№ 15088
гр. София, 02.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20241110123448 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на М. А. Ч. срещу „М.“ АД, с която са
предявени следните обективно евентуално съединени искове: главен иск за прогласяване
нищожност на Договор за кредит № .../10.05.2023 г. поради противоречие на закона;
евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 10 от Договор за кредит №
.../10.05.2023 г., предвиждаща задължение за неустойка, поради противоречие на закона и
поради неравноправност; евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 10 от
Договор за кредит № .../10.05.2023 г., предвиждаща задължение за неустойка, поради
накърняване на добрите нрави. Претендират се разноски по делото.
Ищцата твърди, че между нея и „М.“ АД е сключен Договор за кредит №
.../10.05.2023 г., по силата на който дружеството й е предоставило кредит в размер на 2 500
лв. при уговорени ГЛП в размер на 34.97 % и ГПР в размер на 49.65 %, като общата сума за
връщане била дължима на 20 погасителни вноски. Излага, че с чл. 10 от договора тя поела
задължение за плащане на неустойка, ако в 3-дневен срок от сключването на договора не
предостави обезпечение, изразяващо се в поръчителство на едно физическо лице, както и че
й била начислена неустойка в размер на 2 820.03 лв. Сочи, че в договора е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото е посочена само абсолютна стойност на ГПР,
но липсва яснота относно включените в него компоненти и математическия алгоритъм, по
който е формиран ГПР, поради което е неясно дали неустойката е включена в ГПР и как
годишната лихва е изчислена спрямо него. Счита, че неустойката по естеството си
представлява добавък към възнаградителната лихва и е елемент от общия разход по кредита
за потребителя, като отчитането й в ГПР води до извод за нарушаване на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР. Поради изложеното намира, че
1
договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. В случай че съдът отхвърли
иска за прогласяване нищожност на целия договор, счита, че неустоечната клауза следва да
бъде призната за нищожна като противоречаща на закона и като неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, защото, от една страна, предвижда заплащане на
необосновано висока неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, а от друга
страна, води до несъответствие между реално прилагания в отношенията между страните
ГПР и посочения в договора негов размер, което, от своя страна, нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и представлява заблуждаваща търговска практика. Евентуално сочи, че клаузата на чл.
10 от договора е нищожна като накърняваща добрите нрави, защото нарушава принципите
на добросъвестността в гражданските и търговските отношения и на справедливостта, тъй
като прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията и до нееквивалентност на
насрещните престации по договора и излиза извън присъщите функции на неустойката, като
цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника „М.“
АД, в който оспорва предявените искове като неоснователни. Признава сключването с
ищцата на процесния договор за кредит. Счита, че посоченият в него ГПР отговаря на
всички изисквания относно неговия размер и начин на формиране. Излага, че неустойката
не е и не следва да бъде включвана в него. Изтъква, че неустоечната клауза е включена в
договора в резултат на свободно договаряне и не накърнява добрите нрави, нито поставя
потребителя в неравноправно положение. Акцентира, че евентуалната нищожност на
отделни части от договора не влече нищожност на договора в цялост. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
С Определение № 21951/28.05.2024 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда
проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно
сключването между страните на Договор за потребителски кредит № .../10.05.2023 г.
Съгласно чл. 37 от договора неразделна част от него са Погасителен план, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и Общи
условия. Страните не спорят, че приложение към договора намират представените от
ответника Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от
„М.“ АД.
Безспорно е по делото, че по силата на сключения договор ответникът е предоставил
на ищцата кредит в размер на 2 500 лв. при посочен ГПР в размер на 49.65 %. В чл. 7, ал. 4
от договора е постигнато съгласие, че усвоеният размер на предоставения кредит се
олихвява с преференциален лихвен процент в размер на 34.97 %. От представения
Стандартен европейски формуляр е видно, че при изчисляването на ГПР е взет предвид като
разход единствено лихвеният процент /в непреференциалния му размер/.
2
Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора погасяването на кредита се извършва на 20
анюитетни месечни вноски, от които последната е изравнителна, съгласно Погасителен план
– Приложение № 1 към договора. Видно е от погасителния план, че всяка месечна
погасителна вноска е в размер на 166.71 лв. Според чл. 6, ал. 1 от договора падежната дата
за внасяне на месечните погасителни вноски е 10-о число на месеца.
