№ 89
гр. Бургас, 24.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на пети октомври
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно търговско дело
№ 20232001000169 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 170 от 30.05.2023 г., постановено по т.д. № 387/2022 г. по
описа на Окръжен съд – Бургас, е осъдено “Водоснабдяване и канализация”
ЕАД, ЕИК *********, да заплати на “Слънчев бряг” АД, ЕИК *********,
както следва: (1) сумата 630 000 лв. – обезщетение за ползването след
прекратен договор за наем от 08.03.2005 г. на водопроводната мрежа и
съоръженията на територията на к.к. Слънчев бряг - изток за периода
01.01.2020 г. - 31.12.2020 г. заедно със законната лихва от 04.11.2022 г. до
окончателното изплащане; (2) сумата 78 056,24 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода 16.07.2021 г. -
03.11.2022 г. и (3) сумата 66 661,83 лв. - разноски.
Недоволен от решението е останал ответникът “Водоснабдяване и
канализация” ЕАД, който го е обжалвал с въззивна жалба. Поддържа се в
жалбата, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с
материалния закон и процесуалните правила и необосновано.
Ищецът можел да претендира по реда на чл. 236, ал. 2 ЗЗД обезщетение
само за тези вещи, които са били предмет на наемния договор. Предметът на
процесния договор бил ограничен от страните по териториален признак, като
ВиК-съоръжения, находящи се извън територията на к.к. Слънчев бряг, не
били предмет на договора. Не били предмет на наемния договор и онези
вещи, които не са съществували към момента на сключването му. Неправилно
съдът присъдил обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за вещи, които са извън
1
територията на к.к. Слънчев бряг, както и за вещи, които не са съществували
към датата на сключване на договора, а именно ДМА с инвентарни №№ 3943,
2886, 2887, 3885, 5429, 3979, 204001 и 204002.
За доказване кои са вещите, предмет на договора, които наемателят е
продължил да ползва след прекратяването на договора, ищецът представил
частен писмен документ, озаглавен “Справка за ДМА”. Ответникът оспорил
този документ, а ищецът не ангажирал други доказателства, които да
преодолеят оспорването. Ето защо тази справка и експертното заключение
въз основа на нея не следвало да бъдат ценени.
Когато наемодателят претендира с иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД
обезщетение, надвишаващо размера на наемната цена, той следвало да
проведе пълно и главно доказване на размера на вредите си, както и да
докаже, че реално е имал възможност да реализира ползи в размер,
надвишаващ определената в договора наемна цена. Съдът правилно
установил, че по време на действие на договора е бил плащан средногодишен
наем в размер на 54 780 лв., но присъдил обезщетение, многократно
надвишаващо тази наемна цена. По делото нямало доказателства, че ищецът
реално е имал възможност да получи ползи в присъдения от съда размер, като
експлоатира лично или чрез трето лице процесната ВиК-мрежа.
Неправилно било присъдено на ищеца обезщетение за забава в размер
на законната лихва, тъй като не държало сметка за повдигнатото от ответника
възражение за забава на кредитора. Забавата на кредитора се доказвала от
писмени доказателства, неоспорени от ищеца: констативен протокол от
15.03.2011 г., липсата на отговор и предприети действия след получаването на
писмо от 17.03.2022 г. и становище на КЕВР. Неправилен бил изводът на
съда, че поради формираната сила на пресъдено нещо по спорове за
обезщетения за предходни периоди, възражението за забава на кредитора
било преклудирано. Забавата на кредитора не настъпвала еднократно.
Ответникът канил многократно ответника да получи обратно наетите вещи, а
ищецът многоократно отказвал. Всяка една покана се явявала ново основание
за забава на кредитора.
Окръжният съд приел, че са преклудирани заради формирана СПН
възраженията на ответника за нищожност на процесния договор. Това
разбиране било в противоречие с ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По
смисъла на това ТР единственото преклудирано със СПН възражение за
нищожност било това за противоречие с чл. 28, ал. 1 ЗПСПК, но не и
възраженията, наведени с отговора на исковата молба по настоящото дело,
защото нито един съдебен състав не ги е разглеждал и не е постановявал
отхвърлителен диспозитив.
Неправилно съдът приел за ирелевантен въпросът за собствеността на
вещите, предмет на наемния договор. Ако вещите, предмет на наемния
договор, били предоставени от собственика им на наемателя по силата на
императивни правни норми, то тогава въпросът за собствеността бил
2
релевантен и следвало да се разгледа. В случая ответникът се стремял да
докаже, че процесната ВиК-мрежа е общинска собственост и той я ползва по
силата на Закона за водите, тъй като му била предоставена от “Асоциация
ВиК Бургас” ЮЛНСЦ.
Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете.
