Р Е Ш
Е Н И Е
№ 734 01.03.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ІХ граждански състав, в публично заседание на двадесети февруари две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Павлина Попова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело №
11612 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по искова молба от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********,
против С.А.З., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на ответника, че същия дължи на ищеца
сумите, за които е издадена Заповед № 5106/02.06.2017 г. за изпълнение по чл.
410 ГПК в производство по ч.гр.д. № 8069/2017 г. по описа на ПРС, ІV
гр.с..
В исковата молба се твърди, че ищецът има качеството
на енергийно предприятие по смисъла на чл. 126, ал. 1 и чл. 129 от Закона за
енергетиката и притежава лицензия за производство и пренос на топлинна енергия,
която доставял в абонатните станции на сградите за отопление и горещо
водоснабдяване. Ответникът като собственик на топлоснабден имот, находящ се в
гр. П., ж.к. Т., бл. **, вх. *, ет. *, ап. **, имал качеството на потребител на
топлинна енергия, а като такъв бил длъжен да заплаща месечно дължимите суми за
доставената топлинна енергия, както и за услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, съгласно чл. 34 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди. При неизпълнение на задължението си в срок, дължал
обезщетение за забава в размер на законната лихва.
В изпълнение на задълженията си, топлопреносното
предприятие, доставило до сградата, а търговецът, извършващ дялово
разпределение на топлинна енергия е разпределил за имота на ответника в
качеството му на собственик на топлоснабден имот и потребител, топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинна енергия за отопление, на
обща стойност 226.73 лева през периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2016 г., която
ответникът не заплатил. Твърди се, че дължимите суми за процесния период са за
доставена и разпределена в пълно съответствие с изискванията на ЗЕ и по –
специално с Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ бр. 37 от 24.04.2007 г.). Предвид забавата в плащането, се
дължал и сумата от 41.45 лева -
обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за
периода 02.01.2015 г. – 31.05.2017 г. Ответникът не бил изпълнил задълженията
си да погаси горните суми, поради което срещу него било депозирано заявление за
издаване на заповед за изпълнение. По образуваното заповедно производство по
частно гр. дело № 8069/2017 г. на ПРС, ІV гр. с-в, длъжникът в срока по чл.
414, ал.2 ГПК подал възражение за недължимост на вземанията, поради което в
едномесечния срок по чл. 422 ГПК ищецът предявил настоящите установителни
искове. Моли се претенциите да бъдат уважени. Претендират се законна лихва
върху главницата, считано от подаване на заявлението – 01.06.2017 г. до
окончателното й погасяване, както и разноските за настоящото и заповедното
производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът С.А.З., е
депозирал писмен отговор на исковата молба, с която оспорва предявените искове,
като недопустими, в условията на евентуалност – като неоснователни.
На първо място, ответникът оспорва
предявените искове като недопустими. В тази връзка оспорва съществуването на
облигационно правоотношение между страните, въз основа на което ищцовото
дружество претендира заплащане на процесните суми. Твърди се, че не е в
договорни отношения с ищеца, тъй като доставката на ТЕ в сгради под режим на
етажна собственост представлява услуга, която се ползва от самата етажна собственост.
Излага, че макар етажната собственост да не е персонифицирана, за отношенията в
енергетиката, последната се явява самостоятелен потребител на услугата
„доставка на централно отопление“, като при доставката на централно отопление в
сградите под режим на етажна собственост, искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите
части, поради което потребител на услугата е цялата етажна собственост. Затова
счита, че страна в правоотношението по доставка на ТЕ в сградата, в която се
намира процесния имот, е етажната собственост, поради което и ответникът не е
материалноправно легитимиран да отговаря за доставената в сградата в режим на
етажна собственост ТЕ, съответно предявения срещу него иск бил недопустим.
На следващо място, оспорва предявените искове
като неоснователни по основание и размер. Излага, че липсват доказателства за
реалното ползване и потребяване на топлинна енергия. Оспорва представените от
ищеца препис – извлечение от сметка за задължения за консумирана топлинна
енергия в имота му и Справка за доставена ТЕ по количество и стойност, като
твърди, че посочените в тях суми не съответстват на реално дължимите.
