Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 19.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 10183 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № I-31-46322
от 24.02.2017 г., постановено по гр. д. № 59697/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 31-ви състав, е осъдена ответницата В.Д.Б. да заплати на ищеца А.С.Ф.
на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата от 7 000 евро – главница по
договор за заем от 26.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата за
периода 02.10.2015 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1 060 евро – мораторна лихва върху главницата за периода
06.04.2014 г. – 02.10.2015 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
от 1 730,60 лева – разноски за исковото производство.
Срещу
решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила
въззивна жалба от ответницата В.Д.Б., в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, което се
намира за постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Сочи се, че СРС не е установил релевантни за спора факти. Твърди се, че
неправилно районната съдебна инстанция е приела,
че по делото не е доказано от ответника
плащане по процесния договора за заем, тъй като представеният запис на заповед
е с по-ранна дата от договора и не обезпечава изпълнението по същия. Счита се, че
страните не спорят относно обстоятелството, че записът на заповед е издаден по
повод процесния договор, като при погасяване на вземането въззивницата е
поискала връщане на оригинала на документа. Намира се, че въпреки твърдението
на ищеца, че между страните има множество договори, които са обезпечени със
записи на заповед, съдът не е изследвал кой е записът на заповед, обезпечаващ
процесния договор за заем, като по този начин е толериран ищецът и е изключена
възможността кредиторът да е върнал или да е представил запис на заповед, който
служи за обезпечение на друг договор. По изложените
съображения се отправя искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендират се
разноски.
В срока по чл.
263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А.С.Ф.,
в който се излагат съображения за нейната неоснователност и се отправя искане
атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно, обосновано и
законосъобразно. Намира се, че ищецът е доказал
елементите от фактическия състав на договора за заем, като в тежест на
ответницата е било да докаже плащане на процесната сума и погасяване на
задължението й, за които обстоятелства същата не е ангажирала доказателства.
Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че представеният от
ответницата запис на заповед не касае процесния договор за заем, като същият е
обезпечен с представения към исковата молба запис на заповед, чийто оригинал се
намира в ищеца и върху него няма направено отбелязване за извършено плащане. Претендират
се разноски.
С решение № 2856/08.05.2018
г., постановено по гр. дело № 6985/2017 г. на Софийски градски съд, е
потвърдено решение № I-31-46322
от 24.02.2017 г., постановено по гр. д. № 59697/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 31-ви състав, като В.Д.Б. е осъдена да заплати на А.С.Ф.
сумата от 1 100 лева – разноски пред въззивната инстанция.
С решение № 74/25.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 2999/2018 г. на ВКС, IV ГО, е
отменено като неправилно въззивно решение № 2856/08.05.2018
г., постановено по гр. дело № 6985/2017 г. на Софийски градски съд, и делото е
върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като върховната
съдебна инстанция е дала задължителни указания на последния по отношение
необходимостта да бъдат извършени допълнителни съдопроизводствени действия,
включително назначаването на съдебна експертиза.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от А.С.Ф. срещу
В.Д.Б.
с искане ответницата да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 7 000
евро – главница по договор за заем от 26.02.2014 г., ведно със законната лихва
върху главницата за периода от 02.10.2015 г. до окончателното изплащане, и на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1 060 евро – мораторна лихва
върху главницата за периода 05.04.2014 г. – 02.10.2015 г. В
исковата молба се сочи, че на 26.02.2014 г.
между страните е сключен договор за заем за сумата от 7 000 евро. Твърди се, че
ищецът е предал сумата на ответницата на същата дата, а тя от своя страна се е
задължила да я върне в срок до 05.04.2014 г., което не е било сторено и сумата
не е била възстановена на заемодателя. За обезпечаване на задължението
ответницата е издала запис на заповед, копие от който ищецът сочи да прилага
към исковата молба.
В срока по чл.
131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата В.Д.Б.,
в който исковата претенция се оспорва като неоснователна. Потвърждава се
обстоятелството, че между страните е налице сключен договор за заем, по който
ответницата е получила от ищеца сумата от 7 000 евро и се е задължила да я
върне на 05.04.2014 г. Излага се обаче, че така претендираната от А.С.Ф. сума
е била върната от страна на заемополучателя, като последният е получил от
заемодателя и издадената като обезпечение оригинал на запис на заповед, копие
от който сочи да се представя с отговора на искова молба.
