РЕШЕНИЕ
№ 846
гр. гр. Хасково, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Персиана Люб. Михова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20255640100918 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/ от К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: **** съдебен адрес: ***, адв. Д.В.М.
от АК - Пловдив против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, п.к. 1712, район „Младост - 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51,
вх. А, ет.9, офис 20, представлявано от Ивет Веселинова Димитрова и Десислава Веселинова
Николова.
Ищцата твърди, че е страна по Договор № **** за предоставяне на потребителски
кредит от **** г., сключен с ответното дружество. Съгласно договора, трябвало да върне
сумата по кредита от 6075,00 лева, при сума на получаване 4500,00 лева, лихва от 1575,00
лева, ГПР - 49.66 %, ГЛП - 35 %, при срок на кредита от 18 вноски. Съгласно чл.5 от
Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от **** г., ищцата следвало да
сключи Договор за гаранция с дружеството Фератум Банк р.1.с., с цел да бъде обезпечен,
сключеният договор. По сключения Договор за гаранция следвало да заплати сумата от
4455,00 лева, подробно описана и дължима по договора за гаранция. Поддържа се в исковата
молба, че ищцата е заплатила лично на „Фератум България“ ЕООД, сумата в размер на общо
5300,00 лева.
Изложени са в исковата молба съображения за това, че Договор № **** за
предоставяне на потребителски кредит от **** г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД,
вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 и чл.19 ал.4 ЗПК. На първо място, сключеният договор за
потребителски кредит бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК.
1
Съгласно чл.22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е
нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.
В случая в процесния договор бил посочен лихвен процент от 23%, но липсвали условия за
прилагането му. Нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е
общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението
й с главницата по кредита, както и таксата за гаранция, за да може да се направи проверка
дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.
Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за
недействителност на Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от **** г. В
чл. 11, ал. 1, т 11 ЗПК било предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая нямало
погасителен план, който да отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, в него липсвала
задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договора била предвидена дължимостта
на главница, договорна лихва, такса гарант, същите следвало да бъдат индивидуализирани,
подробно посочени с оглед тяхната периодичност Това не било сторено от кредитодателя и
на ищцата не й е бил предоставян погасителен план, а единствено и само се задоволил с
посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща
сума. Това създавало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по
погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база.
На следващо място, процесният договор не отговарял на изискванията на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК. Разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК сочела, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да
включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това
изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Отделно от това, в чл.4 от Договор № **** за предоставяне на
потребителски кредит от **** г., в графа годишен процент на разходите било посочено само
числото „49.66“, без да става ясно дали това е процент или 49.66 лева разход. Други
уточнения не били посочени. Липсвало разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни били
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Съобразно
2
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит Тоест,
в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай не ставало
ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била предвидена
дължимостта и на такса гарант. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни
елементи обаче оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на
неустойка. Не можел да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при
формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Така, поради неспазване на изискването
на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от **** г.
бил нищожен.
Наред с това договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата
на чл.19 ал.4 ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез договора за
гаранция/поръчителство в размер на 4455,00 лева не била включена в ГПР и ГЛП. В
договора за кредит бил посочен ГПР в размер на 49.66 %, но чрез включването на
възнаграждението по Договора за гаранция/поръчителство към ГПР и ГЛП, то
действителните такива щели да нараснат над 10 пъти, та дори и повече, с което потребителят
бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по договора за
поръчителство се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на
такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени
в годишния процент на разходите. Заплащането на сумата по договора за поръчителство
следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на
кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било и заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС №
426/2014 г. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по договора за
поръчителство в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания
от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР,
който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 ЗЗП. С
3
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В
случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за
процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11,
ал.1, т. 10 ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор № **** за предоставяне
на потребителски кредит от **** г. следвало да се прогласи за недействителен.
По гореизложените съображения иска от съда да постанови решение, с което на
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от
800,00 лева - недължимо платена по недействителен Договор № **** за предоставяне на
потребителски кредит от **** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.04.2025 г., до окончателното й
изплащане. Претендира се присъждане и на направените съдебни разноски, за което е
представен списък по чл.80 ГПК.
С Определение № 1511/08.10.2025 г., постановено по настоящото гражданско дело е
допуснато, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, изменение в размера на предявения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД като е увеличен размерът на същия и той следва
да се счита предявен за сумата от 1516,96 лева, вместо за първоначално предявения размер
от 800 лева.
Ответникът оспорва предявения иск. Изложено е в отговора на исковата молба, че
твърдението на ищеца за това, че чл.5 от договора за кредит е нищожен е неоснователно.
