РЕШЕНИЕ
№……./……….
гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в
публичното заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
НЕШЕВА в. гр. дело № 12081 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Н.и.о.“ ЕООД, подадена чрез
адв. К.Б. против решение № 75207/26.03.2019 г., допълнено в частта за
разноските с решение № 184741/06.08.2019 г., постановено по гр. дело № 45026/2018
г. по описа на Софийски районен съд, 47-ми, с което са уважени предявените от „Т.–
София“ ЕАД против въззивника установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и е признато за установено, че ответника
дължи на ищеца сумата 739,37 лева,
представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., сумата 108,51 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2015
г. до 28.02.2018 г., сумата 51,06 лева
– главница за дялово разпределение и сумата 08,42 лева – лихва върху главницата за дялово разпределение, ведно
със законната лихва върху главницата от 08.03.2018 г. до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 02.05.2018 г. по
ч.гр. дело № 15653/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 47-ми. Искът за
главница е отхвърлен за разликата над сумата от 739,37 лева до пълния предявен
размер от 749,17 лева.
С
въззивната жалба въззивникът обжалва първоинстанционното решение в частта, с
която предявените искове са уважени като неправилно. Твърди, че процесният имот
не е ползван от негови служители и не е потребявал топлинна енергия. Твърди, че
по делото не се установява до имота да е доставяна топлинна енергия. Оспорва
представените от ищеца счетоводни фактури. Счита, че обстоятелството, че е
собственик на процесния имот не го прави потребител на топлинна енергия.
Твърди, че, за да възникне облигационно отношение между него и ищеца, е
необходимо сключването на писмен договор, какъвто в настоящия случай няма. По
тези съображения моли решението да бъде отменено в обжалваната част. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Т.София“ ЕАД е получила препис от въззивната жалба, но не се е възползвала от възможността в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК да подаде отговор.
Третото
лице – помагач „Т.С.“ ЕООД е получило препис от въззивната жалба, но също не е
взело становище по нея.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна
срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество. При служебната проверка за редовност на въззивната
жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7
от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на „Т.–
София“ ЕАД против „Н.и.о.“ ЕООД, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 59 от ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 749,37
лева, представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. за имот, находящ се в гр. София, ул.
„*********, аб. № Т003459; сумата 108,51 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 01.07.2015 г. до 28.02.2018 г.; сумата 51,06 лева
– главница за дялово разпределение и сумата 8,42 лева – лихва върху главницата
за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от
08.03.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение от 02.05.2018 г. по ч.гр. дело № 15653/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, 47-ми. Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след
като в законоустановения срок
по чл. 414 от ГПК е постъпило възражение срещу издадената в полза на ищеца заповед
за изпълнение. По делото са събрани писмени доказателства, изслушани са
заключения на вещи лица по съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че ответникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия, с което се е обогатил за негова сметка.
Предмет на
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява
предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите
принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне по
посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в
заповедното производство, като искът се счита за предявен от момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по
чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали оспореното
в заповедното производство вземане съществува. При уважаване на иска заповедта
за изпълнение влиза в сила и следва въз основа на нея да бъде издаден
изпълнителен лист.
Относно обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, съдът намира
следното:
Съгласно чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Фактическият
състав на иска включва следните предпоставки: 1/. имуществено разместване в
патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и
обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/.
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Обогатилият се
е длъжен да върне на обеднелия само това, с което се е обогатил до размера на
обедняването, т.е дължи се по-малката сума между обедняването и обогатяването /в
този смисъл ППВС № 1/28.05.1979 г./. Обедняването и обогатяването трябва да
произтичат от един общ факт или група от факти.
В настоящия случай
основателността на предявения иск за главница за стойност на топлинна енергия
зависи от установяване на обстоятелството, че ищецът е доставил на ответника топлинна
енергия през посочения период в твърдените количества и на посочената стойност,
с която ответникът се е обогатил без да има основание за това. Основният довод
наведен във въззивната жалба е, че ответникът не е ползвал топлинна енергия и
такава не е била доставяна до процесния имот.
Съгласно
разпоредбата чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно § 1, т. 33а.
от ЗЕ "Небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
небитови нужди. По настоящото дело ответникът е търговско дружество. Известно
е, че търговските дружества, нямат битови, а стопански нужди. При това
положение по аргумент за противното от § 1, т. 2а от ЗЕ „Н.и.о.“ ЕООД има
качеството на небитов клиент. От така цитираните разпоредби следва, че за да са
налице отношения на покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е
необходимо да се сключи писмен договор /за разликата от потребителите на
топлинна енергия за битови нужди, при които договорът за продажба на топлинна
енергия е неформален/. Такъв писмен договор по делото не е представен. Липсата
на писмен договор не се оспорва и от самия ответник.