По делото е
представен договор за заем от 26.02.2014 г., от който се установява, че А.С.Ф.
се е задължил да предаде в собственост на В.Д.Б. сума в размер
на 7 000 евро. В чл. 2 от договора е уговорено, че заетата сума се предава от
заемодателя в брой в деня на сключване на договора, като последният ще се счита
за разписка за предадената и получена сума. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
съглашението, заемателят се задължава да върне заетата сума в срок до
05.04.2014 г., а съгласно чл. 4 от договора, изпълнението на задължението на
заемателя се обезпечава чрез запис на заповед, като обезпечението се учредява в
деня на сключване на договора.
По
делото са приети две копия на записа на заповед с дата 03.09.2013 г.,
представени от насрещните страни – единият представен от ищеца с исковата молба,
издаден от В.Д.Б. *** Е, по силата на който тя се е
задължила безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на
А.С.Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г. Вторият,
представен от ответника с отговора на искова молба, с който В.Д.Б., с адрес: *** 135, се е задължила безусловно и без протест и
разноски да заплати на или на заповедта на А.С.Ф.
сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г., с направено отбелязване, че сумата
е възстановена и е получен оригиналът.
С
определение от 23.08.2016 г. по гр. дело № 59697/2014 г. районният съд е обявил
за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е
сключен процесният договор за заем, по който реално е била предадена заетата
сума, както и че е издаден запис на заповед в обезпечение на каузалното
правоотношение. Съобразявайки задължителните указания, дадени от ВКС с решение №
74/25.07.2019 г., с определение № 25801/04.11.2019 г., постановено по
настоящото дело, СГС е обявил за ненуждаещ се от доказване фактът, по който
страните не спорят, а именно че спорното заемно правоотношение е обезпечено със
запис на заповед с дата 03.09.2013 г.
В
открито съдебно заседание на 13.02.2017 г. пред СРС ищецът – заемодател, чрез
процесуалния си представител, заявява, че всъщност между страните има три
договора за заем, всеки от който обезпечен със запис на заповед. Ответникът – заемополучател,
чрез процесуалния си представител в същото съдебно заседание твърди, че заемът
е един, той е обезпечен със запис на заповед от 03.09.2013 г., като дългът е
погасен на две части – плащане на 3 000 евро, за което е издадена разписка
/представена и като доказателство по делото/, и остатъкът след това, срещу
което е получен оригиналът на записа. При съобразяване на така наведените от
страните доводи, както и на задължителните указания, дадени от ВКС с решение №
74/25.07.2019 г., с определение № 25801/04.11.2019 г., постановено по
настоящото дело, СГС е указал на страните да уточнят дали има издадени два
записа на заповед за едно и също задължение, или две еднородни задължения,
обезпечени с отделни записи на заповед. Във връзка с така дадените от въззивната
съдебна инстанция указания, по делото е постъпила молба с вх. №
144181/21.11.2019 г. от процесуалния представител на А.Ф., в която е заявено,
че са налице две еднородни задължения, обезпечени с отделни записи на заповед,
които са различни, независимо че са издадени на една и съща дата и за една и
съща сума. Посочено е, че процесната сума от 7 000 евро по представения от
ищеца запис на заповед не е платена от ответницата, доколкото записа на
заповед, който е представен от В.Б., касае друга сума от 7 000 евро, която
А.Ф. е дал на последната и тази сума е платена от нея и затова за същата ищецът
няма претенции. С оглед така направеното от ищеца уточнение и при съблюдаване
на указания на върховната съдебна инстанция, посочени в решение № 74/25.07.2019 г., в откритото съдебно заседание от
06.03.2020 г. СГС изрично е указал на ответника по жалбата – ищец, че в негова
тежест е да докаже наличието на еднородни правоотношения между страните,
обезпечени със записите на заповед. Същевременно, в проведеното пред настоящата
инстанция открито съдебно заседание на 17.07.2020 г. процесуалният представител
на ответницата е потвърдил, че в случая се касае за еднородни задължения,
обезпечени с отделни записи на заповед, като между страните са налице множество
каузални правоотношения, които са обезпечени със записи на заповед.
Отделно,
в съдебно заседание на 30.11.2016 г. първоинстанционният съд е констатирал
съответствие на представеното от В.Б.
заверено копие с оригинала, представен от А.Ф.,
с изключение на отбелязването, че сумата е възстановена и е получен оригиналът
на записа на заповед, както и несъответствие в шрифта на текста под заглавието
на запис на заповед, който в копието е по-дребен от оригинала. В съдебно
заседание на 13.03.2017 г. първоинстанционният съд е констатирал частична
неидентичност между представения оригинал от В.Б.
и намиращия се на стр. 7 от делото документ /представен от ищеца с исковата
молба/, като в оригинала на място на издаване не е записан ръкописно адреса „гр.
София, ул. „*******“, и че в оригинала текстът под заглавието „запис на
заповед“ е с отстъп навътре, а в копието текстът започва без отстъп.
Констатирана е частична неидентичност и с документа на стр. 45 /представен от
ответницата/, като в оригинала текстът под заглавието „запис на заповед“ и
самото заглавие са изписани с по-голям шрифт и в оригинала липсва удостоверяването
„Сумата е възстановена!“ и „Получих оригинала на запис на заповед!“.
Пред настоящата
съдебна инстанция е изслушано заключение по допусната от въззивния съд съдебно графическа
експертиза, неоспорено от страните, което СГС кредитира изцяло като
компетентно, обективно и безпристрастно изготвено и отговорило в цялост на
поставените задачи. В последното вещото лице е посочило, че подписът на
„издател“ в екземпляра на записа на заповед с дата на издаване 03.09.2013 г.,
представен с исковата молба, е положен от В.Д.Б., като в този екземпляр не
може да се установи дали има дописване с по-късна дата в графа „място на
издаване“. Установило е, че текстът в графа „място на издаване“ в копието на
запис на заповед с
дата на издаване 03.09.2013 г., представен с исковата молба, е копие на текст,
който вероятно не е изпълнен от ответницата, като не се констатира наличието на
признаци на техническа намеса /подправка/ директно в представените два
оригинала на запис на заповед.
При
така установената фактическа обстановка, Софийски градски съд достига до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По
отношение правилността на атакуваното решение СГС намира следното:
Предмет на разглеждане са искове с право основание чл. 240, ал.
1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем, заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или друг заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество.
За да бъде уважен предявеният иск е необходимо да бъде установено по
делото кумулативното наличие на следните предпоставки: сключено между страните
валидно облигационно правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието
на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет на договора;
предаване на сумата по договора от ищеца на ответника и настъпила изискуемост
на задължението за връщане на заетата сума.
За установяване на валидно правоотношение между страните с типично за
заема за потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащият го
факт, а именно наличието на валидно сключен договор. За да се приеме, че между
страните е сключен договор за заем, следва да се докаже както обективирането на
волеизявление на заемодателя, така и волеизявление на заемателя. Договорът,
съгласно разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД, е реален и се счита сключен с предаването на предмета му –
заместими движими вещи на заемателя, включително парична сума. Последният обаче
следва да изрази воля, съгласие, независимо от неговата форма, за получаването
на парична сума, при условията на договора, т. е. при поето правно задължение
да върне полученото. От друга страна договора за заем е неформален, т. е. не е
предвидено императивно изискване валидността на договора да е обусловена от
сключването му в определена форма за действителност. Допустимо е такъв договор
да бъде сключен и само в устна форма.
В процесния случай между страните не се спори, а и от събраните по делото
доказателства се установява, че на 26.02.2014 г. между тях е сключен писмен
договор за заем, по силата на който ищецът А.С.Ф. се е задължил да предаде в
собственост на ответницата В.Д.Б. сума в размер на 7 000 евро, която сума е
била предадена от заемодателя на заемателя в брой в деня на сключване на
договора, като последният се счита за разписка за предадената и получена сума. В.Д.Б.
се е задължава да върне заетата сума в срок до 05.04.2014 г., като изпълнението
на задължението на заемателя се обезпечава чрез запис на заповед с дата
03.09.2013 г. Тук е мястото да бъде посочено, че може вземане по договор да бъде обезпечено със запис на заповед с
по-ранна дата. Това е така, тъй като записът на заповед по същността си е
писмено обещание на длъжника, че ще заплати, служи като доказателство, че
менителничното задължение съществува и е в обращаемост без да се сочат
причините и основанията за това. С въвеждане на твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличие на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива
основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на
ценната книга, като не бива да се смесва с обезпеченията на вземанията по
смисъла на глава VII от 33Д. Обезпечението /менителничният документ/ може да бъде издаден преди,
едновременно или след възникване на обезпеченото задължение /в този смисъл и решение
№ 74/25.07.2019 г., постановено по гр. дело № 2999/2018 г. на ВКС, IV ГО/.
Основният според по делото въпрос е свързан с това,
налице е изпълнение от страна на ответницата на задължението й по процесния
договор за заем, респ. установява ли се направено от последната плащана на
ищеца на сумата от 7 000 евро, с която В.Б. е погасила задължението си към А.Ф. по процесния договор
за заем, както и кой от държаните от страните и представени по делото записи на
заповед обезпечава спорното вземане.
Както вече беше посочено, по делото са
приети две копия на запис на заповед с дата 03.09.2013 г., представени от
насрещните страни – единият представен от ищеца с исковата молба, издаден от В.Д.Б. *** Е, по силата на който тя се е задължила
безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на А.С.Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г. Вторият,
представен от ответника с отговора на искова молба, с който В.Д.Б., с адрес: *** 135, се е задължила безусловно и без
протест и разноски да заплати на или на заповедта на А.С.Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г., с направено
отбелязване, че сумата е възстановена и е получен оригиналът. От изслушаното и
прието по делото заключение по допуснатата от въззивния съд съдебно графическа
експертиза се установява, че подписът на „издател“ в екземпляра на записа на
заповед с дата на издаване 03.09.2013 г., представен с исковата молба, е
положен от В.Д.Б., като в този екземпляр не може да се установи дали има
дописване с по-късна дата в графа „място на издаване“. Установява се също така,
че текстът в графа „място на издаване“ в копието на запис на заповед с дата на
издаване 03.09.2013 г., представен с исковата молба, е копие на текст, който
вероятно не е изпълнен от ответницата, като не се констатира наличието на
признаци на техническа намеса /подправка/ директно в представените два
оригинала на запис на заповед. Или, налице са два оригинални екземпляра на
отделни и самостоятелни записи на заповед, и двата подписани от В.Д.Б. като
издател, в които липсват признаци на техническа намеса /подправка/, като и в
двата оригинала не е посочено „място на издаване“ и „място на плащане“, както и
не е направено отбелязване за направено плащане. Поради което, според
въззивният съд са налице автентични, редовни от външна страна и действителни
записи на заповед, съдържащи изискуемото съдържание по чл. 535 от ТЗ.
Съгласно чл. 536, ал. 1 от ТЗ документ, който не съдържа някой от
реквизитите, посочени в чл. 535 от ТЗ,
не е запис на заповед. От правилото на чл. 536, ал. 1
от ТЗ е допуснато изключение за три от реквизитите на чл. 535 от ТЗ
- падеж, място на издаване и място на плащане. Тяхната липса не води
до нищожност на записа на заповед, ако е възможно да бъдат заместени чрез
презумпциите на чл. 536, ал. 2 - ал. 4 от ТЗ.
В процесните записи на заповед, въпреки че не е посочено „място на
издаване“ и „място на плащане“, то липсата на тези реквизити може да бъде
преодоляна с помощта на установените в чл. 536, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ презумпции,
и не води до нищожност на записите на заповед. Съгласно чл. 536, ал.
3 от ТЗ ако не е уговорено друго, мястото на издаването се
смята за място на плащането и за местожителство на издателя, а
съгласно чл. 536, ал. 4 от ТЗ запис на заповед, в който не е посочено мястото
на издаването, се смята издаден в мястото, посочено до името на издателя. Съответно,
в настоящия случай за „място на издаване“ и респективно за „място на плащане“ следва
да се приеме адресът, посочен до името на издателя, а именно гр. София, ул. „*****.