Твърдението, че поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) е било задължително условие
за сключване на кредитен договор също било неоснователно. Кредитополучателят можел да
избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „Фератум
България", потребителят сам избирал обезпечението. Следователно сключването на договор
за гаранция не било задължително. Мултитуюд Банк било самостоятелно юридическо лице,
банкова институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на територията на
Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното
признаване на единния европейски паспорт, и била вписана под № 178 в нарочния регистър
на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което
Фератум България не било страна. Прогласяването на договора за гаранция за нищожен,
съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство нямало да
произведе сила на пресъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк и така нямало да
настъпи промяна в патримониума на ищеца. Ищецът сам избрал Мултитуюд Банк (Малта)
като поръчител в електронния формуляр и след като е бил информиран за дължимите такси,
4
е подал заявление за кредит. Получил преддоговорна информация по е-mai1, която изрично
посочвала, че за сключването на договора за кредит „Фератум България" изисква
поръчителство. Ищецът получил и документи от Мултитуюд Банк, включително договор за
гаранция. След като е бил информиран, ищецът потвърдил чрез SMS желанието си да
сключи договора. С оглед на това, не можело да се говори за заблуждаваща търговска
практика по чл. 68е ЗЗП. Ответникът не въвел ищеца в заблуждение относно избора на
поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът бил информиран за последствията от
своя избор, включително за сумите, дължими на Мултитуюд Банк, ако избере нея за
поръчител. Претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни доказателства.
Исковата молба съдържала общи твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи,
и не представяла ясни доказателства за плащания, възникнали отношения или суми.
Твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП били също неоснователни. Чл. 5 от договора ясно
посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и
договора за гаранция били подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите
суми към Мултитуюд Банк, които ищецът приел доброволно.
Относно твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК се сочи, че договорът за
гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй
като бил незадължителен. Твърдението на ищеца за допълнителни разходи било
неоснователно, тъй като обезпечението било резултат от оценка на кредитоспособността по
закон. „Фератум България" предоставила необходимата информация за ГПР и условията,
като ищецът имал време да избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но
не упражнил това си право. „Фератум България" ЕООД и ,,Мултитуюд Банк" ЕАД
оперирали като отделни икономически субекти. Те имали отделни банкови сметки.
Българското законодателство не забранявало договорът за поръчителство между длъжник и
поръчител да бъде възмезден. При определянето на ГПР нямало допуснати нарушения и
ищецът имал цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали
сключването на договор е подходящо за него.
По тези съображения ответникът моли предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор №
**** за предоставяне на потребителски кредит от **** г., се установява, че на **** г. между
ищцата К. Х. П. и ответника „Фератум България“ ЕООД е сключен Договор № **** за
предоставяне на потребителски кредит, по силата на който на ищеца е предоставен паричен
заем в размер на сумата от 4500 лв., платим на 18 вноски съгласно погасителен план с първа
падежна дата 29.10.2021 г., при лихвен процент – 23.33 % и посочен ГПР от 49.66 %.
Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 6075,00 лв., включваща
договорна лихва в размер на 1575,00 лв. Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с
5
поръчителство от Ferratum Bank в полза на ответното дружество.
Oт представения от ищеца Договор за гаранция /поръчителство/ от 30.09.2021 г.,
сключен между ищеца и Ferratum Bank p.l.c., със седалище в Малта се установява, че
дружеството - поръчител се е задължило срещу възнаграждение от общо 4455 лв. да стане
поръчител по Договора за потребителски кредит № **** от **** г. Уговорено е, че
възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, съгласно погасителен план към договора
за гаранция, отново 18 на брой, с дата на първо плащане – 29.10.2021 г. и краен срок на
издължаване на таксата – 23.03.2023 г.
Не е спорно по-нататък обстоятелството, а и с Определение № 1277/04.06.2025 г.,
постановено по гр.д. № 918 по описа за 2025 г. на Районен съд – Хасково, на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявено за безспорно между страните и за ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ищцата е усвоила заемната сума от 4500,00 лева.
Видно от представената от ответното дружество справка за получени плащания по
договор за кредит **** на К. Х. П., платените суми по договора са главница в размер на
4500 лева, лихва в размер на 412,74 лева и плащания съгласно Тарифа и Общи условия от
45,00 лева.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че общо за
погасяване на кредитното задължение са постъпили суми в размер на 6016,96 лева, с които
са погасени главница за 4500 лева; договорна лихва за 412,74 лева; гаранция /поръчителство/
за 1059,22 лева и такса за предсрочно погасяване за 45,00 лева. Вещото лице е констатирало
в заключението си, че кредитът е погасен предсрочно на 23.12.2021 г., т.е. 5 дни преди
настъпване на падежа на 3-тата погасителна вноска. Освен това е установено и разминаване
е представените от ищеца и от ответника копия на процесния Договор № **** за
предоставяне на потребителски кредит от **** г., като в този, представен от ищцата е
записано, че лихвеният % по кредита е 35 %, а в този, приложен от ответника – 23.33 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е процесуално
допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
Липсва спор по делото, че между ищцата и „Фератум България" ЕООД е възникнало
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който същата е усвоила заетата
сума, в случая в общ размер от 4500 лева. Кредитодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
6
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, съдът намира за основателни доводите на ищеца, че не са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
От една страна, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 49.66 %, като липсва ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Посочената пък лихва от 23.33 %, не е ясно как
точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото основание.