Твърди, че ответникът е заявил и
уведомил ищеца, че не желае да ползва неговите услуги, съответно, че не желае
да му бъде доставяна ТЕ, вкл. е уведомил ищеца, че не желае да му бъде
доставяна ТЕ, отдавана от сградна инсталация със заявление с вх. № ********/25.11.2014
г., за което е получил отговор на ЕВН с изх. № ********-1/09.12.2014г.. Освен
това твърди, че всички отоплителни тела в недвижимия му имот са демонтирани,
вкл. и щранг-лирата, поради което и не потребява ТЕ за отопление и БГВ.
Позовава се на разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗЗП (в редакцията към ДВ, бр.
18/01.03.2011 г.), според която доставката на стоки на потребителя срещу
заплащане без изрично и предварително искане от негова страна е забранено, а
съгласно ал. 2 на същата разпоредба, когато потребителят получи стока, за което
не е направил изрично и предварително искане, той не е длъжен да възстанови
стоката и не дължи заплащането й на този, който я е изпратил. Освен това,
счита, че издаването от ищеца на фактури за заплащане на непоискана от
ответника ТЕ, представлява нелоялна търговска практика, която е забранена от
закона. (чл.68в ЗЗП), тъй като изрично е заявил, че не желае да му бъде
доставяна ТЕ, т.е. доставената от ищеца ТЕ е непоискана, но въпреки това,
търговецът е издал фактури за доставена ТЕ и е изискал заплащането на
непоисканата стока.
На следващо място, оспорва годността
и изправността на топломера в процесната абонатна станция. В тази връзка
навежда доводи, че същият не е одобрен тип средство за измерване и не е
преминавал необходимите първоначална и последващи проверки съгласни
изискванията на Закона за измерванията, не е осъществен контрола по реда на ЗИ,
изразяващ се в одобряване на типа и първоначална и последваща проверка, поради
което извършените от него измервания не можели да се приемат за достоверни,
поради което искът бил недоказан. Сочи, че ищецът е собственик на средството за
измерване, поради което и е задължено лице по смисъла на чл. 44 ЗИ, като поради
това, че ищецът не е спазил законовите изисквания на ЗИ, не може да се ползва
от собственото си недобросъвестно поведение и да черпи права от него.
На следващо място, оспорва
правилността на начисляването и разпределянето на доставените в процесната
абонатна станция количества ТЕ от страна на топлинния счетоводител и конкретните
параметри, използвани от последния за изчисляване на доставените количества ТЕ,
съгласно „Методиката за дялово разпределение на ТЕ в сгради – етажна
собственост“ – Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредбата за топлоснабдяването.
Твърди, че топлинният счетоводител не е използвал реални показатели за
изчисляване на размера на припадащата се за разпределяне на ответника ТЕ
отдадена от сградната инсталация, а при изчисляването на този размер, е
използвал произволни величини, които са довели до грешни стойности, последните,
пренесени от ищеца във фактурите за отделните отчетни периоди от процесния
период, което се е отразило и на размера на претендираните суми за доставена
топлинна енергия.
Отделно, твърди, че част от
доставеното в процесната абонатна станция и отчетено от процесния топломер
количество ТЕ реално не е доставено на потребителите в процесната сграда, тъй
като топломерът в процесната абонатна станция не е поставен на границата на
собственост, а преди нея. Оспорва, ищецът да е отчислил правилното количество
технологични разходи на абонатната станция, съгласно чл. 58, ал. 2 от Наредбата
за топлоснабдяването.
На следващо място, излага, че договорът за
продажба на топлинна енергия е реален, поради което сметката за предоставената
енергийна услуга може да се отнася единствено и само за реално потребена
топлинна енергия. Доколкото в имота му, отоплителните тела са премахнати изцяло
и през имота му не преминавали щранг-лири, претендираното от ищеца количество
ТЕ не е реално и не е потребено в посочените размери.
