Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 20.05.2019
Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На трети април Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 2998 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” Е. твърди в
поправената си искова молба, че на 01.03.2017 г. подписал приложение 1 към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.,
който сключил с И.. По силата му, му било прехвърлено вземането на И., което
произтичало от договор за паричен заем № 2608824/28.07.2016 г., с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Договорът
за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото на кредитора да
прехвърли вземането на трети лица. И. упълномощило ищецът да уведоми длъжниците
за извършената цесия. До ответника било изпратено от И. чрез ищеца уведомително
писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2608824/02.03.2017 г. за цесията, чрез Б., с известие
за доставяне, на посочения в договора постоянен адрес. Писмото се върнало цяло.
На 22.05.2018 г. до длъжника било изпратено второ уведомително писмо с изх. №
УПЦ-С-ИАМ/2608824 за извършената цесия чрез куриер, което отново се върнало
цяло, тъй като получателят не бил открит на адреса. Позовавал се на посочената
в исковата му молба съдебна практика за съобщанае на цесията. Процесното
вземане произтичало от договор за паричен заем № 2608824/28.07.2016 г., който
бил сключен между И. и ответника в съответствие със ЗПК. С него заемодателят се
задължил да предостави на заемателя 1500 лева, които представлявали главница и
чиста стойност на кредита. Общата стойност на плащанията била договорена в
размер на 1666.65 лева, а договорната лихва била 166.65 лева. С договора
заемателят се задължил да върне кредита в срок до 23.02.2017 г., на 15 равни
двуседмични вноски, всяка по 111.11 лева, като падежът на първата бил на
11.08.2016 г., а на последната на 23.02.2017 г. На длъжника била начислена
такса от 45 лева за разходи за събиране на вземането, както и неустойка за
неизпълнение на посоченото в исковата молба задължение по договора в размер на
782.70 лева, която страните се съгласили да бъдела разсрочена на 15 равни
вноски, всяка по 52.18 лева, които били платими на съответните падежи на
погасителните вноски. Така погасителната вноска била в размер на 163.29 лева.
На основание ЗПК и в съответствие с договора, на длъжника била начислена и
163.81 лева лихва за забава в размер на действащата законна лихва от 26.08.2016
г. до подаване на заявлението в съда. Длъжникът не бил платил изцяло дължимия
паричен заем. Сумата, която била погасена до момента, била 243.46 лева, с която
били погасени 104.36 лева неустойка за неизпълнение, 39.17 лева договорна
лихва, 99.93 лева главница. Срокът на договора бил изтекъл с падежа на
последната погасителна вноска на 23.02.2017 г. и не бил обявяван за предсрочно
изискуем. Подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника
по договора, което съдът уважил и по образуваното ч.гр.д. № 698/2018 г. на СтРС
била издадена заповед за изпълнение, която била връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, което обусловило правния интерес на ищеца от
предявените искове. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата от 1400.07 лева за главница от невърнат
заем по договора за заем, със 127.48 лева договорна лихва от 25.08.2016 г. до
23.02.2017 г., с 678.34 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение
от 08.09.2016 г. до 23.02.2017 г., с 45 лева такса разходи, със 163.81 лева
обезщетение за забава от 26.08.2016 г. до 05.02.2018 г., и законна лихва върху
главницата от 06.02.2018 г. до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 698 описа за 2018 г.
на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените по делото и в
заповедното производство разноски.
Ответникът Д.Т.Г., чрез
назначения му от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва предявените
искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с възражения и доводи,
изложени подробно в подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 06.02.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответника. За разглеждането му е образувано приложеното
ч.гр.д. № 968/2018 г. на СтРС, по което на 07.02.2018 г. е издадена исканата
заповед № 406, която е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
поради което на 08.06.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил
по делото процесните искове, които поради това се смятат предявени на 06.02.2018
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение
срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 28.07.2016 г., между
И. от една страна, като заемодател и ответника от друга страна, като заемател, е
сключен представения по делото договор за паричен заем № 2608824 (л. 4-10). Последният
обаче, с оглед предмета му и правата и задълженията на страните по него,
несъмнено представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК (чл. 9, ал. 1 ЗПК). Именно поради това и
ищецът сочи на страница втора от исковата си молба, че процесния договор за
заем е сключен в съответствие с разпоредбите на ЗПК (л. 2).
По силата му И. предоставило
на ответника кредит, под формата на заем, в размер на 1500 лева, а ответникът
се задължил да му го върне, заедно с начислените възнаградителни лихви,
разсрочено, на 15 равни двуседмични вноски, всяка по 111.11 лева, чиито падежи
за плащането им са посочени в чл. 2, т. 5 от договора, като първата вноска е
платима на 11.08.2016 г., а последната - на 23.02.2017 г. (л.
4).
Страните не спорят, а е
видно и от подписа на ответника под договора, удостоверяващ това, че на 28.07.2016
г., И. е изпълнило задължението си по този договор и му е предоставило в брой на
същата дата обещания кредит, под формата на заем, в размер на 1500 лева (чл.
3 от договора). Това се установява и от т. IV-2
на
заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза, което
съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие
с останалите доказателства (л. 107).
На 01.03.2017 г. ищецът
подписал с И. приложение № 1 към рамковия им договор от 16.11.2000 г. за
продажба и прехвърляне на вземания (л. 14-21). От представеното от ищеца в заверен
препис по делото извлечение от това приложение № 1 към този договор, следва да
се приеме, че И. му е цедирало с него и вземанията си от ответника по процесния
договор за заем, заедно с всички принадлежности, привилегии и обезпечения,
включително с изтеклите лихви и начислени неустойки по него или сумата от общо 2286.65
лева (л. 20). Това е видно и от т. IV-12 на ЗСИЕ (л. 107).
Поради това са неоснователни възраженията за противното на особения представител
на ответника в отговора му.
С представеното по делото
пълномощно, И. е упълномощило ищеца да уведомява от негово име длъжниците за
цедираните с всяко приложение към рамковия им договор за цесия вземания (л.
22). По делото обаче няма данни ответникът да е получил
представените от ищеца по делото уведомления за процесната цесия преди подаване
на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на настоящото
дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л. 23-26). Поради
това следва да се приеме, че те са получени от него в хода на настоящото дело,
с получаването им от особения му представител с преписа от исковата молба и
приложенията към нея със съобщението за отговор на 23.11.2018 г. (л.
60). ВКС приема, че това съобщаване на цесията е редовно,
защото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено. Поради това получаването му в рамките на съдебното производство
по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р
123-2009-II т.о.). Вярно е, че тези
уведомления не изхождат от цедента И., а от ищеца, като негов пълномощник,
упълномощен с посоченото пълномощно. Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова
упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Поради това е
редовно (Р 137-2015-III г.о.). Поради това са неоснователни възраженията за
противното на особения представител на ответника в отговора. Вярно е също така,
че тези уведомления за тази цесия са връчени със съобщението за отговор, не на
ответника, а на особения му представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Но също така е
вярно, че доколкото ВКС приема в задължителната си практика, че с връчването на
препис от исковата молба на особен представител на ответника, може да се обяви
предсрочната изискуемост на кредит, то няма пречка и в случая да се приеме за
съобщена на ответника процесната цесия с връчването на уведомлението за нея на
особения му представител с преписа от исковата молба и приложенията към нея със
съобщението за отговор (Р 198-2019-I т.о.).
От т. IV-3
и 9 на ЗСИЕ е видно още, че за погасяването на процесния кредит ответникът е извършил
преди цесията две плащания на И., с които и отстъпката по тях е платил за
погасяване на този кредит до датата на последното от тези плащания на
30.08.2016 г. сумата от общо 243.46 лева, след което е преустановил плащанията
си и не е извършвал такива за погасяване на този кредит до приключване на съдебното
дирене, нито на И., нито на ищеца (л. 107-109).
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания, са недоказани още
в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото
това се явява безпредметно.
Според нормата на чл.
99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът,
договорът или естеството на същото позволяват това, а в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК, не е позволявала на първоначалния кредитор И. да прехвърли
на ищеца с приложение № 1/01.03.2017 г. към рамковия договор за цесия процесните
вземания срещу ответника по процесния договор за заем. Последният, както се
посочи и по-горе, представлява договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 ЗПК, към който се прилагат поради това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП
(чл. 24 ЗПК). А според нормата на чл.
143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като дава възможност на търговеца или доставчика без
съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора,
когато това може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто
е случая.
При него в чл. 10 от
договора за заем, в относимата му за случая част, е предвидено, че заемодателят
има право по всяко време да прехвърли
правата си по договора на трето лице (л. 6).
Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дава
възможност на заемодателя да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието
на ответника, правата си по договора на всяко трето лице, което избере, а това
несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на ответника, защото за
длъжника не е без значение дали негов кредитор е избраната от него
кредитна/финансова институция или друг правен субект, а в същото време в
договора не е предвидена реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на
ответника, според което, всяко трето лице, по избор на ответника, да го замести
в дълга му към И. по същия договор по смисъла на чл. 102 ЗЗД, което несъмнено е
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по него, и
обуславя поради това извод за неравноправност на клаузата по чл. 10 от него
(чл. 143, т. 15 ЗЗП). По делото няма данни тази неравноправна клауза да е
уговорена индивидуално. Респективно - да не е била изготвена предварително от И.
и поради това ответникът да е имал възможност да влияе върху съдържанието й
(чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП обаче е императивна. Поради
това доказването и в случая на обстоятелството, че тази клауза е индивидуално
уговорена, е в тежест на ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.).
Последният обаче не представи и по делото няма никакви доказателства същата
клауза да е била уговорена индивидуално. А това обстоятелство не може да се
предполага. Нито да се приеме за доказано само от наличието й в договора за
заем. А следваше ищецът да го докаже по делото, и то пълно и главно, тоест
несъмнено (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така и ищецът, чиято е тук
според чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не само не доказа пълно и
главно, тоест несъмнено по делото, да е била уговорена индивидуално тази клауза
на чл. 10 от договора за заем, даваща възможност на И. да му цедира, без
съгласието на ответника за това, вземанията си по договора за заем, то съгласно
чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено установено по делото, че
същата клауза не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след
като е така, тя е нищожна, защото е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15
ЗЗП, а не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това несъществува в правния мир от датата на сключване на този
договор на 28.07.2016 г. А в последния няма друга клауза, която да предвижда
възможност за кредитора И. да прехвърли вземанията си по него срещу ответника
на трето лице (л. 4-10). Според чл. 26 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли на
трето лице вземането си по договора за потребителски кредит само при условие,
че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. А в случая
процесния договор за заем не предвижда такава възможност, защото клаузата на
чл. 10 от него, предвиждаща това, е неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП и
поради това нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото
не е уговорена индивидуално, а друга такава няма уговорена в този договор.
Поради това И. не е
имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с приложението към рамковия им
договор за цесия и процесните вземания срещу ответника по договора за заем от 28.07.2016
г., от който се претендира тяхното възникване и съществуване, защото последният не предвижда такава
възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това цесията,
с която И. е цедирало на ищеца тези вземания, се явява нищожна в тази й част, с
която те са му били прехвърлени с приложение № 1 към нея, по силата на чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК,
която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като цесията,
с която процесните вземания са цедирани от И. на ищеца, е нищожна в тази й част,
тя не е произвела в същата й част присъщите й правни последици (чл.
99 ЗЗД). Поради това не е прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради
това последният не е техен титуляр/кредитор на това основание (придобИ.ето
им с този договор за цесия/приложението към него), на което се позовава
в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че те не съществуват в неговия
патримониум и той не е активно материалноправно легитимиран да иска плащането им
от ответника. А след като по делото няма доказателства в процесното спорно
правоотношение ищецът да е носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо
ответника към релевантната дата на приключване на съдебното дирене по делото, на
посоченото в исковата му молба основание - придобИ.ето им с посочената цесия от
предишния му кредитор И., той не може да се признае въз основа на тази цесия за
техен носител/титуляр/кредитор спрямо ответника. Поради това не е и активно
материалноправно легитимиран да претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване
на тяхното съществуване в негова полза спрямо ответника. Ето защо тези му искове
съдът намери за недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорните искания на ищеца за признаване
съществуването на негово вземане и за законна лихва върху главницата от
подаване на заявлението му в съда, от когато тези искове се считат предявени с
оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането й, както и за присъждане
на сторените по делото и в заповедното производство разноски, без преди това да
ги обсъжда и по отношения на техния размер, защото това се явява безпредметно.
В този случай обаче, не следва да се обезсилва издадената в полза на ищеца в
заповедното производство заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (така
т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото,
само ответникът има право да му се присъдят сторени по делото и в заповедното
производство разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т.
12 ТР 4-2014-ОСГТК). По делото обаче няма данни той да е сторил
такива, нито е налице негово/особеният му представител искане за присъждането
им, поради което такива не му се присъждат с оглед и на диспозитивното начало в
процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от „А.” Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на Д.Т.Г., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от
1400.07 лева за главница от невърнат заем по договора за паричен заем №
2608824/28.07.2016 г., със 127.48 лева договорна лихва от 25.08.2016 г. до
23.02.2017 г., с 678.34 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение
от 08.09.2016 г. до 23.02.2017 г., с 45 лева такса разходи, със 163.81 лева
обезщетение за забава от 26.08.2016 г. до 05.02.2018 г., и законна лихва върху
главницата от 06.02.2018 г. до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед № 406/07.02.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д № 698 описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд, както и
искането на „А.” Е. да му се присъдят разноските по делото и по ч.гр.д № 698
описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: