РЕШЕНИЕ
гр. София, 14.08.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ
„Е” състав в публично
заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с-я
СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
д. № 13859/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С
решение № 319033 от 22.01.2018 г., постановено по гр.д. № 22777/2016 г. по
описа на CPC, 33 състав, е отхвърлен предявения от Б.С.Д. срещу П.Г.Д. осъдителен иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира осъждане на ответника за
заплащане на сумата от 1200,00 лв., представляващи
обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие наводнение в собствения
на Б.С.Д. апартамент № 28, бл. 270, вх. Б, ж.к. Надежда, причинено от
неправомерен ремонт в апартамента на ответника, собственик на ап. **********.
Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата от 500,00 лв., представляваща направени по делото
разноски.
Срещу първоинстанционното решение е постъпила
въззивна жалба от ищеца Б.С.Д.,
чрез пълномощника си адв. В.К., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Поддържа, че първоинстанционния съд е дал
неправилна правна квалификация на предявения иск, тъй като в конкретния случай
отговорността на ответника била по чл. 50 ЗЗД, а не по чл. 45 ЗЗД, поради което
и дадените в доклада по делото указанията били неправилни. Изтъква, че в
нарушение на процесуалния закон и на принципа за установяване на истината, съдът
не проявил необходимата активност, не бил събрал относими по делото
доказателства, а именно писмо от район Надежда от 12.01.2016 г., както и че не
е допуснал гласни доказателства чрез разпит на още един свидетел. Изтъква, че
СРС се е предоверил на показанията на св. М., като безкритично кредитирал
същите макар и установена заинтересованост на същия, за разлика от показанията
на св. Н., който бил очевидец и не бил заинтересован от изхода на делото. Сочи
още, че вещото лице е установило размера на вредите, като в допуснатата
експертиза нямало задача за произхода на течовете. Поддържа, че индиция за
противоправното поведение на ответника било и обстоятелството, че не бил
предоставен достъп на длъжностни лица от районната администрация до имота на
ответника, който се намирал над неговия апартамент.По изложените съображения,
въззивникът моли обжалваното решение да бъде изцяло отменено, а претенцията му
уважена в пълен размер, като бъдат присъдени и разноски за адвокатско
възнаграждение пред двете съдебни инстации.
Наред с подадената въззивна жалба ищецът,
чрез пълномощника си, е подал и частна жалба срещу определение от 31.05.2018
г., с което първоинстанционния съд е отстранил
очевидна фактическа грешка относно ЕГН-то на ищеца, в определение от
23.12.2016 г. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на същото поради
нарушения на процесуалния закон, поддържайки се, че понастоящем липсва такава
процесуална възможност, тъй като определение от 23.12.2016 г. е било обжалвано
и е потвърдено от СГС
Въззиваемият-ответник П.Г.Д., чрез
пълномощника си – адв. К.М.,с надлежно учредена представителна власт по делото,
е в законоустановения срок е подал отговори на въззивната жалба и на частната
жалба, с които оспорва същита по подробно изложените съображения. Моли съда да
остави без уважения жалбите и присъди направените по в настоящата инстанция
разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните съображения:
С оглед оплакванията, касаещи правната
квалификация на иска следва да се отбележи, че съгласно задължителните за
органите на съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд извършва самостоятелна проверка относно правната
квалификация и сам определя основанието на иска, доколкото тази дейност на съда
касае правилно прилагане на закона, вменено като задължение от императивното
правило на чл. 5 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че за да определи
действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи
от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно
действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди
релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните следва да приложи съответния материален закон.
В конкретния случай както в исковата молба,
така и в уточнителната молба /лист 40 по делото на СРС/ ищецът е поддържал, че
течовете в неговия апартамент са следствие на самоволен и в нарушение на
строителните правила и норми ремонтни дейност на ответника, изразяващи се в
преместване на водопровод от кухнята към балкона. С оглед на тези твърдения дадената
от първоинстанционния съд правна квалификация на ищцовата претенция по чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, е правилна, тъй като, както се посочи по-горе, ищецът твърди
противоправно поведение от страна на ответника – строителни дейности по неправомерно
преместване на водопровод. Това е така, тъй като отговорността по чл. 50 ЗЗД е
обективна и безвиновна и същата е субсидиарна по отношение на тази по чл. 45-49 ЗЗД, които като елемент от фактическия състав винаги изискват виновно поведение.
