№ 1200
гр. София, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000501862 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски градски
съд, ГО, I-21 състав, съдът е осъдил Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София,
бул. "Витоша" № 2 да заплати на А. М. Х., на основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД, сумата
от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на
правото на разглеждане и решаване в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС на сл.
дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № II-048/1999 г.
по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху главницата от 07.07.2022 г. до
окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил иска за разликата над
присъдения размер от 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв. С решението
е отхвърлен предявения от А. М. Х. срещу Прокуратурата на Република България иск с
правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 86 ЗЗД за сумата
от 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от
съществено нарушение на правото на ЕС - да разследва по ефективен начин нарушения на
правата по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 и чл. 6 от ХОПЕС, осъществени в периода 1985 г.-1989 г.,
във връзка с реА.зирането на т.нар. "възродителен процес", ведно със законната лихва за
забава от 07.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е отхвърлен
предявения от А. М. Х. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД за осъждането на ответника
да заплати на ищеца сумата от 250 000 лв., представляваща част от обезщетение в общ
размер от 1 140 000 лв. - за неимуществени вреди, причинени в резултат на задържането и
лишаването от свобода на ищеца в периода от март 1985 г.до май 1988 г., ведно със
1
законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата. С
решението е отхвърлен предявения от А. М. Х. срещу Народното събрание на Република
България, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл.
86 ЗЗД за сумата от за сумата от 250 000 лв., част от общия размер от 11 140 000 лв., за
имуществени вреди, претърпени от нарушение на правото на ЕС - чл. 6 ХОПЕС, чл. 12, ал. 2
Директива 2004/80 и чл. 47 ХОПЕС, да въведе и поддържа ефективно законодателство,
позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив
процес за нарушени човешки права от незаконно задържане в периода 1985 г. 1989 г., ведно
със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата.
С решение № 2520/24.04.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски градски
съд, ГО, I-21 състав, съдът е допълнил решение № 1104/25.02.2025 г. по гр.дело № 7185/2022
г. на Софийски градски съд, като по точка 3 и точка 5 от петитума на искова молба с вх. №
43067 от 07.07.2022 г., подадена от А. М. Х. като е постановил, че отхвърля предявения при
условията на евентуалност от А. М. Х. срещу Прокуратурата на Р. България иск с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 120 000 лева, ведно със законната
лихва от 07.07.2019 г. до окончателното изплащане, претендирано обезщетение за
неимуществени вреди, обосновано с твърдение за причиняването им от неизпълнение на
задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на права и свободи -
правото на свобода и сигурност, правото на достойнство и интегритет, право на личен и
семеен живот, право на етно-културна идентификация и самоопределяне, правото на
свободно придвижване и правото на определяне на местоживеене, осъществени в периода от
1985 г. до 1989 г. във връзка и за реА.зирането на "възродителен процес", както и че
отхвърля предявения при условията на евентуалност от А. М. Х. срещу Прокуратурата на Р.
България частичен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от
250 000 лв., представляваща част от обезщетение в общ размер от 1 140 000 лв. - за
неимуществени вреди, причинени от необезщетяването на вредите от незаконното
задържане на ищеца и лишаване от свобода на ищеца в периода от март 1985 до май 1988г.,
обосновано с твърдение за причиняването от прекомерно забавяне и неефективността на
разследването на .нар. възродителен процес.
С решение № 3243/28.05.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски градски
съд, ГО, I-21 състав, съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решение № 1104/25.02.2025 г. по гр. дело № 7185/2022 г. на Софийски
градски съд I г.о. 21 с-в, като в осъдителната част на диспозитива срокът на законната лихва,
която съдът е осъдил ответника Прокуратура на Р. България да заплати върху обезщетението
от 15 000 лева, се счита от 07.07.2019 г. до окончателното изплащане.
Срещу решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски
градски съд, ГО, I-21 състав, в частта, с която е уважен искът, е подадена въззивна жалба от
Софийска градска прокуратура, която моли то да бъде отменено като незаконосъобразно и
искът да бъде отхвърлен. Счита, че по делото не са ангажирани доказателства за заявения
обем понЕ.и от ищеца вреди от прекомерна продължителност на наказателното
производство, както и причинно-следствената връзка между посочените щети и
наказателното преследване. Съдът не бил обсъдил задълбочено доказателствата по делото.
Отделно - нормата на чл. 2б от ЗОДОВ била в сила от 15.12.2012 г. /ДВ, бр.98/11.12.2012 г./ и
нямала обратно действие. В нарушение начл.52 от ЗЗД първоинстанционният съд определил
размер от 15 000 лв. обезщетение за засегнати нематериални блага отнарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото във връзка с т.н. „възродителен процес“ в разумен срок
2
съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ като този размер не съответствал на критерия за справедливост.
Съдът следвало да отчете при преценката за продължителността на наказателното
производствосъбирането на доказателства от Република Турция.
Срещу решение № 3243/28.05.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски
градски съд, ГО, I-21 състав е подадена жалба от Софийска градска прокуратура.
Първоинстанционният съд посочил за начален момент на законната лихва върху
присъденото обезщетение от 15 000 лв. да се счита 07.07.2019 г., с което на практика
изменил своето решение номер 1104/25.02.2025 г., с което е осъдил Прокуратурата на
Република България да заплати на ищеца А. М. Х. на основание чл.2б от ЗОДОВ сумата от
15 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата , считано от 07.07.2022 г.
Въззивникът счита, че като не се е произнесъл по направеното искане на ищеца с молбата
му с вх.№ 34392/20.03.2025 г. за отхвърляне на акцесорната претенция за законна лихва за
периода от 07.07.2019 г. до 07.07.2022 г. /каквото искане се е съдържало в петитума на
исковата молба/ съдът постановил неправилно решение в частта му за лихвата.
Жалбоподателят счита, че това решение следва да бъде обезсилено като недопустимо в
частта относно присъдената лихва за периода от 07.07.2019 г. до 07.07.2022 г.
Срещу решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски
градски съд, ГО, I-21 състав в частта, с която исковете се отхвърлят е подадена въззивна
жалба от А. М. Х., който моли въззивния съд да го отмени и да уважи исковете му в цялост.
Счита, че съдът допуснал процесуални нарушения, тъй като докладът на
първоинстанционния съд не съдържал пълната информация, предвидена в чл. 146, ал.1 и ал.
2 от ГПК по исковете по т. 2, 3 и 5 от петитума на исковата молба. В същия не били
посочени на всяка страна кои конкретни факти и обстоятелства следва да докаже, както и за
кои от тях не сочи доказателства, а по исковете по т.2 и 3 доказателствената тежест била
неправилно разпределена. Счита, че съдът неправилно отхвърлил частично иска по чл.2б от
ЗОДОВ по т.1 от петитума на исковата молба за неимуществените вреди от забавянето на
досъдебното производство за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер от 120
000 лева. Съдът необосновано приел, че наказателното дело е с фактическа и правна
сложност и присъдил необосновано нисък размер на обезщетението в противоречие с
цитирани в жалбата актове на българските съдилища и съдилищата на ЕС.
Счита, че съдът неправилно отхвърлил иска по чл.2в от ЗОДОВ по т.2 от
петитума на исковата молба за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени от
съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното
задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи
по чл. 4,5,6 и 7 от Хартата на основните права на ЕС(ХОПЕС), които се припокриват със
съответните права по чл.3,4,5 и 8 от ЕКЗПЧОС, осъществени в периода 1985г. -1989г. във
връзка и за реА.зирането на т.нар. възродителен процес. От доказателствата по делото се
установявало, че разследването не е проведено ефективно, което е установимо от събраните
по делото доказателства, а изводът на съда за липса на съществено нарушение на
изискването за провеждане на ефективно разследване е неправилен и необоснован.
Жалбоподателят счита, че съдът неоснователно отхвърлил иска по чл. 2, ал. 1,
т. 1 от ЗОДОВ във връзка с чл.5§1 и §5 от ЕКЗПЧОС, а в условията на евентуалност на
основание чл.7 от Конституцията във връзка с чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД по т. 4 от петитума на
исковата молба за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени с произволното и
незаконното му задържане и лишаване от свобода в периода от март 1985 до май 1988г. като
неправилно приел, че претенцията е погасена по давност, сочейки че давността започнала да
тече от месец май 1988 г. и била изтекла към 07.07.2022 г. - датата на предявяване на иска.
Жалбоподателят узнал за участието на прокуратурата в лишаването му от свобода едва от
получените от Комисията по досиетата документи през юни 2021 г. Преди това тези
3
документи не са му били връчвани и не знаел за съществуването им, тъй като били част от
секретните архиви на бившата ДС.
Жалбоподателят счита, че съдът неправилно отхвърлил исковете по чл.2в от
ЗОДОВ по т.6 от петитума на исковата молба за обезщетяване на имущественитe вреди,
причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на
задължението на държавата, произтичащо от чл.6 от ХОПЕС и чл.47 от ХОПЕС да въведе и
поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на
справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с
пълни компетенции и правомощия за определянето му по достъпни и ясни процедури, за
обезщетяване на неимуществените вреди, причинени ми с произволното и незаконното
лишаване от свобода в периода от 1985г. до м. май 1989г., извършено във връзка и за
реА.зиране на т.нар. възродителен процес. Мотивите на съда, че бил приет ЗПГРРЛ били
неправилни, тъй като този закон не позволявал достъп до съд с пълни компетенции да
определя обезщетение по справедливост, съдебният контрол е ограничен и на практика
нямало такъв по същество за справедливия и достатъчен размер на обезщетението, а
определените в ЗПГРРЛ еднократни обезщетения не отговаряли на принципа и изискването
за справедливост, не били адекватни и достатъчни по размер за поправяне на вредите.
Ответникът по въззивната жалба Народното събрание на Република България е
подало в срок отговор, с който я оспорва по подробно изложени съображения.
Срещу решение № 2520/24.04.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски
градски съд, ГО, I-21 състав А. М. Х. е подал въззивна жалба, с която моли то да бъде
отменено като съдът уважи предявените в условия на евентуалност искове като излага
подробни съображения за тяхната основателност.
Съдът като обсъди представените по делото доказателства и доводите на
страните и съобразявайки правомощията си по чл.269 от ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от А. М. Х.
следните искове:
1./ Иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД срещу Прокуратурата
на Република България за заплащане на обезщетение в размер на 120 000 лева за причинени
неимуществени вреди в резултат на нарушено правото за разглеждане и решаване на делото
в разумен срок, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното
изплащане на сумата.
2./ Главен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар.
