№ 1349
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско
дело № 20211100514879 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20132901 от 07.06.2021 г на СРС, 72 състав по гр. дело № 31401/2019
г. по описа на СРС е признато за установено по предявения от „О.Б.Б.“ АД, ЕИК *******
седалище и адрес на управление гр. София, ул. ******* иск с правно основание чл. 422
ГПК, вр. чл. 4 и сл. ЗПК /отм./, вр. чл. 240 ЗЗД, че ответникът К. Г. П., ЕГН **********, с
адрес гр. София, бул. ******* дължи сумата от 21 878,30 лв., главница по Договор за
издаване на златна кредитна карта от 19.12.2008 г., ведно със законна лихва от 18.02.2013 г.
до изплащане на вземането, присъдена със заповед за изпълнение на парично задължение от
29.04.2013 г. по ч.гр.д. № 7016/2013 г. на СРС, като са отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК
за установяване дължимостта на сумите от 3 766,67 лв. договорна лихва за периода от
19.01.2012 г. до 17.02.2013 г., и от 236,49 лв. наказателна лихва за периода от 19.01.2012 г.
до 17.02.2013 г.
С решението е осъден К. Г. П., ЕГН ********** , с адрес гр. София, бул. ******* да
заплати на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата от 674,72 лв.
разноски в исковото производство и сумата от 1156,58 лв. разноски в заповедното
производство. С решението е осъден „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******* да заплати на „К. Г. П.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата от 309.35 лв. разноски заповедното
производство.
С определение № 21885040 от 14.09.2021 г. по гр. д. № 31401/2019 г. по описа на СРС
е оставена без уважение молба на „О.Б.Б.“ АД за изменение на решението в частта за
разноските чрез намаляване на размера на присъдените разноски на ответника за адвокатска
защита.
Срещу решението, в частта, в която исковете са уважени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
е подадена въззивна жалба от ответника К. П.. Въззивникът излага доводи за неправилност
на решението на СРС, по съображения, че не е уважил направеното в отговора на исковата
молба възражение за давност, както и с твърдение, че исковата молба по чл. 422 ГПК не е
предявена в законовия срок. Отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в
1
обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „О.Б.Б.“ АД /ОББ АД/ е подала
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Счита, че изискуемостта настъпва всеки
месец, ето защо давностният срок за изискуемите вноски не е настъпил към момента на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Поддържа, че исковата молба е предявена в срока
по чл. 422 ГПК. Ето защо моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение.
Срещу определението по чл. 248 ГПК в законоустановения срок е постъпила жалба
от „О.Б.Б.“ АД с искане да бъде отменено определението на първа инстанция като бъде
намалено адвокатското възнаграждение на длъжника за разликата над 50 лева до 309,35
лева. Позовава се на чл. 6, т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съгласно който възнаграждението за изготвяне на възражение е 50 лева.
По частната жалба не е постъпило становище от ответника П..
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 422
ГПК за установяване дължимостта на сумите от 3 766,67 лв. договорна лихва за периода от
19.01.2012 г. до 17.02.2013 г., и от 236,49 лв. наказателна лихва за периода от 19.01.2012 г.
до 17.02.2013 г. е влязло в сила поради необжалването му.
Въззивната жалба и частната жалба са допустими и са подадени в срок.
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269
ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на
съдебното решение, като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за
неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като
може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да уважи исковете в посочената част СРС е приел, че от писмените доказателства
по делото се установява, че между страните е сключен Договор за издаване на златна
кредитна карта „MasterCard Gold/Visa Gold“ от 19.12.2008 г, по силата на който
заемодателят е предоставил на заемателя кредитна карта с лимит от 30 000 лв., като
последният от своя страна се е задължил да погасява в срок месечна вноска, както и
възнаградителна лихва върху уговорения финансов ресурс. Съгласно чл. 19 от договора,
същият влиза в сила от деня на подписването му до изтичане на срока на валидност на
картата. Валидността е две години и изтича на края на отбелязания върху нея срок. Срокът
на договора се подновява автоматично с още две години, освен при уведомление на
картодържателя че не желае картата да бъде подновена. Срокът на договора е подновен два
пъти на 19.12.2010 г. и 19.12.2012 г. Оспорването на автентичността на договора е било
неуспешно. СГЕ установява, че подписите на картодържател са положени от името на К. П..
Получаването на заемната сума се установява от ССчЕ. Ето защо първоинстанционният съд
е приел, че е налице валидно правоотношение по договор за издаване на кредитна карта.
Относно размерът на непогасените задължения по договора, съдът кредитира ССчЕ,
съгласно което непогасени към 17.02.2013 г. са главница в размер на 21 878,30 лева , 3
766,67 лева договорна лихва начислена за периода от 19.01.2012 г. до 17.02.2013 г. и 236,49
лева наказателна лихва за периода. Относно изискуемостта на вземанията, съдът е приел, че
съгласно т. 17 от приложимите към договора общи условия, падежът е 14 дни след датата на
издаване на извлечението, посочено в договора. Според т.5 от договора, извлечението се
издава на всяко пето число от месеца. Доколкото последното теглене е от 20.12.2011 г., то на
20.01.2012 г. е настъпила изискуемостта на вземането за главница. Претендираната
възнаградителна лихва е отхвърлена, тъй като се претендира за период, в който няма
тегления на суми по кредитната карта. Наказателната лихва е отхвърлена поради
противоречие на чл. 4.3 от договора с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /отм./. Ето защо съдът е
признал главницата и е отхвърлил възнаградителната и наказателната лихва.
Предмет на въззивна проверка е решението единствено в частта, с която
първоинстанционният съд е уважил иска за неплатена главница по договора за кредитна
карта в размер на 21 878,30 лева.
Релевираното възражение на жалбоподателя, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е
2
просрочен е неоснователно. Съобщението до заявителя с указания за предявяване на иска е
връчено на заявителя на 02.05.2019 г., а на 03.06.2019 г. / 02.06.2019 г. е неприсъствен ден/е
подадена исковата молба от „ОББ“ АД, като са представени доказателства за това по
заповедното производство. Ето защо, и на осн. чл. 60, ал. 6 ГПК, срокът по чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е спазен.
Основателността на иска по чл. 422 ГПК във вр.чл. 240, ал. 1 ЗЗД се обуславя от
осъществяването на следните предпоставки: 1. наличие на облигационно правоотношение
между страните, възникнало въз основа на Договор за издаване на кредитна карта; 2.
фактическо изпълнение на задължението на заемодателя за реално предоставяне за ползване
на уговорената парична сума по кредита, вследствие на което за заемателя е възникнало
задължението да я върне в уговорения срок; 3. установяване на размера на претендираните
суми.
В разглеждания случай, се установява наличие на валидно облигационно
правоотношение, възникнало въз основа на договор за издаване на кредитна линия,
неразделна част от който са общи условия на „ОББ“ АД за дебитни и кредитни карти, които
са предадени на кредитополучателя и приети от същия / чл. 22, т. 1 от договора/. По делото е
прието като неоспорено заключение на съдебно графологична експертиза, от която се
установява, че подписите за „Картодържател“ на първа и втора страница от Договор за
издаване на златна кредитна карта от 19.12.2008 г. са положени от К. П.. Освен това ищецът
е доказал изпълнение на задължението си за реално предоставяне за ползване на уговорения
финансов ресурс по кредита. Съгласно чл. 2 от договора към момента на сключване на този
договор, картодържателят разполага с кредитен лимит 30 000 лева. Според заключението на
ССчЕ, прието по делото като неоспорено от страните, считано от 25.02.2009 г. ответникът е
започнал да извършва тегления на пари в брой и покупки на ПОС, като в периода от
25.02.2009 г. до 20.12.2011 г. е усвоил суми в общ размер на 86 324,05 лева. В същото време
от страна на ответника не се спори и се установява от ССчЕ, че той е извършвал плащания
на суми по кредитната карта, с което фактически е потвърдил обвързаността си от
процесния Договор за кредит. По делото е доказана облигационна обвързаност на страните
от процесния договор, сключен при общи условия, като при наличието на доказано по
делото изпълнение на задължението на заемодателя за предоставяне на уговорения
финансов ресурс и усвояване на сумите чрез тегления на АТМ и покупки на ПОС, поради
което за заемателя се е породило насрещното задължение за заплащане на месечните вноски
съобразно уговореното от страните. Съгласно т. 17 от Общите условия към договора,
картодържателят е длъжен да погасява ежемесечно задължението си към Банката до датата
на падежа. Датата на падежа е 14 дни след датата на издаване на извлечението , посочено в
договора за издаване на кредитна карта.