С Определение № 21951/28.05.2024 г. е обявено за безспорно усвояването на кредита
в размер на 2 500 лв. от ищцата.
Съгласно чл. 20, ал. 2 от договора кредитополучателят се задължава в срок от 3
работни дни от сключването му да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо
лице, одобрено от кредитора, което следва да отговаря на изискванията на ал. 3, като
кредиторът не може да откаже необосновано одобрение на физическо лице, което отговаря
на тези условия. В ал. 3 е уговорено, че поръчител може да бъде дееспособно физическо
лице, което поема задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение
на всичките му задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит, при
условията на чл. 138 и сл. ЗЗД и който следва да отговаря кумулативно на следните
изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1 400 лв.; работещо по трудов
договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни
експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по
договор за кредит, сключен с „М.“ АД. Според ал. 4 вземането по договора се счита
обезпечено от датата на подписване на договор за поръчителство.
По силата на чл. 10, ал. 1 от договора кредитополучателят дължи неустойка с
обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 20, като неустойката е в размер на 16.50 лв. плюс 0.220 % от усвоения
размер на кредита за първия ден на забава и 0.220 % от усвоения размер на кредита за всеки
следващ ден, за който кредитът не е обезпечен, а съгласно ал. 2 към датата на подписване на
договора за кредит кредитополучателят отговаря на изискванията на кредитора за
използване на преференциални условия при отпускане на потребителски кредит на лоялни
клиенти, поради което се прилага неустойка в размер на 14.10 лв. плюс 0.188 % от усвоения
размер на кредита за първия ден на забавата и 0.188 % от усвоения размер на кредита за
всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл. 11 от договора е постигнато
съгласие, че ако кредитополучателят представи обезпечение след срока по чл. 20,
неустойката се дължи само за срока, за който кредитът е бил без обезпечение.
С Определение № 21951/28.05.2024 г. е обявено за безспорно, че на основание чл. 10
от договора на ищцата е начислена неустойка в размер на 2 820.03 лв. за непредоставяне на
обезпечение, изразяващо се в поръчителство на едно физическо лице. Според чл. 12 от
договора начислената неустойка се изплаща на падежната дата по чл. 6, ал. 1. Видно е от
погасителния план, че неустойката е включена в него и е разсрочена на падежните дати на
вноските по кредита – по 141 лв. на месец, като месечната погасителна вноска с неустойка
възлиза на 307.71 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
3
изводи:
Предявен е главен иск за прогласяване нищожността на сключен между страните
договор за кредит поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност се иска
прогласяването за нищожна на неустоечна клауза в договора, като са въведени няколко
основания за нейната нищожност, които в случай на отхвърляне на главния иск за
нищожност на целия договор следва да бъдат разгледани при условията на евентуалност,
като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за нищожност на договора за
кредит в доказателствена тежест на ищцата е да установи следните обстоятелства:
сключването между нея и „М.“ АД на Договор за кредит № .../10.05.2023 г. и неговото
съдържание; твърдяното противоречие на договора за кредит със закона.
В случая страните не спорят, а и по делото се установява, сключването на договора за
кредит, чието прогласяване за нищожен се иска от ищцата.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
.../10.05.2023 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
Част от съдържанието на договора е неустоечната клауза по чл. 10, предвиждаща
задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение. Съдът счита, че т. нар. „неустойка“ по чл. 10 от договора в действителност
представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени
неизпълними за кредитополучателя изисквания към обезпечението, което той следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция при значително по-изгодни условия. При положение че
извършената от кредитора оценка за кредитоспособност на потребителя е завършила със
заключение, че се касае за кредитополучател с нормален риск, съдът намира, че целта на тези
завишени изисквания не е да бъде обезпечен кредитът, а е потребителят да бъде поставен
във фактическа невъзможност да предостави /при това в толкова кратък срок/ обезпечение,
отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да се облагодетелства, като получи т.
нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по
отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството, че задължението за
„неустойка“ е разсрочено заедно с погасителните вноски, като то изначално е включено в
погасителния план, т.е. то представлява за кредитора очакван приход по кредита. Извод, че
„неустойката“ има в действителност характер на скрита възнаградителна лихва, следва
несъмнено и от описания в чл. 10, ал. 1 и ал. 2 начин на нейното начисляване, както и от
клаузата на чл. 11 от договора, които несъмнено сочат, че се касае за прилагане на по-висок
размер на възнаградителната лихва за периода, през който кредитът е необезпечен.
