№ 3088
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100513291 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 16362 от 30.08.2024 г., постановено по гр. д. № 58230/2023 г. по описа
на СРС, 148- ми състав, Агенция „Пътна инфраструктура“ е осъдена на основание чл. 410,
ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. чл. 49 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати на „ДЗИ – Общо
застраховане“ ЕАД сумата от 4293,84 лв., представляваща изплатено застрахователно
обезщетение в размер на 4278,84 лв. и ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв. по
щета № 44012131829985 от 17.09.2018 г., и сумата от 1139,77 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение върху главницата от 4293,84 лв. за периода от
13.05.2021 г. до 23.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба в съда – 24.10.2023 г., до окончателното плащане, като е
отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 1139,77 лв. до пълния
предявен размер от 1175,30 лв. и за периода от 13.04.2021 г. до 12.05.2021 г., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Агенция
„Пътна инфраструктура“, Областно управление – София с излагане на доводи за
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението в осъдителната му част,
както и за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон при постановяването
му. Твърди се, че ПТП не е посетено на място от органите на Пътна полиция, съответно и
1
протоколът не е съставен от длъжностно лице, поради което не се ползва с материална
доказателствена сила относно механизма на ПТП и настъпилите вреди. Навежда се, че не са
събрани доказателства за извършена проверка за причиняване на вредите в резултат на
умишлени действия на водача на автомобила, както и за причиняване на вреди в резултат на
настъпили обстоятелства, попадащи в хипотезата на изключен риск. Сочи се, че
представената по делото застрахователна полица не удостоверява основанието за заплащане
на застрахователното събитие. Оспорва се настъпването на ПТП, а евентуално причинените
щети се твърди да са резултат от обикновено ползване, респективно да са получени при друг
механизъм – бордюр или друга неравност. Развиват се доводи и за съпричиняване по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Моли се съдът да отмени решението в обжалвана част и да
отхвърли предявените искове, а при условията на евентуалност – да намали размера на
присъдената в полза на ищеца сума поради наличие на съпричиняване на вредите от страна
на водача на процесния лек автомобил. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца
„ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната
неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над
сумата от 1139,77 лв. до пълния предявен размер от 1175,30 лв. и за периода от 13.04.2021 г.
до 12.05.2021 г., представляваща обезщетение за забавено изпълнение, като необжалвано от
ищеца /въззиваем/ е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите,
изложени във въззивната жалба, е необходимо да се добави и следното:
В чл. 410 КЗ е уредено специално суброгационно право в отклонение от правилото на
чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие застрахователят не
изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение,
изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ
2
встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Когато обаче причинител на
вредата е лице, комуто е възложена някаква работа, по силата на чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД
отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената
работа при или по повод нейното изпълнение.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително – гаранционна
функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата,
които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични
основания за освобождаването им от отговорност. Съгласно задължителните за съда
тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС,
юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и
служители при или по повод на възложената им работа, и тогава, когато не е установено кой
конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
В проведеното производство ищцовото дружество успешно е доказало наличието на
всички предпоставки за основателност на претенцията си по заплащане на регресното
вземане, а именно: 1./ наличието на валиден договор за имуществено застраховане между
увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2./ заплащане на застрахователното
обезщетение от страна на дружеството ищец; 3./ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди, които
са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, вследствие на
противоправно деяние при или по повод на възложената работа, като причинителят да е
действал виновно. Вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Между страните във въззивното производство не се спори, че пътят, на който е
реализираното произшествието, е републикански по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за
пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП
следва да се приеме, че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му
е именно ответникът. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1
ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложил изпълнението. Съгласно § 1,
т. 14 от ДР на ЗП „поддържане на пътищата“ е дейност по осигуряване на необходимите
условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на
пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на
техническата отчетност на пътищата. В конкретния случай именно бездействието по
поддържането на процесния път и несигнализирането и необезопасяването на камъни на
пътното платно е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП, поради
което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди, свързани с
неизпълнение на задълженията на неговите служители или други изпълнители.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните пред
първоинстанционния съд доказателства се установява, че към датата на процесното ПТП
–15.09.2018 г., между ищеца и собственика на лек автомобил марка „Ауди“, модел „А8“, рег.
3
№ ********* е съществувало валидно застрахователно правоотношение по договор за
застраховка „Каско +“, с валидност на полицата от 21.08.2018 г. до 20.08.2019 г., както и че
ищецът – застраховател по имуществената застраховка, е изплатил обезщетение за
настъпилото увреждане на процесното МПС в размер на 4 278,84 лева, като е сторил и
ликвидационни разноски в размер на 15 лева.
Настоящата инстанция намира за неоснователни доводите на въззивника, че ищецът е
заплатил застрахователното обезщетение без основание. Това е така, доколкото ответникът
като трето лице не може да се намесва в отношенията между застрахователя и застрахования
по имуществена застраховка „Каско“. Облигационните отношения имат относително
действие и трето лице не може да се намесва в чуждо облигационно отношение, освен
когато това е предвидено в закона – арг. чл. 21 ЗЗД, като в КЗ не е предвидена възможност за
намеса на трето лице в застрахователното правоотношение. В този смисъл ответникът не
може да се позовава на неизпълнение на конкретни договорни задължения от страните по
застрахователното правоотношение, тъй като той не е страна по договора за застраховка
„Каско“. Право на такива възражения имат само застрахователят и застрахованото лице.
Агенция „Пътна инфраструктура“ не е в кръга на лицата, които могат да правят защитни
възражения, основани на застрахователния договор. Отделно от изложеното, следва да се
посочи, че в случая застраховката на процесния лек автомобил е сключена при условията на
клауза „Пълно каско“, при която покрит риск са всички вреди, причинени в резултат от ПТП,
каквото е налице в настоящия случай.
Настоящата инстанция намира за неоснователни доводите на въззивника досежно
механизма на настъпване на процесните вреди. Чрез събраните пред първата инстанция
доказателства – протокол за ПТП № 1719392, показанията на свидетеля Ш. и заключението
на допуснатата по делото пред първоинстанционния съд съдебно- автотехническа
експертиза /САТЕ/, което настоящата инстанция изцяло кредитира на основание чл. 202
ГПК, се установява, че на 15.09.2018 г., около 11:15 ч. при движение на застрахования лек
автомобил по републикански път II-82 /ул. Самоковско шосе“/, с посока на движение от гр.
София към гр. Самоков, на около 1 км след с. Панчарево е настъпило пътно-транспортно
произшествие поради преминаване на МПС през несигнализиран и необезопасен камък на
пътното платно, в резултат на което са били увредени предна броня, десен халоген, лайсна,
решетка и десен праг на автомобила, като е бил предизвикан и теч от същия. От
заключението на САТЕ се установява, че причинените на автомобила щети са в причинно-
следствена връзка с настъпилото ПТП, както и че сумата, необходима за отстраняването на
вредите към датата на ПТП, възлиза на 4 729,63 лева.
Материалната доказателствена сила на протокола за ПТП съобразно чл. 179, ал. 1 ГПК
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, каквито в случая са отразени в
обстоятелствената му част. Протоколът е съставен от длъжностно лице – служител на МВР,
в кръга на службата му, след посещение на място в деня на произшествието – 15.09.2018 г.
Следователно съставителят на протокола лично е установил фактите на база извършен
оглед, а не се е доверил единствено и само на твърденията на водача. От текстовото
4
съдържание на протокола, подписан от длъжностното лице и от водача на увредения
автомобил /разпитан като свидетел по делото/, също следва извод, че съставителят е посетил
мястото на ПТП, тъй като е отразил лично възприетите от него в качеството му на служител
на МВР факти, свързани с проверката на СУМПС на водача – посочени са данни за лицето и
провереният документ, както и видимите щети по автомобила /описани като „пр. броня,
десен халоген, лайсна, решетка, десен праг, теч и др.“/. Макар длъжностното лице да не е
присъствало при самото настъпване на ПТП, което в случая е практически невъзможно, то е
възприело лично фактическата обстановка – такава, каквато е била непосредствено след
настъпване на ПТП, поради което и относно посочените по- горе релевантни факти, описани
в протокола, последният представлява официален удостоверителен документ по смисъла на
чл. 179, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 4 от
Наредба № Із41/12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспорти
произшествия и реда за информиране между МВР, КФН и Информационен център към
Гаранционен фонд /Наредбата/ в сила от 30.01.2009 г., приложима към момента на
настъпване на ПТП, при ПТП с материални щети се съставя протокол за ПТП, като
снимковият материал не е условие, което трябва да бъде изпълнено, за да бъде издаденият
протокол за ПТП официален документ и като такъв да се ползва с доказателствена сила в
съда.
След като протоколът за ПТП е бил надлежно изготвен, в доказателствената тежест на
ответника е било установяването на различна фактическа обстановка. Наред с това
изготвеното от вещото лице по автотехническата експертиза заключение, установяващо
причинна връзка между описаното в протокола ПТП и настъпилите щети, не е оспорено от
ответника, а посочената от експерта в о. с. з. хипотеза за възможен друг механизъм на
увреждането не е подкрепена от съответни доказателства, за което доказателствената тежест
принадлежи на ответника.
Както вече беше посочено, на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП задължен
да поддържа и ремонтира пътя е ответникът по делото – Агенция „Пътна инфраструктура“.
Бездействието на ответника по изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е
неизпълнение на това задължение, поради което същият дължи поправяне на причинените
вреди.
Предвид всичко изложено дотук, съдът намира, че увреденият – собственик на
застрахованото МПС, има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. На
основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата
на факта, че е заплатил обезщетение за причинените от деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
Настоящата инстанция изцяло възприема изводът, изложен от СРС, че възражението
на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача – участник в
процесното ПТП, е неоснователно. Принос от страна на увредения по смисъла на чл. 51, ал.
2 ЗЗД е налице в случаите, когато с поведението си той самият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите, така че увреждането настъпва като
5
пряка последица и от негови действия или бездействие. В случая ответникът, който носи
тежестта на доказване, не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си за
извършено от страна на водача нарушение на установените в ЗДвП правила за безопасно
движение, включително няма данни последният в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП да е
шофирал с несъобразена със състоянието и особеностите на пътя скорост. Въз основа на
неоспорения протокол за ПТП и свидетелските показания на участвалия в ПТП водач се
установява, че процесното препятствие /камък на пътя/ не е било обозначено или
обезопасено, а доказателства за противното по делото не са ангажирани. По тези
съображения следва да се приеме, че не е налице твърдяното съпричиняване на вредите,
поради което липсва основание за намаляване на дължимото от ответника обезщетение.
От изложеното дотук съдът приема, че процесното ПТП е настъпило единствено
поради наличието на несигнализиран и необезопасен камък на пътното платно. Както вече
беше посочено, от заключението на САТЕ се установява, че сумата, необходима за
отстраняване на причинените на застрахования автомобил щети към датата на ПТП, възлиза
на 4 729,63 лева. Ето защо и с оглед на диспозитивното начало в гражданския процес
ищецът се легитимира като кредитор на претендираната сума в размер на 4 293,84 лева,
представляваща изплатено застрахователно обезщетение в размер на 4 278,84 лева и
ликвидационни разноски в размер на 15 лева по щета № 44012131829985 от 17.09.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.10.2023 г., до
окончателното изплащане на сумата.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи срещу дължимостта и размера
на присъденото с обжалваното решение обезщетение за забава, поради което и на основание
чл. 269 ГПК въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1
ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да се присъдят сторените в хода на въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение. Съдът намира своевременно направеното от страна на въззивника
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за
неоснователно с оглед на обстоятелството, че размерът на последното кореспондира с
фактическата и правна сложност на делото, както и с реално извършената от адвоката
работа. Ето защо, ответникът следва да бъде осъден за заплати на ищеца сумата в размер на
844 лева за уговорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16362 от 30.08.2024 г., постановено по гр. д. №
6
58230/2023 г. по описа на СРС, 148- ми състав, в частта, с която Агенция „Пътна
инфраструктура“, ЕИК ********* е осъдена на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. чл. 49
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********
сумата от 4293,84 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение в размер на
4278,84 лв. и ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв. по щета № 44012131829985 от
17.09.2018 г., и сумата от 1139,77 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение
върху главницата от 4293,84 лв. за периода от 13.05.2021 г. до 23.10.2023 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда –
24.10.2023 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна Инфраструктура“, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Македония“ № 3 да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“,
бул. „Витоша“ № 89Б на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 844 лева, представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7