В тежест на ответника, съобразно чл. 154 ГПК е да докаже, че е изпълнил точно
задълженията си за заплащане на дължимата сума. От ССчЕ се установява, че в периода от
24.03.2009 г. до 11.01.2012 г., картодържателят е извършил погашения по договора в общ
размер на 77 384,13 лева. Съгласно чл. 21.3 от общите условия, картодържателят се
задължава вземанията на Банката да се реализират в следната поредност: лихви, неустойки,
такси и комисионни за предходния месец, главница. С посочената сума и при спазване на
уговорения ред /чл. 21.3 от ОУ/, са погасени начислените наказателни лихви 84,35 лева,
11681,33 лева – договорни лихви, 1172,70 начислени такси и главница. Според ССчЕ,
остатъкът от неплатената главница по договора е в размер на 21878,30 лв. към 17.02.2013 г.
Ето защо вещото лице е заключило, че ответникът дължи заплащане на останала непогасена
главница, която с оглед изводите на вещото лице по съдебно счетоводната експертиза
възлиза в размер на 21 878,30 лв. Настоящият състав констатира нищожност на клаузата за
наказателна лихва по чл. 4.3 от договора / предвиждаща наказателна надбавка 5 пункта над
възнаградителната лихва по чл. 4.1 от договора/ поради противоречие с чл. 19, ал. 1 и ал. 2
ЗПК /отм./, съгласно която, обезщетението за забава не може да надвишава размера на
законната лихва, поради което тази клауза не се прилага. Ето защо констатираните от
вещото лице погашения за наказателна лихва в размер на 84,35 лева следва да бъдат
отнесени за погашение главница. По тези съображения искът за главница се явява
основателен за сумата от 21 793,95 лева, като до този размер искът е основателен, а за
разликата до пълния предявен размер 21878,30 лева искът следва да бъда отхвърлен като
погасен чрез плащане.
3
Релевираното възражение за настъпила давност по отношение на процесните
вземания е неоснователно. Към вземанията по процесния договор се прилага общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, каквато е погасителната давност за главница по договор
за банков кредит. Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. В конкретния случай, заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение е депозирано в съда на 18.02.2013 г., към който момент се смята предявен иска
за съществуване на вземането съгл. чл. 422, ал. 1 ГПК и до който не е изтекъл петодишния
давностен срок от падежа на процесните вземания по договор за кредит по т. 17 от Общите
условия към договора. Нещо повече, договорът за издаване на кредитна карта е сключен на
19.12.2008 г., т.е. петгодишен срок не е изтекъл дори към по-ранния момент на сключване
на договора, а на по - силно основание такъв не би могъл да изтече и към по- късния
последващ момент на изискуемост на процесните вземания. Ето защо, процесните вземания
не са погасени по давност, поради което изводът на първоинстанционния съд е правилен.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
С определението по чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение
молбата от ОББ АД за изменение на решението в частта за разноски чрез намаляването на
присъдените разноски за разликата над 50 лева до 309,35 лв.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, разноските представляват
законна последица от уважаването респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя
правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за разноските
по издаването на заповедта за изпълнение. В разглеждания случай длъжникът е подал в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК, чрез адв. Коцин. /надлежно упълномощен/, поискал е и
присъждането на направените разноски в заповедното производство. С възражението е
представен договор за правна помощ и съдействие от 28.02.2019 г., сключен между адвоката
и длъжника, видно от който договореното и заплатено възнаграждение по делото е в размер
на 2000 лева за подаване на възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417
ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения не предвижда ред за определяне размера на адвокатското
възнаграждение, платимо от длъжник в заповедно производство за подаване на възражение
по чл. 414 ГПК, за разлика от възнаграждението, дължимо на заявителя по чл. 7, ал. 7, вр. с
ал. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Размерът на
възнаграждението следва да се определи като се съобразят общите критерии, посочени в чл.
36, ал. 2, изр. 2 ЗА - размерът му да бъде справедлив и обоснован. Предвид едностранния
характер на заповедното производство, съдът намира, че фактическата и правна сложност на
процесуалните действия, извършени от заявителя и от длъжника не са еднакви. Това е така,
защото подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е
необходимо действие от страна на кредитора, предполага предварителна подготовка,
проучване и посочване на фактите, от които произтича претендираното вземане, които
подробно се описват в заявлението. Същевременно, възражението по чл. 414 ГПК е по
образец, който не изисква излагане на обосновка от длъжника. Достатъчно е възражението
да се подаде в срок и съгласно попълнен образец. Въз основа на горното, настоящият състав
намира, че за размера на адвокатското възнаграждение за действията по подаване на
възражение по чл. 414 ГПК следва да намери приложение разпоредбата на чл. 6, т. 5 от
наредбата, а именно: за изготвянето на книжа и молби, минималният размер на
възнаграждението е 50 лева, който е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2, изр.
