Решение по дело №14/2020 на Окръжен съд - Сливен

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 29 януари 2020 г.
Съдия: Надежда Найденова Янакиева
Дело: 20202200500014
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 10 януари 2020 г.

Съдържание на акта

 

 

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 29.01.2020 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и девети януари през двехиляди и двадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря С.В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 14 по описа за 2020  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1345/26.11.2019г. по гр.д. № 2177/19г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М.М.У. против Д.Т.Д. и Б.К.Д. иск по чл. 87 ал. 3 от ЗЗД за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, представляващ апартамент № ., вх. .в бл. ., кв. „Р.“, в гр. Сливен, сключен с н.а. № 173 от 22.09.1997г., т. Х, д. № 3310/1997г. на нотариус Е. Шидерова, срещу задължение за издръжка и гледане, в частта му, с която е прехвърлена 1/2 ид.ч. от имота на ответницата Д.Т.Д..

Въззивницата – ищца в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Заявява, че искът е насочен срещу ответницата-приобретателка на ½ част от прехвърления имот и срещу нейния съпруг, тъй като прехвърлянето е станало по време на брака и имуществото е придобило характер на СИО. Твърди, че от показанията на разпитаните свидетели се установило безспорно, че за ищцата пряко и непрекъснато се грижи нейният внук – син на другата приобретателка, както и тя самата понякога. Ответницата не е полагала системно грижи за майка си, идвала е само от време на време, а съдът едностранчиво и неправилно е ценил свидетелските показания и е приел, че тя не е имала ключ от апартамента на ищцата. Освен това е доказано, че през последните 5 години изцяло свидетелят и.и. е поел разходите за поддръжката на апартамента и за задоволяване на нуждите на баба си за храна, облекло и най-вече тези, свързани с лечението й, а първата ответница е давала крайно рядко и недостатъчно средства. Така, след като втората приобретателка – П. И. /сестра на ответницата/ е изпълнила изцяло задълженията по договора чрез своя син – свидетеля и.и., докато ответницата не е сторила това, то са налице условия за разваляне на договора по отношение на нея на основание чл. 87 ал. 3 от ЗЗД. Въззивницата развива подробни теоретични съображения относно характера, целта и спецификите на този вид договори – за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, изследва различните хипотези на пълно или частично неизпълнение, причините и последиците от това, като в обобщение заявява, че първоинстанционният съд неправилно е приел за неоснователен иска и неправилно е приложил ТР №6/12г. на ОСГК.

В заключение счита, че във всички случаи, когато нуждата на кредитора от грижи и издръжка според уговореното е останала неудовлетворена, е налице неизпълнение, което се счита за съществено и поражда правото на разваляне на целия договор. В случая установените по делото факти са, че през последните години ответницата нито лично, нито чрез другиго не е полагала ежедневни и реални грижи за ищцата, не й е осигурявала издръжка, нито е поддържала контакт с нея. Ищцата е на 91 години и страда от редица заболявания, с крайно ниска пенсия, с която не може да задоволява своите нужди, поради което ответницата е била длъжна да осигурява престацията си постоянно и в пълен обем, което тя не е сторила. Липсата на надлежно изпълнение налагала отмяната, като неправилен, на постановения съдебен акт.

Поради изложеното въззивницата моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и постанови ново, с което уважи иска и развали до размер на 1/2 ид.ч. по отношение на Д.Т.Д. и Б.К.Д. договора от 22.09.1997г., обективиран в н.а. № 173, т. Х, д. № 3310/97г., поради неизпълнение на задълженията навтората приобретателка.

Няма претенция за разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Развива подробни доводи, с които оборва всички релевирани оплаквания и излага съображения за процесулната и материална законосъобразност на атакувания акт. Твърди, че по делото  се е установило както  че тя е полагала грижи за майка си ежемесечно, с кратко прекъсване, когато сама е била в невъзможност, освен това грижи е полагал постоянно и внукът на ищцата – син на другата приобретателка, поради което е налице цялостно изпълнение на задълженията по договора спрямо ищцата, което от своя страна, съгл. ТР №6/12г. на ОСГК е достатъчно основание за отхвърляне на иска.

Моли да се потвърди атакуваното решение, претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно  призована, не се явява, за нея се явява процесуален представите – адвокат, назначен по реда на чл. 26 ал. 2 от ЗПП, който поддържа жалбата, оспорва отговора и иска отмяна на атакуваното решение и уважаване на иска така, както е предявен. Няма искания.