3 ДЕС и чл. 86 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на
обезщетение в размер на 120 000 лева за причинени неимуществени вреди, в резултат на
съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019
г. до окончателното изплащане на сумата като в условията на евентуалност е поискано
осъждане на Прокуратурата на Република България на основание чл. 7 от Конституцията във
връзка с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД да заплати сумата от 120000 лева, ведно със законната лихва за
забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, причинени ми от неизпълнение на позитивното задължение на
държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи правото на
свобода и сигурност, правото на достойнство и интегритет, правото на личен и семеен
живот, правото на етнокултурна идентификация и самоопределяне, правото на свободно
4
придвижване и правото на определяне на местоживеене, осъществени в периода 1985г. -
1989г. във връзка и за реА.зирането на т.нар. възродителен процес
3./ Иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно (нарушаване на
чл. 5, §1 ЕКЗПЧОС) ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на Прокуратурата на Република
България за заплащането на сумата от 250 000 лева, представляваща ЧАСТ от обезщетение в
общ размер от 1 140 000 лева за неимуществени вреди, причинени в резултат на
задържането и лишаването от свобода на ищеца в периода от март 1985г. до май 1988г.,
ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата,
като в условията на евентуалност е предявен иск с основание чл. 7 от Конституцията във
връзка с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, за осъждане на ответника Прокуратура на Р. България да
заплати сумата от 250000 лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07..2019г. до
окончателното изплащане на сумата, представляваща част от обезщетение с общ размер от
1140000 лева за неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното задържане
и лишаване от свобода в периода от март 1985 до май 1988г., които останА. необезщетени
като последица от неефективността и прекомерното забавяне на разследването за
реА.зирането на т.нар. възродителен процес
4./ Иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 от
ДЕС и чл. 86 ЗЗД за осъждане на Народното събрание за заплати сумата от 250 000 лева,
представляваща ЧАСТ от обезщетение с общ размер от 11 140 000 за имуществени вреди,
причинени на ищеца от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с
неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 ХОПЕС, чл.12, ал.2 от
Директива 2004/80 и чл. 47 ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и
ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение,
с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето на
достъпни и ясни процедури, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът е твърдял по исковете срещу Прокуратурата на Република България,
че е един от потърпевшите от т.нар. "Възродителен процес", тъй като бил задържан и лишен
от свобода в началото на март 1985 г. в МВР Разград, след което за периодите: от 05.03.1985
г. до 19.03.1986 г. бил преместен в лагера на остров Белене; от 19.03.1986 г. до 13.05.1988 г.
бил принудително установен в с. Габаре, Врачански окръг, което приема за форма на
лишаване от свобода; от 13.05.1988 г. до 14.05.1989 г. бил принудително установен по
местоживеене в с. Недоклан, като му била наложена забрана за напускане на
местоживеенето му. През май 1989 г. бил изгонен заедно със семейството си от България по
милиционерско нареждане. Ищецът не бил извършил престъпление или друго провинение,
които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Нямал присъда, с
която да му е наложено наказание „лишаване от свобода“. Въпреки това бил фактически
лишен от свобода близо 4 години и половина във връзка с така наречения „възродителен
процес“. По време на задържането му в МВР- Разград и на остров Белене бил лишен от
свобода в килии, при крайно деградиращи условия — мръсотия, липса на елементарни
условия за живот и лична хигиена, лоша храна, тежък физически труд и т.н., отначало не му
разрешавА. да се свърже с близките си и да им съобщи къде е, после свижданията били през
6 месеца, а накрая ги накарА. и да платят за настаняването в Белене. Осъдените и
задържаните за криминални престъпления дори били на по-лек режим от него и другите
като него имА. някакви права. При преместването му в с. Габаре не бил заключен в килия,
но бил под постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, нямал право да
напуска селото, нямал право да контактува е близките си. Всяка сутрин и вечер трябвало да
се подписва в кметството. Нямал документи за самоличност, тъй като властите му били
отнели същите. Независимо, че не бил затворен в килия, предвид тежките ограничения и
изолация, в които бил поставен години наред, бил „лишен от свобода“ по смисъла на чл. 5 от
ЕКЗПЧОС. При връщането му в с. Недоклан ищецът не бил заключен в килия, но трябвало
всяка сутрин и вечер да се подписва в кметството, а през останалото време нямал право да
напуска дома си, поради което нямал възможност да ходи на работа и да придобива доходи.
5
На 19.05.1989 г. му бил връчен задграничен паспорт от властите с ултиматум до 24 часа да
напусне страната. Установил се да живее в Истанбул, където продължава да живее и до днес.
Цялото му имущество останало в България, където след изгонването му било разграбено и
унищожено. Изживял много тежък период по установяване живота си чужда държава -
Турция, където бил пратен без пари и имущество. В Турция поддържал редовни контакти с
редица други хора, с които били заедно в Белене, като от средствата за масово осведомяване
и от негови близки в България разбрал за започването на сл. дело 1/1991 г. по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили. Години наред разследващите органи не били потърсили
нито него, нито другите хора, които били задържани и лишени от свобода в периода на т.нар.
„възродителен процес“. Поради това през 1996 г. подготвили обща жалба до главния
прокурор, към която приложили информация за всички 94 пострадА. с посочване на имена,
адрес, телефонен номер, информация за периодите и местата на лишаване от свобода.
Жалбата с регистрационен номер 351/04.03.1996 г., заедно с приложените към нея
индивидуални бележки на 94 души, била внЕ.а от И. Х. – пострадал. Досега никой от
жалбоподателите не бил получил отговор или каквато и да е друга комуникация във връзка с
нея. Било учредено Сдружение "За справедливост, права, култура и солидарност на
Балканите" по турското законодателство, което да подпомага пострадА.те от „възродителния
процес“ в комуникация с властите за издирване, установяване и търсене на отговорност на
виновните. Всички институции, до които пишели, демонстрирА. притеснение и загриженост,
че делото се бави толкова много време, но по него не се случвало нужното за успешното му
преминаване в съдебна фаза. От кореспонденцията с институциите станало ясно, че
интензивните действия по разследването са извършени през 1991 г. - 1994 г. След това
делото два пъти е внасяно в съда с обвинителен акт /НОХД № 1/1994 г. по описа на
Върховния съд - Военна колегия и НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС/, като и двата пъти
съдът върнал внЕ.ия обвинителен акт с конкретни указания за отстраняване на допуснати
нарушения. Част от обвиняемите починА., имало редица спирания и възобновявания на
делото, промяна в квА.фикацията на обвиненията. Ищецът бил разпитван два пъти по
делото - веднъж в България през 2012 г., а след това и в Турция и въпреки това бил включен
в списък с 35 лица, за които се твърди, че не били намерени и не били разпитани, поради
което била изпратена четвъртата съдебна поръчка в Турция, а делото е спряно. Твърди, че
действията на прокуратурата са нелогични и водят единствено до допълнително забавяне на
вече прекомерно забавеното наказателно производство. В края на 2017 г. били приети
изменения в НПК, които за първи път давА. възможност на пострадА.я да поиска от съда
постановяването на мерки за ускоряване на досъдебното производство. По искане на друг
пострадал по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, в
последствие преобразувано в сл. дело № 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП №
11-048/1999 по описа на ВОП-София, с определение № 3198/19.07.2018 г. по ч.н.д. №
3175/2018 г. на СГС на основание чл. 369 НПК, на прокурора е даден едномесечен срок за
произнасяне, съобразно правомощията му, в който не последвало приключване на делото. В
мотивите на определението било посочено, че давността е изтекла още през 2000 г. и
единственият жив обвиняем е поискал прекратяване на наказателното производство поради
изтеклата давност. През март 2018 г. ищецът подал заявление за ускоряване на досъдебното
производство, по което било образувано ЧНД № 54/2018г. по описа на Софийски военен
съд, по което е постановено Определение № 41 от 04.05.2018г., с което производството по
делото е прекратено и делото е върнато на ВОП-София за изпращане на компетентния съд.
Впоследствие заявлението било придвижено към СГС и по него било образувано НЧХД
№4770/2018г. по описа на СГС, по което е постановено определение № 4939 от 06.11.2018г.,
с което на основание чл. 369, ал. 2 НПК, на прокурора бил даден нов едномесечен срок за
проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне
съобразно правомощията му. Въпреки изтичането на поредно дадения срок, липсвало
произнасяне по същество. За периода от 01.01.2018 г. до юли 2020 г. са образувани 94 броя
дела в Софийски градски съд по заявления по чл. 368 НПК, за ускоряване на сл. дело 1
/1991г., ДП №11- 048/1999г. по описа на ВОП-София. За периода от 01.01.2018 г. до юли
2020 г. били издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по чл. 369 НПК, за
6
ускоряване и приключване на същото досъдебно производство. През октомври 2018 г. било
издадено постановление от 04.10.2018 г. за спиране на наказателното производство по ДП
№11-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, с което наказателното
производство е спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 25, ал. 2 във връзка с
чл. 242, ал.1 НПК - за изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по
делото. Това постановление било издадено по повод на втория срок, даден за ускоряване на
наказателното производство с определение № 3730 от 03.09.2018г. на СГС. Част от
пострадА.те, включително и ищецът, подА. жалби срещу посоченото постановление, по
което производството е прекратено, а преписката е върната на прокуратурата за съобщаване
и връчване на постановлението на всички пострадА., след което да бъде изпратено на съда
за произнасяне по жалбата. Постановлението за спиране било лишено от смисъл и водело до
допълнително забавяне на делото. Към датата на издаване постановлението за спиране
нямало изпратена четвърта съдебна поръчка и не можело да се очаква да бъде получен
отговор. Такава била изготвена и внЕ.а във ВКП едва на 17.01.2019 г., а била изпратена на
Министерство на правосъдието на 25.01.2019 г. От международния отдел на ВКП било
отказано изпращането на молба за правна помощ с аргумента, че давността е изтекла и няма
смисъл от съдебна поръчка. Ищецът подавал молба до ВОП на основание чл. 75, ал. 3 НПК,
за участие като пострадал в досъдебната фаза на процеса по ДП № П-048/1999г. /молба с вх.
№03/01г. от 29.06.2017г./, както и молба, с която искал промяна в правната квА.фикация -
преквА.фициране на обвиненията по чл. 418 НК, и привличане към наказателна отговорност
и на другите съучастници, които през 1986г. с указ на държавния съвет - указ №1313 от
17.04.1986г. на Държавния съвет на Народна република България са наградени за приноса
им в реА.зирането на т.нар. “възродителен процес“ (вх. №03/01.г от 17.06.2021г.).
Разследването и досъдебната фаза по посоченото следствено дело, сега досъдебно
производство, се забавило повече от 31 години, но без резултат и без изглед делото да бъде
приключено с постановяването на присъда за виновните. Разследването не било извършвано
обективно и безпристрастно, не са идентифицирани замЕ.ите и отговорните от
затворническата администрация на остров Белене, нито от тогавашните окръжни
управления на МВР, които са направили възможно провеждането на асимилацията.
Служителите от затворническата администрация не са имА. правомощие да приемат и
държат лишени от свобода в затвора, нито в общежитието към затвора на остров Белене,
мирни и невинни граждани. Не били разследвани данните за принудително извеждане на
част от пострадА.те от страната през 1989 г. На голяма част от тях били издадени
задгранични паспорти, без да са подавА. искания за това, други били конвоирани до
границата, трети били натоварвани на автобуси и изведени с тях в чужбина. С
постановление от 31.05.2022 г. наказателното производство било прекратено поради смъртта
на последния жив от петимата обвиняеми - Г. А.. Ищецът е обжалвал същото. Тази
продължителност ищецът счита за прекомерна, без обективно и разумно оправдание.
Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до
правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин.
Времето за решаване на едно дело имало толкова голямо значение за справедливостта,
колкото и крайното решение на съда. В настоящия случай времето на разследването имало
ключово значение за това въобще делото да не стигне до решаване от съда поради изтекла
абсолютна давност. Прекомерната продължителност на делото нарушавало правото на
ищеца по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок.
