Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 11.03.2021 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело
№ 344 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 279851 от 19.11.2019 г. по гр.д. № 69854/2018 г. по
описа на СРС, 169 състав, съдът е отхвърлил предявените
от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, с адрес: ***
срещу Е.Т.Я., ЕГН **********, с адрес: ***,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 150 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
установяване съществуването на вземане за сумата 409,01 лв. - главница,
представляваща цена на топлинна енергия, сумата 38,96 лв. - лихва за забава за
периода от 31.08.2015 г. до 22.08.2018 г., сумата за дялово разпределение от 44
лв., както и 10,15 лв. - лихва, както и законната лихва от датата на
заявлението до окончателното плащане.
С решението „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на Е.Т.Я.,
ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
500 лв., представляващи разноски в исковото производство за адвокатско
възнаграждение.
Недоволен от решението, с което установителните
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 150 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са изцяло
отхвърлени е останал ищецът в производството "Т.С." ЕАД, който в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. По-конкретно
твърди, че от представените по делото доказателства се установява, че ответницата
Е.Я. е собственик на процесния топлоснабден
имот за процесния период. Твърди, че законът изрично
дава легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия“, като в
тази връзка е без значение фактът дали лицето е обитавало процесния
имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Искането
към въззивната инстанция е да отмени обжалваното
решение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Е.Т.Я. в срока по чл. 263 ГПК депозира писмен
отговор на въззивната жалба, с който се оспорва
същата по подробно изложени съображения. Искането към съда е да потвърди
обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач "Б.Б."
ООД не взема становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял
(решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от
16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д.
№ 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV
г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно
решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и
правилно, като решаващият въззивен състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС.
По доводите във въззивната
жалба следва да бъде отбелязано следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на
суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след даване на указания в
полза на заявителя да предяви вземанията си, поради което и съобразно
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав
приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни
искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон – чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката следва да
се приеме за установено договорното отношение между главните страни досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост
и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови
нужди. От приетият като доказателство пред първоинстанционния
съд нотариален акт за дарение на недвижим имот от 23.09.1993 г., съставен от
нотариус Б.се установява, че ответницата Е.Я. е станала собственик на топлоснабдения имот, но върху този имот в полза на
дарителите Н.и Т.Я.е учредено пожизнено право на ползване. По делото няма
данни вещното право на ползване в полза на Н.и Т.Я.да е било прекратявано за
периода, за който се претендират вземанията. Ето защо за настоящият съдебен
състав се налага изводът, че ответницата Е.Я. няма качеството на потребител на
енергия за битови нужди по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /отм./. Действително с изменението на посочената дефиниция на
§ 1, т. 42 ЗЕ /отм./ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от
приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за
битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право
на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на
изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази
разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на
използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под
клиент на топлопреносното предприятие по отношение на
имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота
или лицето, притежаващо вещно право на ползване. Следователно от приемането на
ЗЕЕЕ /отм./ през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в
сградите в режим на етажна собственост. Наличието
на валидно учредено в предписаната от закона форма вещно право на ползване
изключва възможността да се претендират вземания за доставена до имота топлинна
енергия от собственика, тъй като при конкуренция на права, потребител, по
смисъла на закона се явява лицето – вещен ползвател.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в
обжалваната част.
При този изход на спора право на разноски пред
настоящата инстанция има въззиваемата страна и
ответник в първоинстанционното производство. Въззиваемата страна претендира разноски в размер на 500
лева, но въззивника е направил възражение за
прекомерност, което съдът намира за основателно, поради което и намаля
разноските на въззиваемата до размера, предвиден в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 279851 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 69854/2018
г. по описа на СРС, 169 състав вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на Е.Т.Я.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лв., представляващи разноски във въззивното
производство за адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "Б.Б." ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.