.10.2011 г. – 25.01.2017 г. Вещото лице е посочило, че нямало промяна
в размера на ГЛП по процесния договор за кредит, като прилагания лихвен процент
за възнаградителна лихва от 16.5 % е в размер посочен в договора към датата на
сключването му.
Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с този договор банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна
характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален
и формален, при който целта, в случай, че такава е уговорена, за която се
отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В
изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква
задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по
посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за
усвояване на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки
/чл. 305 ТЗ/, при безкасово плащане,
релевантно за завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя
със съответната сума по кредита, или чрез изплащане в наличност сумата на задължението
на кредитора.
Неоснователно се явява твърдението във
въззивната жалба, че клаузата в чл. 4 от договора била нищожна, тъй като лихвата
нито била определена, нито била определяема, като съдът неправилно бил приел,
че лихвата била договорена като константна и не било достатъчно, че банката не
била променяла лихвата, тъй като същата е следвало да бъде намалявана. В случая
не могат да бъдат споделени твърденията за липсата на яснота по отношение на
определяне размера на лихвата, тъй като не било ясно критериите за увеличаване
и намаляване на лихвения процент. След анализ на описаните разпоредби от
договора за кредит съд намира, че страните са уговорили базовия лихвен индекс
като променлив компонент от годишния лихвен процент. Съгласно чл. 4 от договора
е предвидено, че за ползвания кредит кредитополучателите заплащат на банката
годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с
надбавката от 8.51 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП на
банката за евро бил в размер на 7.99 %. По делото не е спорно, а и от приетата
съдебно-счетоводна експертиза нямало
промяна в размера на ГЛП по процесния договор за кредит, като прилагания лихвен
процент за възнаградителна лихва от 16.5 % е в размер посочен в договора към
датата на сключването му. Следователно, през процесния период банката не е
увеличавала първоначално определената лихва, като са запазени нивата така,
както са посочени в погасителния план по договора за кредит, т. е. първоначално
договорените. Въззивният съд намира, че за ответниците не е налице правен
интерес от търсената чрез възражението защита. В случая е видно, че
погасителния план е индивидуално договорен, в който са обективирани и
вземанията по отношение на дължимата лихва, като съгласно съдебно-счетоводната експертиза
размерът на вноските не е бил променян по време на действие на договора. На
следващо място дори съдът да се произнесе по възраженията и да прогласи в
мотивите на решението оспорената клауза за неравноправна и нищожна, това няма
да доведе до различен краен извод. Съдът не може да допълни неравноправни
клаузи в договора, да замести волята на страните и да добави съдържание,
каквото той няма. Изменение на договорното съдържание от съда е допустимо само
в изрично предвидените в закона хипотези – чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ,
които в случая не са налице. След като банката в рамките на процесния период,
който е предмет на разглеждане в настоящото производство, не е прилагала размер
на лихвата различна от първоначално договорения, изводът дали тази клауза от
договора е неравноправна и нищожна, няма значение за изхода по делото. С оглед
на изложеното по-горе въззивният съд намира, че ответниците дължат възнаградителна
лихва в размер на 16.5 %, тъй като това е уговореният размер между страните в
договора за банков кредит. Доколкото разпоредбата на чл. 4 от процесния договор
за кредит не се явява нищожна твърденията във въззивната жалба, че това водело
до нищожност на целия договор за кредит се явяват неоснователни.
Неоснователни са оплакванията във въззивната
жалба по отношение на обстоятелството, че не следвало ответниците да
установяват, че не са приели общите условия. На първо място с оглед предмета на
спора това оплакване се явява неотносимо. На следващо място следва да бъде
посочено, че в процесния договор за кредит от страна на ответниците изрично е
посочено, че същият се сключва при условията на чл. 298, ал. 1, т. 1 от ТЗ,
като с подписването на договора кредитополучателите декларирали, че са им
предоставени и са запознати с общите условия на банката за кредити на физически
лица и приемат прилагането им при уреждането на отношенията между тях и банката
във връзка със сключване и изпълнението на настоящия договор. Така декларираното обстоятелство представлява по своя характер признание
на неизгоден за страната факт, който се цени от настоящият състав по реда на
чл. 175 от ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд приема, че то
отговаря на истината. Още повече, че ответниците не са ангажирали никакви доказателства, нито са направили доказателствени
искания в тази насока.
Неоснователно се явява оплакването във
въззивната жалба и по отношение на недействителност на договора, както и на
погасителния план, тъй като не било доказано подписването на същия в
необходимия брой екземпляри. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът
за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В случая в договора
подписан от ответниците изрично е посочено, че се съставя в два еднообразни
екземпляра, по един за всяка от страните, като доколкото по делото не са
ангажирани доказателства в обратния смисъл следва да бъде прието, че процесния
договор заедно с погасителния план, който се явява приложение № 1 към договора
е подписан в предвидения от ЗПК брой екземпляри.
Неоснователно се явява и възражението
във въззивната жалба, че неправилно било прието, че давността на анюитетните
вноски била 5 години, тъй като във всяка вноска имало и вземане за лихва, която
се погасявала с тригодишна давност, поради което били погасени по давност
вземанията за лихви. Следва да бъде посочено, че претенцията на ищеца за
договорна възнаградителна лихва е в размер на 11.95 евро –за периода 24.01.2014
г. – 16.08.2014 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било
подадено на 25.01.2017 г., от която дата съгласно разпоредбата на чл. 422, ал.
1 от ГПК искът се смята за предявен, т.е. ищецът не претендира вземане за
възнаградителна лихва като част от анюитетната вноска за период по-голям от три
години преди предявяването на исковата молба, поради което се явява
безпредметно обсъждането на доводите на въззивниците в тази насока.
По изложените съображения въззивният
съд намира, че по делото е доказано наличието на правоотношение по процесния
договор за кредит и качеството кредитополучатели по същия на въззивниците.
Между страните не се спори, че банката е изпълнила задължението си да
предостави уговорения кредит, като в тежест на ответниците е да докажат, че
който и да е от тях е погасил задълженията по договора, тъй като те отговарят
при условията на солидарност. Не се доказва, а и не се твърди задълженията по
договора да са били погасени. С оглед на изложеното претенциите на ищеца за
заплащане на главница в размер на 677.43 евро дължима за периода от 16.02.2012
г. до 16.08.2014 г., възнаградителна лихва в размер на 11.95 евро за периода
24.01.2014 г. – 16.08.2014 г., както и на лихва за забава върху главниците в
размер на 133.05 евро –за периода 24.01.2014 г. – 24.01.2017 г. се явяват
основателни, като техният размер е установен от заключението на приетата и
неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.
Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно.
При този изход на спора на въззивниците не се дължат разноски, поради което направеното искане за присъждането на такива следва да се остави без уважение. На въззиваемата страна с оглед неоснователност на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 488556 от 14.09.2018 г., постановено по гр. д. № 86053/2017 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 157
състав в обжалвана част.
ОСЪЖДА Б.А.Д., ЕГН ********** и Д.В.Д., ЕГН **********,*** да заплатят на „П.и.б.” АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв. съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.