От представените
по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 20.09.2005 г.
се установява, че процесният недвижим имот – апартамент № 7, находящ се в гр.
София, ул. „*********е собственост на ответника. Доколкото ответникът е бил
собственик на процесния имот през исковия период, то ответникът или лица, на
които същият е предоставил ползването на имота, е потребявал доставяното
количество топлинна енергия през исковия период, с което се е обогатил
неоснователно за сметка на ищеца.
За установяване
факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната стойност, от първоинстанционният съд е прието заключение на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза, съгласно което количеството
топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се отчита чрез т.нар. общ
топломер с № 4018270, монтиран в абонатната станция на сградата. Сградата е
била непрекъснато топлоснабдена през периода 05.2015 г. – 04.2017 г. От
заключението на вещото лице се установява още, че в процесния имот и за
процесния период е имало 4 броя отоплителни тела с индивидуален разпределител
на разходите за отопление. Топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване
се начислявало по показанията на един брой водомер за топла вода в имота.
Общите части на сградата не се отопляват. Вещото лице е изчислило, че дължимата
сума за топлинна енергия за процесния период е в размер на 658,95 лева. За
сметка на ищеца са се отчислявали технологичните разходи. Сумите за топлинна
енергия са начислени съгласно изискванията на действащата нормативна уредба –
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Доколкото по
делото няма данни в района, където се намира процесния имот, да има друг
доставчик на топлинна енергия извън „Т.София” ЕАД, настоящият състав на
въззивния съд намира, че ответникът се е обогатил със сумата, която би следвало
да заплати, ако енергията му беше доставена въз основа на договорно
правоотношение с ищеца. Както беше посочено от заключението на техническата
експертиза се установява, че стойността на отчетената топлинна енергия за
процесния период е в размер на 658,93 лева, с която сума ответникът се е
обогатил, а ищецът е обеднял. От съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че изравнителната сума за процесния период е в размер на 80,44 лева за
доплащане. Ето защо за сумата от 739,37
лева искът за главница за стойност на незаплатена топлинна енергия се явява
основателен, а следва да бъде отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от
749,39 лева.
На следващо място
с договор № 18/29.08.2001 г. между третото лице „Т.С.“ ЕООД и етажната
собственост на сградата, в която се намира процесният магазин, дружеството се е
задължило да извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Договорът
е сключен за срок 3 години. Към договора е приложен протокол от 02.06.2001 г.
от общо събрание на етажната собственост, на което е взето решение за
сключването на договора. Отношенията
между ищцовото дружество и третото лице-помагач относно извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия в сградата на процесния магазин се уреждат от
представения договор №У-94/01.11.2007 г. при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ.
Обстоятелството, че за процесния период дяловото разпределение е извършвано от
„Т.С.“ ЕООД се потвърждава и от заключението на вещото лице по техническата
експертиза.
Към главницата за
стойност на незаплатена топлинна енергия следва да се добавят дължимите годишни
такси за извършваната услуга за дялово разпределение, които според заключението
на вещото лице по допусната от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна
експертиза са в общ размер от 51,06 лева. Съобразно разпоредбите на чл. 61, ал.
1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на т. III от договора
между „Т.София” ЕАД и „Т.С.“ ЕООД, таксите за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество,
което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за
дялово разпределение. Със спестените разноски за такса за дялово разпределение
в размер на 51,06 лева ответникът се е обогатил, а ищецът е обеднял. Ето защо искът
за главница за дялово разпределение е основателен в пълния предявен размер.
Относно обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД, съдът намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Следователно, задължението за заплащане на мораторни лихви е дължимо от деня на
забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение настъпва в зависимост
от това дали длъжникът е поканен да изпълни от кредитора, според чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. В този смисъл, при неизпълнение на парични задължения законът свързва
забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, а
изключението е предвидено изрично в закона - при задълженията от непозволено
увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана /чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/. Забавата на длъжника настъпва с изискуемостта на вземането /чл.114, ал.1 ЗЗД/ само в изрично предвидените от закона случаи, поради което неоснователно
обогатилия се при общия фактически състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не изпада в
забава със самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго
лице, а е необходима покана от кредитора /в този смисъл решение № 394/27.11.2015
г. по дело № 3034/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и тълкувателно решение № 5/2017
г. на ОСГТК на ВКС – което макар да е отговорило на въпроса при фактическия
състав по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД при начална липса на основание, намира
приложение по аналогия и за общия фактически състав по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, защото
и при него неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно
лице в имущество на друго съществува при самото преминаване/. По делото няма
данни ищецът да е отправил покани за заплащане на процесните суми и такива да
са достигнали до ответника, поради което предявените искове за мораторна лихва са
неоснователни.
Доколкото изводите на двете съдебни инстанции не съвпадат напълно, то
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в съответната част и вместо
него да бъде постановено друго.
