Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 15913 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.08.2019г., постановено по гр.дело № 11598/2018г.
по описа на СРС, ГО, 119 състав, са уважени обективно кумулативно съединените
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 т. 3, вр. чл. 225, ал. 1
от КТ, предявени от В.П.Н. срещу “А.Б.” ЕООД за признаване уволнението на
ищцата, извършено със Заповед № 186 от 18.12.2017г. на управителя на ответното
дружество, за незаконно, за възстановяването й на заеманата до уволнението
длъжност – “търговски директор” и за заплащане на сумата от 5 400 лева,
представляваща обезщетение за оставането й без работа поради незаконното
уволнение за периода от 04.01.2018г. до 04.07.2018г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба. Със същото решение са отхвърлени
предявените искове с правно основание чл. 242, ал. 1 от КТ за заплащане на
трудово възнаграждение за м. 12.2017г. в размер на 900 лева и иск с правно
основание чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 4 200 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от
2013г. до 2017г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна
жалба от “А.Б.” ЕООД. Жалбоподателят
поддържа оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на постановеното решение, както и доводи за
нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че от събраните по делото
доказателства се установявало по несъмнен начин, че процедурата
по налагане на дисциплинарно наказание била спазена. Работодателят поискал в
писмена форма обяснения от служителката, като искането за обяснения било
доставено с препоръчано писмо от 05.12.2017г., а пратката била получена от лице
с имена В.Н.с отбелязано качество – съпруг на ищцата. Освен това от събраните
гласни доказателствени средства се установявало, че поканата от работодателя за
обяснения е достигнала лично до ищцата. В жалбата са изложени и оплаквания
срещу изводите на СРС, че ответното дружество се управлява фактически от свид. Н.,
съпруг на ищцата. Оспорват се и мотивите на съда, в частта, в която показанията
на свид. Н. не са кредитирани, тъй като като не били изложени
съображения за това. Жалбоподателят обръща внимание на обстоятелството, че
разписката за получаване на поканата за даване на обяснение е официален
свидетелстващ документ, която съдържа всички необходими реквизити, поради което
с обвързваща материална доказателствена сила задължава съда да приеме за
установени обективираните в нея факти. Освен това нямало забрана връчването на
документа, с който се искат обяснения, да се удостовери със свидетели. По тези
съображения прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
му част и постановяване на друго, с което предявените искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна в
производството - В.П.Н., не е подала отговор на въззивната жалба. В хода на
производството е заявено становище за неоснователност на жалбата.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ищцата срещу
решението на СРС, в частта, в която е отхвърлен иска с правно основание чл.
224, ал. 1 от КТ до размер на сумата от 4 090, 90 лева. Въззивницата се
позовава на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон.
Счита изводите на съда за неоснователност на иска по чл. 224 от КТ за неправилен,
тъй като тази претенция не е обусловена от изхода на спора по исковете с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. В тази връзка навежда съображения,
че съдът се е позовал на едно бъдещо несигурно събитие, тъй като решението в
частта по исковете за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна
не е влязло в сила. На следващо място, нямало сигурност дали ищцата
действително ще се върне да заеме длъжността, на която е възстановена. В
жалбата се поддържа принципното становище, че при всяко прекратяване на
трудовото правоотношение се дължи изплащане на обезщетението за неизползван
отпуск. В подкрепа на това становище е и обстоятелството, че законът не
предвижда изплатеното и/или начислено обезщетение за неизползван отпуск да се
връща от работника при възстановяването му на длъжност от съда. Оспорват се и
възраженията на ответното дружество, че вземането е погасено по давност, тъй
като ищцата е ползвала полагащи се отпуски за бременност и раждане и за
отглеждане на дете, с което се е стигнало до отлагане правото на ползване на
платения годишен отпуск за периода от 2013г. до 2015г. По тези съображения
прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи до размер на
установения със заключението на съдебно-счетоводната експертиза, а именно – до
размер на сумата от 4 090, 90 лева.