На следващо място, счита, че фактурите, в
които е обективирано процесното вземане, не отразявали реалното потребление на
топлинна енергия в имота му, поради което противоречали на изискванията на
разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО на ЕП и Съвета от
05.04.2006 г. При изчисляването на
дължимите суми за потребена ТЕ за сградна инсталация не се държало сметка за
реално потребената енергия в конкретния имот, а същата се разпределяла пропорционално
на отопляемия обем на имота, т.е. фактурите за потребена ТЕ се изготвяли по
прогнозни, а не по реално отчетени данни. По този начин разпоредбите на
Наредбата за топлоснабядването противоречали на изискването на Директива
2006/32/ЕО за фактуриране на потребената топлинна енергия въз основа на
реалното енергийно потребление. В тази връзка навежда доводи, че разпоредбата
на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО не е транспонирана в българското
законодателство или не е транспонирана правилно. Затова счита, че
претендираната от ищеца сума не е дължима, тъй като не е начислена на база
действителна консумация на топлинна енергия и не е обективирана във фактури,
изготвени въз основа на реалното енергийно потребление.
Доколкото отоплителните тела в имота
на ответника са изцяло демонтирани, през същия не преминават щранг – лири,
счита че начислената му топлоенергия за отопление е неправилно разпределена
като дължима от него, поради което и не следва да я заплаща.
Оспорва се и дължимостта на
претендираната лихва за забава, тъй като същата е начислена върху прогнозно
потребена топлинна енергия. Тъй като прогнозите сметки не удостоверявали
реалният размер на доставената ТЕ, то не следва да се начислява и лихва върху
прогнозно доставена ТЕ, като едва с издаването на изравнителна сметка, ищецът
установява дали сумите по издадените фактури (за прогнозно количество)
са по – големи или по-малки от реалното
потребление на топлинна енергия. Затова счита, че преди да бъде издадена
изравнителна сметка, липсва установено ликвидно вземане в определен размер и за
определен период, поради което и искането за заплащане на лихва върху
просрочената главница било неоснователно.
Предвид изложеното, искането е да се
отхвърлят предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, след
като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна
страна, следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 8069/2017 г. по
описа на ПРС, ІV гр.с. в полза на ищцовото дружество е издадена Заповед № 5106/02.06.2017 г. за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за
следните суми за начислена топлинна енергия:
226.73 лева
– главница, представляваща стойност на топлинна
енергия, доставена в обект на потребление, находящ се в гр. П., ж.к. Т., бл. ** вх. *, ет. *, ап. **,
с ИТН *******, за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от
41.45 лева – представляваща обезщетение за забава за периода 02.01.2015 г. – 31.05.2017г., ведно със законна лихва от 01.06.2017 г., когато е подадено
заявлението, до окончателното изплащане. В срока по чл. 414 ГПК ответникът е
възразил срещу заповедта. В предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за
това е подадена настоящата искова молба.
Съдът
намира за неоснователни направените от ответника възражения за недопустимост на
производството, тъй като ответникът основава възраженията си за недопустимост на
материалноправната легитимация на ответника, а не на процесуалноправната му
легитимация. Съдържащото се в исковата молба твърдение, че топлинната енергия,
чиято стойност е предмет на предявения иск е разпределена за имота на ответника
обуславя и интересът от предявяването на иска срещу този ответник. Дали
твърдението е доказано е въпрос по спора по същество, а не по допустимост на
иска.
Ето защо,
съдът приема, че установителните искове по реда на чл.422 ГПК са допустими, тъй
като са предявени в срок, в резултат от своевременно депозирано възражение от
длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
Относно
тяхната основателност, съдът приема следното:
Представени са Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
ПЛОВДИВ“ ЕАД на потребители в гр. Пловдив, публикувани в местен ежедневник -
вестник „М.“ – П. от 24.12.2007 г. и в национален всекидневник – вестник „Н.“
от 27.12.2007 г. В чл. 3, ал. 1 от Общите условия като купувач и потребител на
топлинна енергия за битови нужди е определено физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещно право на ползване в топлоснабдена сграда.
Единственият безспорен между
страните факт е, че ответникът С.А.З.
е собственик на имот - жилище, находящ се в гр. П., ж.к. Т., бл. **, вх. *, ет.
*, ап. **.