Ищецът заявява, че в резултат на нарушението са му причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство,
фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и
загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Позовава се и на
нормите на ЕКЗПЧОС, ратифицирани от българската държава и влезли в сила на 07.09.1992
г., които се прилагат с пълна сила дори и към ситуации, случили се преди влизането им в
сила, противозаконното лишаване от свобода и преди 31 години и сега е престъпление по
смисъла на НК /чл. 142, респ. чл. 418, б. "а" НК/. Според чл. 5, § 1 от Конвенцията, правото
на свобода и сигурност са гарантирани, а в практиката на ЕСПЧ непризнатото /тайното/
7
задържане се счита за много грубо нарушение на това право. Цитира множество съдебни
решения на ЕСПЧ, според които липсата на ефективно разследване на произволно и
незаконно задържане представлява нарушение на чл. 5, § 1 ЕКЗПЧОС. И към днешна дата
нямало изгледи и останА.ят единствен жив обвиняем по делото да бъде предаден на съд,
пред вид факта, че давността отдавна е изтекла, а единственият обвиняем се е позовал на
нея. Въпреки нА.чието на искане за преквА.фициране на обвиненията по други текстове от
НК, наказателното производство щяло да бъде прекратено без наказание за виновниците и
без възмездяване на пострадА.те. В резултат на продължаващото вече 31 години досъдебно
производство по Следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-
П/1998 г. по описа на ВОП София, ищецът бил лишен от възможността да потърси
справедливо репариране на причинените му значителни имуществени и неимуществени
вреди от престъпното деяние като граждански ищец, поради бездействието на
Прокуратурата, респ. да бъде конституиран като частен обвинител по делото, за да може да
поддържа наред с прокуратурата обвинението за деянията, които по време на т.нар.
"Възродителен процес" му причинили непоправими морални и материални вреди.
Вследствие на това забавяне ищецът търпял неимуществени вреди, които се изразявА. в :
задълбочило се е до крайна степен чувството и усещането му за липса на справедливост,
защото не се оправдА. очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта
и компенсация за нечовешките страдания и репресии, на които е бил подложен по време на
т.нар. "възродителен процес". Изпитвал е и продължавал да изпитва разочарование от
липсата на осезаем напредък по делото, изпитвал е страх и опасения, че това забавяне ще
позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за
деянията си, загубил доверие в институциите, чувствал се безсилен и безпомощен. Лишен
бил от възможността да бъда конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което
не му дава душевен мир и покой. Приключването на забавеното дело за него било от
огромно значение, защото в резултат на деянията, предмет на разследването, бил лишен от
свобода за повече от три години, поради причината, че се самоопределял с турски етнически
произход.
Ищецът по предявените срещу Народното събрание искове посочва, че
държавата не е въвела и не поддържа законодателство и/или съдебна практика, които
ефективно и ефикасно по достъпни и ясни процедури да позволяват справедливо, адекватно
и достатъчно обезщетяване на вредите, причинени в резултат на произволното и
незаконното лишаване от свобода в периода на т. нар. „възродителен процес“, а в частност за
него - в периода от март 1985г. до май 1988г. и посегателствата върху естествените и
основни човешки права. Твърди се, че е нямало закон, който адекватно да компенсира
причинените вреди. С чл.12, ал. 2 от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004
година относно обезщетението на жертвите на престъпления било вменено задължение за
държавите-членки да предвидят разпоредби, уреждащи процедури за справедливо и
подходящо обезщетение на жертвите на тежки предумишлени престъпления, извършени на
тяхна територия. С Решение на Съда на ЕС от 16.07.2020г. по дело С-129/19, било прието, че
обезщетение с фиксиран размер, предоставено на жертвите на престъпление в съответствие
с национален режим за обезщетяване на жертвите на извършени с насилие умишлени
престъпления, не можело да се квА.фицира като „справедливо и подходящо“ по смисъла на
чл. 12, ал. 2 Директива 2004/80, ако при определянето му не е взета предвид тежестта на
последиците от извършеното престъпление за жертвите и така това обезщетение няма
съответен принос за поправянето на претърпените имуществени и неимуществени вреди.
Посочва, че ЗПГРРЛ предвижда обезщетения с фиксиран размер, определен с акт на
Министерски съвет, като определеният месечен размер не държи сметка за действително
претърпените от конкретния човек имуществени и неимуществени вреди. Така определения
начин за обезщетяване намира за несправедлив, с занижен и символичен размер, който не
допринася за поправяне на вредите.
Ответникът Прокуратурата на Република България е оспорил предявените
8
искове като недопустими и неоснователни както по основание, така и по размер. С
постановление от 31.05.2022 г. на ВОП-София процесното наказателно производство било
прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК поради смъртта на
единствения жив обвиняем по делото - Г. И. А.. При прекратено досъдебно производство, с
оглед нормата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, абсолютна процесуална предпоставка за предявяване
на иска по чл. 2б ЗОДОВ била изчерпана административната процедура за обезщетение за
вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.
Разследващите органи извършвА. системно и ритмично необходимите процесуални
действия във връзка с процесното дело и не е нА.це твърдяното бездействие. Разследването
се отличавало с изключителна правна и фактическа сложност, тъй като имало няколко
обвиняеми, стотици пострадА., чието процесуално поведение също допринесло за
забавянето. ЛипсвА. доказателства за реално претърпени неимуществени вреди, които да са
пряка и непосредствена последица от разглеждането и решаването на наказателното
производство. Описаните от ищеца материални и морални щети не били в резултат от
продължителността на ДП № П-048/1999 г. по описа на ВОП София, а от друго, предходно
увреждане, подробно описано в исковата молба като упражнена спрямо ищеца репресия
през т.нар. „Възродителен процес“. Ищецът не представял доказателства за действително
претърпени неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат от релевираното
нарушение на правото на разглеждане на процесното досъдебно производство в разумен
срок, в подкрепа на твърденията за крайно негативно отражение върху неговия личен живот,
здравословното и емоционалното му състояние. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ, била в сила от
12.2012 г./ДВ, бр. 98/11.12.2012 г./ и нямала обратно действие. Претенцията, основана на
забавени действия, извършени преди влизане на нормата в сила, е недопустима, тъй като до
този момент не било нА.це признато от закона защитимо право на обезщетение от
неспазване разумен срок за разглеждане на делото. Под незаконно бездействие следва да се
разбира неизвършването на предписаното от закона действие във времето, когато е трябвало
да бъде извършено, а не въздържането от каквото и да било действие. Ответникът е оспорил
претенцията за неимуществени вреди и по размер, при твърдения, че същата е изключително
завишена и не е съобразена с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с трайната съдебна практика по
аналогични дела. Възразява и оспорва като недоказана и исковата претенция за лихви, както
и датата от която те се дължат.
Ответникът Народното събрание, оспорва исковете като недопустими и
неоснователни. Не била нА.це пасивна процесуална легитимация, доколкото отношенията
между Народното събрание и останА.те гражданско-правни субекти, които възниквА. въз
основа на извършената публична нормотворческа дейност не били частни гражданско-
правни или административно-правни отношения и не подлежат на съдебен контрол. Общите
съдилища не били компетентни да се произнасят по отношение на законосъобразността или
противоконституциононстта на законите, като допълва, че не може да бъде търсена
отговорност на Народното събрани по реда на ЗОДОВ. В рамките на своите правомощия
Народното събрание приело редица нормативни актове, в които са разписани механизми за
осигуряване на възможност за получаване на обезщетение от българските граждани,
пострадА. от т. нар. „възродителен процес“. В тази връзка посочва, че през 1992 г.
Народното събрание е приело Закон за възстановяване собствеността върху недвижими
имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в
Република Турция и други страни през периода май - септември 1989 г. (обн. ДВ. бр. 66 от 14
август 1992 г.). В чл. 5 от него била предвидена възможност за реституция, при определени в
закона условия, а в § 4 от ДР на закона изрично било регламентирано, че в републиканския и
общинските бюджети се създават специални фондове за изплащане на сумите по чл. 5, ал. 2
от закона, в които фондове се внасят и средствата в резултат от реА.зирането на
гражданската и наказателната отговорност на лицата, виновни за т.нар. „възродителен
процес“. С приетия от Народното събрание Закон за политическа и гражданска реабилитация
на репресирани лица (обн. ДВ. бр. 50 от 25 юни 1991 г.) била дадена възможност на лицата
от изрично посочените в чл. 1 категории, измежду които попадат и въдворяваните в
трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места (т. 3), както и интернирани,
9
изселвани и заселвани по административен ред (т. 4), да получат обезщетение за претърпени
имуществени и неимуществени вреди. Ищецът бил правоимащо лице като пострадал от
насилствената асимилация на етническите турци в България, като за периода от 05.03.1985 г.
- 19.03.1986 г. е бил задържан и лишен от свобода в затвора и в лагера на остров Белене, а
след тази дата до 14.05.1989 г. е принудително установен и интерниран в страната, който
обаче е бил обезщетен по предвидения за целта ред в ЗПГРРЛ. Относно размера на
обезщетението, сочи че същият се определя от Министерски съвет с наредба (чл. 4, ал. 1 от
ЗПГРРЛ), като предвидената законова делегация напълно изключвала отговорността на
Народното събрание за твърдените вреди. Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за
политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица била приета с Постановление
на Министерския съвет № 88 от 19.04.2006 г. и със същата били определени размерът и
редът за изплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди на
правоимащите лица. Сочи възможностите на ищеца да получи справедливо компенсиране на
причинените му от престъплението вреди като счита че законодателният орган на Република
България бил приел законодателство, с което се гарантирало прилагането на чл. 6 „Право на
свобода и сигурност“ и чл. 47 „Право на ефективни правни средства за защита и на
справедлив съдебен процес“. Само по себе си нА.чието на нарушение от страна на
Народното събрание не може да обуслови ангажирането на отговорността на държавата,
като било необходимо това нарушение да бъде достатъчно явно и сериозно и извършено с
ясното съзнание, че се увреждат нечии законни интереси. Счита за недоказани елементи от
фактическия състав, който следва да е нА.це, за да се ангажира отговорността на Народното
събрание по чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз. Прави възражение за давност.
По делото не се спори и са ангажирани доказателства, от които се установява,
че А. Х. ищецът е пострадал от т. нар. „възродителен процес“, по повод на който е
образувано сл.д.№ 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, което по-
късно е преобразувано в ДП № II- 048/1999г. на ВОП.
С предложение от 1985 г. е предложено въвеждане на мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1
ЗНМ по отношение на лицето А. М. Х. /А. М. А./ от с. Недоклан, окръг Разград -
принудително установяване в друго населено място за срок от 1 година.
Със Заповед № I-503 от 05.03.1985г. е разгледано предложението и е
установено, че лицето е разпространявало клеветнически твърдения по отношение органите
на МВР, като с поведението си е създал негативни политически настроения сред трудовия
колектив, в който работи. Въз основа на тази заповед А. М. Х. /А. М. А./ е принудително
установен в гр. Белене, Плевенски окръг за срок от 1 година.
С предложение от 19.03.1986г. е предложено налагане на мярка по чл. 39, ал.
1, т. 1 ЗНМ по отношение на лицето А. М. Х. /А. М. А./, установено в гр. Белене - същият да
бъде принудително презаселен в с. Габаре, окръг Врачански за срок от 3 години.
С протокол от 1986г. относно проведено заседание на Комисията по чл. 6 от
Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ по отношение на Х. /А.нов/ във връзка с
това че е дал основание за прилагане на мярката сочена в предложението, тъй като е
национА.ст и не възприема възродителния процес, като влияе отрицателно на лицата, с
които контактува и след принудителното му заселване остава на остри национА.стически
позиции, е взето решение с което е уважено предложението.
Със Заповед № I-163 от 19.03.1986г. е разгледано предложението и писмените
доказателства по преписка вх. № 366 от 05.03.1986г., установено е, обективираното в
протокола от 1986г. и е издадена в същия смисъл.