С постъпила по настоящото дело молба от процесуалния представител на
А.Ф. с вх. № 144181/21.11.2019 г. ищецът е уточнил, че между страните са налице
две еднородни задължения, обезпечени с отделни записи на заповед, които са
различни, независимо че са издадени на една и съща дата и за една и съща сума.
Посочил е, че процесната сума от 7 000 евро по представения от ищеца запис
на заповед не е платена от ответницата, доколкото записа на заповед, който е
представен от В.Б., касае друга сума от 7 000 евро, която А.Ф. е дал на
последната и тази сума е платена от нея и затова за същата ищецът няма
претенции. С оглед така направеното уточнение и при съблюдаване на указания на
върховната съдебна инстанция, посочени в решение
№ 74/25.07.2019 г., в откритото съдебно заседание от 06.03.2020 г. СГС
изрично е указал на ответника по жалбата – ищец, че в негова тежест е да докаже
наличието на еднородни правоотношения между страните, обезпечени със записите
на заповед. В отговор на посочените от съда указания, процесуалният
представител на А.Ф. е заявил, че няма да ангажира други доказателства, като
последният е представил оригинала на записа на заповед на вещото лице във връзка
с допуснатата експертиза и ищецът няма други претенции по представения от
насрещната страна запис на заповед. В пледоарията си след даване ход на устните
състезания процесуалният представител на А.Ф. също е посочил, че към момента
оригиналът на записа на заповед се намира в ищеца, от което следва, че от
страна на ответницата не е реализирано плащане по него. Съобразявайки така направените
от страната изявления, то настоящият съдебен състав намира за необходимо да
разясни следното:
В настоящото производство предмет на разглеждане е иск с правно основание
чл. 240, ал.
1 от ЗЗД за вземане на ищеца, произтичащо от сключен с ответника
договор за заем от 26.02.2014 г., за
обезпечаване на задължението по който има издаден запис на заповед. Договорът
за заем и записа на заповед са две самостоятелни сделки, всяка една от
които поражда самостоятелно задължение. Самият запис на заповед е
абстрактна сделка и законът не се интересува от основанието, на което същият е
издаден. Затова съществува възможност в случаите /какъвто обаче процесният не
е/, когато записът на заповед е издаден като обезпечение на задължение по каузално
правоотношение, кредиторът да предяви вземането си само на основание записа на
заповед, без да посочва обезпеченото каузално правоотношение. В този случай,
както е посочено в т. 17 от ТР №
4/18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на
ВКС, предмет на иска е вземането по записа на заповед. При направено общо
оспорване на вземането от ответника, както и в случай, че е оспорена само
редовността на записа на заповед, ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
В този случай със сила на пресъдено нещо ще се разреши само спора за
съществуването или не на вземането по записа на заповед, но не и на каузалното
правоотношение, което той евентуално обезпечава. Последното ще бъде обхванато
от силата на пресъдено нещо само в случай, че бъде въведено в спора било чрез
позоваване на него в исковата молба от самия ищец, било чрез направено от
ответника по иска оспорване. Поради самостоятелния си характер, обезпеченото
със записа на заповед каузално задължение може да бъде предявено в отделно
исково производство. В този случай са налице две различни основания, въз основа
на които кредиторът може да реализира вземането си по отношение на длъжника.
При това за разлика от длъжника, който е задължен да изчерпи всичките си
възражения по предявения срещу него иск, кредиторът не е длъжен да изчерпи
всичките основания, на които може да претендира вземането. Затова силата на
пресъдено нещо се разпростира само по отношение на предявеното с исковата молба
основание, но не и за останалите такива.