Поради
изложеното съдът приема, че между страните по делото е възникнало валидно
правоотношение по силата на договор за продажба на топлинна енергия. Съгласно чл. 150 от Закона за
енергетиката /ЗЕ/ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от
топлопреносно предприятие на потребители се осъществява при публично известни
общи условия, като в ал. 2 е предвидено, че тези общи условия влизат в сила
след публикуването им, без да е необходимо изричното им писмено приемане от
потребителите. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия. Легална дефиниция на понятието
„потребител” е дадена в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, според която по
смисъла на този закон потребител на енергия за битови нужди е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с носител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Разпоредбата на закона е възпроизведена в Общите условия на
дружеството, обвързващи надлежно страните. Следователно за възникване на
правоотношението по покупко-продажба на топлоенергия, не е необходимо да се
сключва индивидуален писмен договор между потребителя и доставчика на услугата,
а обвързаността между страните възниква по силата на закона, поради което в случая безспорно се установява съществуването на
облигационна връзка между страните. Достатъчно
е да се установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, съответно, че
общите условия са произвели действие.
Поради
изложеното съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
В чл. 31 от Общите условия е предвидено, че
продавачът издава фактури, съдържащи информация за консумираната топлинна
енергия за всеки отделен имот, цена на услугата дялово разпределение, цена за
енергия, общата дължима сума и дължимия данък добавена стойност. Фактурата се
изпраща на всеки абонат ежемесечно. Съгласно чл. 34 ал.1 от Общите условия
потребителят е длъжен да заплаща месечните дължими суми за доставената топлинна
енергия и за услугата дялово разпределение в 30-дневен срок след изтичането на
периода, за който се отнасят. В чл. 34, ал. 2 от Общите условия е предвидено,
че потребителят – купувач на ТЕ следва да заплаща дължимата сума от
изравнителните сметки в тридесетдневен срок след издаване на дебитно известие.
Съгласно чл. 35 от Общите условия при неизпълнение в срок на задълженията по
чл. 34, ал. 1, купувачите заплащат на продавача обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата до момента на заплащането на топлинна
енергия.
По делото е представен препис –
извлечение от сметка на ответника за процесния период, в която е отразено, че
задълженията са за сградна инсталация и услуга разпределение.
Първият спорен между страните по
делото въпрос, с оглед възраженията на ответника е дали на ответника е доставено
претендираното количество и вид топлинна енергия през процесния период,
съответно дали дължи претендираните за тази енергия, суми. Въпросът произтича
от възраженията на ответника, че същият не ползва услугата „доставка на топлинна
енергия“, всички отоплителни тела са демонтирани, вкл. и щранг- лирата, както и
че е уведомил ищцовото дружество, че не желае да ползва услугите му.
Относно дължимостта на конкретните,
начислени от ищцовото дружество, суми по партидата на ответника по делото е
прието заключение на съдебно – техническата експертиза, на вещото лице инж. И.Б.
по назначената съдебно – техническа експертиза, прието като обективно,
компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че абонатната станция,
обслужваща жилищния блок в гр. П*, ж.к. Т., бл. **, вх. *, където се намира
процесния апартамент № **, е работила през целия процесен период, като е
захранвала с топлинна енергия за отопление и топла вода, включените в
съответната мрежа абонати, т.е. сградата – етажна собственост, в която се намира жилището, е
била топлоснабдявана. Вещото лице установява, че в имота на ответника отоплителните тела и щранг-лирата са
свалени и закапени изводите към тях, както и, че същият не ползва БГВ. Според вещото лице са спазени изискванията на „Методика за дялово
разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост“ – приложение
към чл. 61, ал. 1 от Наредба 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването. Вещото
лице установява, че отопляемият обем на процесния обект възлиза на 192 куб.м.
Установява също, че отоплителната инсталация в жилищната сграда, в която се
намира и жилището на ответника е от вертикален тип, като през процесния
апартамент минават вертикални щрангове, захранващи отоплителните тела на
съседни имоти.
Обстоятелството,
че абонатната станция, свързваща процесния имот, е работила и подавала
топлоенергия, се доказа пълно и главно от техническата експертиза, която съдът
изцяло кредитира като обективно изготвена. В тази насока съдът намира за
неоснователно възражението на ответника, че не дължи начислените му суми, тъй
като отоплителните тела са били свалени, а инсталацията за БГВ – прекъсната.
Действително,
макар и от заключението на съдебно – техническата експертиза да се установява,
че отоплителните тела в жилището на ответника да са били свалени, а
инсталацията за БГВ да е била прекъсната. Независимо от това, купувачът е в
сграда – етажна собственост, дори и в случаите на спряно топлоподаване към
отоплителните тела в имотите, остава потребител на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата –
чл. 11, ал. 5 от Общите условия. В същия смисъл е и Тълкувателно решение №
2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ВКС, ОСГК.