С документ с надпис „Строго секретно! КДП“ с печат „Декласифициран §17 от
ЗДРДОПБГДСРСБНА“ е вписано лицето А. М. Х. /А. М. А./ като изселено в Белене за 1г. и
презаселен в с. Габаре за 3г. поради национА.зъм.
С предложение от 09.05.1988 г. е предложено отмяна на въведената мярка по
10
чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ по отношение на лицето А. М. Х. /А. М. А./ и да му бъде разрешено да
се завърне в с. Недоклан, общ. Разград.
С протокол от 06.05.1988г. на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на
чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ е взето решение принудителната мярка по отношение на А. М. Х. /А.
М. А./ да бъде прекратена като е издадена и Заповед № Iв-233 от 13.05.1988г..
Представено е издадено Удостоверение от Министерство на вътрешните
работи с рег. № р.20719/19.09.1993г. на А. М. Х. /А. М. А./ в уверение на това, че с
административен акт по политически причини е бил въдворен в трудововъзпитателно
общежитие, лагер (незаконно задържан в поделение на МВР) в ТВО Белене за времето от
11.04.1985г. до 18.03.1986г. и от ТБО Белене в с. Габаре, Врачанско за времето от 19.03.1986
г. до 13.05.1988 г.
С Удостоверение за идентичност на лица с различни имена се уверява, че А. М.
Х. и А. М. А. са едно и също лице.
От Заповед № I-381 от 28.11.1983г. се установяват определените места за
изпълнение на принудително установяване на лица на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ,
ведно с контролен лист, както и Заповед № I-111 от 27.04.1984г. за изменение на Заповед №
I-381 от 28.11.1983г., ведно с контролен лист, Заповед № I-5 от 22.01.1985г. за допълнение на
Заповед № I-381 от 28.11.1983г., ведно с контролен лист о Заповед № I-64 от 09.04.1985г. за
изменение и допълнение на Заповед № I-381 от 28.11.1983г., изменение и допълнение на
Заповед № I-111 от 27.04.1984г. и Заповед № I-5 от 22.01.1985г., ведно с контролен лист.
По делото е представена Стенограма с рег. № I 1674 от 17.04.1985г. с печат
„Секретно! „Декласифициран §17 от ЗДРДОПБГДСРСБНА“ относно отчет по агентурната
работа по лицата възстановили българските си имена, както и Телеграма НР 395/ 6303
относно неразрешени съществуващи проблеми за лицата, които са принудително установени
по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ в ТПО гр. Бобов дол.
В Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г. е публикувано взето решение на
парламентарната комисия на Народното събрание от 15.01, 06.03, и 30.03.1990 г., с което е
обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и
въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от
българските граждани, сред които е посочено и лице с имена А. М. А..
По делото е представена жалба до Главна прокуратура на Р. България от група
граждани незаконно репресирани и депортирани живущи зад граница /94 човека/ против
бившия Генерален секретар на ЦК на БКП и Председателя на държавния съвет Т. Ж. относно
извършени масови антизаконни и античовешки престъпление по най – различен характер и
тежест в периода от 1971г. до 1989г., ведно със списък на репресираните.
По делото е представен постановен отказ за образувано на ДП по преписка с
вх. № 1189/2006г. по описа на ВОП- Варна, образувана въз основа на изложение от
06.05.2006г. от А. М. Х., поради изключено по давност наказателно преследване, тъй като са
изтекли всички възможни срокове, предвидени в чл. 80 НК и чл. 81 НК.
С отговор от Омбудсман на Република България, изпратен до Председател на
Дружество за справедливост, права, култура и подкрепа на балканите, се заявява, че след
приключване на действията досежно продължителното забавяне на делата касаещи
„възродителния процес“, в най-кратък срок ще бъдат огласени резултатите и възможните
решения по всички въпроси.
Представено е копие на писмо до Народното събрание на Р. България, с което е
даден отговор, че предварителното производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на
Прокуратура на въоръжените сили е образувано на 31.01.1991г.
От представените документи по това следствено дело се установява следния
негов ход: С Постановление от 26.04.191г. наказателното производство е било спряно на
основание чл. 239, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 22, ал. 1 НК. На 15.07.1991г. с постановление на
прокурор от въоръжените сили наказателното производство е възобновено. На 08.08.1991г.
11
Главния прокурор на Р. България е отменил Постановление от 15.07.1991г. и е възобновил
наказателното производство по сл.д. № 1/1991г. по описа на ПВС, което на 20.07.1993г. е
внЕ.о за разглеждане от Върховния съд на Р. България. С разпореждане по НОХД № 1/1994г.
делото е върнато с дадени указания на ПВС на 09.02.1995г. за допълнително разследване
поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. На 19.12.1997г. сл.д.
№ 1/1991г. отново е внЕ.о за разглеждане от ВКС. С разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД
№ 1/1998г. по описа на ВКС делото отново е върнато за допълнително разследване на ПВС,
поради съществени нарушения на процесуалните правила. На 13.05.1998г. сл.д. 1/1991г. е
изпратено по компетентност от ПВС на СВОП. С постановление от 29.09.1998г. СВОП сл.д.
№ 1/1991г. по описа на ПВС е преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г. СВОП и частично е
прекратено спрямо Т. Ж.в за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.
1 във вр. с чл. 20, ал. 3 НК на основание чл. 237, ал. 1, т. 1 НПК, а с постановление от
06.04.1999г. е спрял наказателното производство поради нА.чие на свидетели в чужбина. На
04.12.1999г. наказателното производство е било възобновено и продължило под № II-
048/1999г. по описа на СВОП. На 28.12.1999г. наказателното производство е частично
прекратено по отношение на Д. С. на основание чл. 21, ал.1, т. 4 НПК /смърт на дееца/ и е
изпратил делото по подсъдност на СГП. С постановление от 17.02.2000г. наказателното
производство за Г. И. А. е прекратено. На 03.01.2001г. ВАП отменя постановлението от
17.02.200г. и и връща делото за допълнително разследване. За периода от 05.02.2001г. до
04.02.2004г. в изпълнение на указанията дадени с разпореждане от 28.04.1998г. на ВКС и с
постановление от 03.01.2001г. на ВАП са установени и разпитани 312 свидетели- лица със
сменени имена принудително въдворени в ТВО- Белене. Не са разпитани в качеството на
свидетели 134 лица. От компетентните органи в Р. Турция от 152 лица са били разпитани 26
свидетели, които разпити били предоставени на българските власти. За 126 лица не са
установени точни адреси в Р. Турция и не са разпитани в качеството на свидетели. Поради
тази причина с постановление от 01.10.2002 г. на ВКС наказателното производство по сл.д.
II-048/1999г. по описа на СВОП е спряно на основание чл. 239, ал. 1, т. 3 НПК.
Разследването по делото е възобновено с постановление от 04.07.2003 г., като от делото са
отделени 5 бр. следствени дела за престъпление по чл. 115 НК. На 14.07.2003г. е изпратена
втора молба за правна помощ до МП на Р. Турция, както и списък с имената и данните на
134 пострадА. лица, които да бъдат разпитани от компетентните органи в Р. Турция в
качеството им на свидетели. На 15.12.2003г. материА.те по молбата са върнати, без същата
да е изпълнена, тъй като не било направено на основание чл. 1, ал. 2 ЕКВПНД.
Наказателното производство по сл.д. II-048/1999г. по описа на СВОП е спряно с
постановление от 04.02.2004г. На 18.02.2004г. е изпратена трета съдебна поръчка до властите
на Р. Турция, по която отговор не е получен. Констатирано е забавяне по движението на сл.д.
II-048/1999г. по описа на СВОП, дължащо се на изключително сложната правна и
фактическа обстановка на делото и осъществяването на отделни процесуално- следствени
действия. По делото е представен Протокол № 30 от 25.01.2007г. на 43 НС, Комисия по
правата на човека и вероизповеданията, относно „възродителния процес през 80 години на Р.
България“, както и Декларация, осъждаща опита за насилствена асимилация на българските
мюсюлмани.
По делото се установява от представените доказателства, че на 27.05.2021г. А.
М. Х. подава молба до ВОП- София с правно основание чл. 75 НПК, с която е заявил
желанието си да участва като пострадало лице в ДФ по ДП№ II-048/1999г., като е посочил че
ще бъде представляван от адв. Е. Ф. САК и желае съобщенията и призовките до него да
бъдат изпращани на адреса на упълномощения от него повереник. Предприетите от ищеца
и неговия повереник и установено по делото действия са следните: На 10.06.2021г. до адв. Е.
Ф. от ВОП- София е изпратен отговор, ведно с копие на протокол за разпит и 3 бр. молби,
като предоставените материА. на адв. Ф. не касаят представляваното от него лице- А. М. Х..
По делото се установява от представените доказателства, че на 17.06.2021г. А. М. Х. чрез
адв. Е. Ф. САК, депозира молба с искане да се преразгледа правната квА.фикация на
деянията, да се изиска и приложи Указ № 1313/17.04.1986г. на ДС на НР България, да бъдат
установени и издирени посочените в указа наградени лица и да бъде проведено разследване
12
и евентуално привличане към отговорност. По делото се установява от представените
доказателства, че на 13.12.2021г. е депозирана молба от 48бр. лица, сред които и А. М. Х.,
чрез адв. Е. Ф. САК, относно това че са пострадА. лица, заявили желанието си да участват по
ДП. Във връзка с тази молба е отправено запитване от ВОП- София дА. лицата са
разпитвани в качеството на свидетели по ДП№ II-048/1999г. и към коя дата са получили
постановление за спиране на същото от 04.10.2018г. На 20.12.2021г. е изпратен отговор от
48бр. лица, сред които и А. М. Х., досежно исканата информация от ВОП- София. По делото
се установява от представените доказателства, че са представени 2бр. молби от А. М. Х.,
като първата е получена от ВОП- София на 27.08.2018г. и е относно молба от 19.03.2018г. за
ускоряване на наказателното производство, с искане същата да бъде изпратена до
компетентния съд, а втората е получена от ВОП- София на 29.06.2017г. и е относно заявено
желание за участие като пострадал по ДП № II-048/1999г.По делото се установява
представена молба от А. М. Х. получена от ВОП- София на 29.06.2017г., с която заявява, че е
разпитван в качеството на свидетел по ДП № II-048/1999г., като представя и протокол за
разпит на свидетел от 16.10.2012г. при ВОП- Варна. Не се спори по делото, че на
22.12.2021г. е изпратена молба от А. М. Х. до ВОП- София, с искане за предоставяне на
гореописаните молби подадени по ДП№ II-048/1999г. и протокол за разпит на свидетел от
16.10.2012г., като е констатирал че липсва протоколът за разпит проведен в Р. Турция по
съдебна поръчка, където изрично е посочил, че имената му по турски документи са А. М., за
което моли да бъде извършена проверка. Не се спори по делото, че на 19.05.2021г. ИВСС
изпраща писмо до адв. Е. Ф. САК, във връзка с подадена молба вх. № 6788/13.05.2021г., с
която се изискват резултатите от извършена проверка по подадено заявление от А. Х. от
07.01.2015г.. Ведно с писмото изпращат становище от 20.04.2015г., с което дават отговор, че
по пр. № 1189/2006г. по описа на ВОПВарна няма образувано производство. Не се спори по
делото, че е изпратено искане до СВОС чрез ВОПСофия, с което е искано отново
определянето на мерки за ускоряване на наказателното производство, което видно от
представеното съобщение до А. М. Х., съдебното производство е прекратено и върнато на
ВОП София за изпращане на съответния съд и с Определение № 4939/06.11.2018г. по ЧНД
№ 4770/2018г. по описа на СГС, НО, 13 състав е определен 1-месечен срок. По делото не се
спори по представено Постановление за спиране на наказателното производство по ДП№ II-
048/1999г. по описа на ВОП- София от 04.10.2018г., като видно от разписка от 15.01.2019г.