2 ЗА. Доколкото следва да бъде приложена тази разпоредба от Наредбата, то ирелевантен се
явява довода, че не е направено в срок възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въз основа на
горните съображения, атакуваното определение следва да бъде отменено и
възнаграждението за адвокат на длъжника в заповедното производство намалено на 50 лева.
По разноските:
Предвид изхода по спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която К. Г. П. е осъден да заплати на „О.Б.Б.“ АД на основание чл. 78, ал.1 ГПК,
сумата, представляваща разликата над 672,12 лева до присъдения размер от 674,72 лева (т.е.
4
за 2,60 лева) разноски в исковото производство, както и за сумата, представляваща
разликата над 1152,12 лева до присъдения размер от 1156,58 лева ( т.е. за сумата от 4,46
лева) разноски в заповедното производство.
Предвид изхода на спора, в полза на въззиваемата страна – ответник в
първоинстанционното производство следва да бъдат присъдени разноски, но доколкото
такива не са претендирани за въззивното производство не следва да бъдат присъждани.
Съгласно установената практика на ВКС, в производството по разноските страните не си
дължат разноски, доколкото не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски,
поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение (в този смисъл определение
№ 393/17.09.2018 г. по ч.гр. д. № 2845/2018 г., ІV ГО, определение № 489/17.10.2017 г. по
ч.гр. д. № 3926/2017 г., ІV ГО и др.). Ето защо искането за присъждане на държавна такса в
размер на 15 лева е неоснователно.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20132901 от 07.06.2021 г на СРС, 72 състав по гр. дело № 31401/2019
г. по описа на СРС В ЧАСТТА, с която е признато за установено по предявения от „О.Б.Б.“
АД, ЕИК ******* седалище и адрес на управление гр. София, ул. ******* иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 4 и сл. ЗПК /отм./, вр. чл. 240 ЗЗД, че ответникът К. Г. П.,
ЕГН **********, с адрес гр. София, бул. ******* дължи сумата, представляваща
разликата над 21 793,95 лева до 21 878,30 лв. (т.е. за сумата от 84,35 лева), главница по
Договор за издаване на златна кредитна карта от 19.12.2008 г., ведно със законна лихва от
18.02.2013 г. върху тази част от вземането до изплащането му, присъдена със заповед за
изпълнение на парично задължение от 29.04.2013 г. по ч.гр.д. № 7016/2013 г. на СРС, както
И В ЧАСТТА, с която К. Г. П., ЕГН ********** , с адрес гр. София, бул. ******* е осъден
да заплати на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата,
представляваща разликата над 672,12 лева до присъдения размер от 674,72 лева (т.е. за
2,60 лева) разноски в исковото производство, както и за сумата , представляваща разликата
над 1152,12 лева до присъдения размер от 1156,58 лева ( т.е. за сумата от 4,46 лева)
разноски в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ******* седалище и адрес на управление гр.
София, ул. ******* иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 4 и сл. ЗПК /отм./, вр. чл.
240 ЗЗД, че ответникът К. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, бул. ******* дължи
сумата, представляваща разликата над 21 793,95 лева до 21 878,30 лв. (т.е. за сумата от
84,35 лева), главница по Договор за издаване на златна кредитна карта от 19.12.2008 г.,
ведно със законна лихва от 18.02.2013 г. върху тази част от вземането до изплащането му,
присъдена със заповед за изпълнение на парично задължение от 29.04.2013 г. по ч.гр.д. №
7016/2013 г. на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20132901 от 07.06.2021 г на СРС, 72 състав по гр. дело №
31401/2019 г. по описа на СРС в останалата обжалваната част.
ОТМЕНЯ определение № 21885040 от 14.09.2021 г. по гр. д. № 31401/2019 г. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на осн. чл. 248 ГПК решение № 20132901 от 07.06.2021 г на СРС, 72 състав по гр.
дело № 31401/2019 г. по описа на СРС в частта за разноските, като
ОТМЕНЯ решение № 20132901 от 07.06.2021 г на СРС, 72 състав по гр. дело № 31401/2019
г. по описа на СРС в частта на присъдените разноски в полза на К. Г. П., ЕГН **********
за разликата над 50 лева до размера от 309,35 лева (т.е. за 259,35 лева) разноски за
заповедното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението до
страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6