Насрещната страна - “А.Б.” ЕООД, заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба на ищцата, като поддържа релевираното възражение за погасяване на претендираното обезщетение за част от исковия период.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
Не е спорно между страните, че ищцата е заемала
длъжността „търговски директор“ при ответното дружество, както и че трудовото
правоотношение било прекратено с налагане на дисциплинарно наказание –
уволнение съгласно Заповед № 186/18.12.2017г. на управителя на ответното
дружество за извършено нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2
от КТ. Наказанието е наложено за това, че ищцата не се е явявала на работа в
периода от 30.11.2017г. до 18.12.2017г.
В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ –
трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест на
ответника е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно потестативното си
право да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на
работодателя е да докаже, че доводите за незаконност на уволнението, въведени с
исковата молба от ищеца, са неоснователни
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи
основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна
защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния
случай са свързани със следните оспорвания: нарушена процедура по чл. 193 от КТ
/при твърдения, че работодателят не е искал писмени или устни обяснения от
ищеца преди налагане на дисциплинарното наказание/, както и оспорване извършването на вмененото
дисциплинарно нарушение. По така релевираните твърдения настоящият съдебен
състав намира следното:
Въззивният съд споделя крайните изводи на СРС, че провеждането
на процедурата по чл. 193 от КТ не е доказано по категоричен начин по следните
съображения:
За да наложи дисциплинарно наказание, не е нужно
работодателят да уведомява работника или служителя, че е образувано
производство по налагане на дисциплинарно наказание, т.е. че е започнал
процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Освен това не
съществува законово изискване работодателят да е сезиран с нарочен акт /жалба,
оплакване, сигнал и др./, за да упражни потестативното си право да прекрати
трудовото правоотношение поради извършени нарушения на трудовата дисциплина,
както и не е длъжен да предоставя копие от жалбата или сигнала на работника или
служителя. Кодексът на труда не съдържа разпоредби за откриване на специална
процедура за дисциплинарно производство. Когато на работодателя станат известни
обстоятелства за нарушаване на трудовата дисциплина, той трябва да получи от
работника обяснения по тези обстоятелства, без да е необходимо да са посочени
обективните и субективните елементи на изпълнителното деяние или правната му
квалификация. Достатъчно е по разбираем за работника начин да бъде изложено за
какви обстоятелства се искат обясненията /в този смисъл решение № 363 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. №
354/2011 г., III ГО/.
В конкретния случай ищецът оспорва, че работодателят е
поискал от него обяснения за обстоятелствата, които впоследствие са очертали
фактическия състав на вменените на ищеца дисциплинарни нарушения. Съгласно
разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на
дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме
писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Разпоредбата
не съдържа правила за формално иницииране на дисциплинарно производство, нито
за форма на поканата на работодателя до работника /служителя за даване на
обяснения за нарушение на трудовата дисциплина, нито за посочване в писмена
покана, че тя следва да се счита за начало на дисциплинарно производство. С
оглед същността на обясненията - средство за защита, чрез осъществяването на
което се събират от наказващия орган и посочените от работника/служителя
доказателства, което е необходимо за обективна преценка по повод на конкретно
извършено нарушение, в т. ч. на тежестта му, от значение е достигането на
отправената покана - писмена или устна - за даване на такива до адресата. Приема
се, че обясненията на работника не са били изслушани
или дадени по негова вина във всички случаи, когато работодателят е поискал
обяснения за дисциплинарното нарушение и не е получил такива от работника,
независимо от причините за отказа да се дадат обяснения. Прието в практиката е,
че снемането на обяснения може да бъде
направено и/или прието от друго лице, напр. от непосредствения ръководител на
работника или служителя по поръка на работодателя, като за това действие не е
необходимо формално упълномощаване. Разпоредбата на чл.
193, ал. 1 КТ се счита за изпълнена, ако от препращащи в заповедта и
познати на ищеца документи може да се установи, че същият е разбрал за какви
нарушения се искат обяснения.
Ответното дружество твърди, че е поискало
от ищцата обяснения за неявяването й на работа в посочения период, като
искането било обективирано в писмена форма и изпратено за връчване на домашния
адрес на служителката. По делото е представено цитираното писмо-искане, както и
оформено известие за доставяне на пратка, изпратена чрез „Български пощи“ ЕАД. За
да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на
получателя, редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно
общите правила по чл. 42 и чл. 44 от ГПК /при
връчване чрез нотариална покана/, както и съобразно
специалния чл. 36 от Закона за пощенските услуги, в приложимата редакция - ДВ, бр. 87 от 2009г.,
в сила от 3.11.2009 г. Съобразно посочената разпоредба, пощенските пратки и
пощенските колети по чл. 34 се доставят: в пощенските кутии на получателите,
поставени на адреса на получаване; в
пощенските служби; в други звена от
пощенската мрежа; в места или
съоръжения, договорени между пощенските оператори и потребителите. Според чл. 5,
ал. 2 от Общите правила за условията за
доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, приети с Решение № 581 от
27.05.2010г. на Комисията за регулиране на съобщенията, обн. ДВ, бр. 45 от
15.06.2010г., препоръчаните пощенски пратки може да се доставят на лице,
пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в
пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като в служебните документи
се вписват трите имена на лицето, получило пратката.
В конкретния случай изискванията за връчване на
пощенска пратка са спазени. Видно от представеното известие за доставяне с
получател на пратката – В.Н. и подател – „А.Б.“ ЕООД, същата е получена на 11.12.2017г.
от В.Н., с посочено качество на получателя – съпруг. В известието за доставяне
обаче не е посочено съдържанието на пратката, липсват каквито и да било
индивидуализиращи данни за това какво се изпраща. При тези данни и с оглед
изричното оспорване от ищцата, че е получавала писмено искане от работодателя
за даване на обяснения, настоящият съдебен състав приема, че ответникът, чиято
е доказателствената тежест в процеса, не е ангажирал несъмнени доказателства,
че е предоставил възможност на служителя да даде обяснения преди налагане на
дисциплинарното наказание. Друг извод не следва от събраните по делото гласни
доказателствени средства чрез разпит на свид. В.Н.. Показанията на този
свидетел относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно
убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната
съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от
изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да
съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни
противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или
противоречия с останалите доказателства по делото. В случая по делото не е
спорно обстоятелството, че ищцата и свид. Н. са съпрузи, в процес на развод.
Същите са във влошени отношения, което се установява от представените по делото
сигнали и жалби от В.Н. от 04.12.2017г. до 06 РУ-СДВР за упражнено спрямо нея
от страна на свидетеля домашно насилие. Данни за съществуващите между тях
семейни проблеми се съдържат и в събраните по делото гласни доказателства, в
това число и от показанията на свид. Н.. При това положение следва да се
приеме, че е налице хипотеза на възможна заинтересованост на свидетеля от изхода
на спора във вреда на ищцата. А от данните по делото за отношенията между
съпрузите както към м.12.2017г., така и към настоящия момент, се налага извод,
че не може да се изключи възможността заинтересоваността на свидетеля да е
повлияла на достоверността на показанията му. Ето защо неговите показания
следва да се преценяват по реда на чл. 172 от ГПК. В аспекта на изложеното и
предвид обстоятелството, че по делото не са ангажирани други доказателства,
които да кореспондират с показанията на свид. Н., съдът счита, че същите не
следва да се кредитират в частта относно обстоятелството, че получената от него
на 11.12.2017г. пощенска пратка съдържа процесното писмо-покана за даване на
обяснения от ищцата за неявяването й на работа в ответното дружество, както и
че той е предал това писмо лично на ищцата и тя се е запознала с неговото
съдържание.
При така установените факти съдът счита, че
работодателят не е изпълнил задължението
си по чл. 193, ал. 1 от КТ и не е изслушал работника във връзка с конкретното
нарушение, довело до налагане на дисциплинарното наказание. Съгласно
разпоредбата на чл.
193, ал. 2 от КТ, когато работодателят предварително не е изслушал
работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, или изобщо не му
е поискал обяснения /както се установи в процесния случай/, съдът отменя
дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество. По тези
съображения се налага извод, че предявеният иск с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1 от КТ е основателен и правилно е бил уважен от СРС.
