РЕШЕНИЕ
№ 91
гр. Първомай, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100908 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. Д. С. срещу
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД за заплащане на сумата от 411,85 лв., представляваща платена
без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № ******* от
30.03.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът А. Д. С. твърди, че на 30.03.2022 г. сключил с ответното дружество
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД Договор за потребителски кредит № *******, по силата на
който му били предоставени в заем средства в размер на 500 лв., при годишен лихвен
процент от 40,93 % и годишен процент на разходите – 45,54 %. Съгласно договора
ищецът дължал и застрахователна премия в размер на 204,60 лв. Твърди, че бил
заплатил цялата дължима сума по договора в размер на 911,85 лв. Въпреки това счита,
че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 – 12 ЗПК. В тази връзка излага съображения, че
липсвало посочване на условията за прилагане на лихвения процент. Също така не
било конкретизирано какви разходи са включени в ГПР. Отделно от това намира, че
застрахователната премия в размер на 204,60 лв. също следвало да бъде включена в
ГПР. Това съставлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която максимално допустимият процент на разходите следвало да е в размер не по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Наред с това
се твърди, че поради невключване на застрахователната премия в ГПР последният не
съответствал на действително прилагания по кредитното правоотношение. Също така
в погасителния план липсвала задължителната информация по ЗПК. В договора за
потребителски кредит не се съдържала информация относно правото на потребителя
при погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно извлечение по
1
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
По тези съображения приема, че кредиторът се е обогатил неоснователно със сумата в
размер на 411,85 лв., като предявява осъдителен иск за връщането й.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в който излага съображения за неоснователност на
предявения иск. Счита, че не били допуснати нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 – 12 ЗПК. Поддържа се, че според чл. 19 от договора за кредит потребителят не
бил длъжен да сключва застраховка. В случай че застраховката била задължителна за
сключването на договора за кредит, то следвало и нейното поддържане за срока на
кредита да бъде задължително и потребителят да няма възможност да я прекрати, без
да претърпи санкция за това (увеличена лихва, предсрочна изискуемост или друго).
Твърди, че незадължителният характер на застраховката се обуславял от пълната
свобода на потребителя да прекрати същата и да получи възстановяване на платената
застрахователна премия, за което действие страните не били предвидили каквито и да
било последици в договора за кредит. Поради това не би могло да се приеме, че
застрахователните премии представлявали разход по кредита, който следвало да бъде
включен при изчисляването на ГПР. По тези съображения моли да бъде отхвърлен
предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 30.03.2022 г. между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит № *******, по силата на който ответникът, в качеството му на
кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 500 лв. Уговорено е кредитът да
се върне на 15 месечни вноски, всяка една в размер на 60,79 лв. в срок до 15.07.2023 г.
или общо 911,85 лв., включващи плащания по главницата, на застрахователна премия в
размер на 204,60 лв. и на договорна лихва в размер на 207,25 лв. Лихвеният процент, с
който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, е
40,93 %, а годишният процент на разходите – 45,54 %. В чл. 7.2.2 от договора за
потребителски кредит е посочено, че в случай че потребителят е избрал да сключи
застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за
конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на
съответния застраховател.
От представената от ответника справка се изяснява, че по договора за
потребителски кредит ищецът е извършил плащания в общ размер на 1025,18 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищецът и ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
2
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите. Така посоченият негов размер обаче не
съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е
така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплати застрахователна
премия, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ
размер от 911,85 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите,
предвиден в договора. Както беше посочено по-горе, определеният в договора ГПР е в
размер на 45,54 %, но не е посочено каква сума е взета предвид за главница по
кредита, дали сумите за застрахователни премии в общ размер на 204,60 лв. са приети
за разходи по кредита, каквито реално представляват, или като част от главницата,
което е незаконосъобразно. Поради това с уговарянето на застраховка на сравнително
висока стойност, сравнена с размера и краткотрайния период на предоставяне на
кредита, съдът намира, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което
води до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК на договора за кредит, и е налице
не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените
цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но
посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания
между страните. В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22,
в което е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива
2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. В горецитираното решение Съдът на ЕС е задал още един критерий, въз
основа на който разходи за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита“ – когато те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит. Настоящият случай е именно такъв,
3
доколкото предвидената застраховка е допълнителна услуга, която оскъпява кредита с
повече от 40 %, а в същото време се финансира от кредитора като част от главницата и
по този начин се олихвява и с възнаградителна лихва. Поради изложеното могат да се
приложат последиците, изведени в решението на СЕС, като застрахователната премия
се приеме като част от общите разходи по кредита. В случая това не е сторено, тъй
като премията е включена в главницата, а не е третирана като разход. По тези
съображения съдът намира, че по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а включването на застрахователната
премия в погасителните вноски се превръща де факто в скрита допълнителна
възнаградителна лихва. От това следва, че с прибавянето й към ГПР той ще превиши
предвиденият в закона максимален размер от 50 % към 01.03.2022 г.
Същевременно съдът намира, че е допуснато и нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в случая формално е посочен лихвен процент от 40,93
%, но липсва описание на условията за прилагането му. В тази връзка от конкретното
съдържание на договора не е ясно този лихвен процент върху коя сума се начислява,
защото първоначално е отразено като размер на кредита сумата от 500 лв., а
впоследствие – общ размер на кредита от 704,60 лв. Следователно потребителят е
заставен да тълкува волята на банката, за да прецени върху коя от двете суми е
начислена претендираната договорна лихва. Едва след извършване на съответните
изчисления, за които не са необходими специални знания, се установи, че
възнаградителна лихва е начислявана и върху застрахователната премия, тъй като при
прилагане на горепосочения лихвен процент върху сумата от 500 лв. би се дължала
възнаградителна лихва от 147,10 лв., а не 207,25 лв., както е посочено в договора. Тук е
мястото да се изясни, че съгласно установените значения в правната доктрина лихвата
бива или възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение за
вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична сума от
длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава). По договорите за
кредит лихва се дължи върху предоставената на потребителя сума за ползване от него
(главница по договора). Поради това ще се явява уговорена във вреда на потребителя
клауза, задължаваща го да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може
да ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено в случаите, когато
олихвяваното плащане се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава
гаранционната функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда
като последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното
покритие (чл. 367 – 368 КЗ). Поради това съдът намира, че положението на длъжника
е значително по-неблагоприятно от това, в което би се намирал, ако беше сключил
застраховката отделно. Доколкото обаче застрахователната премия не може да се смята
за част от чистата стойност на кредита (законодателно понятие, което покрива
значението на ползвания в банковата и търговска практика термин „главница“) или от
неговия „общ размер“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПК, съдът приема, че е
допуснато и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК при посочване на
общия размер на кредита. С оглед всичко изложено и тъй като не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 ЗПК, на основание чл. 22 ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
4
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 500 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от
ищеца на ответника при начална липса на основание. В тази връзка е необходимо да се
изясни, че застрахователната премия е заплатена по сметка на застрахователя, а не на
ищеца, поради което не съставлява част от чистата стойност на кредита. Константна е
съдебната практика, че под „чиста стойност на заема“ се разбират предоставените на
разположение на потребителя парични средства. Тъй като ищецът е заплатил по
договора общо сумата от 1025,18 лв., то разликата от 525,18 лв. се явява получена без
основание от ответника. Поради това и с оглед принципа на диспозитивното начало
искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо
платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 411,85 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до
окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна
такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
5
в едно съдебно заседание, на което адв. М. не е присъствал и в хода на което са приети
единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият
размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца
възлиза на сумата от 360 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при
присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М.
сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати на А. Д. С., ЕГН: **********, адрес:
************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 411,85
лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски
кредит № ******* от 30.03.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата от 50 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
6