По разноските в заповедното и
първоинстанционното производство.
При този изход на въззивното производство ищецът
„Т.София“ ЕАД има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
съобразно уважената част от исковете. Той е заплатил 25 лева държавна такса и
му е присъдено 50 лева юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство. Заплатил е 25 лева държавна такса за първоинстанционното
производство, 400 лева за депозити за вещи лица и е бил представляван от
юрисконсулт, на който на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК първоинстанционният съд
е определил възнаграждение в размер на 300 лева. С оглед уважената част от
исковете на въззивника „Т.София“ ЕАД следва да му се присъдят
разноски в размер на 64,63 лева за заповедното производство и в размер на 624,82
лева за първоинстанционното производство.
При този изход на делото ответникът „Н.и.о.“ ЕООД има
право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съобразно отхвърлената част
от исковете. От представения по делото договор за правна защита и съдействие се
установява, че е заплатил 300 лева за адвокат за процесуално представителство и
съдействие в първоинстанционното производство. С оглед отхвърлената част от
исковете на „Н.и.о.“ ЕООД следва да бъдат присъдени разноски в размер на 41,45
лева.
По разноските във въззивното
производство.
При този изход на въззивното производство право
на разноски на основание чл. чл. 273 ГПК, вр. с чл. 78,
ал. 1 и 3 от ГПК всяка от страните има право на разноски. Въззивникът
е направил разноски за заплащане на държавна такса в размер на 25 лева и с
оглед уважената част на въззивната жалба следва да му
се присъдят разноски в размер на 3,45 лева. Не са представени доказателства за
плащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, поради
което не следва да се присъжда такова.
„Т.София“ ЕАД не е депозирала отговор на въззивната
жалба, не е била представлявана в откритото съдебно заседание, поради което не
следва да се присъждат разноски в полза на дружеството за процесуално
представителство от юрисконсулт.
Мотивиран от горното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 75207/26.03.2019 г., допълнено в частта
за разноските с решение № 184741/06.08.2019 г., постановени по гр. дело №
45026/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 47-ми, в частта, с която са уважени
предявените от „Т.– София“ ЕАД против „Н.и.о.“ ЕООД установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр чл. 86 от ЗЗД и е признато за установено, че ответникът „Н.и.о.“
ЕООД дължи
на ищеца „Т.– София“ ЕАД сумата от 108,51
лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2015 г. до 28.02.2018
г. и сумата 8,42 лева – лихва върху главницата за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение от
02.05.2018 г. по ч.гр. дело № 15653/2018 г. по описа на Софийски районен съд,
47-ми, както и в частта, с която ответникът
„Н.и.о.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „Т.София“ ЕАД разликата над
сумата от 64,63 лева до сумата от 75
лева – разноски за заповедното производство и разликата над сумата от 624,82
лева до сумата от 725 лева – разноски за първоинстанционното производство, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.– София“ ЕАД, ЕИК: *********,
против „Н.и.о.“
ЕООД, ЕИК: *********, установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът „Н.и.о.“ ЕООД, ЕИК: *********
дължи на ищеца „Т.– София“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 108,51 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2015 г. до
28.02.2018 г. и сумата 8,42 лева – лихва върху главницата за дялово
разпределение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение от 02.05.2018 г. по ч.гр. дело № 15653/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, 47-ми.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75207/26.03.2019 г., допълнено в
частта за разноските с решение № 184741/06.08.2019 г., постановено по гр. дело
№ 45026/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 47-ми, в частта, с която са уважени
установителните искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД и е признато за установено, че „Н.и.о.“ ЕООД дължи на „Т.– София“
ЕАД сумата 739,37 лева, представляваща главница за доставена, но незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. за имот, находящ
се в гр. София, ул. „*********, аб. № Т003459 и
сумата 51,06 лева – главница за
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от 08.03.2018
г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
от 02.05.2018 г. по ч.гр. дело № 15653/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, 47-ми, в частта, с която „Н.и.о.“
ЕООД е осъдено да заплати на „Т.–
София“ ЕАД сумата 64,63 лева – разноски за заповедното производство и
сумата 624,82 лева – разноски за първоинстанционното производство, както и в
частта, с която „Т.– София“ ЕАД е
осъдена да заплати на „Н.и.о.“ ЕООД сумата 3,94 лева – разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.– София“ ЕАД, ЕИК: *********,
с адрес: гр. София, ул. *********да заплати на „Н.и.о.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 37,51
лева – разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.– София“ ЕАД, ЕИК: *********, с адрес: гр.
София, ул. *********да заплати на „Н.и.о.“ ЕООД на основание чл. 273, вр с чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК, сумата от 3,45 лева –
разноски за първоинстанционното производство.
Решението е постановено
при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.