РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Първомай, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100227 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от М. К. Т.
срещу „Аксес Файнанс“ АД за установяване нищожността на клаузата на чл. 20 от
Договор за кредит „Бяла карта“ от 17.06.2022 г., предвиждаща заплащането на
неустойка.
Ищцата М. К. Т. твърди, че на 17.06.2022 г. сключила с ответното дружество
„Аксес Файнанс“ АД Договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който й били
предоставени в заем средства в размер на 200 лв., при фиксиран годишен лихвен
процент от 43,20 %, и годишен процент на разходите – 45,90 %. Съгласно чл. 15 от
договора, в случай че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на
падежа, същият се задължавал в 3-дневен срок след падежа да представи на
кредитодателя допълнително обезпечение – поръчител, който да отговаря на
определени от кредитора изисквания. В случай на неизпълнение според клаузата на чл.
20 от договора кредитополучателят дължал неустойка на кредитора в размер на 10 %
от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
месеца. Счита, че уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите
нрави. Посочено е, че неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчител
не водело до самостоятелни и неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди
за кредитора биха възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на
длъжника и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително от неговото имущество. Предвидената неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение, била
загубила присъщата за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите
1
от неизпълнението. Същата създавала единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. На следващо място неустойката
била излязла извън присъщата й обезпечителна функция. На практика тази клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
водела до допълнително увеличаване на размера па задълженията. Същевременно се
твърди, че клаузата за неустойка е неравноправна, тъй като била необосновано висока.
По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Аксес Файнанс“ АД, с който изразява становище за неоснователност на
предявените искове. Счита, че клаузата целяла да създаде предпоставки за точно
изпълнение от страна на кредитополучателя на задължението му за осигуряване на
допълнително обезпечение в хипотеза на изпадането му в неизправност с основното
му задължение по договора за кредит. Напълно неоснователно било и твърдението на
ищеца, че неустойката излизала извън определените й функции. Тя целяла да
дисциплинира кредитополучателя и последният да предприеме действия по
осигуряване в рамките на договорения срок на обезпечение по заемното
правоотношение. По тези съображения моли да бъдат отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените писмени доказателства се установява, че между ищеца и
ответника „Аксес Файнанс“ АД е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ от
17.06.2022 г., по силата на който последният се задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 200 лв. под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта „Бяла
карта“. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 43,20 %, както и
годишен процент на разходите от 45,90 %. Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора
кредитополучателят се е задължил в срок до пет дни, считано от датата на активиране
на платежния инструмент да предостави на кредитодателя едно от следните
обезпечения – банкова гаранция с бенефициер кредитодателя за сумата от 304,86 лв.
със срок на валидност 2 години от датата на сключване на договора или едно
физическо лице поръчител, което да отговаря на определени от кредитодателя
изисквания. Клаузата на чл. 20 предвижда, че в случай че кредитополучателят не
предостави обезпечението в посочения срок по чл. 15, последният дължал на
кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е
включена в задължението за месеца. Неустойката се начислявала на шесто число всеки
месец до момента на предоставянето на изисканото обезпечение.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В настоящия случай не е налице спор, че между „Аксес Файнанс“ АД като
кредитодател и М. К. Т. като кредитополучател е възникнало облигационно
правоотношение по повод предоставянето на паричен кредит. В разглежданата
хипотеза безспорно кредитополучателят притежава качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител,
като това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
2
на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за определяне на една
клауза като неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално опредЕ., а да е
предварително изготвена от търговеца, като потребителят няма възможност да влияе
върху съдържанието й; същата да не отговаря на изискванията за добросъвестност –
честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и
изпълнение на сделки за потребление; уговорката да води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя –
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквИ.лентност. В случая процесният договор е сключен при
предварително определени условия от едната страна по правоотношението –
кредитодателят. Видно е, че представеният договор за кредит е бланков, поради което
не е бил предмет на предварително договаряне между страните, респ. ищецът не е
имал възможност да влияе върху съдържанието му, като не се установява клаузата за
неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват такИ. твърдения и
ангажирани доказателства от ответната страна. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. В случая с оглед начина на попълване на
договора и обстоятелството, че полетата се попълват от представител на кредитора, се
налага изводът, че ищецът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по
отношение на клаузата за неустойка.
Отделно от това, съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В тази връзка съдът съобрази, че
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения от кредитора начин. Същевременно е необходимо да се
изясни, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечение няма за
последица претърпяването на вреди от страна на кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК, следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че уговорената
неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем, тъй като
позволява на кредитора да получи завишено плащане. Същата съставлява сигурна
печалба за кредитодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е налице
насрещна престация от последния. По тези съображения съдът счита, че клаузата за
заплащане на неустойка е неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е
приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да
прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още
едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Ето защо,
доколкото така уговорената неустойка не изпълнява присъщите й функции за
обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от
неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед
въведените изисквания и срок за изпълнението й. От това следва, че по своето
3
естество неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 15, ал. 1 от договора възвежда за потребителя, са
на практика неизпълними за него, особено като се има предвид, че той търси бързо
кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция (за
което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител,
който да отговаря на определените от кредитодателя изисквания. От това следва, че
основната цел на тази уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора
за сметка на кредитополучателя. Поради това и предвид създаденото значително
неравновесие между правата на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че
тази клауза се явява неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна
на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и разпоредбите на ЗЗП
е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1,
вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.
20 от договора. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск за установяване
нищожността на клаузата за неустойка поради противоречието й със ЗЗП следва да
бъде уважен. В тази връзка и тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на
повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другото
посочено от ищеца основание за недействителност на тази уговорка.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. И. не е присъствала и в хода на което са
приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че
4
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител
на ищеца възлиза на сумата от 360 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като
при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че
ищецът не е материално затруднено лице, доколкото това обстоятелство не се
опровергава от изисканите справки от ТД на НАП – Пловдив и Община Първомай. От
същите става ясно, че ищцата не притежава движимо и недвижимо имущество, като
през периода м. 03.2024 г. – м. 03.2025 г. средният й осигурителен доход възлиза на
964,51 лв. Поради това и като съобрази, че общият доход на ищцата не надвишава
съществено минималната работна заплата, съдът счита, че действително ищцата е
материално затруднено лице. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ сумата от 360 лв. за адвокатско
възнаграждение. Също така, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
РС Първомай, сумата от 50 лв., представляваща дължима държавна такса върху иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, предявен от М. К.
Т., ЕГН: **********, адрес: ********************* срещу „Аксес Файнанс“ АД,
ЕИК: *********************, със седалище и адрес на управление:
*********************, че клаузата на чл. 20 от сключения между страните Договор
за кредит „Бяла карта“ от 17.06.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка, е
нищожна като неравноправна поради противоречие с разпоредбите на ЗЗП.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: *********************, със седалище
и адрес на управление: *********************, да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Е. И.“, БУЛСТАТ: *********************, с адрес:
*********************, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 360 лв. за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: *********************, със седалище
и адрес на управление: *********************, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 50 лв., представляваща
дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: _________п______________
5