В разглеждания в настоящото производство случай, с оглед заявената в
исковата молба претенция с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, позоваването
от ищеца на записа на заповед има отношение към доказването, а не към
основанието на иска - т. е. касае се за доказателствен, а не за юридически
факт, който е изцяло в зависимост от конкретните данни по делото. Записът на
заповед е абстрактна правна сделка, с която издателят обещава безусловно да
плати на поемателя или на негова заповед определена сума пари /чл. 535, т. 2
от ТЗ/. Основанието за задължаване не е елемент от фактическия
състав на абстрактните сделки и поради това причината за обещаното плащане не е
сред задължителните реквизити по чл. 535 от ТЗ,
които формират съдържанието на записа на заповед. Изискванията на чл. 535 от ТЗ към
формата и съдържанието на записа на заповед изключват възможността той да служи
като доказателство за предхождащи или съпътстващи издаването му каузални
правоотношения между издателя и поемателя. Редовният от външна страна запис на
заповед не може да изпълни и ролята на разписка по чл. 77, ал. 1
от ЗЗД, удостоверяваща предаване на отразената в текста му парична
сума, тъй като по дефиниция от чл. 535, т. 2
от ТЗ той материализира само безусловното обещание на издателя
за плащане, не и негово удостоверително изявление, че е получил пари от
поемателя. Доказването на каузално правоотношение или на предаване на парични
средства посредством записа на заповед е мислимо и възможно единствено в
хипотезата, когато освен реквизитите по чл. 535 от ТЗ,
менителничният ефект съдържа и други вписвания, отнасящи се до каузални
правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена помежду им размяна
на пари. От гледна точка на формалната редовност на записа на заповед тези
вписвания следва да се считат за неписани, но от процесуална гледна точка те
могат да придадат на записа на заповед значението на пряко писмено
доказателство за паралелно каузално правоотношение между страните по
абстрактната сделка, от което зависи възникването и съществуването на
менителничното вземане /в този смисъл решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г., I ТО на ВКС, решение № 88/27.05.2013
г. по т. д. № 374/2012 г., II ТО на ВКС, определение № 598/06.08.2012 г.
по т. д. № 888/2011 г., II ТО на ВКС, и
определение № 408/22.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1726/2017 г., IV ГО на
ВКС/.
Съобразявайки гореизложеното, съотнесено към спецификите на разглеждания
в настоящото производство казус и събрания по делото доказателствен материал,
настоящият съдебен състав намира, че от приетите по делото доказателства –
писмен договор за заем от 26.02.2014 г., се установява възникването на само едно
правоотношение между страните, произтичащо именно от този договор. Представените
по делото от всяка от последните записи на заповед с дата 03.09.2013 г. не
доказват пряко възникването на повече от едно заемно правоотношение между тях –
записите на заповед, макар и редовни от външна страна, удостоверяват единствено
безусловното обещание на ответника да плати на ищеца сумата 7 000 евро на
датата 05.04.2014 г., като в записите на заповед липсват вписвания, отнасящи се
до каузални правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена
помежду им размяна на пари. Същевременно, страните не спорят, че вземането по
процесния договор за заем от 26.02.2014 г. е обезпечено със запис на
заповед с дата 03.09.2013 г., като кредиторът изрично признава, че по представения
от ответницата запис на заповед от тази дата същият е получил сумата от
7 000 евро, съответно по делото се установява извършено от В.Б. плащане на
А.Ф. на сумата от 7 000 евро по запис на заповед от 03.09.2013 г. В тази
връзка обаче ищецът е възразил, че така извършеното от ответницата плащане не е
по спортното заемно правоотношение, а по друго съществуващо еднородно правоотношение
между страните, доколкото между тях са налице две еднородни задължения,
обезпечени с отделни записи на заповед, които са различни, независимо че са
издадени на една и съща дата и за една и съща сума. При така релевираното от
кредитора възражение, както му е било указано и от настоящия съдебен състав в
проведеното на 06.03.2020 г. открито съдебно заседание, той следва да установи
наличието на други съществуващи еднородни правоотношения между страните.
Тогава, само при установени няколко еднородни задължения от заемополучателя към
заемодателя, направеното от заемополучателя плащане ще се цени при условията
на чл. 76 от ЗЗД.
Следва да се посочи също така, че при няколко еднородни задължения, в
разписката трябва да се посочи по кое от тях е извършено изпълнението, което е
задължение на кредитора. Ако не го стори и между страните съществува спор кой
дълг е погасен чрез плащане /както е в процесния случай/, отношенията се
уреждат по правилата на чл. 76 от ЗЗД - платена е част по най-обременителното
задължение, ако всички са еднакво обременителни - платено е по най-старото, а
ако са възникнали и едновременно - погасяват се съразмерно. В случай, че
кредиторът не извърши отбелязване или не даде разписка, това не прави неточно
изпълнението на длъжника, нито променя доказателствената тежест за фактите и
обстоятелствата, посочени по-горе /в този смисъл решение № 150/25.06.2012 г. по
гр. д. № 574/2011 г., IV ГО на ВКС/.
В процесния случай, с оглед събрания по делото доказателствен материал,
СГС намира, че твърдението на ищеца, че извършеното от В.Б. плащане е по друг
дълг, различен от претеднирания в производството, е останало недоказано от
него. Противното не може да се изведе и от направеното от процесуалния
представител на ответницата в проведеното пред настоящата инстанция открито
съдебно заседание на 17.07.2020 г. изявление, че в случая се касае за еднородни
задължения, обезпечени с отделни записи на заповед, като между страните са
налице множество каузални правоотношения, които са обезпечени със записи на
заповед. Това е така, тъй като, от една страна, последното няма
характеристиката на признание и поради това не е доказателствено средство - няма
никакви данни, които да установяват несъмнено съществуването и на второ заемно
задължение на В.Б. към А.Ф.. От друга страна, възможността за съществуването на
повече от едно еднородни правоотношения между страните не е достатъчно за
целите на доказването по чл. 154, ал.
1 от ГПК - тежестта е за кредитора, който следва да установи не
простото наличие на повече от едно еднородни правоотношения между страните, а и
съществените елементи на последните като неговите субекти, обект/предмет,
субективните права и задължения, за да може съдът с оглед установеното по
делото плащане да приложи правилно разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД.
Предвид гореизложеното, съдът следва да приложи неблагоприятните
последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест и да приеме
за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е останал
недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че СГС приема, че
ищецът не е доказал възражението си, че извършеното от ответницата плащане не е
по спорното заемно правоотношение, а по друго съществуващо еднородно правоотношение
между страните. Поради което, с установеното по делото плащане от страна на В.Б.
на А.Ф. на сумата от 7 000 евро по запис на заповед от 03.09.2013 г.,
настоящият съдебен състав намира, че ответницата е погасила задължението си по процесния
писмен договор за заем от 26.02.2014 г., който е бил обезпечен със записа на
заповед, представен към отговора на искова молба. Съответно, искът с правно
основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да
бъде отхвърлен.
Предвид изхода на делото по иска с предмет главното парично вземане
неоснователна се явява и претенцията за присъждане на акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД.
Така, поради несъвпадение на изводите на двете инстанции, постановеното
решение следва да бъде отменено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски пред всички съдебни инстанции
има само ответницата В.Д.Б., която е направила и доказала извършването на
такива в размер на сумата от 970 лева – адвокатско възнаграждение за производството
пред СРС, сумата от 315,28 лева – държавна такса за производството по гр. дело
№ 6985/2017 г. на СГС, сумата от 345,28 лева - държавна такса за производството
пред ВКС, и на сумата от 1 500 лева – сторени разноски по настоящото дело
за експертиза и за адвокатско възнаграждение. Или, ищецът А.С.Ф. следва да бъде
осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответницата В.Д.Б. общо
сумата от 3 130,56 лева – разноски по делото за всички съдебни инстанции.
Воден от горното, Софийски градски
съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
изцяло решение № I-31-46322 от 24.02.2017 г.,
постановено по гр. д. № 59697/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
31-ви състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от А.С.Ф., с ЕГН **********, с адрес ***,
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответницата В.Д.Б., с ЕГН **********, с адрес *** 135, да му заплати сумата от 7 000 евро – главница по
договор за заем от 26.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата за
периода от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и
сумата от 1 060 евро – мораторна лихва върху главницата за периода от 06.04.2014
г. до подаване на исковата молба.
ОСЪЖДА
А.С.Ф., с
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати В.Д.Б., с
ЕГН **********, с адрес *** 135,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
3 130,56 лева – разноски по делото за всички съдебни инстанции.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.