РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и девети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.: КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 271 по описа на СГС за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по подадена от ответника С.Д.Д., чрез пълномощника
си – адв. Н.Г., с надлежно учредена представителна власт по делото, въззивна
жалба срещу Решение № 149339 от 24.06.2019 г., постановено по гр.д. № 1382/2016
г., СРС, 82 състав, с което е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Б.е.д.к.“ ООД срещу С.Д.Д. положителен установителен иск с правно основание чл.
535 ТЗ за установяване на паричното притезание в размер на сумата от 1324,00 лв. по Запис
на заповед от 02.10.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 04.09.2015
г. до окончателното плащане, удостоверено
в Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
53330/2015 г. по описа на СРС, 82 състав.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 126,48 лв., представляваща разноски в
исковото производство и сумата от 76,48 лв., представляваща разноски в
заповедното производство.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за
недопустимост, а при условията на евентуалност на оплакванията и за
неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че процесният запис на заповед не представлява
самостоятелен, годен документ по смисъла на чл. 417 ГПК, въз основа на който да
се издаде изпълнителен лист, без участието в производството на издателя, тъй
като същият е издаден в обезпечение на вземане на ищеца, произтичащо по договор
за кредит сключен между страните от 02.10.2014 г. Ето защо издаденият изпълнителен лист не бил
годен изпълнителен титул, поради което и исковото производство било недопустимо,
още повече, че ищецът не бил подал искова молба с твърдение, идентично с това
по издадената заповед, поради което същата, както и издаденият въз основа на
нея изпълнителен лист следвало да се обезсилят, а СРС се бил произнесъл по
непредявен иск. Сочи още, че в конкретния
случай е заплатил задължението си, което се установявало от представените
касови бонове, а принудително събраната от ЧСИ сума от 2145,65 лв. надвишава
задължението. Моли съда да обезсили обжалваното решение, а при условията на евентуалност
да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Б.е.д.к.“ ООД не е подал в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страни в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата ДТ за
въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита. В тази връзка следва да
се отбележи, че действително при иска предявен по реда на чл. 422 ГПК след
проведено заповедно производство и постъпило в срок възражение, основанието на
установителния иск трябва да е идентично с основанието посочено в заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Ето защо и в изпълнение на
задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 101, ал. 1 ГПК с Определението
си по чл. 140 ГПК от 09.11.2016 г. СРС е дал указания до ищеца да уточни
основанието на иска, като в изпълнение на същите с Молба от 24.11.2016 г. /лист
29 по делото на СРС/ ищецът е посочил, че предмет на предявения установителен
иск е сумата от 1324,00 лв., представляваща вземане по запис на заповед,
издаден от ответника на 02.10.2014 г. в гр. София общо за сумата от 2548,00 лв.
Наред с това следва да се посочи, че към момента на издаване на заповедта за
незабавно изпълнение – 25.09.2015 г. в разпоредбата на чл. 417, т. 9 ГПК е била
нормативно установена възможността за издаване на заповед за незабавно
изпълнение въз основа на запис на заповед. По изложените съображения и противно
на наведените в жалбата оплаквания обжалваното решение е допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите
и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната
жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Както в подаденото заявление, така и в уточнена си молба от
24.11.2016 г. ищецът е посочил както правопораждащия твръдяното парично
притезание юридически факт – запис на заповед от 02.10.2014 г., който е представен в оригинал в кориците на
приложеното ч.гр.д. № 53330/2015 г.
по описа на СРС, 82 състав.
За да притежава
изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в
разпоредбата на чл. 535 ТЗ клаузи (реквизити), като тяхната кумулативна наличност
обуславя действителността на менителничния ефект. Записът на заповед като абстрактна
ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за
пораждане на паричното вземане в полза на ремитента (поемателя) или на
последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект. Съгласно ТР
№ 1/2004 г. от 28.12.2005 г. на ВКС по д. № 1/2004 г., ОСТК за да е редовен
записът на заповед от външна страна, е необходимо самият документ да е назован
„Запис на заповед”, както и в самия текст на същия да е изписан изразът „запис
на заповед”, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ.
В представената ценна книга се съдържа наименованието
„запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия.
Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – сумата от 2548,00
лв. В менителничния ефект като място на издаване е определен гр. София, като
място на плащане – гр. София, а като ремитент – ищецът „Б.е.д.к.“ ООД.
Процесният запис на заповед е издаден на 02.10.2014 г. и е положен подпис от
неговия издател – С.Д.Д..
Издателят на менителничния ефект е определил падежа
съгласно чл. 537 ТЗ, във вр. с чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – на предявяване. Тъй
като в представения запис на заповед се съдържат всички законоустановени
реквизити, съдът приема, че същия е действителен и е породил действително
менителнично задължение. Следователно, налице е редовна ценна книга, с всички
предвидени в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити.