От друга страна, възнаграждението по договора за гаранция (поръчителство) е
установено за услуга в полза на кредитодателя, която е задължително условие за
отпускането на кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР. Така
посочените в договора ГПР от 49.66 % и обща сума за плащане не съответстват на
действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от общо 4455,00 лева
по договора за гаранция /поръчителство/. Следва да се посочи, че в договора за кредит
изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от
предвидените възможности е с одобрено от кредитодателя дружество - поръчител. При
кандидатстването за кредит при „Фератум България" ЕООД потребителят е длъжен да
посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство. Следователно сключването
7
на договора за гаранция е условие за отпускане на кредита. Действително, потребителят
може да избере и личен гарант – физическо лице, но при невъзможност да осигури такъв,
алтернативата за него е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за
гаранция с Ferratum Bank. Освен това, Ferratum Bank е посочен за възможен поръчител от
самия кредитор, поради което и ответното дружество е наясно с условията за предоставяне
на поръчителство и в частност - с възмездния характер на договора за гаранция.
Предоставянето на гарант/поръчител е условие за сключването на договора, поради което
свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След
като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във
връзка с това поръчителство представляват разходи за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаването на кредита. Ето защо, посоченият в договора ГПР от 49.66 % и общата
дължима сума, включваща единствено договорната лихва, не отговарят на действителните
такива.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на кредитодателя, поставена
като изискване за предоставянето на заема - чл. 5, това допълнително плащане се отнася до
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил,
и то значително законовото ограничение, предвид посочения в договора процент (49.66 %) и
за който извод не са необходими специални знания. Разходите по обезпечението е следвало
да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общо
дължимата сума. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно
действителния размер на крайната сума, която следва да плати. В тази връзка посочения в
договора ГПР от 49.66 % не съответства на действително приложимия между страните.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор
за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19, ал.4
ЗПК.
В допълнение следва да се отбележи и това, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в размер, съответстващ на отпуснатата в заем
сума, съдът намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този
начин се генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този
случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 ЗПК, която установява, че
клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното
8
ограничение, са недействителни.
Според настоящия съдебен състав, в случая не е спазено изискването и на чл. 11 ал. 1
т. 9 ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент.
Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е
непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по
който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният
процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са
посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при
което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран годишен размер от 35 % или 23.33 %, поради което е
налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си
е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК,
във връзка с чл. 26 ал. 1, предл. първо ЗЗД.
За да бъде уважен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в тежест
на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация,
нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването.
В тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В случая от заключението на назначената по делото съдебно-счетовдна експертиза се
установява, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищцата е
заплатила на ответника общо сума в размер на 6016,96 лева. Предвид съображенията,
изложени по- горе, плащането на сбора от сумите за договорна лихва, за гаранция и за други
такси в общ размер на 1516,96 лева е осъществено по договор, който се явява
недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата
стойност на кредита в случая възлиза на 4500 лева за главница, респ. разликата между
платената от нея сума по договора и чистата стойност на кредита, възлизаща в случая на
посочените 1516,96 лева се явява платена без основание, доколкото липсва такова за
получаването й от ответника. Следователно искът следва да бъде уважен в пълния му
претендиран и увеличен размер.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.04.2025 г.
до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е
направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същата следва да се присъдят такива в общ
размер от 360,68 лева, от които 60,68 лева за платена държавна такса и 300,00 лева за
възнаграждение за вещо лице.
9
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Д.В.М. от АК - Пловдив.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз
от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички
случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда
на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т.
1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на правна и фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв.
Десислав Михайлов процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2,
вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. Д.В.М. следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие по настоящото дело в размер на 360 лева с включен ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, което да бъде
заплатено от ответника.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражение на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда.
10
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1712, район „Младост - 3“,
бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис 20, представлявано от Ивет Веселинова
Димитрова и Десислава Веселинова Николова, ДА ЗАПЛАТИ на К. Х. П., ЕГН **********,
с адрес: **** съдебен адрес: ***, адв. Д.В.М. от АК - Пловдив, сумата от 1516,96 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор № **** за
предоставяне на потребителски кредит от **** г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
07.04.2025 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1712, район „Младост - 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх.
А, ет.9, офис 20, представлявано от Ивет Веселинова Димитрова и Десислава Веселинова
Николова, на основание чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на К. Х. П., ЕГН **********, с адрес:
**** съдебен адрес: ***, адв. Д.В.М. от АК - Пловдив, сумата от 360,68 лева,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1712, район „Младост - 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх.
А, ет.9, офис 20, представлявано от Ивет Веселинова Димитрова и Десислава Веселинова
Николова, да заплати на адв. Д.В.М., ЕГН **********, с адрес на кантората - ***, сумата от
360,00 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секратар: Т.Г.
11