Фактическият състав на деликтната отговорност включва противоправно и виновно
деяние (действие или бездействие) от страна на сочения делинквент, в причинна
връзка от което са причинени вреди.
Настоящият състав на съда намира за правилно
разпределена от СРС доказателствената тежест по така предявения иск, макар и
общо формулирана, по който ищеца трябва да установи противоправното поведение
на ответника, изразяващо се в преместване на водопровод от кухнята към балкона
в нарушение на строителните правила и норми, следствие на което се е появил теч
в жилището му и е причинил твърдените вреди, наличието на причинната връзка
между това деяние и твърдените вреди, причинени върху имуществото на ищеца,
както и размер на вредите. Ето защо оплакването във въззивната жалба в тази
насока е неоснователно.
В
конкретния случай настоящият състав на съда намира за обоснован извода на
първоинстанционния съд, че ищецът не е установил при условията на пълно и
главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличието на
виновно и противоправно поведение от страна на П.Д.. В тази връзка следва да се
отбележи, че процесуалните правила за оценка на гласните доказателства
предоставят суверенно право на решаващия съд да кредитира всяко едно от тях,
след като много внимателно го анализира във взаимната му връзка с останалите
доказателствени средства по начин, който би му дал възможност да направи извод,
че отразяват обективната истина. Показанията на свидетеля П. М., която макар и
да живее като наемателка на собствения на ответника апартамент, преценени по
реда на чл. 172 ГПК, съдът намира за последователни и обективно дадени,
подкрепящи се и от констатацията на вещото лице, поради което кредитира с
доверие. Същата като очевидец сочи, че и апартаментна, в който живее, находящ
се над този на ищеца, е бил наводнен, но теча не бил от нея, а идвал от горния
етаж, за което имало още следи, както и че няма мивка на терасата. В насока
показанията на свидетелката М. е и констатацията на вещото лице в съдебно заседание
от 14.12.2017 г., според които в апартамента, обитаващ се от свидетелката има
следи от течове на 20 см. от тавана, но от източната страна, а не от северната,
на който се падал апартамента на ищеца. Вещото лице е посочило още, че при
панелите течовете могат да бъдат отвсякъде. Нещо повече, показанията на св. Н.,
са производни, тъй като същите се базират на разговор със св. М., а не се базират на преки впечатления и възприятия.
Извод в обратна насока не следва от обстоятелството, че същата не е
подсигурявала достъп до жилището на длъжностни лица от общинската
администрация.
Законосъобразен е извода на СРС, че представената ищеца термографическа
експертиза не е годно доказателствено средство, тъй като не е изготвена по реда
и правилата на ГПК, а по отношение на оплакванията, касаещи допуснати
съществени процесуални нарушения по събиране на доказателства по делото, в
каквато връзка са и направените в жалбата доказателствени искания, въззивният
съд е взел отношение с постановеното по реда на чл. 267 ГПК определение от
04.12.2018 г.
Тъй като по делото не се установи, че течът в
жилището на ищеца е следствие на самоволен и в нарушение на строителните правила
и норми ремонтни дейност от страна на ответника, изразяващи се в преместване на
водопровод от кухнята към балкона, то предявения иск законосъобразно е бил
отхвърлен като недоказан.
Доколкото правните изводи на въззивната
инстанция съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следа да бъде потвърдено
изцяло, а подадената въззивна жалба – оставена без уважение.
Неоснователна
е и подадената частна жалба. Нормата на чл. 247, ал. 1 ГПК предоставя на съда
възможност по молба на страните или по своя инициатива по всяко време /не е
ограничено с преклузивен срок/ да поправи допуснатите в постановения съдебе акт
очевидни фактически грешки. Ето защо и оплакванията, че в случая е била
изчерпана процедурата за поправка на очевидна фактическа грешка относно ЕГН-то
на ищеца в определение от 23.12.2016 г. са неоснователни, а жалбата следва да
се остави без уважение.
При този изход на спора, на
въззиваемия-ответник на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да
бъдат присъдени сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред СГС, в
размер на 300 лв.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 319033 от 22.01.2018 г., постановено по гр.д. № 22777/2016 г.
по описа на CPC, 33 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 5111935 от 02.07.2018 г.
срещу определение от 31.05.2018 г.,
постановено по гр.д. № 22777/2016 г. по описа на CPC, 33 състав.
ОСЪЖДА Б.С.Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв.К., да заплати на П.Г.Д.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: *** -
адв. М., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 300,00
лв., представляващи разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: