РЕШЕНИЕ
№ 182
гр. Пловдив, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Веселин Пл. Атанасов
при участието на секретаря Соня Ил. Букова
като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело №
20215330102705 по описа за 2021 година
Предмет на делото е иск с правна квалификация чл.124 ГПК във връзка с чл. 26,
ал.1 от ЗЗД, чл.22 вр. с чл. 23 от ЗПК;
Производството по делото е образувано по искова молба вх. № ***** от **** от
ищец А. Д. Д. чрез адв. Е.И. против „Ай ти еф груп“ АД.
Ищцата твърди че е сключен договор за кредит № ****** по силата на който са
й предоставени заемни средства в размер на 200 лв. при фиксиран лихвен процент 41%
и ГПР 49.62%. Посочва се, че съгласно чл. 1.7 от договора, заемът е следвало да бъде
обезпечен до края на деня с банкова гаранция или поръчителство на две физически
лица, които следвало да отговарят на условията по чл. 1.9 от Договора. При
неизпълнение на това задължение, съгласно чл.3.3 така сключения договор се
начислявало неустойка в размер на 1,73 лв. на ден. Според ищецът, тази неустойка
заобикаляла материалноправните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК и нарушавала чл. 11
т.9 и т.10 от ЗПК.
Предвид на гореизложеното, се иска от съда, да прогласи за недействителна
клаузата от процесния договор, която предвижда заплащане на неустойка по чл. 3.3
към договора за потребителски кредит №******
Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.
Ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД чрез адв. С.У. с молба вх. № **** възразява по
1
твърденията на ищеца, и посочва, че оспорената клауза е законосъобразна. Считат, че
неустойката и договора съответстват на чл. 5 чл. 11 ал.1 т.9 и т.10 както и чл. 19 ал.4 от
ЗПК. Ангажира доказателства. Претендира разноски. Иска отхвърлянето на предявения
иск.
Съдът след като се запозна със събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и на основание чл. 12 вр. с чл. 235, ал.2 ГПК намира за установено
от фактическа и правна страна следното.
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ******
съгласно, който в собственост на ищеца е предоставена заемна сума от 200 лева, срок
на погасяване на кредита 30 дни считано от датата на изпращане на сумата по кредита.,
фиксиран годишен лихвен процент 41% и ГПР 49.62%.
Съгласно чл. 1.7 от договора, заемът е следвало да бъде обезпечен до края на
деня с банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които следвало да
отговарят на условията по чл. 1.9 от Договора. При неизпълнение на това задължение,
съгласно чл.3.3 така сключения договор се начислявало неустойка в размер на 1,73 лв.
на ден..
Като писмени доказателства са представени копие от договора за потребителски
кредит № ******
Прието е заключение на ССЕ с в.л.Й.П., според която в.л. в определило размера
на ГПР на 49,62 %. При включване на неустойката към договора, процентът на кредита
се увеличавал с 25,95 %.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение
по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
2
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора,
по отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойката, която следва да
бъдат обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в
противоречие със специалния ЗЗП.
В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване
на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е
наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в
приложението към договора. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на банковата
гаранция и следва да включва главницата и лихвата, то тя не е реално дължимата сума,
защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе
заради уговорката по чл. 10, предвиждаща неустойка. Задължението за обезпечаване
на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до
някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на
задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на
сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за
отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче
предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена
в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този
начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането
на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и
ГПР от 49,62 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
неустойка, като според заключението на вещото лице с включването на неустойката
кредитът ще се оскъпи допълнително с още 25,95 %. Всичко това поставя потребителя
в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита,
което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит
на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно
чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
3
реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до
неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от
една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя
за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на
обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, около 1/3 от кредита, съдът намира за установено в
разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай
следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че
клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното
ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се
признае за установено, че клаузата за неустойка, която е предвидена в противоречие
със специалния закон, е нищожна.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от
ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищцата е заплатила
държавна такса в размер на 50 лева както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на
100 лева които суми следва да й се възстановят от ответника, като законна последица
от решението.
Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото
не е заплатил хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата в който е посочено, че
тя се представлява безплатно от адв. Е.И., поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за
4
оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно
нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален
размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Александър
Стамболийски” № 84- 86, ет. 12, Бизнес център „Урбан Модел“, представлявано от и.д. Ф.Д.
и А. Д. Д., ЕГН: **********, от град П., ул.*****, че КЛАУЗАТА ЗА НЕУСТОЙКА
уговорена съгласно 3.3 към договора за потребителски кредит № ******* е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставката на чл. 11 т. 10 от ЗПК,
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Александър Стамболийски” № 84- 86, ет. 12, Бизнес център
„Урбан Модел“, представлявано от и.д. Ф.Д., да заплати на А. Д. Д., ЕГН: **********, от
град П., ул. ***** направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 50
(петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 100 (сто)
лева.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Александър Стамболийски” № 84- 86, ет. 12, Бизнес център
„Урбан Модел“, представлявано от и.д. Ф.Д., да заплати на адв. Е.Г.И., ЕГН: **********,
със съдебен адрес: гр. П., *******, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата А.
Д. Д., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на
300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
5