С оглед изложеното, съдът не споделя
възраженията на ответника за неправилност на начислените количества топлинна
енергия за имота. Установи
се, че абонатната станция е функционирала, а топломерът е монтиран според
изискванията за монтаж на подобни уреди и е в границата на собствеността, като
са спазени изискванията на чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ – последната спирателна
арматура преди разпределителната мрежа на сградните инсталации.
От приетите по делото писмени доказателства /л.77-90/,
се установява, че общият топломер на абонатната станция на процесния отопляем
имот през процесния период е бил подменян два пъти с фабрично нови топломери,
както и, че същият е метерологично годен, според представеното Свидетелство за
проверка на СТИ и е валиден до 30.01.2017 г..
Съдът намира за неоснователно поддържаното от
ответника оспорване правилността на начисляването и разпределянето на
доставените в процесната абонатна станция количества топлоенергия от страна на
топлинния счетоводител и конкретните параметри, използвани за изчисляване на
доставените количества топлоенергия. Тези твърдения се опровергават от приетото
по делото и неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза, според
чието заключение дяловото разпределение е извършвано коректно, с оглед изискванията
на Методиката за дяловото разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна
собственост, както и, че ищецът правилно е изчислил, с оглед формулата по т.
6.1.1 от Методиката размерът на топлоенергията, отдадена от сградната
инсталация за процесния период. Въз основа на същата експертиза се установява
също, че стойностите на използваните от топлинния счетоводител при изчисляване
по формулата по т.6.1.1. от Методиката величини съответстват на реалните
такива. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника,
че при изчисляване размера на припадащата се част топлинна енергия за сградна
инсталация, ищцовото дружество е използвало произволни величини, довели до
грешни стойности. Според приетото заключение на съдебно – техническата
експертиза отдадената топлоенергия от сградна инсталация се изчислявала
ежемесечно и е функция на подадената обща топлинна енергия, броя на работните
дни, вида на СЕС и др., като топлинната енергия се определя по формула на база
15 %, заделена от общата проектна мощност на СЕС, от 01.06.2014 г. действително
инсталираната мощност на отоплителните тела в СЕС за отчетния период,
денградусите и разликата между средната сградна и външна температура през
периода. Крайният извод от заключението е, че дяловото разпределение за
процесния период е извършено коректно с оглед изискването на Методиката. Съдът
намира, че този краен извод относно релевантните за спора обстоятелства, не се
променя от постъпилата по делото справка /л.137/ от НИМХ – БАН за средна
месечна температура на въздуха и средна месечна температура на почвата, за
района на гр. Пловдив, за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2016 г.,
пресметнати по данни от синоптична станция Пловдив – Т., както и такива от
автоматична станция на бул. Р* в гр. Пловдив. Действително, от представената
справка, се установява, че съществуват разлики в средномесечните температури,
измерени в съответните дни през периода в различните метереологични станции,
като тези от станцията на бул. Р* са по-високи от температурите, измерени от
станция Т.. Според съда, тези различия не могат да променят извода за
коректност на данните, съответно за изчисленията по формулата, съдържаща се в
т. 6.1.1. от Методиката за разпределеното количество топлинна енергия за
процесния период и процесния имот, поради следното:
Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия
в сгради – етажна собственост, въз основа на която се извършва изчисление на
количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация – т.6.1.1 се
използва единствено понятието „външна изчислителна температура, градус Целзий
за населеното място“, което означава, че всяка външна температура, изчислена в
която и да точка на населеното място може да бъде използвана в тази формула. В
този случай, не се спори, че при изчисленията на отдадената от сградната
инсталация топлинна енергия през процесния период са използвани температурите,
измерени за населеното място (гр. Пловдив), като това са данни от станцията на
бул. Р*. Следователно при тези изчисления са спазени изискванията на
Методиката, така, както е установило и вещото лице. Дори да се вземе предвид
обстоятелството, установено от справката на НИМХ – БАН, че данните от
синоптична станция Пловдив – Т., са представителни за гр. Пловдив, то
обстоятелството, че не тези данни са били използвани при изчисляване на
топлинната енергия в процесния случай не само не увреждат, но и
облагодетелстват ответника. Този извод следва от факта, че използваните от
ищеца средни температури за процесния период по данни на автоматична станция –
бул. Р* са по-високи от температурите за същия период по данни на синоптична
станция – Т.. Следователно, изчислено по описаната по – горе формула е
обусловило по-ниски стойности на подаваната за периода топлоенергия. Този извод
се подкрепя и от допълнителното заключение на съдебно – техническата
експертиза.