В с.з. въззиваеми пор. №№ 2 и 3, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и поддържа всички свои аргументи, изложени в отговора. Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноските за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба възражения са неоснователни.

При вярно и обективно формирана фактическа обстановка, настоящият казус напълно попада в приложното поле на ТР № 6 от 15.05.2012г. по т.д. № 6/2011г. на ОСГК на ВКС.

Безспорно е, че ищцата се е разпоредила със свой недвижим имот – апартамент, като е прехвърлила правото на собственост върху него на двете си дъщери – П.И. и първата ответница Д.Д., срещу задължението те да поемат лично или чрез трето лице грижата по гледането и издръжката й, като й осигурят спокоен и нормален живот, какъвто е водила до сега докато е жива, запазила е и правото си пожизнено да ползва имота. От своя страна първата приобретателка и съпругът й /с оглед създадения режим на СИО/, са учредили впоследствие безвъзмездно вещно право на ползване върху своята ½ ид.ч. от този имот на своя син – свидетеля и.и., който е заживял в имота с прехвърлителката – негова баба.

При това базово положение, в ТР 6/12 е указано, че двете приобретателки, с оглед използваната обща формулировка на престацията в процесния договор, са солидарни длъжници, тъй като от една страна – „дължимата престация по своя характер е неделима и поради това задължението на множеството длъжници по алеаторния договор е също неделимо съгласно чл. 128, ал. 1 ЗЗД“, а от друга -  „когато две или повече лица дължат еднаква престация по такъв начин, че всеки е длъжен да я изпълни, но кредиторът може да я иска от всеки длъжник, тези длъжници са солидарни длъжници.“ Поради това и с тълкувателното решение се разяснява, че в такъв случай „кредиторът може да иска изпълнението на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници, като изпълнението на един освобождава всички останали.“ Накрая е изведено заключението, че „когато на кредитора по алеаторния договор се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем от един длъжник, липсата на изпълнение от някой от другите длъжници не може да доведе до разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД - поради неговото неизпълнение.“

Приведени към конкретния случай, горните постановки намират своето пълно проявление – налице са две длъжници в условията на пасивна солидарност, като ищцата не само че не отрича, но и признава още с исковата молба и поддържа с лични изявления в хода на процеса, факта на пълно, точно и удовлетворяващо я изпълнение на договорните задължения от страна на първата приобретателка и длъжница – дъщеря й П.И., преимуществено чрез нейния син – свидетеля и.и.. Посредством гласни доказателствени средства се установява, че втората приобретателка и длъжница – ответницата Д.Д. е участвала в изпълнението рядко, неритмично, с малко лични грижи и незначителни средства. Така се установява непререкаемо единственият правнозначим факт относно основателността на иска за разваляне на договора – а именно – удовлетворяването на кредиторовия интерес, за който още чрез договора е изключена спецификата intuito personae, тоест – престацията не е обвързана с конкретната личност на престиращия. При това положение, щом едната солидарна длъжница – П.И., е изпълнила изцяло чрез трето лице, както е уговорено, поетите към кредиторката задължения, се погасяват и задълженията и на другата останала длъжница – ответницата Д.Д., тъй като е налице единна престация. Това означава, че, както разписва и цитираното ТР, „удовлетвореният кредитор няма никакви права спрямо вече освободените длъжници, а отношенията между изпълнилия и неизпълнилите длъжници ще се уредят съобразно разпоредбата на чл. 127 ЗЗД.

Тоест – вещните отношения между прехвърлителката и приобретателките и между последните две остават непроменени, а  между двете приобретателки възникват единствено облигационни отношения, които не са предмет на настоящия спор.

С оглед изложеното предявените срещу двамата ответници /поради създадения режим на СИО/ пасивно субективно съединени  искове по чл. 87 ал. 3 от ЗЗД за разваляне по отношение на тях и до размер на ½ ид.ч. на договора от 22.09.1997г., за прехвърляне право на  собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че липсват отменителни основания и жалбата следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение - потвърдено.

С оглед изхода на процеса  отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивницата  и тя следва да понесе своите както са направени и заплати общо на двамата въззиваеми такива за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                       

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 1345/26.11.2019г. по гр.д. № 2177/19г. на СлРС

 

ОСЪЖДА М.М.У. да заплати на Д.Т.Д. и Б.К.Д. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 500 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: