№ 359
гр. София, 09.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело №
20241110111736 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба на с срещу К. Б. В., с която е предявен е
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване за установено
съществуването на парично задължение в размер на сумата от 1 400 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 650582 от 20.03.2022 г., ведно
със законната лихва от 08.11.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение от 19.11.2023 г. по ч.гр.д. № 61525/2023 г., по описа на
СРС, 74 състав.
Ищецът твърди, че между него и ответника е бил сключен Договор за паричен
заем № 650582 от 20.03.2022 г. от разстояние, по силата на който ищецът бил
предоставил на ответника сумата в размер от 1400 лв. Сочи, че ответникът не заплатил
всички дължими по договора суми, поради което предявява разглеждания иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който оспорва предявения иск. Поддържа, че договорът е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК, като се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 19 ЗПК, за което
излага подробни съображения. По така изложените доводи моли за отхвърляне на
предявения иск.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
1
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция, предвид релевирането по
реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от наличието на общите процесуални
предпоставки, още и от специалните такива – подаване на възражение от длъжника в
срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от
уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по
заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. Същите в случая
са налице, което обуславя допустимостта на иска и необходимостта от разглеждането
му по същество.
Основателността на предявения иск с правно чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР се обуславя от
осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) наличието на валиден договор за потребителски кредит със
соченото в исковата молба съдържание, сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация
на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя
за сключване на договора/; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е
усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит; 3) настъпила изискуемост на
задълженията по договора и техният размер.
По правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест да
установи пълно и главно посочените материални предпоставки за възникване на
притезанието, което е предмет на настоящото производство, а ответника носи
доказателствената тежест да установи, че е погасил паричните си задължения.
Съдът намира, че между страните не се спори и с доклада по делото е обявено
за безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че
между страните е бил сключен твърденият Договор за паричен заем № 650582 от
20.03.2022 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер
на 1400 лв., както и че последният не е извършвал плащания по договора.
Следователно спорът между страните се концентрира върху действителността на
договора, съобразно установените в Закона за потребителския кредит изисквания.
Процесният договор попада в обхвата на регулация на Закона за потребителския
кредит (обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) – ЗПК, който урежда
особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, а също и Закона за
защита на потребителите (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.) – ЗЗП,
който урежда защита на определена категория длъжници.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е
2
недействителен. Следва да се изясни, че липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Тази недействителност също е по-особена по вид с оглед на
установените в чл. 23 ЗПК последици, а именно, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не
отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи.
Видно от съдържанието на приложения по делото Договор за паричен заем №
650582 от 20.03.2022 г., сключен между с, в качеството на заемодател, и К. Б. В., в
качеството на заемополучател, между страните е уговорено предоставяне на кредит в
общ размер от 1400 лв., погасяването на който да се извърши на 18 месечни вноски в
размер на четири вноски по 46,73 лв. всяка и четиринадесет вноски по 126,81 лв.
всяка. Уговорен е фиксиран лихвен процент по заема от 40,05 % и годишен процент на
разходите – 48,07 %. Посочен е общ размер на всички плащания от 1962,26 лв. В
договора за паричен заем за кредит е определен и погасителен план. Съгласно чл. 6.1
от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума, да предостави поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция
или поръчител. В чл. 6.2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на
уговореното в чл. 6.1 задължение заемателят дължи на кредитора неустойка в размер
на 2843,74 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен във включения в договора
погасителен план.
Съвкупно от събраните по делото доказателства съдът приема, че клаузата по
чл. 6.1 от Договор за паричен заем № 650582 от 20.03.2022 г., предвиждаща заплащане
на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на
кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите
и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
3
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В частност е
несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от представянето на
обезпечение от страна на кредитополучателя, а дължимостта на „неустойката“,
уговорена процесния договор, независимо от изпълнението на поетите задължения за
връщане на кредита, противоречи на същността на неустоучната клауза. Следователно
с последната кредиторът цели да получи възнаграждение под формата на „неустойка“,
тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с
действителната обезпеченост на вземанията на кредитора /даденото обезпечение би
могло да намали риска от невръщане на заетата сума/ (така изрично и Решение №
529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият състав приема, че макар формално процесният договор да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
Поради гореизложеното съдът приема, че е налице недействителност на
договора по чл. 22, вр. чл. 11. т. 10 ЗПК, като с оглед чл. 23 ЗПК потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а именно 1 400 лв.
По делото е ангажирано, респективно събрано доказателство – разписка №
0200022504677982, видно от което на 30.06.2024 г. ответникът е заплатил по сметка на
ищеца сумата в общ размер на 1 530 лв. Предвид липсата на изявление от страна на
ответника за реда на погасяване, следва да се приложи правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД,
като плащането се отнесе за погасяване първо на законната лихва върху размера на
претендираната главница от датата на предявяване на иска до окончателното плащане,
която възлиза на сумата от 125,16 лв. След погасяване на лихвата, с остатъка от сумата
/1404,84 лв./ следва да се погаси и изцяло главницата в размер от 1 400 лв.
Ето защо предвид извършените плащания и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК се
налага извод, че претендираната от ищеца сума е погасена изцяло, поради което
4
предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Въпреки отхвърлянето на предявения иск, доколкото се касае за погасяване на
претендираното вземане в хода на процеса, ответникът дължи направените и
претендирани от ищеца разноски, тъй като по общото правило на чл. 78 ГПК
присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна,
която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия
срещу неоснователно предявен срещу нея иск. В случая ищецът е поискал
присъждането на разноски, като реално е доказал, че е сторил такива, поради което с
оглед уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр.
чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП следва да му бъде присъдена сумата от
168,09 лв., представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от с, ЕИК ,, седалище и адрес на управление: **,
срещу К. Б. В., ЕГН **********, адрес: **, установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6
ЗПФУР за признаване за установено съществуването на парично задължение в размер
на сумата от 1 400 лв., представляваща главница по Договор за паричен заем №
650582 от 20.03.2022 г., ведно със законната лихва от 08.11.2023 г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 19.11.2023 г. по ч.гр.д. №
61525/2023 г., по описа на СРС, 74 състав.
ОСЪЖДА К. Б. В., ЕГН **********, адрес: **, да заплати на с, ЕИК ,,
седалище и адрес на управление: **, на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във
вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата в размер на 168,09 лв.,
представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5