В мотивите на първоинстанционното решение правилно е
посочено, че трудовото правоотношение за заеманата от ищеца длъжност към датата
на уволнението е по безсрочен договор. Не се твърди, а и не се установява в
процеса друго обстоятелство, препятстващо упражняването й занапред, като без
значение остава дали понастоящем съществува, съответно под какво наименование и
къде в организационната структура на ответника са включени съществените за тази
длъжност трудови функции. Поради това и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за
възстановяване на предишната работа е основателен.
Настоящият съдебен състав приема, че са налице
основанията за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 от КТ, която е договорна и е за имуществени вреди – пропуснати ползи /осуетено от
незаконното уволнение увеличение на имуществото на работника или служителя/. Доказано е по несъмнен начин по делото, че за периода от
уволнението - 04.01.2018г. /датата на връчването на заповедта за уволнение/ до
04.07.2018г., включително, ищецът е останал без работа, което обстоятелство е
установено от извършената в съдебно заседание констатация по оригинала на
трудовата книжка. В правилно
приложение на посочените правила, районният съд е съобразил размера на брутното
трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец и заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, въз основа на която е определен брутният
размер на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ от 5 400 лева. Следователно
решението в обжалваната част по тези искове е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ:
Според нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване
на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност.
Съобразно правилото за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, съгласно която норма всяка страна е
длъжна да установи фактите, на които основава своите искания, в тежест на ищеца
е да установи по реда на пълното и главно доказване основанието и размера на
предявеното вземане. Ответникът следва да докаже релевираните от него
правоизключващи, правоотлагащи и прапогасяващи възражения.
В конкретния случай ищцата основава претенцията си на
качеството й на кредитор на вземане, представляващо парично обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск. Основателността на този иск е обусловен от
доказване от страна на ищеца на следните кумулативни предпоставки: прекратяване
на трудовото правоотношение; размер /брой работни дни/ на полагащия се платен
годишен отпуск за съответния период по години; размер /брой работни дни/ на
ползвания от ищцата платен годишен отпуск за същия период /с оглед определяне
на остатъкът от неизползвания платен годишен отпуск, за който се дължи парично
обезщетение/ и размер на обезщетението. Доказването на отрицателни фактически
твърдения /каквито са твърденията на ищеца за неизползван платен годишен
отпуск/ може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/,
които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт.
В случая първоинстанционният съд е отхвърлил
предявения иск, тъй като е приел, че с уважаването на иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, ищцата се възстановява на заеманата от нея длъжност
и това й дава възможност да използва платения си годишен отпуск. Настоящият
съдебен състав счита изложените мотиви за неправилни по следните съображения:
Въззивният съд споделя мотивите, изложени в решение №
330 от 05.11.2013г. по гр.д. № 1220/2013г. по описа на ВКС, IV ГО, в които е прието, че произнасянето
от въззивния съд по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ не е обусловено от резултата от
произнасянето му иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, когато
тези два иска са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване в
рамките на едно съдебно производство, както е в разглеждания случай. Такава
обусловеност е налице единствено когато ищецът е предявил иска по чл. 224, ал. 1 от КТ като евентуално съединен с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и първоинстанционният съд е уважил
последния и не се е произнесъл по евентуално съединения иск, като ако
въззивният съд отмени първоинстанционното решение в частта му по главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и го отхвърли, той дължи произнасяне и
по евентуалния иск по чл. 224, ал. 1 от КТ, чиято
висящност се възстановява поради сбъдването на процесуалното условие, при което
той е предявен от ищеца. В обобщение е направен извод, че искът по чл. 224, ал. 1 от КТ не е и материалноправно обусловен от
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
Основна материалноправна предпоставка /основен елемент от фактическия състав/
за уважаването на иска за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е прекратяването на трудовото
правоотношение между страните. Работникът или служителят има право на парично
обезщетение, именно поради това, че заради прекратяването на трудовото
правоотношение той не може да използва платения си годишен отпуск, който не е
използвал до момента на прекратяването. Когато по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението бъде отменено като
незаконосъобразно, трудовото правоотношение не се възстановява между страните. То
се възстановява по силата на съдебното решение, само ако по делото е предявен и
е уважен с решението и иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ /аргумент от чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ/. И в
този случай обаче, изцяло от волята на възстановения на работа работник или
служител зависи дали той ще заеме работата /чл. 345, ал. 1 от КТ/ и дали ще
упражни реално и останалите си права по възстановеното трудово правоотношение,
включително и правото си да ползва останалия неизползван платен годишен отпуск.
Поради това, при наличие на такъв неизползван отпуск, който не е погасен по
давност, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят
винаги има право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за времето до датата на уволнението,
независимо от това дали в същото съдебно производство, в което той е предявил
иска си за това обезщетение, са уважени или са отхвърлени и негови искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ,
т.е. независимо от това дали уволнението е отменено като незаконосъобразно или
е било законосъобразно, и дали ищецът е възстановен на работа или не.
В случая ищцата претендира заплащане на
обезщетение по чл. 224 от КТ за периода от 2013г. до 2017г., включително. Ответникът
не оспорва твърдението, че за посочения период служителката не е ползвала
полагаемия се платен годишен отпуск в размер на по 20 дни за всяка година. От
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обосновано, се установява, че брутният размер на
обезщетението за неизползвания платен годишет отпуск за исковия период за общо
100 дни е 4 090, 90 лева. Работодателят е релевирал възражение за погасяване на
част от вземането, като се позовава на нормата на чл. 176, ал. 1 от КТ, съобразно която, когато платеният
годишен отпуск или част от
него не е ползван до изтичане
на две години
от края на
годината, за която се полага,
независимо от причините за това,
правото на ползването му се
погасява по давност.
В разглежданата хипотеза от представените
и неоспорени от ответника документи от трудовото досие
на ищцата, както и от заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че за периода от
01.01.2013г. до 17.07.2015г. ищцата
е била в отпуск поради бременност и раждане, и в отпуск за отглеждане на дете
до 2-годишна възраст. За периода от 18.07.2015г. до 18.07.2016г. на ищцата е
било разрешено ползването на неплатен отпуск по чл. 167а, ал. 1 от КТ за
отглеждане на малко дете, т.е. в периода от 01.01.2013г. до 18.07.2016г. ищцата
е била в непрекъснат отпуск на основание временна неработоспособност за
бременност и раждане и отпуск за отглеждане на малко дете. Следователно, правото
на ползване на платен годишен отпуск за този период е отложено на основание чл.
176, ал. 1, т. 2 от КТ поради
обстоятелството, че служителят ползва друг вид отпуск. В тази хипотеза според
разпоредбата на чл. 176а, ал. 2 от КТ, когато платеният годишен отпуск е отложен при
условията и по реда на чл. 176, ал. 1, правото на работника или служителя на
ползването му се погасява по давност след изтичане на две години от края на
годината, в която е отпаднала причината за неползването му. В случая причината
за неползването на платеният годишен отпуск за периода от 01.01.2013г. до
18.07.2016г. е отпаднала при връщане на ищцата на работа, което няма спор, че
се е случило през м.07.2016г. Следователно, служителката е имала право да
ползва натрупания за посочения период отпуск до 31.12.2016г. От 01.01.2017г. е
започнала да тече двугодишната погасителна давност за ползване на полагаемия се
отпуск за периода от 2013г. – 2016г., която не е изтекла към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение – 04.01.2018г. Към посочената дата не
е погасено правото на ползване и за платения годишен отпуск за 2017г. При това
положение, след като към 04.01.2018г. правото на ползване на полагаемия се
платен годишен отпуск за периода от 2013г. до 2017г., включително, не е било
погасено, се налага извод, че не е погасено и вземането за обезщетение по чл.
224, ал. 1 от КТ, поради което релевираното от ответното дружество възражение е
неоснователно. Неоснователно е и заявеното възражение за прихващане с вземане
на работодателя по чл. 221, ал. 2 от КТ, доколкото основанието за заплащане на
това обезщетение е прекратено трудово правоотношение
в хипотеза на дисциплинарно уволнение. В случая уволнението на ищцата е прието от съда за незаконосъобразно, поради което трудовото правоотношение между страните не е прекратено.
По изложените съображения първоинстанционното решение следва да се отмени
в частта, в която е отхвърлен иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ до размер
на сумата от 4
090, 90 лева и да се постанови друго, с което претенцията да се уважи до
посочения размер.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора,
в полза на въззивницата-ищца следва да се присъдят
сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 950 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие
и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна „А.Б.“
ЕООД няма право на разноски за въззивното
производство, тъй като подадената от дружеството въззивна
жалба е отхвърлена, а въззивната жалба на ищцата е
уважена в цялост.
Според нормата на чл.
78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от
държавна такса или от разноски по производството /какъвто е настоящият случай/,
осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като
съответните суми се присъждат в полза на съда. Поради това „А.Б.“ ЕООД следва
да бъде осъдено да заплати в полза на СГС сумата от 81, 82 лева за държавна
такса за въззивното производство. По същите
съображения ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на
СРС допълнително разноски по чл. 78, ал. 6 от ГПК за държавна такса за уважения
иск по чл. 224, ал. 1 от КТ, които възлизат на сумата от още 163, 64 лева.
С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да се
присъдят допълнително разноски за първоинстанционното
производство за адвокатско възнаграждение, дължими съразмерно на уважената част
от иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, които възлизат на сумата от още 185, 06 лева. Първоинстанционният съд е приел, че за всеки от предявените
искове ищцата е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на по 190 лева
/който способ за определяне на разноските не е бил изрично оспорен от страната/,
като съразмерно на уважената част от иска по чл. 224, ал. 1 от КТ на ищцата се
дължат допълнително разноски за адвокатско възнаграждение този иск в размер на
още 185, 06 лева.
Предвид изхода на делото, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която ищцата е осъдена да заплати
на ответното дружество съдебни разноски за сумата над 195 лева, дължими
съразмерно на отхвърлената част от иска по чл. 224, ал. 1 от КТ и по
отхвърления в цялост иск с правно основание чл. 128, вр.
чл. 242 от КТ. При определяне на дължимия размер на разноските съдът съобрази,
че първоинстанционният съд е приел, че за всеки един
от исковете ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на по 190
лева /който способ за определяне на разноските не е бил изрично оспорен от
страната/, поради което общият размер на дължимите в полза на ответното
дружество съдебни разноски за изцяло отхвърления иск по чл. 128, вр. чл. 242 от КТ е в размер на 190 лева, а съразмерно на
отхвърлената част от иска по чл. 224, ал. 1 от КТ дължимите разноски са в
размер на 5 лева.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 203183 от 27.08.2019г.,
постановено по гр.д. № 11598/2018г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от В.П.Н. срещу „А.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 224, ал. 1
от КТ до размер на сумата от 4 090, 90 лева, както и в частта, в която ищцата е осъдена да заплати на „А.Б.“
ЕООД разноски в първоинстанционното производство за
сумата над 195 лева и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище
и адрес на управление ***, в.з. ***да заплати на В.П.Н., ЕГН **********,***, в.з.
Симеоново-север, ул. „*** по иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 4 090, 90 /четири
хиляди и деветдесет лева и 90 ст./ лева, представляваща брутен размер на обезщетение за неползван
платен годишен отпуск за общо 100 дни за периода от 2013г.
до 2017г., включително /по 20 дни за всяка една от включените в исковия период
години/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на
исковата молба - 19.02.2018г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 203183 от 27.08.2019г., постановено по гр.д. № 11598/2018г. по описа на
СРС, ГО, 119 състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище
и адрес на управление ***, в.з. ***да заплати на В.П.Н., ЕГН **********,***,
в.з. Симеоново-север, ул. „***, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК допълнително сумата от още 185, 06 /сто осемдесет и пет
лева и 06 ст./ лева – съдебни разноски
за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 950 /деветстотин и петдесет/ лева – съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище
и адрес на управление ***, в.з. ***на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски районен съд
допълнително сумата от още 163, 64 /сто
шестдесет и три лева и 64 ст./ лева, представляваща
дължима държавна такса в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕООД,
с ЕИК ***, седалище и адрес на управление ***, в.з. ***на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата от 81, 82 /осемдесет и един лев и
82 ст./ лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.