Представят се и се иска приемането на нови писмени доказателства –
преписка на КЕВР, образувана по повод жалба от ищеца с вх. № В-13-20-
1/12.12.2022 г. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия ищец “Слънчев бряг” АД. Въззивната жалба се оспорва като
неоснователна. Излагат се насрещни аргументи по отделните оплаквания на
въззивника. Оспорва се доказателственото искане на въззивника. Иска се
потвърждаване на решението и присъждане на разноските за въззивното
производство.
Апелативен съд - Бургас, като взе предвид изложените съображения
и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на изискванията на
закона за редовност, поради което с определение от 01.08.2023 г. е прието, че
е допустима и ще се разгледа по същество.
Окръжен съд – Бургас е бил сезиран с искови претенции от “Слънчев
бряг” АД против “Водоснабдяване и канализация” ЕАД, ЕИК *********.
Ищецът изложил твърдения, че на 08.03.2005 г. между страните е сключен
договор за наем, по силата на който ищецът предоставил на ответника за
ползване водопроводната и канализационната си мрежа и съоръжения срещу
заплащане на наемна цена. Договорът действал до 31.12.2008 г. Ответникът
не приел отправеното му предложение за сключване на нов договор, но и до
момента продължавал да ползва ВиК-мрежата, обслужвайки абонатите си на
територията на к.к. Слънчев бряг, за което дължал на ищеца обезщетение в
размер на наемната цена – половината от счетоводната печалба от
търговската дейност на ответника на територията на комплекса,
осъществявана чрез процесната ВиК-мрежа. Ищецът отправил искане,
изменено в хода на делото, да бъде осъден ответникът да му плати: (1) сумата
630 000 лв. – обезщетение за ползването на ВиК-мрежата, осигуряваща ВиК-
услуги в к.к. Слънчев бряг за периода 01.01.2020 г. – 31.12.2020 г.; (2) сумата
78 056,24 лв. – мораторна лихва върху дължимото обезщетение за времето от
16.07.2021 г. до завеждането на иска; (3) законната лихва от завеждането на
иска до пълното изплащане на сумата.
Ответникът оспорил исковете. Възразил, че исковата молба е нередовна
поради неясен петитум и липса на фактически твърдения, върху които се
основава искът. Оспорил размерът на претендираното обезщетение. Възразил,
3
че ползва ВиК-мрежата на процесната територия на собствено правно
основание – договор с Асоциация ВиК Бургас, СНЦ. Оспорил собствеността
на ищеца върху ВиК-мрежата техническата инфраструктура. Повдигнал
възражение за нищожност на прекратения наемен договор и за забава на
ищеца, който отказал да получи обратно ВиК-мрежата от ответника.
С обжалваното решение окръжният съд уважил исковете изцяло.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът извърши служебна проверка и приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. По същество то е правилно и на осн. чл. 272 ГПК
настоящият състав препраща към мотивите му, които не е необходимо да
повтаря. В допълнение и по повод конкретните оплаквания на въззивника:
На настоящия състав са служебно известни водените между същите
страни дела, всички по описа на Окръжен съд – Бургас, за обезщетения за
други периоди от време: т.д. 54/2011 г. – за 2009 г., т.д. № 693/2013 г. – за
2010 г., т.д. № 597/2016 г. – за 2012 г., т.д. № 582/2018 г. – за 2013 г., т.д. №
667/2019 г. – за 2014 г., т.д. № 363/2020 г. – за 2015 г., т.д. № 364/2020 г. – за
2016 г., т.д. № 366/2021 г. – за 2017 г., т.д. № 365/2021 г. – за 2018 г., т.д. №
71/2022 г. – за 2019 г. С изключение на последните две дела, отнасящи се за
обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за 2018 г. и 2019 г., които към момента са
висящи пред ВКС, по всички предходни дела е осъществен инстанционен
контрол и са влезли в сила съдебни решения, с които е прието, че договорът
за наем, сключен между страните на 08.03.2005 г., е действал до 31.12.2008 г.;
след тази дата той е прекратен, като наемателят “Водоснабдяване и
канализация” ЕАД е продължил ползването на отдадените под наем вещи
въпреки противопоставянето на наемодателя и дължи на наемодателя
“Слънчев бряг” АД обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД на база уговорената в
договора наемна цена.
Неоснователно е оплакването, че съдът присъдил обезщетение по чл.
236, ал. 2 ЗЗД за вещи, които не са били предмет на договора за наем.
