РЕШЕНИЕ
№ 270
гр. Карлово, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Ангелина Ст. Господарска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20245320100628 по описа за 2024 година
ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 26 ал.1 пр. І-во от
ЗЗД.
Ищецът Л. П. М. с ЕГН **********, с адрес: *** твърди, че на
14.10.2022 г. сключил с ответника „НЕТКРЕДИТ“ ООД договор за
потребителски кредит по силата на който му били предоставени заемни
средства в размер на 2000 лева, с уговорен лихвен процент в размер на 40.44%
и посочен ГПР в размер на 48.84 лева. В договора бил посочен общ размер на
всички плащания в размер на 2700 лева.
На същата дата с ответника „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД бил
сключен договор за предоставяне на гаранция.
Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 40.44 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между
правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в
разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя,
поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Счита, че съгласно съдебната практика, при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва.
При необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не
1
надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай
договорената между страните лихва била в размер на 40.44% годишно
надхвърлял повече от три пъти законната лихва, което представлява
нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото.
Договорът за потребителски кредит нормативно бил уреден като
възмезден (арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК), поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва (респ. на клаузата за ГПР), която бил съществен
елемент на договорното съдържание имал за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка.
Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11
ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер
на годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в
кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че
кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48.84% е заблудил потребителя,
като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за
ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на
кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Уговореното възнаграждение за фирмата - гарант било разход по
кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в §1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и
2 ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР от 49.72% разходите, които
следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата -
поръчител.
Поради невключването на възнаграждението в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите.
С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от
ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на
2
ГПР от 48.84% съставлявало невярна информация, която е заблудила
потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще
следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът
недобросъвестно увредил потребителя, който сключил кредитната сделка при
планирани разходи в размер на 48.84% ГПР. На ищеца не било разяснено по
ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди
сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която той следва
да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от
условията на договора и поради незапознаването му с основните
характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи,
които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.
Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо предоставил на кредитоискателя стандартен европейски
формуляр за кредит в размер на 2000 лева с посочен лихвен процент от 40.44
% и ГПР 48.84%, с общ размер на всички плащания 2700.00 лева. Поради
това, че кредиторът не представил вярна информация, потребителят е бил
лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с
неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.
Неговата неинформираност довела до неравнопоставеност в кредитното
правоотношение.
Кредиторът нарушил правата на потребителя, тъй като не включил в
договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР.
Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските
сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл.
147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и
разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в
практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се
отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и
до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от
поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите
договорни клаузи
Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 48.84 %, поради
което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл
неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил
лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от
поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на
разходите, които ще направи.
На собствено основание е нищожен и сключения договор за
предоставяне на гаранция от 14.10.2022г. и уговорката за заплащане на
възнаграждение за гарант не породила правни последици, поради следните
съображения:
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за
кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
3
произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им (съображения 8, 9,
23, 24, 43, 45 от Директивата). В този смисъл параграф 40-43 от Решение от
27.03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи
възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта
на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение,
с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на
длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела
С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда
на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с
което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действал
добросъвестно
Поради изложеното бил изпълнен общия фактически състав на чл.
143 от ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за
неравноправност на договорна уговорка (арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК) тази
договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и
непораждаща правни последици за потребителя.
МОЛИ съда да постанови решение, с което признае за установено, че
договор за потребителски кредит № 202210140946520059 от 14.10.2022 г.,
сключен между „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от управителя - И. Н. Х.-С. и Л. П. М. с ЕГН **********, с
адрес: ***, е НИЩОЖЕН като противоречащ на императивните изисквания на
Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и
Закона за потребителския кредит.
МОЛИ съда да постанови решение, с което признае за установено, че
договор за гаранция от 14.10.2022 г. сключен между „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“
ООД, ЕИК *********, , със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Лъчезар Станчев“ № 3, ет.11, представлявано от управител К.В.В. и Л. П. М.
4
с ЕГН **********, с адрес: *** във връзка с договор за потребителски кредит
№ 202210140946520059 от 14.10.2025 г., е НИЩОЖЕН като лишен от правно
основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ
на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на
обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.
Ответникът „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, ЕИК *********, , със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет.11,
представлявано от управител К.В.В. оспорва иска.
Твърди, че между „Кредит Гарант БГ“ ООД и Л. П. М. не е сключван
договор за гаранция от 14.10.2022 г., гаранция не е издавана, респективно е не
заплащано възнаграждение за издаване на гаранция. Не е налице
облигационно отношение между ищеца и дружеството, поради което и
предявеният иск е неоснователен. Представеният договор за гаранция не е
подписан от страните и не е сключен от разстояние.
МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли иска като
неоснователен. Претендира деловодни разноски.
Ответникът „НЕТКРЕДИТ“ ООД, чрез процесуалния си
представител оспорва иска.
Признава твърдението, че страните са сключили процесния договор
за кредит, по силата на който на Л. М. е предоставена сумата в размер на 2
000.00 лева, при договорен ГПР в размер на 48.84 % и годишен лихвен
процент в размер на 40.44 %.
Доколкото посочените факти не са спорни между страните, моля
същите да бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с
доклада на съда по делото.
Оспорва следните твърдения на ищеца:
- нищожност на клаузата за договорна лихва;
- нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК;
- нищожност на договор за потребителски кредит №
202210140946520059 от 14.10.2022 г., като противоречащ на императивните
изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК;
- сключването на договор за гаранция между Л. М. и „Кредит Гарант
БГ“ ООД.
Доколкото на „Неткредит“ ООД не представяна гаранция по договор
за кредит № 202210140946520059 от 14.10.2022 г., ответното дружество
оспорва твърдението на ищеца за сключване на договор за гаранция с „Кредит
Гарант БГ“ ООД.
Твърди, че договорът за кредит не е обезпечен посредством
предоставяне на гаранция, логично и закономерно не бил налице разход, който
да бъде „прибавян“ към ГПР по кредита и твърденията на ищеца за
неправилно посочване на същия били неоснователни.
МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли исковете като
неоснователни.
ПО ДЕЛОТО е приет за съвместно разглеждане насрещен иск,
предявен от „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от управителя - И. Н. Х.-С., за осъждането на Л. П. М. с ЕГН
5
**********, с адрес: *** да му заплати:
- сумата от 1076.71 лева, представляваща дължима падежирала
главница по договор за кредит № 202210140946520059 от 14.10.2022 г.,
дължима за периода 15.08.2023 г. до 15.04.2024 г., ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска – 09.08.2024 г. до окончателното плащане,
- сумата 163.29 лева, представляваща падежирала възнаградителна
лихва, дължима за периода от 15.09.2023 г. до 15.04.2024 г.
Претендира деловодни разноски.
В качеството на ищец по насрещния иск, процесуалния представител
на „НЕТКРЕДИТ“ ООД сочи фактите по сключване на процесния договор
както следва:
На 14.10.2022 г. между „Неткредит“ ООД, ЕИК ********* (като
кредитор) и Л. П. М. (като кредитополучател) е сключен договор за кредит №
202210140946520059. В изпълнение на задължението си по чл. 1, ал. 1 във вр.
с чл. 2 от договора кредиторът предоставил заемната сума в размер на 2 000.00
лева чрез системата за плащания на „Изипей“.
Съгласно чл. 3 от договор за кредит Л. П. М. се задължил да върне
заемната сума ведно с договорената възнаградителна лихва на 18 броя
анюитетни (равни) вноски, всяка в размер на 150.00 лева, обхващащи периода
от 15.11.2022 г. до 15.04.2024 г.
Към настоящия момент Л. П. М. погасил сумата в размер на 1460.00
лева по договора за кредит в полза на финансовата институция, като
последната погасителна вноска била от 31.03.2023 г.
Сочи начина, по който са разпределени постъпилите суми.
Ответникът по насрещния иск, Л. П. М., го оспорва. Излага правни
доводи за нижщожност на договора за потребителски кредит.
Счита, че „НЕТКРЕДИТ“ ООД е надвземал неправомерно
възнаградителна лихва в размер на 720.19 лева, неустойка в размер на 1800.00
лева и получено възнаграждение за поръчителство/гаранция, включено във
всяка една от погасителните вноски в размер на 2200.00 лева и ги е
получавало без основание.
Прави възражение за прихващане при условията на евентуалност,
формулирано по следния начин: ако съдът счита, предявения иск за главница в
размер на 1800 лева за основателен, то на основание основание чл. 103, ал. 2
от ЗЗД предявява възражение за прихващане между главницата по кредита в
размер на 1076.71 лева със сумата от 4720.19 лева, представляваща получена
без основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи,
възнаградителна лихва в размер на 720.19 лева, неустойка в размер на 1800
лева и възнаграждение за поръчителство/гаранция в размер на 2200 лева.
След преценка на събраните по делото доказателства, по отделно
и в тяхната съвкупност и във връзка със становищата на страните, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
ОТНОСНО иска за прогласяване нищожност на договор за
потребителски кредит:
Не се спори и се установява от представените писмени доказателства
– договор, че ищецът като кредитополучател и ответникът „НЕТКРЕДИТ“
ООД като кредитор са сключили договор за потребителски кредит №
202210140946520059 от 14.10.2022 г., по силата на който ответникът е
6
предоставил на ищеца сума в размер на 2000.00 лева. Не се спори, че
договорената сума е била предоставена на ищеца. В чл. 3, ал.1 е уговорено
заетата сума да се върне в срок до 15.04.2024 г. на вноски съгласно
погасителен план по чл. 11, ал.2. В същия е уговорено връщането на заетата
сума на 18 равни погасителни месечни вноски, всяка в размер на 150 лева, или
обща сума за връщане – 2700 лева, с точно посочени падежни дати на
плащане на всяка вноска. В ал.4 на чл. 11 е посочен ГПР в размер на 48.84%, а
в ал.1 – размер на възнаградителна лихва – 40.44% годишно. В чл. 4, ал.3
страните са уговорили, че кредитополучателят е длъжен в срок до края на
следващия ден от сключване на договора, да предостави гаранция по кредита
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. Банковата гаранция
или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция следвало да
бъде в размер на 2700 лева със срок на валидност до 16.04.2024 г. В член 6 от
договора е посочено, ако гаранцията по чл. 4, ал.3 не бъде предоставена,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2556.00 лева, която се
начислява на месец.
От заключението на неоспорената съдебно счетоводна експертиза се
установява, че по договора за потребителски кредит ищецът е направил
плащания в общ размер на 1460 лева, разпределени счетоводно както следва:
главница в размер на 923.29 лева, възнаградителна лихва в размер на 536.71
лева. Вещото лице е изчислило, че посочените лихвени проценти в процесния
договор за верни, ако договорената неустойка в размер на 2556 не бъде
включена като разход по кредита. В случай, че неустойката се включи като
разход, ГПР би бил 332.35%, ГЛП – 155.71%, а оскъпяването за срока на
кредита – 162.80%
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани и
сктраните не спорят по фактите.
По основателността на иска на наведените основания:
Не се спори, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който
ищецът е получил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което
при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
Закона за потребителските кредити (ЗПК).
Съгласно чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР
на ЗПК, касаеща въвеждането разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето
защо, при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби
същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
7
Директива 2008/48/ЕО.
В оспорената клауза на чл. 6, ал. 1 от договора, е предвидено, че при
непредоставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 в установения срок и съгласно реда
и условията по общите условия, потребителят дължи на дружеството
неустойка от 2556.00 лева. По делото не са представени общите условия по
кредита.
След преценка на клаузата относно исканото обезпечение, съдът
намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и
дължимост на неустойка при неизпълнение, се основава на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение чрез гаранция от трето лице или
банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по договора, в
изключително кратък срок – до края на следващия ден след сключване на
договора. Посочено е, че се изиска банкова гаранция или гаранция от
небанкова финансова институция. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при
непредоставяне на обезпечение (гаранция) следва извод, че тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 6, ал. 1 е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както
е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение, но не и във връзка с изпълнението или
неизпълнението на вече поетите от страните договорни задължения.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Съдът изчислява размера на неустойката над
100% от заетата сума, т.е. още със сключване на договора е предвидено, че при
липса на предоставено обезпечение чрез гаранция, за периода на връщане на
кредита, потребителят би дължал главницата, възнаградителна лихва, която по
естеството си представлява печалба на кредитора и сума за неустойка в
значителен размер, представляваща повече от главницата по кредита и в
размер доближаващ се до общото задължение за връщане на главница и
8
възнаградителна лихва.
Поради изложеното съдът приема, че противоречи на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции,
които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение, което прави санкционната функция на
неустойката извън предмета на задължението и доколкото само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до вреди.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице
още при сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице
валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал.1 вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази
част договорът не е пораждал правно действие, а доколкото стойностите на
ГПР се явяват неревни и несъответно на изискванията на ЗПК, нищожен е и
целият договор.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при
което следва да бъде уважен.
ОТНОСНО насрещния иск:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В конкретния случай всички вноски по кредита са падежирали,
размерът на заетата сума е 2000 лева, като ищецът по насрещния иск твърди
плащане на сумата от 1460 лева. В същия размер плащания е установила е
експертизата. По изложеното съдът приема, че тази сума безспорно е платена
по договора, тъй като ищецът признава неизгоден за него факт. При
доказателствена тежест на ответника, същият не ангажира доказателства за
плащане над тази сума. При това положение искът на първоначалния ответник
се явява основателен до размера от 540.00 лева, представляващ остатъкът от
дължимата главница по договора за потребителски кредит, ведно със
законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане.
За разликата над 540.00 лева до пълния предявен размер от 1076.71 лева искът
за претендиратната главница, както и искът за заплащане на сумата от 163.29
лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.09.2023 г. до
15.04.2024 г., исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
По направеното възражение за прихващане с отговора на насрещния
иск, съдът не следва да се произнася.
За съда не става ясно от къде произтичат сумите, посочени във
възражението, доколкото твърдения за плащане на такива суми не са
направени нито с исковата молба, нито с отговора по насрещния иск, нито за
тях са ангажирани доказателства.
ОТНОСНО иска за прогласяване нищожността на договор за
гаранция:
Искът срещу ответника „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД следва да се
отхвърли като изцяло неоснователен. Ищецът, при негова доказателствена
тежест, не ангажира доказателства такъв договор да е бил сключван, нито
9
излага твърдения за параметрите му нито го представя. Съдът е дал указания
на ищеца по реда на чл. 146 ал.2 от ГПК в съдебно заседание на 07.02.2025 г.,
но ищецът не ангажира доказателства за наличие на такъв договор.
Ответникът оспорва сключването му.
По изложеното, искът следва да се отхвърли изцяло.
ОТНОСНО разноските:
Ищецът лично не е реализирал разноски по първоначалния иск, тъй
като е освободен от държавна такса и разноски по делото.
В този случай, и доколкото първоначалния иск е уважен, следва да се
осъди ответника „НЕТКРЕДИТ“ ООД да заплати по сметка на Районен съд
Карлово държавна такса в размер на 108 лева (при цена на иска – стойността
на договора – 2700 лева), както и разноски за възнаграждение на вещо лице в
размер на 250.00 лева, заплатени от бюджета на съда.
Ответникът „НЕТКРЕДИТ“ ООД претендира разноски по насрещния
иск и същият е реализирал разноски както следва: 50.00 лева за заплатена
държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт общо в размер на 360 лева.
От посоченото възнаграждение, съдът разпределя по насрещния иск такова в
размер на 180 лева, съответно и на наредбата за заплащане на правната помощ
– чл. 25 ал.1, ред. ДВ, бр. 74 от 2021 г., в сила от 01.10.2021 г. Така, разноските
по насрещния иск се явяват в размер на 230 лева и съразмерно с уважената
част от насрещния иск, на ответника „НЕТКРЕДИТ“ ООД се следват разноски
в размер на 100.16 лева. Следва да се осъди ищеца да заплати на ответника
„НЕТКРЕДИТ“ ООД сумата от 100.16 лева представляваща разноски във
връзка с насрещния иск. Останалата част от претендираното възнаграждение
за юрисконсулт в размер на 180 лева, съдът определя във връзка с отговора на
исковата молба.
Следва да се осъди ищеца Л. М. да заплати на ответника „КРЕДИТ
ГАРАНТ БГ“ ООД деловодни разноски в размер на 100 лева, представляващи
възнаграждение на юрисконсулт, както са поискани.
От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв. На пълномощника на ищеца се
следва възнаграждение само по иска, предявен срещу ответника
„НЕТКРЕДИТ“ ООД и по насрещния иск. Тъй като съдът отхвърля иска
срещу ответника „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, то на пълномощника на ищеца
възнаграждение за този иск не се присъжда, доколкото посоченият ответник
нито е дал повод за предявяване на иска, нито искът е бил уважен.
Цената на първоначалния иск е в размер на 2700 лева,
представляваща стойността на оспорения договор за потребителски кредит.
Цената на насрещния иск е в размер на 1240 лева.
За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът
съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е
постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
10
адвокатско възнаграждение. Ето защо в конкретната ситуация, при сключен
договор за правна защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от закона за
адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г.
за минималните адвокатски възнаграждения.
Производството е приключило в три съдебни заседания, не се
отличава с фактическа и правна сложност, и понастоящем съдът намира за
справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и
фактическа сложност, и като отчита положения труд от пълномощника, на.
Еднолично адвокатско дружество Елена Иванова, ЕИК ********* да бъде
определено възнаграждение в общ размер на 500 лева за предоставена
безплатна защита и съдействие на ищеца Л. П. М. по реда на чл.38 ал.1 т.2 от
ЗА, която сума се определя по първоначалния иск. По насрещния иск съдът
определя възнаграждение в размер на 400 лева, като съразмерно с уважената
част от иска, на пълномощника се следва възнаграждение в размер на 225.81
лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
договор за потребителски кредит № 202210140946520059 от 14.10.2022 г.,
сключен между „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от управителя - И. Н. Х.-С. и Л. П. М. с ЕГН **********, с
адрес: ***, е НИЩОЖЕН като противоречащ на императивните изисквания на
Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и
Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД вр с чл. 23 от ЗПК, Л. П.
М. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар
Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от управителя - И. Н. Х.-
С., сумата от 540 (петстотин и четиридесет) лева, представляващ остатък от
дължима главница договор за потребителски кредит № 202210140946520059
от 14.10.2022 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска –
09.08.2024 г. до окончателното плащане, като за разликата над 540.00 лева до
пълния предявен размер от 1076.71 лева и за сумата от от 163.29 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.09.2023 г. до
15.04.2024 г., ОТХВЪРЛЯ исковете като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН иска с правно основание чл. 26
ал.1 от ЗЗД, предявен от Л. П. М. с ЕГН **********, с адрес: *** за
признаване за установено по отношение на „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар
Станчев“ № 3, ет.11, представлявано от управител К.В.В., че договор за
гаранция от 14.10.2022 г. сключен между „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар
Станчев“ № 3, ет.11, представлявано от управител К.В.В. и Л. П. М. с ЕГН
**********, с адрес: *** във връзка с договор за потребителски кредит №
202210140946520059 от 14.10.2025 г., е нищожен.
11
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „НЕТКРЕДИТ“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар
Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от управителя - И. Н. Х.-
С. да заплати на Еднолично адвокатско дружество Елена Иванова, ЕИК
*********, съдебен адрес: град Пловдив, ул. „борба“ № 3 адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на в
общ размер на 725.81 лева (седемстотин двадесет и пет лева осемдесет и една
стотинки).
ОСЪЖДА Л. П. М. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на
„НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано
от управителя - И. Н. Х.-С. деловодни разноски в размер на 100.16 лева (сто
лева и шестнадесет стотинки).
ОСЪЖДА Л. П. М. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на
„КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет.11, представлявано от
управител К.В.В. деловодни разноски в размер на 100.00 (сто) лева.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет.
10, представлявано от управителя - И. Н. Х.-С. да заплати в поза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на Районен съд Карлово държавна такса в
размер на 50.00 (петдесет) лева и разноски за възнаграждение на вещо лице в
размер на 250.00 (двеста и петдесет) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
Й.А.
12