Съдът намира и за неоснователни възраженията на
ответника, че начинът, по който е отчитана и начислявана топлинната енергия, е
в противоречие с принципите, заложени в чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно ефективността на
крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна
на Директива 93/76/ЕИО на Съвета. Тази Директива е транспонирана в българското
законодателство и изискванията й са въведени в Закона за енергетиката /обн.ДВ
бр.107 от 09.12.2003 год., Закона за
енергийната ефективност /обн.ДВ бр.98 от 14.11.2008 год./ - § 3 от ДР на ЗЕЕ и
редица наредби, между които Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, поради което няма пряк ефект и са приложими нормите на
националното законодателство. Общото изискване по т. 1 на чл. 13 за
осигуряването на индивидуални измервателни уреди, които да отчитат реално
консумираното количество енергия, е въведено в българското законодателство в
различни разпоредби на ЗЕ, според вида на потребяваната енергия. Разпоредбите
за наличие на измервателни уреди за топлинна енергия в сгради-етажна
собственост са чл.140 ЗЕ и в чл.43 и сл. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год.
за топлоснабдяването. С оглед спецификата на тези имоти и начина на потребление
на топлинна енергия в същите, законодателят е предвидил, както монтиране на
средства за търговско измерване на количествата топлинна енергия в абонатната станция,
така и монтиране след него на индивидуални разпределители на топлинна енергия,
инсталирани върху всички отоплителни тела и/или индивидуални топломери за
имотите. По този начин е спазен и принципът, залегнал в т.2 на чл.13 от
Директива 2006/32/ЕО за изготвяне на сметките въз основа на реално енергийно
потребление. Този извод се обосновава с факта, че от абонатната станция на
сградата до индивидуалните имоти на потребителите преминават топлопроводи, от
които се отдава топлинна енергия, за която също се дължи заплащане. Доколкото
сградната инсталация е обща етажна собственост и чрез нея се затоплят не само
индивидуалните имоти, но и общите части на сградата, то всички собственици на
имоти следва да участват в разпределението на отдадената от сградната инсталация
топлинна енергия, съразмерно на отопляемите обеми на имотите, което също се
явява реално енергийно потребление.
Относно възраженията на ответника,
че последният е уведомил ищцовото дружество за нежеланието си да ползва
предоставените услуги, поради което счита, че не дължи заплащане на непоискана
доставка, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл. 139 и сл. ЗЕ е
уредена възможността за прекратяване на топлоснабдяването само при постигнато
съгласие между най-малко
две трети от собствениците в сграда в режим на ЕС /чл.153, ал.2 ЗЕ/, като отделният етажен собственик
може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата /чл.153, ал.6 ЗЕ/. Доставката на топлинна
енергия в сгради под режим на етажна собственост е регламентирана законодателно
като услуга, която се ползва от самата ЕС. ЗЕ изисква съгласие на ЕС, както за
присъединяване към топлопреносната мрежа, така и за прекратяване на доставката
на топлинна енергия. По делото няма спор, че такава е ползвана в периода в
сградата, поради което и не може да се приеме, че е налице непоискана услуга.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на
сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да
достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да
бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои
собственици и титуляри на вещни права. Потребител на услугата е цялата етажна
собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже
заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но
не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване
й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на чл.62,
ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие /в този
смисъл са задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г.
по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС./
Поради
всичко изложено, съдът намира, че ответникът дължи цената на доставената
услуга.
Изготвената от вещото лице В.Ш.
и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза като обективна, компетентно
дадена и неоспорена от страните, дава точен отговор на това как е образувана
стойността на начислените количества топлинна енергия и акцесорните вземания,
като на база изчисленията на вещото лице размерът на главницата за исковия
период възлиза на сумата от 226.73 лева, а обезщетението за забавеното й
плащане – на сумата от 41.45 лева, които суми съответстват изцяло на
претендираните вземания.
Съдът намира за неоснователно и
възражението, за недължимост на обезщетение за забава, доколкото същата е
начислена върху прогнозно потребена топлинна енергия, която не удостоверявала
реалния размер на топлинната енергия. Изискуемостта и ликвидността на
прогнозната консумация на топлинна енергия, изрично е предвидена в разпоредбата
на чл. 32, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Общите условия, според която купувачите
заплащат топлинна енергия на месечни вноски, определени за прогнозна консумация
за имотите в сградите и една изравнителна вноска.
Изложеното
дотук налага извод за основателност на предявените от ищеца искове за установяване дължимост на сумите по
издадената в негова полза заповед за изпълнение-главница и лихви в заявените
размери. Върху главницата се дължи и законната лихва, съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК от датата на подаване на заявлението - 01.06.2017 г. до окончателното й
заплащане.
Ето
защо предявените искове следва да се
уважат, като основателни и доказани.
Относно разноските:
Съгласно т. 12 от ТР №4/18.06.2014г.
на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта й относно разноските отпада.
В заповедното и в исковото производство ищецът е заплатил
държавна такса в общ размер 100 лева, която следва да се присъди изцяло в
тежест на ответника. Следва да се присъдят изцяло в тежест на ответника и
заплатени депозити за експертизи в общ размер на 220 лева. Освен това, ищецът в
заповедното производство е претендирал юрисконсултско възнаграждение в размер
от 150 лева, както и в настоящото исково производство претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева. Понастоящем е в
сила изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр.8/24.01.2017 г.), според
която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение
спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по отношение
присъждането на разноските от исковия съд, който определя и разноските, дължими
на страната за заповедното производство, без да е обвързан от констатацията на
заповедния съд в това отношение. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда
възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото – от
100 до 300 лева. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да определи
възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа.
Предвид изложеното, съдът като съобрази, че от една страна -
делото е с малък материален интерес, за вземания, произтичащи от потребителски
договор. От друга страна, извършената от юрисконсулта работа в заповедното
производство се състои в попълване на кратко бланково заявление, съответно
искова молба, по множество еднотипни заповедни и искови производства. Освен
това настоящото дело не се отличава с фактическа и/или правна сложност. Ето
защо, съдът намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да се определи и
присъди юрисконсултско възнаграждение в размер 50 лева за заповедното
производство и в размер 100 лева – за исковото производство, общо 150 лева.
Така общият размер на разноските за двете производства,
дължими в полза на ищеца, е 470 лева, от които 75 лева за заповедното
производство и 395 лева за исковото производство, който следва да бъде присъден
в тежест на ответника.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.А.З., ЕГН: **********,***, дължи на „ЕВН България
Топлофикация“ ЕАД, ЕИК *********, гр. Пловдив, ул. „Хр. Г. Данов“ № 37, сумите, както следва: сумата от 226.73 лв. /двеста двадесет и шест лева
и седемдесет и три стотинки / – главница, представляваща стойността на топлинна
енергия, доставена в обект на потребление, находящ се в гр. П., ж.к. Т., бл. **,
вх. *, ет. *, ап. **, с ИТН *******, за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2016
г. и сумата от 41.45 лв. /четиридесет
и един лева и четиридесет и пет стотинки/- обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода от 02.01.2015 г. до 31.05.2017 г., ведно със законна
лихва върху главницата, считано от 01.06.2017 г. – дата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 5106/02.06.2017
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8069/2017 г.
по описа на ПРС, ІV гр. състав.
ОСЪЖДА С.А.З., ЕГН: **********,***, да заплати на „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД, ЕИК *********, гр.
Пловдив, ул. „Хр. Г. Данов“ № 37 сумата от 470
лв. /четиристотин и седемдесет лева/
- разноски, от които сумата от 75 лева – деловодни разноски за
производството по частно гр. дело № 8069/2017 г. по описа на ПРС, ІV гр. състав и сумата от 395
лева – деловодни разноски по настоящото гр.д. № 11612 по описа за 2017 г. на
ПРС, ІХ-ти състав.
Решението
може да се обжалва пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала: П.П.