Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 7.02.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и осми януари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 4604 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
С решение № 20282207 от
21.12.2020 г. по гр.д.№ 42142/2019 г. на Софийски районен съд, III г.о., 151 състав, е признато
за установено по реда на чл. 422 ГПК по предявените от „Т.С.“ ЕАД обективно
кумулативно съединени установителни искове, с правна квалификация чл. 79, ал.1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че ответникът К.Ц.Т. дължи
на ищеца сумата 706,26 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия, доставена за периода от 01.03.2013 г. – 31.01.2016 г. в
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. „****************, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по
чл.410 ГПК – 17.01.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 309,84
лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 30.04.2013 год. до
05.12.2018 год., за които суми в производството по ч. гр. д. №2616/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 151 състав, е издадена заповед за изпълнение. Осъден е
ответникът да заплати на ищеца направените по делото разноски. Решението е
постановено при условията и по реда на чл. 237 ГПК при направено признание на
иска от страна на ответника. Решението е постановено при участието на трето
лице подпомагаща страна – „Т.“ ООД, конституирано на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ответника К.Ц.Т.. Същият сочи, че топлоснабденият имот е
придобит от майка му В.Д.Т., починала на 30.08.2016 г., съгласно саморъчни
завещания, съставени от Й.И П.К.. По заведено дело от други родственици на сем.
К.– гр.д.№ 7101/2016 г. по описа на Софийски градски съд, се установило, че съставените
в полза на В.Д.завещателни разпореждания са нищожни. Ответникът бил встъпил по
този процес по реда на чл. 227 ГПК, бил обвързан от решението и осъден да
предаде владението 7/8 ид.ч. от имота на
К.Б.А.и 1/8 ид.ч. на Б.К.А.. Решението по това дело било постановено само три
дни преди обжалваното в настоящето въззивно производство съдебно решение.
Жалбоподателят бил уведомил първоинстанционния съд за съдебния процес относно
действителността на завещанието и собствеността на имота, като направил искане
за спиране на производството, но първоинстанционният съд се произнесъл с
решение, съобразявайки направеното признание на иска. Прави искане
първоинстанционното решение да бъде отменено, а делото – прекратено.
В срока за отговор на
въззивната жалба такъв не е постъпил от ищеца и от третото лице помагач.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно
и допустимо. Същото
е постановено по реда на чл. 237 ГПК. Съгласно Решение № 51 от 16.04.2015 г. по
гр. д. № 5299/2014 г. на ВКС, I г.о., когато ответникът признае иска, ищецът
може да поиска съдът да постанови решение при условията на чл. 237 ГПК. В този
случай съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение като e
достатъчно да укаже в мотивите, че решението се основава на признание на иска –
чл.237 ал.2 ГПК. Това решение /за разлика от неприсъственото решение - чл. 239
ал.4 ГПК/ е обжалваемо. При направен довод в жалбата, въззивният съд е длъжен
да се произнесе дали е направено признание на иска и съответно дали са били
налице предпоставките за постановяване на решение по реда на чл.237 ГПК.
Предвид изложените във
въззивната жалба съображения за неправилност на първоинстанционното решение,
въззивният съд приема, че е сезиран с оплакване относно наличието на
предпоставките за постановяване на решение при признание на иска, във връзка с
което намира следното:
С исковата молба са предявени
искове с правна квалификация чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД срещу К.Ц.Т.
и се претендират
следните суми: 706,26
лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия,
доставена за периода от 01.03.2013 г. – 31.01.2016 г. в топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, ул. „****************, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК –
17.01.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 309,84 лева –
законна лихва за забава върху главницата за периода 30.04.2013 год. до
05.12.2018 год., за които суми в производството по ч. гр. д. №2616/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 151 състав, е издадена заповед за изпълнение.
С отговора на исковата молба,
подаден на 29.01.2020 г., ответникът К.Т.
е направил изявление, че признава задължението и ще направи необходимото за
погасяването му, като е направил искане делото да бъде прекратено. В проекта за
доклад по делото съдът е обявил, че всички факти, от значение за спорното
право, са безспорни и не се нуждаят от доказване. На 22.05.2020 г. е депозирана
молба от ищеца, с която се прави искане да бъде постановено решение при
признание на иска на основание чл. 237 ГПК. В проведенето открито съдебно
заседание от 25.11.2020 г. ответникът се е явил лично и е заявил, че признава
задълженията и няма възражение по изготвения проект на доклад. Направил е
искане да се постанови решение при признание на иска. С молба от 11.12.2020 г.