Ето защо съдът намира, че „неустойката“ представлява за заемодателя разход по
4
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор
за общото оскъпяване на договора за кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този
извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
В случая какви компоненти са включени в ГПР е видно единствено от Стандартния
европейски формуляр, от който следва, че посоченият в договора ГПР не включва всички
действителни разходи, а само възнаградителната лихва. Поради това съдът приема, че е
налице противоречие на сключения договор с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като
целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/.
Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод, че целият договор е нищожен поради
противоречие на закона – на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По разноските:
При този изход на делото на ищцата се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сторените от нея разноски в размер на 246.20 лв. – държавна такса.
По отношение на претенцията за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ на ищцата съдът намира следното:
Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е: правна помощ по делото
да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този смисъл –
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I ТО/. В случая по делото
е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адв. М., в
който е уговорено, че правната помощ се предоставя безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3,
пр. 2 ЗАдв. Съобразно константната съдебна практика така посоченото обвързва съда, като в
тежест на насрещната страна е, ако оспорва наличието на съответното основание за оказване
на безплатна правна помощ, да представи доказателства. В случая ответникът не е направил
5
такова оспорване. Щом по делото е осъществена правна помощ без данни за договорено
адвокатско възнаграждение, налице е заявление, че правната помощ е оказана безплатно, и
липсват данни за обратното, както и са налице условия за ангажиране отговорността на
насрещната страна за разноски, адвокатското възнаграждение следва да бъде възложено в
тежест на ответника. Това кореспондира и с принципа по чл. 36, ал. 1 ЗАдв, че адвокатът има
право на възнаграждение за своя труд.
С оглед възприетото в Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C-438/22 съдът счита,
че при определяне на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА не е обвързан от
минималния размер на адвокатските възнаграждения, посочен в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така е, защото въведеното с чл. 38,
ал. 2 ЗАдв правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия
адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в
аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е и даденото тълкуване в
решението на СЕС. Ето защо нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не съответства на
правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът,
видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. Следователно изводът за осъществена правна помощ и за размера на
възнаграждението съдът следва да се направи от данните по делото с оглед на нейния обем.
В случая, отчитайки обстоятелството, че делото е лишено от каквато и да е
фактическа и правна сложност /предявен е главен иск за прогласяване нищожност на
договор за потребителски кредит и евентуално съединени искове за прогласяване
нищожност на различни основания на неустоечна клауза от същия този договор, като са
събрани малко по-обем писмени доказателства/, а проявената от адв. М. активност е
минимална /свежда се до подаване на искова молба и писмено становище преди откритото
заседание/, съдът намира, че на адв. М. се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 400
лв.
Щом Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения не е обвързваща за съда, тъй като не съответства на правото на ЕС, то не
следва да се прилага и § 2а ДР на същата наредба, предвиждаща начисляване за
регистрираните по ЗДДС адвокати на ДДС върху възнагражденията, определени по
наредбата. На следващо място, макар да е запознат и с практиката в обратния смисъл, съдът
споделя съображенията, изложени в Определение № 917/02.05.2023 г. по ч. гр. д. №
6
1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, че разпоредбата на § 2а ДР НМРАВ няма отношение към
дължимия ДДС при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е
безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, а урежда начисляването на ДДС върху
възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за
начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Ето защо съдът счита, че върху
определеното на адв. М. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ не следва да се
начислява ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от М. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. „К.с.“, бл. 211, вх. Е, ет. 4, ап. 100, срещу „М.“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Г. С. Р.“ № 147, ет. 5, ап. 14, че Договор за кредит №
.../10.05.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – поради противоречие на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г. С.
Р.“ № 147, ет. 5, ап. 14, да заплати на М. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„К.с.“, бл. 211, вх. Е, ет. 4, ап. 100, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 246.20 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г. С.
Р.“ № 147, ет. 5, ап. 14, да заплати адв. М. В. М. от АК – Пловдив, с адрес на кантора: гр.
Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, пр.
2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на М. А. Ч..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7