Съгласно чл. 2 от договора за наем ищецът е отдал за временно ползване на
ответника съвкупност от вещи, които не са били индивидуализирани,
представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за
водоснабдяване на к. к. Слънчев бряг. Страните са определили като
индивидуализиращ белег на съвкупността от вещи предназначението им, а не
тяхното местоположение или собствеността върху тях, поради което съдът
приема, че за договорното съгласие е без значение местоположението на
вещите. Тъй като по приключилите предходни съдебни спорове е бил
поставян и разглеждан от съдилищата въпросът за продължаваното ползване
на отдадените под наем вещи, техния вид и обхват и по всички тях е било
приемано, че ползването на посочените в справката на ищеца вещи е
продължило и след прекратяване на договорната връзка, настоящият състав
намира, че при зачитане обективните предели на силата на пресъдено нещо,
пререшаване на въпроса е недопустимо.
4
Неоснователно е оплакването относно определения размер на
обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Не може да бъде споделена тезата на
въззивника, че ищецът претендира обезщетение, надвишаващо размера на
наемната цена. Наемната цена в конкретния случай не е уговорена от
страните твърда и неизменна парична сума. Наемната цена е определена в чл.
3 от договора, като равна на “50 % от рентабилността, разчетена в цената
на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на
инкасираната вода на абонатите, захранващи се с питейна вода от главния
водопровод”. След като се търси обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, равно на
наемната цена, е необходимо да се установи с помощта на експертиза каква
би била наемната цена за процесния период в съответствие с предвиденото в
договора. Каква цена е била плащана в предходни периоди, е без значение.
Възражението за забава на кредитора е неоснователно. Липсата на
отговор и предприети действия от страна на ищеца след получаването на
писмо от 17.03.2022 г. и становище на КЕВР не могат да обосноват извод за
настъпила забава на кредитора, тъй като са обстоятелства, осъществили се
повече от една година след края на периода, за който се търси обезщетение.
Констативният протокол от 15.03.2011 г., след който според въззивника
ищецът е изпаднал в забава на кредитора, не може да бъде ценен в тази
светлина, тъй като във влезлите в сила съдебни решения за дължимост на
обезщетения по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за 2012 – 2017 г., посочени по-горе, е
инкорпорирано задължително за съда и страните установяване, че кредиторът
има право на обезщетение, следователно не е изпаднал в забава.
Не може да се възприеме тезата на въззивника, че следва да бъдат
разгледани възраженията му за нищожност на договора за наем. По т.д.№
184/2015 г. на БОС е бил разгледан иск на “Водоснабдяване и канализация“
ЕАД за нищожност на договора за наем, като претенцията е била отхвърлена
с решение, което е било потвърдено от въззивната инстанция, но обезсилено
от ВКС с решение № 184 от 12.01.2018 г. по т.д. № 24/2017 г. на ВКС, ІІ ТО
поради липса на правен интерес, предвид приключилия правен спор по т.д. №
54/2011 г. на БОС, по което е било присъдено обезщетение по чл. 236, ал. 2 от
ЗЗД за 2009 г. По същите съображения и при съобразяване, че са присъдени
обезщетения за следващите 8 години, не могат да се разглеждат и към
настоящия момент възражения на ответника, че договорът за наем е
недействителен.
Няма отношение към предмета на спора въпросът за собствеността на
вещите, включени в съвкупността от вещи, които са предмет на наемния
договор.
В заключение: предявените искове са основателни. Решението, с което
са уважени, е валидно, допустимо и правилно, а въззивната жалба против
него – неоснователна. Тъй като крайните изводи на инстанциите съвпадат,
обжалваното решение на Окръжен съд – Бургас ще се потвърди.
Въззиваемият ищец има право на разноски на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК и
5
претендира такива по представен списък по чл. 80 ГПК в размер на 48 000 лв.
с вкл. ДДС за платен адвокатски хонорар. Представен е договор за правна
помощ с уговорено възнаграждение в този размер и платежно нареждане,
удостоверяващо фактическото изплащане на хонорара.
Възнаграждението на въззивника за прекомерност на платения хонорар
е основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 6 от Наредба № 1 на ВАдвС
минималното адвокатско възнаграждение при цена на иска общо 708 056,24
лв. възлиза на 30 891,68 лв. без вкл. ДДС или 37 070 лв. с вкл. ДДС.
Платеният хонорар от 48 000 лв. с ДДС не съответства на фактическата и
правна сложност на делото и процесуалното му развитие, поради което ще
бъде намален до нормативно определения минимум.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд – Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 170 от 30.05.2023 г., постановено по т.д.
№ 387/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА “Водоснабдяване и канализация” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. Победа, ул. Генерал
Владимир Вазов № 3 и съдебен адрес: гр. София 1000, ул. Веслец № 2, ет. 1,
над партер, ап. 2, адв. Г. Г., да заплати на “Слънчев бряг” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: к.к. Слънчев бряг, Община
Несебър, сумата 37 070 лв. с вкл. ДДС – разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6