Р Е
Ш Е Н
И Е № 121
гр.
Пловдив, 10 юли 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на седемнадесети
юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
ПЕТРОВА
РУМЯНА
ПАНАЙОТОВА
с участието на секретаря Стефка Тошева,
като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 241/2019 г. по описа
на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „МБАЛВ“
ЕООД – В., П. област против решение № 56/21.02.2019 г., постановено по гр.д. № 304/2018
г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, в частта, в която са отхвърлени
предявените от него искове по чл. 59 от ЗЗД за разликата над 18 527,40 лв. до ** 700 лв. и по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 1 717,63 лв. до 6 090,89 лв. за
периода 24.04.2015 г. – 24.04.2018 г. Жалбоподателят твърди, че решението в
тази част е неправилно и необосновано по изложените в жалбата съображения,
поради което моли съда да го отмени в обжалваната част и да постанови друго
решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца допълнително 47 172,60
лв. обезщетение за ползите, от които ответникът е лишил ищеца, като е ползвал
недвижимия имот, собственост на последния, както и допълнително 4 373,26
лв. законни лихви за забава. Претендира направените разноски във въззивната
инстанция и съразмерно на уважените искове разноски за първата инстанция.
Въззиваемият „Д. - 1 - В..“ ЕООД – В., П.
област оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли и
да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски за въззивното производство.
Съдът, след като взе предвид
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Съдът намира, че жалбата е
подадена в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на
нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с предявените от „МБАЛВ“ ЕООД – В., П. област против „Д. - 1 - В..“
ЕООД – В., П. област обективно съединени искове по чл. 59 от ЗЗД и по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че е собственик на обособен самостоятелен обект,
представляващ микробиологична лаборатория с идентификатор ......със застроена
площ от 219 кв.м., находящ се на сутерен /етаж 0/ в четириетажната
масивна железобетонна сграда на Поликлиниката в УПИ ......- За поликлиника, кв.
** по плана на гр. В., състоящ се от следните помещения: коридор с
идентификатор ******със застроена площ от 48 кв.м., ШС - санитарен възел /тоалетна-баня/
с идентификатор ******със застроена площ от
10 кв.м., склад с идентификатор ******със застроена площ от 15 кв.м., лаборатория 2 с идентификатор ******със
застроена площ от 24 кв.м., лаборатория 3 с идентификатор ******със застроена
площ от 31 кв.м., лаборатория 4 с идентификатор ******със застроена площ от 33
кв.м. и лаборатория с идентификатор ******със застроена площ от 58 кв.м., ведно
с 225/3986 ид.ч. от общите части на сградата и от
урегулирания поземлен имот, като ищцовото дружество е
придобило правото на собственост върху имота въз основа на непарична /апортна/ вноска от едноличния собственик на капитала Община
В., като това е било вписано в Търговския регистър по партидата на дружеството
на 29.08.2012 г., а с влязло в сила решение по в.т.д. № 96/2016 г. по описа на
Пловдивския апелативен съд правото на собственост на ищеца на имота е било
признато за установено в отношенията между страните. Твърди се също, че
ответното дружество дълги години е ползвало имота без правно основание, като по
този начин се е обогатило за негова сметка, като дължимото му обезщетение
следва да бъде определено на база решение № 379, прието на заседание на
Общински съвет - В. на 30.10.2012 г., с което е допълнена Таблицата за базисни
наемни цени и цени за ползване на общински имоти на територията на Община В., и
чл. 102, ал. 4 от Закона за лечебните заведения, според които наемната цена за
1 кв.м. на месец е 5 лв., или за 219 кв.м. тя е 1 095 лв. месечно, към която се
начислява ДДС, тъй като ищецът е лице, регистрирано по ЗДДС, т.е. за целия
период дължимото обезщетение е в размер на 78 840 лв. Предвид изложеното ищецът
моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати
обезщетение за ползване без правно основание на собствения му недвижим имот за
периода 25.04.2013 г. - 24.04.2018 г. в размер на 78 840 лв., както и
законната лихва за забава върху месечните главници за периода 25.04.2013 г. –
25.04.2018 г. в размер на 19 666,47 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на задължението. Претендира разноски.
Ответникът „Д. - 1 - В..“ ЕООД – В. оспорва предявените искове като
неоснователни и недоказани и моли съда да ги отхвърли. Счита, че не е
осъществен фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД доколкото не е доказано
обогатяване на ответника, тъй като той не е ползвал процесния недвижим имот, който
е със свободен достъп и е можел да бъде използван от ищеца, а съдебното
решение, на което ищцовото дружество се позовава, е
влязло в сила на 30.05.2017 г. и въз основа на него не може да се претендира
обезщетение за стар период., но ако съдът счете, че искът е основателен, счита,
че обезщетението следва да бъде определено на база средномесечния
пазарен наем на имоти със същото местоположение, вид и функционална
характеристика, а не на база Таблица за базисни наемни цени и цени за ползване
на общински имоти. Счита също, че не следва да се добавя ДДС, тъй като претендираното обезщетение е за стар период, няма издадена
фактура, по която то да е начислено, и липсват доказателства ищецът да е
декларирал и внесъл такъв данък. Прави възражение за изтекла погасителна
давност на вземанията за обезщетение и лихви. Претендира разноски.
С обжалваното
решение „Д. - 1 - В..“ ЕООД – В. е осъдено да заплати на „МБАЛВ“ ЕООД – В. 18
527,40 лв. обезщетение за ползите, от които ответникът го е лишил, като е
ползвал процесния недвижим имот, собственост на ищеца, през периода 24.04.2013 г.
- 24.04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на иска /24.04.2018 г./ до окончателното й изплащане, както и 1717,63 лв. лихва за забава върху
главницата от 18 527,40 лв. за периода 24.04.2015 г. - 24.04.2018 г., като
исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 78 840,00
лв. и от 19 666,47 лв. и за периода
24.04.2013 г. - 24.04.2015 г., а „МБАЛВ“ ЕООД – В. е осъдена да заплати
на „Д. - 1 - В..“ ЕООД – В. 2 340,52 лв. разноски.
Решението е обжалвано от ищеца в
отхвърлителната му част частично /за разликата над 18 527,40 лв. до ** 700
лв. по първия иск и за разликата над 1 717,63 лв. до 6 090,89 лв. по
втория/, като в този обем то е предмет на въззивното производство, а в
останалата част не е обжалвано от страните и е влязло в сила.
За да намери приложение
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД, е необходимо кумулативното съчетание на няколко
предпоставки: обедняване на ищеца, изразяващо се в намаляване на имуществото му
поради неполучаване на дължима престация, обогатяване
на ответника в случаите, когато имуществото му е реално увеличено или е можело
да бъде увеличено от поведението му, причинна връзка между обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника, липса на правно основание за имотното
разместване и липса на друг договорен или деликтен
иск, с помощта на който да се осъществи изравняването.
С решение
№ 134/22.04.2016 г., постановено по в.т.д. № 96/2016 г. по описа на Пловдивския
апелативен съд, е отменено решение № 1**/03.12.2015
г. по т.д. № 93/2014 г. на Окръжен съд – Пазарджик и вместо това е признато за
установено, че „МБАЛВ“ ЕООД – В. е собственик на основание на
извършено от Община В. внасяне на непарична /апортна/
вноска в капитала на дружеството, вписано по неговата партида в Търговския
регистър, на процесния недвижим имот и „Д. - 1 - В..“ ЕООД – В. е осъдено
да предаде на „МБАЛВ“ ЕООД – В. владението на имота.
С определение № 320/30.05.2017
г., постановено по гр.д. № 4280/ 2016 г. по описа на Върховния касационен съд –
І г.о., не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и то е влязло
в сила.
Следователно правото на
собственост върху имота е било установено със сила на пресъдено
нещо, обвързващо двете страни по настоящия спор.
По
отношение на основния спорен въпрос – дали ответното дружество е ползвало имота
през претендирания период – в първоинстанционното
производство са събрани гласни доказателства.
Според
свидетелката Ч., работила като лаборант в Микробиологията на „Д. В.“ ЕООД, а
понастоящем в „МБАЛ В.“ ЕООД, двете дружества функционират в самостоятелни
сгради, макар и в близост една до друга, докато тя работила в ответното
дружество, лабораторията се намирала в избеното помещение на сградата и включвала две лаборатории, лекарски кабинет, миялна, баня и тоалетна, всички намиращи се вдясно по коридора, а вляво имало помещение за извършване
на хистологични анализи и изследвания, състоящо се от две стаи, и склад, затворен със желязна врата,
който бил към клиничната лаборатория на втория етаж. Свидетелката твърди, че е работила в тази лаборатория към „Д. В.“ ЕООД
до 2011 г. на граждански договор, след което отишла в „МБАЛ В.“
ЕООД в другата сграда на трудов договор, но след този момент
до септември 2018 г. замествала доста пъти МК– лаборантка в „Д. В.“ ЕООД на описаното място в същата сграда, поради което има преки
наблюдения от това кой и как е ползвал имота, като според свидетелката тези
помещения са били ползвани от ответното дружество до септември 2018 г., когато
са го напуснали, отивайки в друга лаборатория в същата сграда.
В същата насока са и показанията
на свидетеля Н. Р., главен счетоводител в „МБАЛ В.“ ЕООД от октомври 2016 г., познаващ
сградата и преди това поради факта, че там е личният му лекар,
който твърди, че помещенията, собственост
на „МБАЛ В.“ ЕООД, се намират
на сутеренния етаж в сградата на „Д. В.“ ЕООД, в дясната страна на
коридора три стаи със санитарен
възел, от лявата страна едно
помещение, заключено с метална врата, тези помещения се ползвали
от ответното дружество, там работили техни лаборанти и провеждали изследвания,
а от около месец, т.е. септември 2018 г., те са свободни, през 2017 г. била
назначена комисия от кмета на Община В. с представители на двете страни за
предаване на помещенията от ответника на ищеца, но такова не се осъществило.
По делото са разпитани и двама
свидетели на ответника.
Свидетелят А. К., работещ в
кафене, залепено до сградата на болницата, който не е сигурен дали го е наел от
„Д. В.“ ЕООД или частната МБАЛ „З.“ и на кого плаща наем, не е запознат със
сградата на „Д. В.“ ЕООД, а кафенето му се намира до МБАЛ „З.“, на приземния
етаж в тази сграда, боядисана отвън в жълто-зелено, има коридори и помещения,
които са заключени, свидетелят не е виждал никога тези помещения отворени и какво
има в тях, като положението е такова от 2013 г., откогато той е наемател,
досега.
Свидетелката С. П., клиничен
лаборант на трудов договор в „Д. В.“ ЕООД от 2015 г., твърди, че лабораторията се намира на втория
етаж в сграда, която се ползва от ответното дружество и МБАЛ „З.“, а сградата на ищеца е в непосредствена близост, „МБАЛ В.“ има помещения
и в първата посочена сграда на приземния етаж, но тези вдясно са
неизползваеми, а тези вляво са заключени и свидетелката не знае дали се ползват
от някого.
Съдът възприема показанията на
първите двама свидетели, отразяващи техни преки и непосредствени дългогодишни
наблюдения, свързани с професионалната им дейност, които по категоричен начин
установяват, че през процесния период ответното дружество е ползвало недвижимия
имот, предмет на спора, за нуждите на създадената от него микробиологична
лаборатория и обслужващите я помещения /миялня,
тоалетна и склад/, като свидетелката Ч. в качеството си на лаборант е работила
в тези помещения – до 2011 г. постоянно, а след това до септември 2018 г.
редовно по заместване, а свидетелят Р. като главен счетоводител се е занимавал служебно
с тези помещения, в т.ч. и чрез назначената от кмета на Община В. комисия по
предаването им от ответника на ищеца през 2017 г.
Съдът не кредитира показанията на
свидетелката П., които противоречат на всички събрани доказателства по делото,
в т.ч. на съдебното решение по иска по чл. 108 от ЗС, като следва да се
отбележи, че тя работи в друга сграда и е възможно да няма наблюдения от
процесните помещения.
Съдът намира, че не следва да
обсъжда показанията на свидетеля К., които са неясни и неконкретни, а самият
свидетел признава, че не е запознат със сградата на „Д. В.“ ЕООД, а показанията
му касаят тази на МБАЛ „З.“, за която не е установено дали е идентична или
различна с тази по делото.
Тук следва да се посочи също, че
за да бъде уважен иск по чл. 108 от ЗС, освен собствеността върху имота от
ищеца, е необходимо да бъде установено, че ответникът го ползва
лично или чрез трето
лице без правно основание.