А. М. Х. е получил екземпляр от същото на 15.01.2019г. и го е обжалвал. По делото не се
спори по представената молба от 20.12.2021г. до ВОПСофия от 48бр. лица, сред които и А.
М. Х., с искане за предоставяне на информация и достъп до материА.те по ДП№ II-
048/1999г. По делото е представен документ от Сдружение за правосъдие, права, култура и
солидарност на балканите с информация, че лицето А. М. е с турски личен ИД №
31324882101 и с активно членство в сдружението от 2004г. до 05.01.2021г., като са
представени и документи досежно сдружението, а именно протокол от Общо събрание и
Устав на сдружението. По делото не се спори, че представено Постановление за
прекратяване на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОП- София
на основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК от 31.05.2022г., е
обжалвано от 52 лица, едно от които е А. М. Х., с жалба от 14.06.2022г. По делото е
представено и Определение № 41 от 04.05.2018г. по ЧНД № 54/2018г. по описа на СВС във
връзка с искане постъпило от А. М. Х. за ускоряване и определяне на мерки за ускоряване на
наказателното производство по ДП№ II-048/1999г., в което е вписано че неприключените
дела се довършват от съдилищата, пред които са образувани, а за досъдебните производства
от органите, пред които са висящи. По делото е представена жалба от 37бр. лица, сред които
и А. М. Х., с която се обжалва Постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното
производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОП- София, по подробно изложени
съображения. По делото са представени и не са оспорени изискани от А. М. Х. чрез адв. Е.
Ф. САК заверени копия относно: 1. копие на писмо от ВКП изх. № 11881/2018г. относно А.
М., че по дата на раждане отговаря на А. М. А. /А. М. Х./ с ЕГН: **********, роден на
********г., 2. Постановление за привличане в качеството на обвиняем от 03.09.1991г. на
о.з.ген-полковник Д. И. С., Постановление за вземане на МНО от 03.09.1991г. „подписка“ на
13
о.з.генполковник Д. И. С., Постановление за привличане в качеството на обвиняем на
01.07.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем на о.з.ген-полковник Д. И. С.,
Постановление за привличане в качеството на обвиняем на 26.06.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в
качеството на обвиняем Т. Х. Ж., Постановление за привличане в качеството на обвиняем на
24.09.1991г. и на 24.06.1992г., по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем Г. И. А.,
Постановление за привличане в качеството на обвиняем на 19.05.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в
качеството на обвиняем П. Т. М., Постановление за привличане в качеството на обвиняем на
05.09.1991г. и 30.06.1992г. по сл.д. № 1/1991г. в качеството на обвиняем П. П. К., 3.
Заключение от ст.н.с. I ст., д.и.н. Д. Т. Т. по Постановление от 20.06.1990г. на Главния
прокурор на НРБ относно научно определение на някои типове етнически общности и
съществувА. ли са, какви и колко през периода 1980- 90г. националности в България, ОА от
09.07.1993г. по сл. дело 1/1991г., прокурорско дело № 3/1993г., с който са повдигнати
обвинения на лицата о.з.ген-полковник Д. И. С., Т. Х. Ж. и Г. И. А., Разпореждане по НОХД
№ 1/1994г. по описа на Върховен съд, Военна колегия, с което е прекратено съдебното
производство по НОХД № 1/1994г. и делото е върнато за доразследване на Прокуратура на
въоръжените сили, ОА по сл. дело № 1/1991г., прокурорско дело № 04/1997г., наказателно
дело № 1/1998г., Разпореждане по нак. дело 1/1998г. по описа на ВКС на Р. България, Военна
колегия от 28.04.1998г., с което съдебното производство е прекратено и делото е върнато за
доразследване на Прокуратура на въоръжените сили на Р. България. По делото е представено
Определение № 300/31.01.2023г. по ЧНД № 34/2023г. по описа на СГС, НО, 14 състав по
жалба подадена от А. М. Х. срещу Постановление на ВОП- София от 31.05.2022г. за
прекратяване на наказателното производство по ДП№ II-048/1999г. по описа на ВОПСофия,
като жалбата е оставена без разглеждане, тъй като има вече постановен и влязъл в сила
съдебен акт, а именно Определение № 1223 от 22.12.2022г. по ВЧНД № 821/2022г. по описа
на САС, 6 наказателен състав, с което е отменено Определение от 20.06.2022г. по НЧД №
2337/2022г. по описа на СГС, НО, 9 състав, с което е потвърдено Постановление на ВОП-
София от 31.05.2022г. за прекратяване на наказателното производство по ДП№ II048/1999г.
по описа на ВОП- София и същото е отменено, а делото върнато на ВОП- София за
продължаване на процесуално- следствените действия.
По делото е представена от Република Турция справка за употребявани
лекарства от А. М. поради поставена диагноза „Болести на периферните и церебрални
съдове, Венозна инсуфициенция“ и „Хронични обструктивни белодробни болести“, с
начална дата 24.08.2020г. и крайна дата 23.08.2022г.
По делото е представено писмо от ВОП- София до адв. Е. Ф. САК, с което
уведомяват същия, че искания протокол за разпит на свидетел от 2019г. извършен в Турция
на лицето А. М. Х., след направена справка по ДП, не е намерен и с Постановление от
26.05.2023г. е назначен превод на разпита на съответното лице и на други лица. Копие от
извършения превод на протокола за разпит като свидетел с идентични имена като А. М. е
представен на адв. Е. Ф. САК, който представя и по настоящото произвдоство.
Представено е нечетливо копие на Секретно писмо от 22.12.1992г., ведно с
четлив поименен списък на лицата, изготвен въз основа на досиетата получени от Белене
след закриване на лагера, в който списък името на А. М. Х./ А. М. Х./ А. М. А./ А. М.
фигурира под № 15/1985г., като постъпил на 11.04.1985г. и освободен на 11.04.1986г., четлив
поименен списък на лицата по чл. 39 преминА. през о. Белене, в който името на А. М. Х./ А.
М. Х./ А. М. А./ А. М. е под номер 21.
Представена е Справка от 28.03.2024г. относно класифицирането на
материА.те по делото, в която е вписано, че разделени материА. от дело № 1/1991г. са
получени в Софийска военна прокуратура със секретно писмо и са регистрирани с вх. №
0116/1998г., а с постановление делото преобразувано под № 0780-II/1998г., като след това е
преобразивано в следствено дело № 1/1991г.
С постановление от 03.01.2021г. и със секретно писмо делото е върнато на
Софийска военна прокуратура и заведено под № 03/04.01.2001г., под който номер се води и
до момента. Съгласно промените в Правилника за прилагане на закона за защита
14
класифицираната информация при изтичане на сроковете на защита по чл. 34, ал. 1 ЗЗКИ
грифът за сигурност се счита за зА.чен. По следственото дело към настоящият момент
всички материА. са с изтекъл срок за защита и същото се намира при разследващия орган.
По делото са представени множество писмени документи свързани с
Възрожденския процес, но не касаещи случая на А. М. Х.,а относими към случаите на други
лица, считащи се за пострадА. от действията по време на Възрожденския процес, които
съдът няма да вземе предвид.
По делото е разпитан като свидетел С. Х. И., който пребивавал с ищеца на о.
Белене, когато през 1985г. принудително били закарани там във връзка с т.нар Възродителен
процес. Първоначално подА. молби в Българското генерално консулство в Истанбул, като го
следели, но не им давА. информация от Военна прокуратура. Делото продължило много
дълго време. А. М. Х. губел кураж, че ще види справедливостта , която търсели и очаквА.,
особено когато главните вдъхновители починА., въпреки че преките изпълнители били живи.
ИмА. желанието да ги изправят пред съд и да понесат наказанията си. Били заедно в Белене
на втори обект, задържани без съд и присъда. ЗапочнА. гладна стачка и след 1 година
излезли чрез протести чрез 35 дни гладна стачка. На 06.05.1986г., следобяд ги качили в
катафалка, като него закарА. в с. Камено поле, а Х. в с. Габаре, Врачанско. Както в Белене
било тежко, така и там където били закарани. Х. бил в една стаичка, в която нямало
тоалетна. И. ходел вечер да види Х. в Габаре, който бил в тежко състояние, бил тормозен и
със заплашване, за да му пречупят волята. Твърди, че били задържани от ОУ на МВР чрез
подписа на Окръжния прокурор и на Главния прокурор на НРБ без съд и присъда.
Навремето не им били предоставени документи за престоя им в Белене, като консумираната
храна били заплащА. на държавата.
По делото е разпитан като свидетел Т. А. М., син на А. М. Х.. През 1985г. от
МВР отишли в дома им и взели Х., където го мъчили и били, а след това с белезници
откарА. в Белене, където бил повече от година, а след това го откарА. в Габаре, където бил
повече от 2 години. Това били много тъмни дни за семейството и баща му. През 1898г.
семейството било изгонено от родината си България, като врагове. През 1991г. започнало
дело след отпадане на Комунистическата партия на Т. Ж.в, но баща му и другите
концлагеристи не знаели номера му. През 1996г. образувА. сътрудничество и чрез
Истанбулското посолство отправили молби до Главния прокурор на Р. България. Баща му
очаквал някой да го потърси, за да разкаже за черните дни, в които живеели тогава и за
всичко, което преживели. Изгубил вяра в държавата, тъй като делото продължава повече от
30г. Х. чакал правосъдие и въпреки тежкото му здравословно състояние участвал активно
във всички действия и сътрудничил. Заявява, че Шуменската военна прокуратура през 2012г.
умишлено изпратили писмо до баща му до Турция, а не до България, въпреки че той живеел
в България от 2006г. През 2018г. – 2019г. Х. отишъл до Турция, за да разкаже всичко, което
трябвало да каже у се завърнал отново в България в с. Недоклан. Твърди, че е посещавал
баща си само веднъж на о. Белене за няколко секунди, защото не им давА. да се виждат. От
МВР Разград им казвА., че ще има свиждане и могат да отидат да се видят и когато отивА.
там им казвА., че няма свиждане и да си ходят. В единственият път, в който видял баща си в
приемната за няколко секунди не можел да го познае, защото бил само кожа и кости, което
говорело за условията, в които се намирал. Преди баща му бил усмихнат, трудолюбив и с
много приятели, а когато се прибрал през 1988г. до днес не се усмихвал, бил много
измъчван, бит, били го разпитвА. и изтощавА. не само физически, но и психически.
Във въззивното производство е представен протокол за разпит на А. М. Х. като
свидетел по досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа на ВОП – гр.София, видно от
който са му разяснени правата като свидетел и правата като пострадал.
15
1./ По предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ- за заплащане на обезщетение за
вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен
срок
Съгласно разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар 1 от КЗПЧОС.
Съгласно чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите
граждански права и задължения или при нА.чието на каквото и да е наказателно обвинение
срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок
от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
В постановената практика по сходни казуси- на лица, пострадА. от
Възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие
продължителността на производството по сл. д. № 1/1991 г и преобразуваните от него дела-
ВКС константно приема, че тези лица имат правата на пострадА. от престъплението,
предмет на разглеждане по сл. д. № 1/1991 г, тъй като висящото наказателно производство
има значение за съдебната защита на граждански права, чиито титуляр е именно
пострадарлия/жертвата/ на престъплението. С решение № 6/22 по гр. д. № 1555/2021 г и
решение № 60265/2021 г по гр. д. № 1701/2021 г и двете на 4-то ГО на ВКС еднозначно се
приема, че при преценката дА. едно наказателно производство, непреминало в своята
съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС, понятието "при
определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито
права и задължения се засягат от производството, включително и лицето пострадало от
престъплението, каквото лице може да има качество и на частен обвинител, дори и при
отсъствие на искане за парично обезщетение.
С оглед установената практика по сходни казуси и за да се гарантира
предвидимост на правосъдието съдебният състав следва да приеме, че ищецът като
потърпевш от Възродителния процес и провежданата асимилационна политика в НРБ през
80 години на минА.я век има правата на лице, при определяне на чиито граждански права,
зависещи от производството по сл. д. № 1/1991 г и преобразуваните от него дела, което има
право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на разумните срокове- на
съответно обезщетение за претърпените вреди. С оглед това материалноправната
легитимация на ищеца е установена по делото.
По делото няма спор, че ответникът Прокуратурата на РБ е материалноправно
легитимирания орган, чрез който държавата, при разглежданата хипотеза, следва да отговаря
за вреди от бавно правосъдие.
Предявените искове са с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за
осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение сумата от 120 000 лв., ведно със
законната лихва върху нея за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на
ищеца като пострадал, за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991
г., преобразувано в сл. дело № 780/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП № 11-048/1999 г.
по описа на ВОП – София.
Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер и ангажирането й се
осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред националния съд
нА.чие на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение.
Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дА. е допуснато нарушение по
чл. 6, § 1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Допустимостта на
иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал.
2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на
глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (в този смисъл решение № 153 от
16
13.06.2018 г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV Г. О. на ВКС и решение № 210 от 15.06.2015 г. по
гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ Г. О. на ВКС).
Няма спор между страните, а и видно от представените по делото
многобройни писмени доказателства се установява, че А. Х. е сред българските граждани,
върху които е била упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им
чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Белене. Безпротиворечиво е и
обстоятелството, че по повод тези действия на държавата е образувано на 30.01.1991 г., сл.
дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (впоследствие
преобразувано в сл. дело № 781/98 на СВОП, а понастоящем с № II-048-99 по описа на
ВОП), придобило обществена известност като делото за "възродителния процес". Към датата
на предявяване на настоящата искова молба 02.01.2024 г. и към момента, горепосоченото
производство е все още в своята досъдебна фаза.
Искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материално-правна
легитимация и чиито права и задължения лично се засягат пряко от производството по сл. д.
№ 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а
към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София
По делото се установява, че сл. д. № 1/1991 г и делата, в които е
преобразувано, е висящо от 1991 г до настоящия момент. Считано към момента на подаване
на ИМ11.05.2020 г делото е висящо 29 години, като се намира все още в стадии на
досъдебно производство. Видно от гореизложеното във връзка със сл. д. № 1/1991 г,
фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, обвиняемите първоначално са били
петима, което е основание да се приеме, че са били необходими по-голям брой процесуално
следствени действия. Установява се, че по делото са събирани доказателства от чужбина.
Показателно за ритмичността на проведеното разследване е, че в период от три години от
2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадА. лица, както и техните законните
наследници и от тях са разпитани общо 312 души, като останА.те няма данни след това да са
разпитани в годините преди или след това. Независимо от сложността на доказване на
повдигнатите обвинения и множеството обвиняеми и пострадА. лица нищо не може да
оправдае висящност на дело в досъдебно производство за период от 30 години. Напротив,
установява се не добра организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-
следствени действия кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото. От друга
страна не се установява ищцата да има действия, забавящи разследването и производството
по сл. д. № 1/1991 г и делата, в които е преобразувано.
Според настоящият съдебен състав към периода на висящност на досъдебното
производство следва да се съобрази и периодите, в които е бил направен опит делото да се
внесе с обвинителен акт за съдебно разглеждане. Това е така, защото внЕ.ите обвинителни
актове не са били годни да сезират съда за разглеждане на повдигнатите обвинения против
обвиняемите по същество. Обвинителните актове са страдА. от еднотипна негодност, което е
било основанието и съда да върне двукратно делото на Прокуратурата на РБ. Изложеното
обосновава извод, че Прокуратурата и разследващите органи, които тя ръководи, не са
извършили законосъобразно и пълно разследването, не са упражнили законосъобразно и
своевремнно своите правомощия, така че да се постигне пълно установяване на фактите,
относими към състава на повдигнатите обвинения. Не са създА. необходимата организация,
дори и след указания на съда, да приключат в разумни срокове разследването. Действително
няма легално определение на това, какво е разумен срок за приключване на едно дело. Но
няма как висящност от 30 години на досъдебна фаза да е в рамките на разумния срок,
независимо от фактическата и правната сложност на самото производство. Недопустимо е
продължителността на едно производства да надвърля с много години срока на абсолютната
давност, предвидена по закон за разследваното престъпление.
По изложените съображения въззивният състав приема, че наказателното
производство, от което зависят граждански права на настоящата ищца, в неговата досъдебна
фаза е продължило период, надвишаващ всякакви разумни срокове за приключване на
наказателно дело, което е основание ищцата да получи обезщетение за претърпените от нея
17
вреди на заявените по делото основания.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди
Според съдебната практика- на съдилищата в България и на ЕСПЧ-
постановена при сезиране на осн. чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС, съществува оборима презумпция
за това, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди,
поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които е
нормално да се търпят от лице, засегнато от бавно правосъдие.
С разпоредбата на чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС и изискването за разглеждане на
делата в разумни срокове се цели съхраняване на доверието на обществото в
правораздавателната система, както и своевременно постигане на чувство за възмездие и
справедливост за страните в производството.
При определяне на размера на обезщетението следва да бъде взето предвид
продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му,
значително надхвърля и законоустановените, и разумните срокове. Чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС
поставя критерият "разумен срок" сред съставните елементи на справедливото
правораздаване. Макар и субективен, той може да варира при наказателните и гражданските
производства, но във всички случаи следва да се преценява на плоскостта на баланса между
интересите на лицето, което желае възможно най-скоро да получи правосъдие, от една
страна, и необходимостта от внимателно проучване на случая и провеждане на процедурите,
гарантиращи обективността на крайното решение, от друга. В настоящия случай този баланс
е нарушен. Каквато и фактическата и правна сложност да предполага разследването, тя не
може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която
очевидно се явява прекомерна и нарушаваща правото по чл. 6 от Конвенцията. Както всеки
друг субект в подобна ситуация, ищецът е търпял безпокойство и несигурност,
разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост,
притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да
бъдат наказани. Бавното правосъдие е нормално да предизвика притеснения за развитието на
делото и справедливото му приключване, да накърни доверието в държавата и нейните
правораздавателни институции, като следва да се посочи, че продължителност като на
разследването по сл. д. № 1/1991 г и производните му на практика представлява отказ от
правосъдие. Това допълнително засяга пострадА.те от престъплението, предмет на
разследване по сл. д. № 1/1991 г, тъй като предприетите спрямо тях по време на
асимилацията действия от държавата са разрушили и променили животи на цяла една
етническа група. Надеждата за възмездие и справедливост, която първоначално със
сигурност е съществувала за жертвите на Възродителния процес при започването на
разследването по сл. д. № 1/1991 г, постепенно е изтляла и е заместена от разочарование,
чувство на отчаяние и безнадеждност, поради невъзможността за морално възмездяване на
преживените репресии на ищцата и семейството й. Ищцата, след периода от 30 години е
нормално страда от загубената надежда за получаване приживе на справедливост и поне
морално удовлетворение.
Активността на пострадА.те от т.н.Възродителен процес, в това число и ищеца
и отказът на ответника да изпълни съдебните определния по ускоряване на производството
по ДП II-048/1999 г допълнително обуславят подронване на вярата на ищцата в българското
правосъдие. Така възприетите като обичайни вреди за лица, пострадА. от бавно правосъдие,
претърпени логично и от ищцата не се оборват от ответната Прокуратура на РБ.
С оглед всички изложени в исковата молба факти следва да се отбележи, че
съобразно възприетото и по решение № 6/22 по гр. д. № 1555/2021 г и решение №
60265/2021 г по гр. д. № 1701/2021 г и двете на 4-то ГО на ВКС в рамките на
производството по чл. 2б от ЗОДОВ не могат да се присъждат вреди от самото
престъпление- засягане на чест и достойнство, страх, стрес, унижение от асимилационната
политика на държавата, репресиите и т. н. Процесни са вредите само от забавеното
18
правосъдие, на което е жертва ищецът.
Въззивният съд приема, че по делото презумптивно са установени вреди,
претърпени от ищеца от бавното правосъдие, в обичаен размер и интензитет. По делото не
се установява той да е имала вреди по-големи или по- силни от обичайните за лица в сходно
положение. Не се установява продължителността на производството да е дало отражение на
начина на живот на ищцата, връзките с нейното семейство, върху работата й или да е
причинило други, извън обичайните вреди на ищцата.
При определянето на размера на дължимото се обезщетение на ищеца следва
да се съобрази заявеното от българското общество и държава отрицание на идеята и
провеждането на на т. нар. Възродителен процес, както и предприетата по негово време
репресия срещу български граждани. Израз на дадената морална подкрепа на жертвите на
Възродителния процес Решението на парламентарна комисия за политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно лишените от свобода във връзка с насилствената промяна на
имената на част от българските граждани/ 1990/, както и заявеното с Декларацията на 41-то
Народно събрание от 11.01.2012 г осъждане на асимилационната политика по време на т.
нар. "Възродителен процес", както и приемане на специален закон - Закона за политическа и
гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен ред за
получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии, извършени от
представители на наложения комунистически режим в Република България. Тези актове на
морална подкрепа и израз на съжаление за провежданата политика на българската държава
през 80-те години на минА.я век се предполага, че предоставят на пострадА.те от
посочените процеси морална удовлетвореност и показват съпричасност на цялото общество
към преживяното от тях. Независимо от хода на досъдебното производство обществото дава
своята подкрепа на пострадА.те от възродителния процес и осъжда провежданата
насилствена, асимилационна политике на държавата спрямо български граждани.
При съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези / Решение № 667
от 8.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., ГК,/ настоящият съдебен състав
намира, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде 30 000 лева. като искът е
основателен за сумата 30 000 лева и неоснователен над този размер до претендирания
размер 120 000 лева.
От изложеното следва, че въззивната жалба е частично основателна, а
въззивното решение е неправилно в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за
разликата над 30 000 лева до 120 000 лева и съгласно правомощията на настоящата съдебна
инстанция, да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго решение,
с което искът да бъде уважен и за тази сума. В останалата отхвърлителна част за разликата
над 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева въззивното решение следва да
бъде потвърдено.
II./ По предявения иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с
чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 86 ЗЗД и и по предявения в условията на евентуалност иск за
осъждане на Прокуратурата на Република България на основание чл. 7 от Конституцията във
връзка с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД да заплати сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва за
забава от 07.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, причинени от неизпълнение на позитивното задължение на
държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи правото на
свобода и сигурност, правото на достойнство и интегритет, правото на личен и семеен
живот, правото на етнокултурна идентификация и самоопределяне, правото на свободно
придвижване и правото на определяне на местоживеене, осъществени в периода 1985г. -
1989г. във връзка и за реА.зирането на т.нар. възродителен процес
19
Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския
съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без
значение от поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени
вредите. За отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т. е. отговорността за
вреди е обективна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на
дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квА.фицирано като "достатъчно
съществено"; но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва
отговорността на държавата. Нарушението може да бъде квА.фицирано като "достатъчно
съществено" и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма
право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на
задължението за отправяне на преюдициално запитване и др.
В Решение № 16 от 2.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1914/2020 г., IV г. о., ГК
Върховният касационен съд е посочил, че: „международните договори и правото на
Европейския съюз имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които
им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг
правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 на Конституцията съответствието на
законите с правото на Европейския съюз и другите международни договори, по които
България е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е
окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния
съд не е уредено в Конституцията, а в чл. 14, ал. 5 и 6 на Закона за Конституционния съд и
търпи изключения, тъй като Конституционният съд може да развива своята практика, а по
отношение на правото на Европейския съюз и другите международни договори, които
подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на Конституционния съд
имат решенията на Съда на Европейския съюз, съответно на органа по приложението и
тълкуването на международния договор. Правото на Европейския съюз има особено
положение в системата на българското право. Както беше изяснено по-горе, то има
международен произход, което налага неговото автономно тълкуване и поставя в особено
положение Съда на Европейския съюз, като източник на задължителна съдебна практика.
Международният произход на това право обуславя и неговото надмощно положение по
отношение на националното право съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 2 на Конституцията. Подобно на
международното публично право, което урежда отношения между държави, но може да
уреди и публичните отношения между държавите – страни по договора и техните граждани
(напр. ЕКПЧОС) и подобно на международното частно право, което намира приложение при
частноправни отношения с международен елемент (напр. Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки), но може да уреди и частноправни отношения
без международен елемент (напр. Конвенцията на ООН за правата на детето); правото на
Европейския съюз, като част от вътрешното право на страната съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 1 на
Конституцията урежда, както публичните отношения между държавата-членка и нейните
граждани в обществено значими области като свободата на движение на хора, стоки, услуги
и капитА., и др., така и частноправните отношения с международен елемент (напр. в
областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично
значение), но също и частноправни отношения без международен елемент, напр. защитата
на потребителите.“
Ищецът претендира вреди от неизпълнение на задължението на Държавата да
разследва по ефективен начин нарушения на правата и основните свободи по чл. 4, чл. 5, чл.
6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8 КЗПЧОС. За да бъде ангажирана
отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ е необходимо нА.чието на следните
предпоставки: 1./ нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на
частноправни субекти, 2./ нарушението следва да е достатъчно съществено и 3./ да е нА.це
причинноследствена връзка между него и причинените вреди.
Първият елемент от фактическия състав за възникване отговорността на
държавата е нарушената правна норма на Съюза да предоставя на частноправните субекти
20
определени права. Посочените от ищеца норми на ХОПЕС и КЗПЧОС предоставят права на
частноправните субекти.
С Наказателно процесуалния кодекс е предвидено, че наказателното
производство в Република България включва две фази - досъдебна и съдебна. Органи на
досъдебното производство са прокурорът и разследващите органи, а на съдебното
производство - съда и прокурора.
Вредите, претендирани от ищеца са от неефективно разследване на нарушения
на правата и основните свободи по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и
чл. 8 КЗПЧОС. Липсата на ефективно разследване е посочено като причина за твърдените
понЕ.и от ищеца неимуществени вреди - тежко разочарование, обида, чувство за липса на
справедливост, недоверие в институциите, загуба на надежда, допълнително разклащане на
психиката му. Държавният орган, който е оправомощен да повдига и поддържа обвинение по
наказателни дела от общ характер, е прокурорът - това му правомощие е конституционно
установено в разпоредбата на чл. 127, т. 3 от Конституцията и развито в НПК. Съгласно чл.
46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ
характер като съгласно, ал. 2 в изпълнение на тази задача той ръководи разследването и
осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като
наблюдаващ прокурор. При разследването на престъпление се конкурират два легитимни
интереса: този на обществото - да бъде разкрито престъплението и наказан деецът, от една
страна, и този на частните лица - да бъдат зачитани техните права при осъществяването на
процесуалните действия, които ги засягат. Съгласно чл. 242, ал. 1 НПК правомощията на
прокурора след приключване на разследването за конкретно деяние са да прекрати или спре
наказателното производство, да внесе предложение за освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание или предложение за споразумение за
решаване на делото или да повдигне обвинение с обвинителен акт, ако са нА.це основанията
за това.
В предвидените от закона правомощия не фигурира задължение да бъде
образува наказателно производство чрез повдигане на обвинение пред съд по всяка една
образувана прокурорска преписка. Всеки конкретен случай подлежи на преценка по
вътрешно убеждение на водещия разследването прокурор. Според практиката на СЕС
разследването трябва да бъде задълбочено, безпристрастно и внимателно.
По делото е установено, че от страна на прокуратурата са предприети редица
действия по разследването - установени са 446 пострадА. лица. Разпитани са 369 души като
пострадА. лица. Възлагани са множество съдебни поръчки за събиране на доказателства.
Извършени са издирвателни действия относно 68 лица. Освен това досъдебното
производство съдържа 126 тома.
От събраните по делото доказателства не може да се изведе, че постановените
актове и предприетите действията по разследването на Прокуратурата са в противоречие с
общностното право, както и същите да са в противоречие с практиката на СЕС.
По делото не е установено и противоправно бездействие от страна на
прокуратурата. От събраните доказателства се установява, че в рамките на наказателното
производство са извършени множество по брой и вид процесуални действия и действия по
разследване, насочени към разкриване на обективната истина с цел - извършване на
преценка от прокурора дА. са събрани необходимите доказателства за повдигане на
обвинение пред съда или има основание за прекратяване или спиране на наказателното
производство.
При съобразяване на гореизложеното, съдът намира, че по делото не се
доказва нарушение на правото на ЕС от страна на Прокуратурата на Република, изразяващо
се в неефективно разследване, поради което не е нА.це първата от посочените по-горе
предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответника, което изключва
обсъждането на останА.те.
При съобразяване на изложените мотиви по тази точка въззивният съд намира,
21
че по делото не се установява и нарушение на вътрешното право на Република България от
страна на Прокуратурата на Република, изразяващо се в неефективно разследване, поради
което не е нА.це основание за ангажиране отговорността на ответника и според общите
разпоредби на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.
Поради изложеното, искът по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ и предявения евентуален на
основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД срещу Прокуратурата на
Република България следва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователени.
III./ По предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно
(нарушаване на чл. 5, §1 ЕКЗПЧОС) ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД и предявения в условията на
евентуалност е предявен иск с основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 и чл. 45
ЗЗД, за осъждане на ответника Прокуратура на Р. България да заплати сумата от 250 000
лева, ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата, представляваща част от обезщетение с общ размер от 1 140 000 лева за
неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното задържане и лишаване от
свобода в периода от март 1985 до май 1988г., които останА. необезщетени като последица
от неефективността и прекомерното забавяне на разследването за реА.зирането на т.нар.
възродителен процес
Исковете са основани на причинени на ищеца неимуществени вреди в
резултат на задържането и лишаването от свобода на ищеца в периода от март 1985г. до май
1988г., ведно със законната лихва за забава от 07.07.2019г. до окончателното изплащане на
сумата.
Въззивният съд намира, че ищецът има друг предвиден в чл.6 от Закона за
политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, ред за обезщетяване на
претърпените вреди, причинени от държавата на граждани, репресирани заради техния
произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до
10.11.1989 г. (ЗПГРРЛ). Законът е обнародван в ДВ, бр. 50 от 25.06.1991 г. и съгласно чл.6
правоимащите лица имат право на обезщетение в пълен размер за всяка изтърпяна репресия
за целия срок на репресията, като обезщетенията, получени по досегашния ред, се
приспадат.
По тази причина съдът намира, че разпоредбата на чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ е
неприложима в случая.
В случай, че бъде прието, че тя е приложима допълнително се излагат
следните съображения:
Съгласно чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: задържане под стража,
включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени,
прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински
мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в
нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи,
съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн.,
ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.),
наричана по-нататък "Конвенцията".
По делото е установено, че спрямо ищеца е била приложена мярка по чл.39,
ал.1, т.1 от ЗНМ – принудително установяване в друго населено място /първоначално Белене
за една година, а впоследствие в с.Габаре за период от три години/. Бил е задържан и
принудително настанен в началото на март 1985 г. в МВР Разград, като в периодите: от
22
05.03.1985 г. до 19.03.1986 г. бил преместен в лагера на остров Белене; от 19.03.1986 г. до
13.05.1988 г. бил принудително установен в с. Габаре, Врачански окръг. Видно от
представените по делото заповеди, в процесния период на ищеца са налагани превантивни
административни мерки по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закон за народната милиция (отм.), които са
ограничили правото му на свободно придвижване в пространството. Взетите срещу ищеца
мерки са съгласувани с Главния прокурор, като според нормата на чл. 5 от ЗНМ (отм.)
прокуратурата упражнява надзор за законност върху актовете и действията на органите на
Националната полиция, поради което допускането от страна на прокуратурата на вземането
на подобни мерки, без да е нА.це правно основание за това, води до извод за противоправно
поведение на ответника. Търпените в тази връзка неимуществени вреди за значителен
период от три години са с висок интензитет, поради което претендираната от ищеца сума в
размер от 250 000 лв. се явява справедливо по размер обезщетение. Предвид
гореизложеното, незаконосъобразното задържане и лишаване на ищеца от свобода, а
впоследствие и принудителното му заселване, се явяват в причинна връзка и с твърдените
имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в периода от декември 1984г. до май
1988г..
Ответникът е въвел своевременно възражение за настъпила погасителна
давност.
Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д.
№ 3/2004 г., ОСГК, докладчик съдията Ж. Н. при незаконни актове на правозащитни органи
началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и началния
момент на погасителната давност възниква: от влизане в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство - чл. 2, т. 2, изр. 2 ЗОДВПГ; от влизане в сила
на оправдателната присъда за извършено престъпление - чл. 2, т. 2, изр. 1 ЗОДВПГ; от
влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или е
отменено административното наказание - чл. 2, т. 3 ЗОДВПГ, от влизане в сила на
определението по чл. 433, ал. 3 НПК, когато въззивният съд отмени, приложените от
първоинстанционния съд принудително лечение или принудителни медицински мерки - чл.
2, т. 4 ЗОДВПГ, от влизане в сила на въззивното решение, с което се отменя решението на
първоинстанционния съд за налагане на административна мярка - чл. 2, т. 5 ЗОДВПГ, от
влизане в сила на определението, с което е отменена мярката "задържане под стража". В
случаи на вреди, причинени от изпълнение на наказанието "лишаване от свобода" над
определения срок - от момента на изтичане на срока на изтърпяване наложеното наказание
"лишаване от свобода" в случаите на бездействие на затворническата администрация и в
случаите на бездействие на органите на прокуратурата за упражняване на надзор при
изпълнение нанаказанието "лишаване от свобода" по чл. 4 във вр. с чл. 3 ЗИН както и от
влизане в сила на акта на съда при последващо изменение на присъдата -деликт по чл. 2, т. 6
ЗОДВПГ. За другите видове наказания - от влизане в сила на акта на съда за изменението им
по срок или размер.
Върховният съд е приел и изяснил, че при незаконни актове на правозащитни
органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и
началният момент на погасителната давност възниква от различен момент, като при отмяна
на мярката "задържане под стража" е от влизане в сила на определението /акта, с който се
отменя/. Няма спор, че наложените принудителни мерки са отменени със Заповед № Iв-233
от 13.05.1988г..
От друга страна ако се приеме, че за ищеца е било невъзможно да предяви иска
до момента на приемане на Република България за член на ЕКЗПЧОС, то следва, че същият
е имал ефективна възможност да търси вземането си за незаконно задържане след като
България е станала член на ЕКЗПЧОС и е ратифицирала конвенцията, след което е било
възможно пряко позоваване на чл. 5, § 1 от нея. Следователно давността е започнала да тече
най-късно от 1992 г. Доколкото е приложима общата петгодишна давност, тя е изтекла през
1997 г., а исковата молба е депозирана през 2022 г.
Следователно е основателно възражението на ответника, че претенциите за
23
имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат от противозаконното лишаване
от свобода на ищеца, се явяват погасени с изтичането на петгодишна давност, която е
започнала да тече от влизане в сила на заповедта. По тези съображения съдът намира, че
предявените на 07.07.2022 г. главен и евентуален иск се явяват погасени по давност и следва
да бъдат отхвърлени.
Съдът намира неоснователен довода на ищеца, че тъй като е получил достъп
до документите, въз основа на които спрямо него е приложена репресия през 2021 г., то от
тогава следва да се приеме, че тече давността. Ищецът се е снабдил със заповедите, с които
спрямо него е наложена мярка принудително установяване по реда на чл.39 ,ал.1 от ЗНМ по
реда на глава четвърта от Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на
принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби
на Българската народна армия, който е приет от НС и е влязъл в сила в края на месец
декември 2006 г. Следователно ищецът е имал възможност да се снабди с тези документи
още при влизане в сила на закона – 2006 г. като те са били на негово разположение, стига да
е искал и да е отправил искането си по реда на посочения закон. Същият е подал заявление
вх.№ КВ-21-3332 едва на 13.05.2021 г. като сам се е поставил в положение да узнае късно за
тях.
Въззивният съд намира неоснователна тази претенция и с оглед основаването
й на общото правило на чл.49 от ЗЗД във вр. чл.45 от ЗЗД, тъй като продължителното
разследване на т.нар. възродителен процес и забавянето на следственото дело във връзка с
него не е причина за липсата на обезщетяване на ищеца за претърпените от него вреди.
Правото на обезщетение е изрично предвидено и уредено в Закона за политическата и
гражданската реабилитация на репресираните лица. Ищецът е бил реабилитиран с решение
на Народното събрание от 01.06.1990 г. /обн. ДВ бр. 44 от 01.06.1990 г. стр. 2, том I л. 53/, от
датата на влизане в сила на ЗПГРРЛ /обн. ДВ бр. 50 от 25.06.1991 г./ се е породило правото
на обезщетение на ищеца, независимо от последващи действия или бездействия по
разследването на престъпленията, свързани с възродителния процес. Със самия акт на
реабилитация на 01.06.1990 г. се е породило и правото на ищеца да получи обезщетение по
общите правила на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД
Исковете по тази точка са неоснователни и постановеното решение по тях, с
което са отхвърлени следва да бъде потвърдено.
IV./ По предявения иск срещу Народното събрание на Р. България с правно
основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 86 ЗЗД за обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на ищеца от съществено нарушение на правото на ЕС,
осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 ХОПЕС,
чл.12, ал.2 от Директива 2004/80 и чл. 47 ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство,
ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно
обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за
определянето на достъпни и ясни процедури
Народното събрание осъществява законодателната власт в държавата, като
приема закони и ратифицира международните договори, включително тези, които се отнасят
до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното
изпълнение, както и тези, които предоставят на Европейския съюз правомощия,
произтичащи от Конституцията (чл. 62, чл. 85 - чл. 86 КРБ).
По въпроса дА. държавата отговаря по иск за обезщетение за вреди от
законодателната дейност на Народното събрание има формирана практика на ВКС,
обективирана в решение № 72 от 21.04.20 г. по гр. дело № 2377/19 г. на Четвърто г. о.
и решение № 71 от 6.04.19 г. по гр. дело № 3804/19 г. на Четвърто г. о., в които е прието, че
съгласно чл. 7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните
представители, като длъжностни лица. В публичните правоотношения държавата участва
24
чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските
правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от
министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг
свой орган. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за
обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ).
Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез
процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо
основание /чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от
поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа/. Това
практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ,
бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение
на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато държавата участва в съдебно
производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е,
когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното
решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна
страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва
възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса
като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на
действието на съдебното решение. Отговорност на Народното събрание е приетите от него
закони да съответстват на правото на Европейския съюз. Същевременно отговорност на
Народното събрание е също да
да се предприемат законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство,
позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив
процес за нарушени човешки права. Приемането на закон, противоречащ на това право е
въведено като нарушение с чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Така, с решение № 14 от 15.02.2021 г.
по гр. д. № 5165/2016 г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 е посочено,
че: „Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията е
съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни
договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република
България, които са част от вътрешното право на страната. Тази отговорност го легитимира
като процесуален субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото
на Европейския съюз, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон,
който се претендира да противоречи на правото на Европейския съюз.“ Същевременно
неприемането на закон, при възложено такова задължение за охраняване на правата на
гражданите от норма на европейското законодателство също представлява нарушение на
европейското право, обуславяща неговата отговорност и го легитимира като процесуален
субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото на Европейския
съюз
Искът, насочен срещу Народното събрание е основан на неизпълнение на
функцията по извършване на законодателния процес в съответствие с правото на
Европейския съюз като се твърди, че вследствие липсата на такива правни норми, са
причинени вреди на ищеца. По тази причина въззивният съд приема, че този ответник е
процесуално легитимиран да отговаря по иска, в качеството си на процесуален субституент
на държавата. С оглед на това са неоснователни възраженията за липса на пасивна
процесуална легитимация на този ответник.
По делото е установено, че Народното събрание е предприело нужните
законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство, позволяващо
получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за
нарушени човешки права. На 01.06.1990 г. с решение на Народното събрание е обявена
политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени
в Белене 517 лица, във връзка с насилствената промяна на имената на една част от
българските граждани. На 25.06.1991 г. е приет Закона за политическа и гражданска
25
реабилитация на репресирани лица, за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от
държавата на граждани, репресирани заради техния произход, политически убеждения или
религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. (ЗПГРРЛ). Специалната
законова уредба, въведена с този законодателен акт, предвижда съгласно чл. 1, ал. 1, т. 2 от
ЗПГРРЛ политическата и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно
репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през
периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г., като са били незаконно задържани в поделенията на
МВР и други места. Предвиден е специален ред за обезщетение, както на имуществени, така
и на неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят
от Министерския съвет. Предвидено е за лицата, които са били в затвори, лагери и други
подобни места и са живи, право да получат обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия
за целия срок на претърпяната репресия /чл.6 от закона/. Съгласно установения със закона
ред, искането за обезщетяване се предявява пред областния управител по последния
постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по
основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице
еднократно парично обезщетение. Отказът на областния управител подлежи на обжалване, в
това число - и по съдебен ред. Наред с еднократното обезщетение, изплащано от областния
управител, с чл. 9 е предвидено обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 2, също и чрез
получаване на месечни добавки към пенсията им, в определени размери, съобразно
продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет,
чрез НОИ, по реда за изплащане на пенсиите, която добавка се отпуска по искане на
правоимащото лице, от първо число на месеца, през който е направено искането. С оглед на
гореизложеното не е нА.це соченото бездействие от страна на Народното събрание на
Република България.
Ответникът е изпълнил задължението си да въведе законодателство,
позволяващо получаване на обезщетение, като предвиденото обжалване на отказа на
компетентния орган (областния управител) за изплащане на обезщетение представлява
изпълнение и на задължението за осигуряване и на справедлив процес и достъп до съд.
Както е посочено по-горе в предвиденото производство има предвиден
съдебен контрол, като настоящият състав намира, че определените обезщетения
съответстват на принципа на справедливост и не са в нарушение на чл.4,5,6,7 и чл.47 от
ХОПЕС.
Съдът намира, че приетите нормативни актове от Народното събрание биха
осигурили адекватна защита на правните субекти, в случай, че същите своевременно се
ангажират със заявяването на своите права.
Поради изложеното, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
V./ По жалбата на Софийски градска прокуратура срещу решение №
3243/28.05.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-21 състав,
постановено по реда на чл.247 от ГПК.
С решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски градски
съд, ГО, I-21 съдът е посочил, че с оглед основателност на исковата претенция основателно
е искането за присъждане на законна лихва от датата на депозиране на исковата молба в
СГС – 07.07.2022 г.
С молбата с вх.№ 34392/20.03.2025 г. А. М. Х. е поискал съдът да допълни
постановеното решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски градски
съд, ГО, I-21.
Съдът не се е произнесъл по направеното искане на ищеца с молбата му с вх.№
34392/20.03.2025 г. за допълване на решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г.
на Софийски градски съд, ГО, I-21 с произнасяне по акцесорната претенция за законна
26
лихва за периода от 07.07.2019 г. до 07.07.2022 г.
Същевременно не е било нА.це основание за отстраняване на очевидна
фактическа грешка, доколкото и в мотивите на решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№
17185/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-21 съдът е приел, че искането за присъждане
на законна лихва е основателно от датата на депозиране на исковата молба.
По изложените съображения решение № 3243/28.05.2025 г., по гр.д.№
17185/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-21 състав е недопустимо и следва да бъде
обезсилено като делото се върне за произнасяне от страна на съда по молба с вх.№
34392/20.03.2025 г. на А. М. Х. за допълване на решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№
17185/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-21.
По направените от страните разноски:
При този изход на делото следва да се присъдят разноски на ответника по
жалбата на А. М. Х. - Народното събрание на Република България, като жалбоподателят
следва да му заплати 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното съставът на Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски
градски съд, ГО, I-21 В ЧАСТТА МУ, с която съдът е отхвърлил предявения от А. М. Х.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. ***, община ***, област *** против Прокуратурата
на Република България, иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 15 000 лева, причинени от
нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1
ЕКЗПЧОС на сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили,
впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП
№ II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху главницата от
07.07.2022 г. до окончателното изплащане на задължението и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на А. М. Х., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: с. ***, община ***, област ***, на основание чл. 2б, ал. 1
ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 15 000 лева, над
присъдената с решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на Софийски градски
съд, ГО, I-21 сума от 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок по смисъла
на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС на сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП София, а сега
ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху главницата от
07.07.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, ведно със законната лихва върху
тази сума (30 000 лева), считано от 07.07.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1104/25.02.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на
Софийски градски съд, ГО, I-21 в останалата му част.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2520/24.04.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на
Софийски градски съд, ГО, I-21 състав.
27
ОБЕЗСИЛВА решение № 3243/28.05.2025 г., по гр.д.№ 17185/2022 г. на
Софийски градски съд, ГО, I-21 състав И ВРЪЩА делото обратно за произнасяне на
Софийски градски съд по подадената молбата с вх.№ 34392/20.03.2025 г. от А. М. Х..
ОСЪЖДА А. М. Х. да заплати на Народното събрание на Република България,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 100 лв. разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в 1-
месечен срок от съобщаването му на страните по делото, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
28