№ 102332
гр. София, 26.10.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ СТ. ЯНЕВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ СТ. ЯНЕВА Гражданско дело №
20221110148592 по описа за 2022 година
намери следното:
Ищецът П. С. П. твърди, че между него и ответника Софийска Света Митрополия е
било налице трудово правоотношение по трудов договор, по силата на което изпълнявал
длъжностите „председател на църковното настоятелство“ в храм „Свети Димитър“ – гр.
Панчарево и „иконом“ в Урвички манастир „Св. Николай Летив“.
Със заповед № 019/01.3.2022 г., връчена на ищеца на 07.3.2022 г., му било наложено
дисциплинарно наказание „снемане от длъжност“, с което трудовото правоотношение било
прекратено. По реда на чл. 211, ал. 2 от Устава на БПЦ ищецът обжалвал пред Светия Синод
в намален състав тази заповед, но жалбата му не била уважена. Поради това със заповед №
078/24.6.2022 г. освобождаването му от длъжност, извършено със заповед № 019/01.3.2022
г., било потвърдено считано от 01.3.2022 г.
Поддържа, че тези заповеди са нищожни, тъй като не са неавтентични – не носят
подписа на лицето, посочено за техен автор – Негово Светейшество Български Патриарх и
Софийски Митрополит Неофит. Твърди, че поради издаването на тези нищожни актове, с
които трудовото му правоотношение било прекратено, той е претърпял имуществени вреди
– пропуснати ползи в размер на трудовото възнаграждение, което би получил в периода
01.3.2022 г. – 31.8.2022 г.
Предвид изложеното, в исковата молба и уточнителната молба моли съда да прогласи
за нищожни заповед № 019/01.3.2022 г. и заповед № 078/24.6.2022 г., както и да осъди
ответника да му заплати обезщетение в размер на трудовото му възнаграждение за периода
01.3.2022 г. – 31.8.2022 г., което възлиза на 5880 лева.
И с исковата молба, и с уточнителната молба ищецът ясно е посочил какви са
исканията му от съда – да прогласи нищожността на заповедите, както и да му присъди
обезщетение за вреди. Правната квалификация на предявените претенции се определя от
съда, съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които се основават, както съобразно
1
исканията, заявени в петитума. Съдът не е длъжен да се съобрази с правната квалификация
на претенциите, посочена от ищеца.
В исковата молба ищецът е поискал от съда да прогласи нищожността на заповедите за
уволнение, както и да му присъди обезщшетение за непозволено увреждане. След като с
разпореждане по чл. 129, ал. 2 ГПК съдът е дал точни, конкретни и ясни указания на ищеца
да обоснове правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, същият
поддържа така заявения петитум. Макар „нищожност на заповедта“ и „незаконност на
уволнението“ да са правни квалификации, които следва да направи съдът на база
изложеното в исковата молба, съдът е длъжен да се съобрази и с разпоредбата на чл. 6 ГПК
– да се произнесе по искането на ищеца. В случая ищецът настоява на заявените в исковата
молба петитуми - че иска прогласяване нищожността на заповедите и обезщетение за вреди,
претърпени вследствие на издаването им. Ето защо в случая съдът не може да приеме, че
сезиран с искове по чл. 344, ал. 1, т. и и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ. При това положение,
следва да се приеме, че точната правна квалификация на предявените искове е: 1/ чл. 124, ал.
1 ГПК вр. чл. 26, ал. 2, пр. 2 вр. чл. 44 ЗЗД – отрицателен установителен иск за прогласяване
нищожността на описаните заповеди поради липса на съгласие; 2/ осъдителен иск по чл. 49
вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди вследствие
противоправно поведение на служители на ответника /подправили подписа на компетентния
орган на дисциплинарната власт - Негово Светейшество Български Патриарх и Софийски
Митрополит Неофит /.
Така предявени обаче и двата иска са недопустими.
В константната практика на ВКС, обективирана в определение № 150 от 22.04.2021 г.
по ч. гр. д. № 1356 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, решение по
гр.д. № 1112/2010 г. на IV – г.о. на ВКС и др., се застъпена тезата, че искането на уволнен
работник или служител е за отмяна на уволнението, за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение, а
заповедта на изпълнителния директор на едно дружество за дисциплинарното уволнение на
работника или служителя не съставлява волеизявление на административен орган в
изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо
правоотношение на власт и подчинение. В трайната практика на ВКС се приема, че по
своята правна същност това волеизявление е от гражданскоправно естество на работодател,
а не е административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Такова волеизявление в случая
представляват и процесните заповеди. Ето защо и при съобразяване с посочената практика
/която съдът споделя/ искът е недопустим. Следва да се добави и че ищецът няма правен
интерес от такъв иск, тъй като, според настоящия състав на съда, оспорване на
действителността на едно волеизявление има интерес да направи само лицето, чиито подпис
е подправен или неговите правоприемници. Във всички останали случаи не би била налице
нищожност поради липса на съгласие, а хипотезата на чл. 42 ЗЗД - мнимо представителство.
Предвид гореизложените аргументи недопустим е и искът за заплащане на
обезщетение, защото защитата на незаконно уволнения следва да се реализира с иск по чл.
2
225 КТ. Към горното следва да се добави, че така изложените твърдения противоречат на
заявения петитум. Щом са нищожни заповедите /както твърди ищецът/, те не произвеждат
правно действие – нямат конститутивно действие, не прекратяват трудовото
правоотношение. След като с тези заповеди трудовото правоотношение не е прекратено, то
ищецът не е изложил обстоятелства, от които да произтече правото му на обезщетение. Това
противоречие в исковата молба не е отстранено, поради което в случая исковата молба
следва да бъде върната и на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.
Следва да се посочи, че по този начин – чрез предявяване на исковете по чл. 124 ГПК и
чл. 49 ЗЗД ищецът се опитва да заобиколи разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ – доколкото
е пропуснал давностния срок за предявяваме ма конститутивния иск.
В заключение следва да се добави, че след извършена служебна справка съдът
установи, че ищецът вече е предявил искове по чл. 344 КТ за отмяна на уволнението и
заплащане на обезщетение, от които е направил отказ /гр. д. № 39070/2022 г. на СРС/. Това
обаче не прегражда правото му да предяви нов иск /процесуланото му право на иск/,
доколкото при прочит на исковата молба, заведена по-рано, в нея са релевирани основания
за незаконност на уволнението, различни от възраженията в исковата молба, по която е
образувано настоящото дело.
Предвид изложеното по-горе и на основание чл. 130 ГПК исковете са недопустими,
поради което исковата молба следва да бъде върната, като съдът не счита за нужно да излага
мотиви относно допустимостта на исковете при съобразяване на съдържанието на Устава на
Българската Православна Църква.
Така мотивиран, съдът:
РАЗПОРЕДИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 185373/05.9.2022 г. на П. С. П. срещу Софийска Света
Митрополия
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис от същото на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3