Доколкото
с решението по в.т.д. № 96/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд,
искът на „МБАЛ В.“ ЕООД е бил уважен, като са били обсъдени всички възражения
на „Д. В.“ ЕООД, приети от съда за неоснователни, а съдебното решение има сила
на пресъдено нещо между страните, това е допълнителен
аргумент в подкрепа на това, че ответното дружество е ползвало имота за периода
24.04.2013 г. - 30.05.2017 г. /датата на влизане
на решението в сила/.
Противен правен извод не може да
бъде направен от представеното с отговора на исковата молба писмо от 06.11.2017
г., изпратено от „Д. В.“ ЕООД
до „МБАЛ В.“ ЕООД, за това, че достъпът до имота, описан в решението
на Пловдивския апелативен съд, е свободен и той не се ползва от него.
Това писмо материализира
изявление на ответника с декларативен ефект, което само по себе си няма материална
доказателствена сила, обвързваща съда, а фактите в
него следва да бъдат установени от ответното дружество в процеса посредством
всички доказателствени средства, което той не е направил.
Впрочем фактът на ползването на
имота от страна на ответното ДКЦ за претендирания
период следва да бъде признат и поради влизане в сила на решението в
осъдителната му част при необжалването му от ответника, доколкото по този начин
е установено със сила на пресъдено нещо и основанието
на иска.
По делото не се твърди и не се
установява /при доказателствена тежест, лежаща върху
ответника/, че той е ползвал процесния имот по силата на правно основание,
поради което съдът приема това обстоятелство за недоказано.
На база на събраните гласни и
писмени доказателства, при зачитане на силата на пресъдено
нещо на горепосоченото решение и изведените въз основа на тях правни изводи
съдът приема за установено, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот,
който се е ползвал от ответника за посочения период без правно основание, като
по този начин ищецът се е обеднил поради невъзможност да ползва собствената си
вещ и да реализира доходи от нея, а ответникът се е обогатил поради спестяване
на разходи, дължими на собственика на вещта, ако ползването беше по силата на
облигационно отношение между тях, и между обогатяването и обедняването има
пряка причинна връзка, както и липсва друг правен способ, с помощта на който да
се осъществи изравняването.
Що се отнася до размера на
дължимото обезщетение, съдът приема, че за база следва да бъде използван среднопазарният наем на сходни имоти за посочения период,
независимо от това, че е била одобрена Таблица за базисни наемни
цени и цени за ползване на
общински имоти на територията на Община В., тъй като обедняването на
собственика в този случай следва да бъде определено при използване на посочения
общовалиден критерий, независимо от статута на собственика и вида собственост
като приложение на принципа за равенство на страните и на видовете собственост
в България. Този критерий е обективен и отразява важни пазарни принципи – за
търсенето и предлагането на недвижими имоти с характеристики на процесния,
рефлектиращи върху цената им. В този смисъл вж. например Р № 293/30.09.2015 г.
по гр.д. № 119/2015 г. на ВКС – ІV г.о.
За пълнота на изложението следва
да се добави, че в случая са неприложими разпоредбите на чл. 102, ал. 2 от
Закона за лечебните заведения и Таблица за базисните наемни цени и цени за
ползване на общински имоти на територията на Община В., на които ищецът се
позовава.
Първата посочена разпоредба се
прилага по отношение на медицинските специалисти, извършващи извънболнична помощ в здравните заведения, като използват
помещения в тях, т.е. само до физически лица, занимаващи се със специфична
медицинска грижа, но не и до новообразувани юридически лица като
диагностично-консултативни центрове.
Безспорно е, че наемни договори
могат да сключват и с други лечебни заведения при наличие на свободни помещения
/чл. 102, ал. 5 от ЗЛЗ/, но по отношение на тях не се прилага Таблицата за
базисни наемни цени и цени на общински имоти на територията на Община В., на
която ищецът основава претенцията си, доколкото изрично е предвидено, че тя се
отнася само до лицата по чл. 102, ал. 2 и ал. 6 от ЗЛЗ, но не и до тези по чл.
102, ал. 5 от ЗЛЗ.
От друга страна цитираната таблица
е издадена въз основа на Наредба за придобиване, разпореждане и управление ***
/която съдът приема като общоизвестен факт доколкото е достъпна на сайта на
Община В./, като в чл. 2, т. 2 от тази наредба изрично е предвидено, че тя не
се прилага по отношение на общинско имущество, включено в капитала на търговски
дружества /какъвто е настоящия случай, установено с влязлото в сила решение по
иска по чл. 108 от ЗС, а и в признанията на ищеца в исковата молба/.
Съдът намира, че посоченото от
жалбоподателя в писмената му защита пред настоящата инстанция решение №
220/15.02.2016 г. по т.д. № 2334/2014 г. на ВКС – І т.о. не може да урежда
отношенията между страните в настоящия случай доколкото то касае сключен
договор за наем, който е бил прекратен, но наемателят по договора е продължил
да ползва имота, като се е претендирало обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, а
не по чл. 59 от ЗЗД, на основание на възникналото „квазинаемно“
правоотношение. В това решение ВКС е приел, че задължението за заплащане на
наемната цена след прекратяване на наемния договор има обезщетителен
характер, като наемодателят има право да иска възмездяване на действително
претърпените вреди, ако те са в по-висок размер от уговорения наем и обезщетението
не може да бъде по-ниско от него, като то не следва да
се определя на база на
приетите от общинските съвети наредби за придобиване,
управление и разпореждане с
общинско имущество, тъй като предмет на наемния договор
не е отдаване за временно ползване
на вещ–общинска
собственост. Тоест е прието, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД се определя на
база на действително претърпените вреди измежду по-голямата от двете стойности
– уговорената наемна цена и среднопазарния месечен
наем.
Съществената разлика с
разглеждания в настоящето производство иск е фактът, че между страните по
делото не е бил сключван договор за наем и не е била уговорена наемна цена по
реда на свободното договаряне, която да послужи за база за сравнение, а
доколкото е неприложима и Таблица за базисните наемни цени и цени за ползване
на общински имоти на територията на Община В., единственият критерий, който
може да бъде използван, е среднопазарният месечен
наем за имоти от типа на процесния.
От допълнителното заключение на приетата в
първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза с вещо лице
Любомир Црънчев, неоспорено от страните и което съдът
като компетентно изготвено възприема, се установява, че среднопазарният
месечен наем на процесните помещения за претендирания
период е в размер на 18 527,40 лв. без ДДС, или 22
232,88 лв. с ДДС, като той е определен на база реално
сключени договори за отдаване под наем на аналогични обекти при средна наемна
цена от 1,41лв./кв.м.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че посочените от вещото лице наемни цени не е следвало да се
вземат предвид, тъй като те не се намират на територията на В., а на други
градове, което прави съпоставката недопустима.
Видно от обясненията на вещото
лице в съдебни заседания на 23.10.2018 г. и на 28.11.2018 г., той не е
установил отдавани недвижими имоти от типа на процесния на територията на В., П.
и С., поради което за сравнение са използвани имоти в Община Б., Община Б.,
Община Р., Община П. Б., Община Ц., Община П., К. и Община И., за най-точен
аналог може да се използва гр. Б., който също е курортен град, а определената
от вещото лице средномесечна наемна цена е на база
изследвани цени на реално сключени договори за наем на подобни обекти.
Тук следва да се отчете
спецификата на имота, използван за микробиологична лаборатория, както и това,
че при изготвяне на заключението вещото лице се е съобразило с неговото
местонахождение, вида и броя на помещенията, функционалните им характеристики,
състоянието на стаите и оборудването в тях.
Предвид изложените мотиви съдът
намира, че искът по чл. 59 от ЗЗД е основателен до размер от 18 527,40
лв., до който следва да бъде уважен, а над него до пълния предявен размер от
78 840 лв. искът като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен.
Настоящият състав напълно споделя
мотивите на окръжния съд, че върху посочения размер на обезщетението не следва
да бъде добавян ДДС /с което становище се е съгласил и жалбоподателят във
въззивната си жалба/, доколкото той е косвен данък, с който се облагат
доставката на стоки и услуги при настъпване на данъчно събитие съобразно разпоредбите
на ЗДДС, като обезщетението, дължимо на извъндоговорно
основание поради ползването на недвижимия имот без основание, не попада в никоя
от хипотезите на чл. 2 от ЗДДС, в т.ч. не е доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1
от закона.
Неоснователно е възражението на
ответника за погасяване на част от вземането по давност, тъй като исковата
молба, с която са предявени исковете, е била изпратена по пощата на 24.04.2018
г., вземането по чл. 59 от ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност по чл.
110 от ЗЗД и то е претендирано за периода от 24.04.2013
г. до 24.04.2018 г., като съдът приема, че искът е предявен в срок.
По иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
С
нотариална покана, връчена редовно на представител на ответника на 13.03.2013
г., „МБАЛ В.“ ЕООД е поканило „Д. В.“ ЕООД да освободи процесния недвижим имот,
който ползва без правно основание, и да му го предаде в състоянието, в което го
е приело, в седмодневен срок от съобщението, като в случай, че не го освободи в
този срок, следва да му заплаща месечна наемна цена в размер на 5 000 лв.
месечно и такава за минал период.
С получаване на това
волеизявление на ищеца и непредаване на имота от ответника в дадения срок
задължението му за заплащане на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД е станало изискуемо
на 20.03.2013 г., поради което той дължи и мораторна
лихва върху него след този момент.
Видно от допълнителното
заключение на приетата в първоинстанционното
производство съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Л., неоспорено от
страните и което съдът като компетентно изготвено възприема, лихвата за забава
на обезщетението, определено като средна пазарна наемна цена на имота, за
периода 01.05.2013 г. - 24.04.2018 г., изчислена за всяко обезщетение
поотделно, е в общ размер на 4 620,26 лв.
Ответникът е направил възражение
за изтекла погасителна давност на вземането за лихва за забава, което е
частично основателно – за периода 24.04.2013 г. – 24.04.2015 г., имайки
предвид, че исковата молба е била изпратена по пощата на 24.04.2018 г., а самото
вземане се погасява с тригодишна давност по реда на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, като
за този период вземането е погасено по давност и искът в тази част следва да
бъде отхвърлен.
В останалата част от периода
/24.04.2015 г. – 24.04.2018 г./ искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателен и
следва да бъде уважен до размер от 1 717,63 лв., определен на база на
посоченото заключение на вещото лице Л., а над него до пълния предявен размер
от 19 666,47 лв. искът като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен.
Доколкото окръжният съд е стигнал
до същите правни изводи, решението му е законосъобразно и като такова следва да
бъде потвърдено.
Решението в частта за присъдените
в полза на „Д. В.“ ЕООД разноски за първоинстанционното производство не е обжалвано
от ищеца и в тази част е влязло в сила.
Настоящият състав намира, че
компенсация на дължимите на страните разноски не може да бъде извършено
служебно от съда, без да има направено волеизявления от никоя от страните в
тази насока, но предвид факта, че решението в тази част не е предмет на инстанционен контрол, то не може да бъде изменено.
Жалбоподателят следва да бъде
осъден да заплата на въззиваемия направените от него разноски в настоящето
производство в размер на 3 000 лв.,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния му
представител адвокат И. К..
Ето защо съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 56/21.02.2019 г., постановено по гр.д. № 304/2018 г. по описа на Пазарджишкия
окръжен съд, в частта, в която са отхвърлени предявените от „МБАЛВ“ ЕООД – В., П.
област против „Д. - 1 - В..“ ЕООД – В., П. област искове за заплащане на обезщетение
за ползите, от които ответникът е лишил ищеца, като е ползвал процесния
недвижим имот, собственост на ищеца, през периода 24.04.2013 г. - 24.04.2018
г., за разликата над 18 527,40 лв. /осемнадесет хиляди петстотин двадесет
и седем лева и четиридесет стотинки/ до ** 700,00 лв. /шестдесет и
пет хиляди и седемстотин лева/, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от датата на предявяване на иска /24.04.2018 г./ до окончателното й изплащане,
както и за заплащане на лихва за забавено
плащане на главницата от 18 527,40 лв. за периода 24.04.2015 г. - 24.04.2018 г.
за разликата над 1 717,63 лв. /хиляда седемстотин и седемнадесет лева и
шестдесет и три стотинки/ до 6 090,89 лв. /шест хиляди и деветдесет лева и
осемдесет и девет стотинки/.
В останалата
част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА „МБАЛВ“ ЕООД със седалище
и адрес на управление:***, П. област, бул. „С.“ № …, ЕИК ........., със съдебен
адрес:*** /чрез адвокат К.Г./ да заплати на „Д. - 1 - В..“ ЕООД със седалище и
адрес на управление“***, ЕИК ........., със съдебен адрес:***1, офис … /чрез
адвокат И. К./ сумата 3 000,00 лв. /три хиляди лева/ разноски във
въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.