ответникът е направил искане за прекратяване на делото, а ако това искане не
бъде удовлетворено – за спирането му, с оглед висящото гр.д. № 7101/2016 г. по
описа на Софийски градски съд, по което се решавал въпроса за правото на
собственост на топлоснадбения имот. На 21.12.2020 г. първоинстанционният съд се
е произнесъл с обжалваното съдебно решение при признание на иска.
За да се постанови решение при
признание на иска следва да са налице следните предпоставки: ответникът да е
признал иска изцяло, без да оспорва отделни правопораждащи юридически факти;
ищецът да е направил искане за постановяване на решение при признание на иска.
Съдът е длъжен да откаже да постанови решение при признание на иска, когато признатото
право противоречи на закона или на добрите нрави или е признато право, с което
страната не може да се разпорежда – в настоящия случай основания за отказ да се
постанови решение по реда на чл. 237 ГПК въззивният съд не констатира,
включително и служебно.
В случая последователната
позиция на ответника в хода на производството пред първата инстанция е, че
исковете са основателни. Задължението е признато с писмения отговор на исковата
молба, както и в проведеното впоследствие открито съдебно заседание, като
тогава е направено и искане от страна на ответника да се постанови решение при
признание на иска. Такова искане е било направено и от ищеца с горепосочената
молба от 22.05.2020 г. Съгласно чл. 237, ал. 4 ГПК, признанието на иска не може
да бъде оттеглено. Съгласно определение по търг.д.№ 2976/2014 г. на ВКС, I т.о., неоттегляемостта на
признанието на иска настъпва от момента на съобразяването му от съда. В случая
ответникът е направил опит да оттегли признанието на исковете след като
първоинстанционният съд е съобразил направеното от ищеца /а и от самия
ответник/ искане за постановяване на решение по реда на чл. 237 ГПК, като
делото е било обявено за решаване. Следва да се отбележи, че с молбата, депозирана
пред първоинстанционния съд с искане за спиране или прекратяване на делото,
ответникът не се е позовал на нововъзникнали факти, които да обосновават
оттегляне на направеното от него признание на исковете, а на висящо гражданско дело, по което същият
е страна, и което е било образувано през 2016 г. Едва пред въззивния съд
ответникът се позовава на решението на Софийски градски съд, потвърдено с
влязло в сила решение на Софийски апелативен съд /и двете решения са приети
като доказателства по въззиввното производство на основание чл. 266, ал. 2, т.
1 ГПК/, с което е решен въпросът за собствеността на топлоснабдения имот.
Действително постановеното от Софийски апелативен съд съдебно решение е
нововъзникнало обстоятелство, което няма как да е било известно на
жалбоподателя към момента на извършеното от него признаване на исковете.
Известно му е било обаче обстоятелството, че по отношение на собствеността на
топлоснабдения имот се води съдебен процес, доколкото по собствените му
признания същият е взел участие като страна по него, така че е могъл да въведе
възражение в този смисъл още с отговора на исковата молба, като оспори правопораждащите
юридически факти и направи искане делото да бъде спряно, при наличие на
предпоставките за това, до изясняване на собствеността върху топлоснабдения
имот с влязъл в сила съдебен акт или изобщо отрече качеството си клиент на
топлинна енергия. Вместо това ответникът е признал исковете, като ищецът е
заявил, че ще се ползва от това признание, а първоинстанционният съд го е съобразил
и е прекратил съдебното дирене, като е обявил, че ще се произнесе при
съобразяване с направеното от ответника признание и изричното искане на ищеца
за постановяване на решение при признание на исковете. При това положение
съгласно чл. 237, ал. 4 ГПК, направеното признание е неоттегляемо. При
твърдения за дължимост на процесните суми от трети лица, отношенията с тях
могат да бъдат ликвидирани на плоскостта на неоснователното обогатяване, но
възраженията на ответника в този смисъл не могат да бъдат разгледани в рамките
на настоящия процес, предвид специфичния ред, по който се провежда – чл. 237 ГПК.
С оглед изложените
съображения, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
Въззиваемият не е подал писмен
отговор на въззивната жалба и негов представител не се е явил в откритото
съдебно заседание по делото, с оглед което искането му за присъждане на
разноските за юрисконсултско възнаграждение, направено с молба, подадена на
27.01.2022 г., е неоснователно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20282207 от 21.12.2020 г. по гр.д.№ 42142/2019 г. на Софийски
районен съд, III г.о.,
151 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.