Налице е и втората материална предпоставка, обуславяща
възникването на изпълнителната сила на записа на заповед – изискуемостта на
материализираното в процесните ценни книги на заповед парични задължения. В
случаите, когато падежът на ценната книга е уговорен на предявяване– чл. 486,
ал. 1, т. 1 ТЗ, моментът, от който паричното задължение става изискуемо и
кредиторът може да иска принудително удовлетворяване на своето парично
притезание, е момента, от който ценната книга е била предявена, като от
отбелязването върху самата ценна книга - Запис на заповед от 02.10.2014 г., се
установява, че същия е бил предявен лично на издателя С.Д.Д. на 13.11.2014 г., което обстоятелство е удостоверно с
подписа на издателя, който не е надлежно оспорен. От този момент длъжникът
е в забава и започва да тече давността – арг. чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, във
вр. с чл. 288 ТЗ и обективираното в записа на заповед парично задължение става
исискуемо, т. е. годно за принудително изпълнение.
Тъй като в представения запис на заповед се съдържат всички
законоустановени реквизити, съдът приема, че същия е действителен и е породил
действително менителнично задължение. Следователно, налице е редовна ценна книга,
с всички предвидени в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити.
По изложените правни съображения съдът приема, че
представеният запис на заповед съставлява предвидено в закона и редовно от
външна страна изпълнително основание, удостоверяващо годно за принудително
изпълнение притезание срещу лицето, което се сочи като длъжник по менителничния
ефект в предявения размер от 1324,00 лв., като не съществува пречка, поемателят
да претендира и част от вземането по ценната книга, било поради извършено
плащане или по друга причина. Вземането е изискуемо, поради което заявлението
за издаване на изпълнителен лист се явява основателно и е следвало изцяло да
бъде уважено.
Доколкото записът на заповед като едностранна абстрактна
сделка е едновременно доказателство и основание за поето менителнично
задължение, въззивният съд приема, че в процеса на доказване бе по несъмнен
начин установено, че между страните е възникнало и съществува действително
менителнично правоотношение, по което ответникът е поел безусловно едностранно
задължение за заплащане на сумата от сумата от 2548,00 лева спрямо ищеца, поради което искът е
основателен и доказан за пълния предявен размер от 1324,00 лв.
Следва да се отбележи още, че наличието на
предшестващо издаване записа на заповед задължение на ответника, произтичащо от
каузално правоотношение по договор за кредит във връзка, не променя безусловния
характер на записа на заповед - т. 4д от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., ОСГТК
НА ВКС, респективно не съществува пречка същия да обезпечава изпълнението на съществуващо задължение по договора за кредит № max- ********* от 02.10.2014 г. на Д. към ищеца.
В съответствие с указанията дадени т. 9 от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, СРС е приел, че в производството
по чл. 422 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение
се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес,
като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането
чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист
въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес, съответно, че в хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на
изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по
принудителен ред в изпълнителното производство, са на основание на издадения
съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на
проверка в исковия процес. Поради това принудително събраната по изпълнителното
дело сума, постъпила по сметка на ЧСИ не обуславя извод за неоснователност на
иска. А от представеното удостоверението от ЧСИ се установява, че по изп. д. №
20158440403484 по описа на ЧСИ Стоян Якимов, с per. № 844
на КЧСИ, на взискателя „Б.е.Д.К.“ ООД е преведена сума в размер на 508.98 лв.,
като общо събраната сума след спирането на изпълнението, която е по сметка на
ЧСИ, е в размер на 2 145.65 лв., произтичаща от наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника. В цитираното Удостоверение ЧСИ С.Якимов изрично е
посочил, че доброволни плащания не са постъпили по изпълнителното дело.
Представените от ответника 8 броя касови бонове на обща стойност от 1192,00
лв., които е заплатил на ищцовото дружество в периода 2014 г. – 2015 г. не
установяват извършени плащания по процесния запис на заповед, а съгласно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е било да установи това
обстоятелство. Следва да се отбележи обаче, че е логичен извода на СРС, че
именно поради тази причина ищецът не претендира пълния размер на вземането па
записа на заповед, тъй като сбора на заплатена сума от 1192,00 лв. и претенция
на ищеца в настоящето производство в размер на 1324,00 лв. приблизително съответства на вземането па
записа на заповед в размер на 2548,00 лв.
С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които
въззивният съд достига съответстват на правните съждения на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1,
изр. 1, предл. 1 ГПК, а въззивната жалба да се остави без уважение.
С оглед цената на иска въззивното решение по произтичащо от
търговска сделка спор не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 2, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № I-47-140/08.01.2016 г., постановено по гр.д. № 1382/2016
г., СРС, 82 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: