№ 3376
гр. София, 04.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20211110142556 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на М. П. С. срещу „Фератум
България“ ЕООД.
С определение № 2448/28.07.2021г. на СРС, 31 с-в, съдът, на основание чл. 213
ГПК, е присъединил гр. д. № 42584/2021 г. на СРС, 31 с-в за общо разглеждане и
решаване към настоящото гр. д. № 42556/2021 г. на СРС, 31 с-в.
Предявени са следните искове от М. П. С. срещу „Фератум България“ ЕООД:
- иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответното
дружество да заплати на ищеца сума в размер на 81 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****** от
11.11.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-
20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата;
- иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответното
дружество да заплати на ищеца сума в размер на 231 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ******* от
05.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-
20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът М. П. С. твърди, че на 11.11.2016 г. е сключила договор за
потребителски кредит № ****** с ответното дружество, в който било посочено, че
отпуснатият заем е в размер на 300 лева, а общо дължимата сума е в размер на 308,10
лева, платима двадесет и четири дни след сключване на договора. Уговореният
фиксиран лихвен процент бил в размер на 2,700%, а ГПР бил в размер на 49,960%. В
договора било уговорено, че изпълнението на задължението ще бъде обезпечено от
„Фератум Банк“. Бил сключен договор за гаранция с „Фератум Банк“, по силата на
който се задължила да изплати възнаграждение в размер на 72,90 лева. Твърди, че
погасила изцяло сумата по договора в размер на 381 лева. Твърди, че описаните
1
договори са нищожни на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като
противоречат на законоустановени императивни правила. Били нищожни на основание
чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената в закона форма.
Счита, че процедурата, уредена в ЗПФУР и ЗЕДЕУУ не била спазена, не била
предоставена преддоговорна информация и не били получили валидно съгласие на
потребителя за сключване и изпълнение на договорите, както и условията, при които
последният може да се откаже от тях. Поддържа, че всички разменени между
доставчиците и потребителя електронни съобщения не отговаряли на нормативните
изисквания на ЗЕДЕУУ. Договорът бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр.
чл. 22 ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а
именно общият размер на кредита; на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй
като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по
кредита, както и общата сума, дължима от потребителя при посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 към ЗПК начин. Счита, че липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита. На следващо място бил посочен грешен размер на ГПР,
а действителният такъв бил в размер на 405 %, което било над максимално
установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 3 ГПК.
Счита, че съглашението с „Фератум Банк“ не отговаря на принципното значение
и цел на договора за поръчителство. Намира, че клаузата, с която в процесния договор
е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, което впоследствие се
предоставя от точно определено лице, се намира в пряко противоречие с преследваната
от Директива 2008/48/ЕО цел. На следващо място, клаузата била неравноправна и
нищожна. Твърди, че целта на включването в правоотношението на третото, свързано с
ответника лице, е заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 10а, ал. 2 ЗПК
под предлог, че незаконните такси не се дължат не на кредитора, а на трето лице.
Впоследствие обаче тези такси се заплащали на заемодателя „Фератум България“
ЕООД. Поддържа, че получаването на сумата по кредита е било обусловено от
сключване на договор за поръчителство за което било платено възнаграждение в
размер на 72,90 лева, така сумата е част от общо дължимата по кредита и е платена на
„Фератум България“ ЕООД, което не я е прехвърлило на „Фератум Банк“. Счита, че с
действията си ответникът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Твърди, че грешното посочване на размера на ГПР
следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, респ. целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22
ЗПК. Общата дължима сума по договора била в размер 308,10 лева, но е заплатила
реално 381 лева. Поддържа, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, както и по смисъла на
правото на ЕС. Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва като нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Поддържа, че договорът е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 ЗПК,
тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно условията
за издължаване на кредита от потребителя, вкл. погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
2
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Счита, че нищожността на процесния договор за заем води до
нищожност и на свързания с него договор за гаранция. В случай че съдът приеме, че
договорите са валидни, твърди, че същите са унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1
ЗЗД поради измама или евентуално на основание чл. 28, ал. 1 ЗЗД поради грешка.
Смята, че процесните договори са унищожаеми на основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД с оглед
сключването им поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Евентуално
договорите били нищожни на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД поради нарушение
на закона, добрите нрави, респ. на основание чл. 146 ЗЗП поради неравноправност на
отделните клаузи от процесните договори. Искането към съда е да уважи предявените
искове. Претендира разноски.
С искова молба с вх. № 29763 от 20.07.2021г. е посочено, че на 05.04.2017г. М.
С. е сключила договор за потребителски кредит № ******* с „Фератум България“
ЕООД, в който било посочено, че е отпуснат заем в размер на 700 лева, а общо
дължимата сума била в размер на 723, 66 лева, платима тридесет дни след сключване
на договора. Уговореният фиксиран годишен лихвен процент бил в размер на 3,380 %,
а ГПР бил в размер на 49,850 %. Изпълнението на задължението по договора било
обезпечено от „Фератум Банк“, за което било изплатено възнаграждение в размер на
207,34 лева. Била погасила изцяло сумата по договора в размер на 931 лева на
„Фератум България“ ЕООД. 3 Изложени са идентични правни съображения. Искането
към съда е да осъди ответното дружество да заплати сумата от 231 лева,
представляваща недължимо платена сума по договора за потребителски кредит.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се
оспорват предявените искове. Изложени са твърдения, че исковите молби са
нередовни, тъй като не отговорят на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, като
ищецът следвало да бъде задължен да конкретизира откъде произтича претендираната
надплатена сума по всеки от исковете и как ответното дружество е свързано с тези
суми, както и да посочи недвусмислено кога и как са надплатени сумите, да посочи
ясно и недвусмислено как е възникнало задължението за нея и да го подкрепи с
доказателства. На следващо място, сочи че предявените искове за прогласяването на
нищожността, съответно унищожаването на договора за гаранция, са недопустими
поради непредявяването им срещу надлежната за този спор страна- Фератум Банк.
Поддържат, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по
което Фератум България не е страна. Твърдят, че процедурата по сключването на
договорите за кредит е била изпълнена в съответствие с всички нормативни актове, в
това число ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Сочат, че при кандидатстването и за двата кредита
ищецът е избрал да се възползва от допълнителна услуга – гаранция, предоставяна от
Фератум Банк, но не е предоставил документи, доказващи размера на твърдяната от
него сума и претендирана срещу Фератум България. Ищецът не бил пожелал и не бил
кандидатствал за кредит с личен гарант. Твърдят, че са спазени всички законови
изисквания във връзка с договорите, както и всички негови елементи са написани по
ясен и разбираем начин, като били спазени изискванията за формат и размер на
шрифта. Платените от ищеца суми били платени на валидно правно основание, вкл.
дължимата лихва. Сочат, че параметрите на договорите били индивидуално уговорени
и поискани от ищеца и изрично посочени в договорите и преддоговорната информация.
Твърдят, че посочените в договорите ГПР са в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, не са
по-високи от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута. Възнаграждението за предоставената от Фератум Банк услуга за гаранция
3
не се включвала в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за сключването на
договор за кредит. Изложени са съображения, че договорът за гаранция е възмездна
услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора, като този разход не се включва в
ГПР по кредита, тъй като не влиза в общия разход по кредита съгласно пар. 1, т. 1
ЗПК, доколкото касае услуга, предоставяна от трето лице, която не е задължителна.
Правото на отказ от сключения договор за потребителски кредит било уредено в чл. 12
от Общите условия, като ищецът се бил възползвал от правото на отказ по 4 от
кредитите, по които бил одобрен. Считат предявените евентуални искове за
унищожаване на договора за кредит, както и договора за гаранция поради измама,
грешка или крайна необходимост за неоснователни. Относно унищожаването поради
крайна нужда била изтекла и 1-годишната погасителна давност. Поддържат, че ищецът
бил кандидатствал за кредит от дружеството общо 51 пъти в периода от 22.12.2014г. до
14.07.2021г., като 41 от тях са били одобрени след извършвана оценка на
кредитоспособността на ищеца, като при всяко кандидатстване ищецът бил избирал
гаранция от Фератум Банк. Искането към съда е да приеме исковите молби за
нередовни на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, евентуално да отхвърли исковете като
неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като в тежест на ищеца е да докаже, че
е заплатил на ответника процесните суми, както и оспорването си, че при сключване на
процесните договори е била налице крайна нужда и явно неизгодни условия, измама и
грешка.
В тежест на ответника при установяване горепосочените обстоятелства, е да
докаже, че има основание да получи процесните суми, в частност наличие на валидно
сключени договори за заем с включени валидни клаузи, въз основа на които са
извършени начисления за суми за възнаградителни лихви.
От приетите по делото договори се установи, че между страните са сключени
процесните договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние и за
предоставяне на поръчителство.
По своята правна същност договорите, сключени между ищеца и „Фератум
България“ ЕООД, са договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК
и спрямо тях са приложими разпоредбите на този нормативен акт.
При извършване преценка относно действителността на договора за кредит
съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи
нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо,
следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност
на сключения договор, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в приложимата му към датата на
сключване на процесните договори за потребителски кредит редакция (Обн., ДВ, бр. 18
от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., бр. 57 от 28.07.2015 г., изм. и доп., бр. 59 от
29.07.2016 г.) когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Процедурата по сключване на процесните договори за потребителски кредит се
установява от заключението по съдебно-техническата експертиза, което е неоспорено
от страните и се кредитира от съда като обективно и компетентно, съгласно което
процедурата се изразява в следното: кредитоискателят попълва искане за предоставяне
4
на потребителски кредит под формата на електронен формуляр на интернет страницата
на ответното дружество, като посочва параметрите на кредита и гаранта на същия –
физическо лице или гаранция от „Фератум Банк“; подаденото искане се обработва от
служител на ответника, като при одобрение се пристъпва към процедура по отпускане
на кредита; от системата на ответника се изпраща на имейл адрес, посочен от
кредитоискателя ИМЕЙЛ преддоговорна информация (стандартен европейски
формуляр), договор за потребителски кредит и общи условия, уреждащи отношенията
между ответното дружество и неговите клиенти по повод предоставяните от
дружеството услуги. Установи се, че потвърждението на договора се е осъществило
чрез SMS със съдържание „FER PRIEMAM“ от мобилен номер НОМЕР, посочен от
кредитоискателя във формата за кандидатстване към мобилен канал за връзка 1917. С
оглед изложеното съдът намира, че процесните договори са били сключени отдалечено
при условията на ЗПФУР, поради което е изпълнена изискуемата форма за траен
носител по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Отделно от това спазени са изискванията за
писмена форма и шрифт, което се установява от заключението на вещото лице по
СТЕ.
Относно наведеното от ищеца твърдение, че действителният ГПР е различен от
уговорения в договора, съдът намира, че съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Между страните не се спори, че вземането на ответното дружество по
процесните два договора за потребителски кредит е обезпечено с поръчителство,
предоставено от „Фератум Банк“, вследствие на което между ищеца и поръчителя са
били сключени договори за предоставяне на поръчителство срещу уговорено
възнаграждение. Съдът намира, че претендираното възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е
бил включен в годишния процент на разходите /ГПР/ по договора за потребителски
кредит. Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато
сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищеца на възнаграждение
за поемане на поръчителство от свързаното с кредитора дружество представлява
допълнителна услуга, която произтича от договора за кредит и която е задължително
условие за усвояване на кредита. Същото се явява разход по кредита и е следвало да
бъде посочено в договора за кредит и включено в ГПР, доколкото сключването на
договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с
договора за кредит. Видно от представените по делото договори за предоставяне на
5
финансови услуги от разстояние от 11.11.2016 г. и 05.07.2017 и приетото по делото
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, в ГПР са включени единствено
разходи за възнаградителни лихви, който по първия договор е фиксиран на 2,70%
годишно и е в размер на 8,10 лева, а по втория договор е фиксиран на 3,38% и е в
размер на 23,66 лева. Доколкото в процесния случай в уговорения годишен процент на
разходи не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, потребителят е
бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да
плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В приетото по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза е
установено, че при добавяне в ГПР на възнаграждението за поръчител, същото би
възлизало на 410,62% по първия договор и на 401,50% по втория договор. Предвид
това, съдът приема, че така посоченият ГПР в процесните договори за потребителски
кредит нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, което пък е мотивирало
кредитора да прикрие реалния процент на разходите като не включи разходa за
възнаграждение за поръчител в ГПР.
Неправилното посочване на ГПР, в случая в размер на 49,96 % и 49,85 % в
договорите за потребителски кредит от 11.11.2016 г., съответнот от 05.04.2017 г. води
до нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което представлява
основание за нищожност на процесните договори съгласно чл. 22 ЗПК. От друга
страна, съответната разпоредба от процесните договори за кредит относно
неправилното изчисление на ГПР е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 19
ЗЗП, както основателно твърди ищецът, тъй като ГПР от 410,62 % по първия договор и
ГПР от 401,50 % по втория договор, които размери са посочени в заключението на
ССЕ, значително нарушават равновесието в правата и задълженията на търговеца –
„Фератум България“ ЕООД, и потребителя, какъвто е ищецът съгласно § 13, т. 1 от ДР
на ЗПК. Така договорите за потребителски кредит са нищожни на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД поради противоречие на закона, а именно разпоредбата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. При това положение потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва, каквато е заплатена по двата договора за потребителски
кредит, или други разходи по кредита, каквито са заплатените възнаграждения по двата
договора за предоставяне на поръчителство (чл. 23 ЗПК).
Не се оспорва, а и се установява от заключението по ССЕ и приетите справки за
плащания, изготвени от ответното дружество, че процесните суми в размерите, сочени
от ищеца, са заплатени в полза на ответното дружество. В заключението на ССЕ,
изготвено след преглед на счетоводната документация на ответника „Фератум
България“ ЕООД е посочено, че по първия договор за потребителски кредит №
******/11.11.2016 г. е платена сума в общ размер на 381 лева, с която са погасени
главница в размер на 300 лева, договорна лихва в размер на 8,10 лева и допълнителна
услуга за обезпечение на кредита в размер на 72,90 лева, а по втория договор за
потребителски кредит № ******* – сума в общ размер на 931 лева, с която са погасени
главница в размер на 700 лева, договорна лихва в размер на 23,60 лева и допълнителна
услуга за обезпечение на кредита в размер на 207,34 лева.
Така с осчетоводяването на извършените плащания ответникът е признал, че
именно ищецът е заплатил сумите, чието възстановяване основателно претендира по
6
делото, тъй като ги е заплатил при липса на първоначално основание за това.
С оглед на гореизложеното, следва уважаване на исковете.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на
разноски от 400 лв., от които – 100 лв. за държавна такса и 300 лв. – депозит за ССЕ.
Относно претенцията по чл. 38 ЗА
Ищецът претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на мл.
адв. И.Н. съгласно два договора за правна защита и съдействие от 27.10.2021 г. (л. 103-
104). По гр.д. № 42581/2021 г. на СРС ищецът е бил представляван от адв. В. Н., като
по делото липсват доказателства за каквито и да е извършени действия от мл. адв. И.Н.
– исковата молба е подписана от адв. В. Н. с пълномощно с нотариална заверка на
подписа от 20.07.2021 г. До присъединяването на гр.д. № 42581/2021 г. на СРС към
настоящото дело с Определение от 28.07.2021 г., мл. адв. И.Н. не е извършил действия
по правна защита на ищеца по гр.д. № 42581/2021 г. на СРС, поради което нему не се
дължи адвокатско възнаграждение при липса на извършена правна работа по
процесуално представителство на ищеца. Едва след присъединяването на гр.д. №
42581/2021 г. на СРС към настоящото производство ищецът е подал различни молби
чрез същия младши адвокат.
В списък по чл. 80 ГПК към становище от 21.11.2022 г. на ищеца (л. 132) е
поискано присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА в размер
на 400 лв. с оглед на изменението на НМРАВ с ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г.
Искането е неоснователно, тъй като при определяне размер на дължимото
адвокатско възнаграждение се прилага разпоредбата на НМРАВ, действала към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие (Определение № 27
от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4729/2019 г., IV г. о.; Определение № 499 от
19.07.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3019/2018 г., II т. о.; Определение № 17 от 26.01.2017
г. на ВКС по т. д. № 1193/2016 г., I т. о.; Определение № 782 от 12.12.2014 г. на ВКС по
ч. т. д. № 3545/2014 г., II т. о.; Определение № 703 от 13.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. №
2472/2014 г., I т. о.; Определение № 270 от 24.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7159/2013
г., IV г. о.; Определение № 189 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2014 г., IV г.
о.).
С оглед изхода на делото и на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА мл.
адв. И.Н. има право на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
на ищеца като материално затруднено лице за настоящото производство съгласно
договор за правна защита и съдействие от 27.10.2021 г. (л. 103) в размер на 300 лв. (чл.
7, ал. 2, т. 1 НМРАВ).
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на
управление: АДРЕС, да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, адрес: АДРЕС, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 81 лева, представляваща недължимо
7
платена сума по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****** от
11.11.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на
управление: АДРЕС, да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, адрес: АДРЕС, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 231 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ******* от
05.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Фератум България“ ЕООД, ЕИК:
********, седалище и адрес на управление: АДРЕС, да заплати на М. П. С., ЕГН:
**********, адрес: АДРЕС, сумата от 400 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА „Фератум България“
ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: АДРЕС, да заплати на мл.
адв. И.П.Н., ЕГН: **********, адрес: АДРЕС, сумата от 300 лева – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по гр.д. № 42556/2021 г. на СРС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8