№ 38
гр. Варна, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20223100502142 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба,
подадена от „Фератум България" ЕООД срещу Решение № 2488/25.07.2022 г., постановено
по гр.д. № 15026/2021 г. на РС – Варна, с коeто жалбоподателят е осъден да заплати на Я. Х.
Г. сумата от 739.30 лв. ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД, както и сторените
съдебно-деловодни разноски.
Във въззивната жалба се поддържа неправилност на обжалваното решение като се
излагат оплаквания и доводи за незаконосъобразност. Оспорва се извода на съда, че
договорът за потребителски кредит е нищожен като се твърди, че са спазени императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит (ЗПК) както по отношение на формалните
изисквания за валидност на договора, така и по отношение на годишния процент на
разходите (ГПР). Излага се, че съдът неправилно е приел и не е изложил мотиви защо
таксата за гарант следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Излага се
подробна аргументация относно характера на таксата, начина на сключване на договора за
кредит и незадължителността на сключването на договор за гаранция, както и че не се касае
за заблуждаваща търговска практика. Иска се отмяна на решението на ВРС и отхвърляне на
исковите претенции, както и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Я. Х. Г. депозира отговор на
1
въззивна жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Счита, че съдът правилно е
приел, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 от
ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила. Излага становище и аргументация по наведените
от въззивника оплаквания като подчертава, че всички повдигнати в жалбата въпроси са били
разрешени правилно от първоинстанционния съд. Отправя искане за потвърждаване на
обжалваното решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски, включително
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази следното:
ВРС е бил сезиран с осъдителен иск от Я. Х. Г. срещу „Фератум България" ЕООД за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сума в размер на 739.30 лв., съставляваща сбор
от неоснователно заплатена възнаградителна лихва в размер на 180,53 лв. и възнаграждение
за поръчителство в размер на 558.77 лв. по Договор за потребителски кредит № ******,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 18.10.2021г. до окончателното
изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. І и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата твърди, че по силата на Договор за предоставяне на потребителски кредит №
****** от 05.03.2020 г. ответното дружество предоставило на ищцата заем в размер на 2000
лева при лихва в размер на 23 % или общо 460 лева за срока на договора и ГПР 49.11 %.
Съгласно т.5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум
Банк в полза на ответното дружество срещу възнаграждение от 1540 лева, платимо от
потребителя. Твърди се, че платените възнаградителна лихва и възнаграждение за
поръчителство са получени от ответника без основание, поради нищожност на договора за
потребителски кредит, поради противоречие на закона – неспазване изискванията на чл. 22
ЗПК, липса на форма на основание чл. 10, ал.1 вр. чл. 22 ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 ЗПК.
Твърди, че не е ясно как е формиран ГПР и какви компоненти се включват в същия, поради
което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал.1 вр. чл. 10, ал.2 и чл. 10а, ал.2 и ал.4 ЗПК.
Излага, че не е посочено как ГПР се отнася към ГЛП. Твърди, че действителният ГПР е 100
% и надвишава максимално предвидения с чл.19, ал.4 ЗПК. Твърди се неравноправност на
клаузата за поръчителство и нищожност на основание чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като води до
неравновесие в правата на страните. Излага, че невключването на възнаграждението за
поръчителство в ГПР е равносилно на непосочването му договора. Твърди недействителност
на договора, поради противоречие с добрите нрави на клаузата, с която е уговорен ГЛП.
Сочи, че недействителността на уговорката за ГЛП влече недействителност на целия
договор. Твърди нищожност на договора, на основание чл.11, ал.1, т.20 вр. чл.22 ЗПК. Сочи,
2
че на основание чл.23 ЗПК, при обявяване недействителност на договор, потребителят
дължи връщане само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, поради което счита, че за него е налице правен интерес да иска връщането на
разликата между заплатената от ищцата и получената в заем сума от 2000 лв.
Ответникът е подал отговор, в който се оспорва основателността на иска. Не се
оспорва сключването на процесния договор за кредит, като се излагат подробни
съображения във връзка с неговата валидност. По отношение на гаранцията се сочи, че
същата не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Сочи, че ищецът сам
е избрал да сключи договор за гаранция, като от електронния формуляр е запознат с
дължимите такси по същия. Уговорката се явявала индивидуално договорена. Сумата за
гаранция не била част от договора за кредит, поради което не била включена в ГПР. Моли за
отхвърляне на иска.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно. Същото е
и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора в
рамките на посоченото в жалбата.
Предявеният иск е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143
от ЗЗП. В тежест на ищеца е да установи че е заплатил в полза на ответника процесната
сума, а ответникът следва да докаже, че има основание да задържи полученото.
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, като не са налице
данни то да е действало като професионалист, респективно кредитополучателят се явява
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, процесният договор за кредит попада в
приложното поле на Закона за потребителският кредит и общата императивна
потребителска закрила. Наред с това договорът е сключени от търговско дружество, което
предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и търговска
дейност, като приложението на ЗПК, е признато и от кредитора с представянето на
длъжника на преддоговорна информация.
Страните не спорят по следните установени в производството пред ВРС факти:
Между страните е сключен от разстояние договор за предоставяне на потребителски
кредит № ****** от 05.03.2020 г., по силата на който ответното дружество е предоставило
на ищцата заем в размер на 2000 лева, който е следвало да бъде върнат на 12 вноски,
съгласно погасителен план към договора. В договора е посочен лихвен процент в размер на
23 % и ГПР от 49.11 %. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank, Малта, в полза на „Фератум България" ЕООД, като с
одобряване на обезпечението от кредитора, предоставеното обезпечение не може да се
отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
3
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на кредита. Представен е
договор за гаранция (поръчителство), сключен между Я. Х. Г. и Фератум Банк – Малта, и
погасителен план към него. Видно от същия, договореното възнаграждение в полза на
гаранта е в размер на 1540 лева, като същият отговаря солидарно с кредитополучателя по
договора за потребителски кредит № ******/05.03.2020г. От заключението по допуснатата
СТЕ се установява, че при кандидатстване за кредит от „Фератум България" ЕООД, заявка
може да се подаде и с личен гарант. През 2020 г. дружеството има разгледани и одобрени
заявки за кредит, по които други кредитоискатели, различни от ищцата, са кандидатствали с
личен гарант. „Фератум България" ЕООД е предоставило на ищцата чрез e-mail следните
документи: Преддоговорна информация (Стандартен европейски формуляр); Договор за
потребителски кредит № ******; Общи условия, уреждащи отношенията между „Фератум
България" ЕООД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството кредити.
Ищцата е потвърдила договора и условията по него чрез изпращане на SMS към номер 1917.
От заключението по допуснатата ССчЕ се установява, че общата сума, която Я. Х. Г. е
изплатила на „Фератум България" ЕООД по Договор за предоставяне на потребителски
кредит № ****** е 2 749,30 лв. От тях: 2000,00 лв. са за главница; 180.53 лв. са за
възнаградителна лихва; 558.77 лв. са сума по гаранция (възнаграждение за поръчител) и
10.00 лв. са такса за предсрочно погасяване. Действителният размер на ГПР по договор за
предоставяне на потребителски кредит № ****** при включено възнаграждение за
поръчител по параметри на договора е 100%, а по изплатените от ищцата суми – 158.68%.
Сумите по гаранцията (възнаграждение за поръчител) са преведени към Фератум Банк в
деня, в който са внесени от потребителя.
Основният спорен въпрос, пренесен и във въззивното производство, е дали таксата за
гарант (възнаграждение за поръчител) следва да бъде включена в годишния процент на
разходите (ГПР) по кредита, респ. дали договорът за кредит е нищожен на осн. чл. 22 от
ЗПК поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и поради противоречие с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, съгласно който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въззиваемата
страна поддържа и всички заявени в исковата молба основания за недействителност на
договора за кредит.
Видно от приетите по делото писмени доказателства, съдържанието на договора
отговаря на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1-9 и т.11, т.12 ЗПК – сключен е в
предписаната от закона форма, съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения
кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин
на усвояването му, размер на лихвен процент, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и пр. Параметрите и
условията на договора са описани в предоставените на заемателя ОУ и Стандартен
европейски формуляр.
В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ съобразно изискването на
4
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченият процент ГПР не надвишава допустимия размер
съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя изразени като годишен
процент от общия размер на кредита. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“
С приетата по делото СТЕ е установен начин за кандидатстване и сключване на
договора за кредит, при който кредиторът е въвел като задължително изискване за отпускане
на процесния кредит, обезпечаване на задължението за погасяването му с договор за
поръчителство/гаранция, било то чрез личен поръчител или чрез професионален такъв
предложен от кредитодателя. При избор на личен гарант, т.е. посочен от кредитополучателя
такъв, не се дължи допълнителна такса. Сключването на договора за поръчителство се
извършва през интернет страницата на „Фератум България“ ЕООД. В случай че
потребителят избере да се договори с „Фератум Банк“ ЕАД, той може да види
възнаграждението, което ще дължи на гаранта. При избор на „Фератум Банк“ ЕАД,
потребителят получава с електронно съобщение договора, заедно с вноските, дължими за
възнаграждението на „Фератум Банк“ ЕАД. След като получи договора за кредит и договора
за гаранция, потребителят получава и код за потвърждение, който може да въведе на
страницата на „Фератум България“ ЕООД, за да се обвърже с Договора (чл. 6.3. от Общите
условия). Срокът за въвеждането на този код е 48 часа (чл. 6.4. от Общите условия).
Видно от съдържанието на договора за кредит – т. 5, както и от предоставената
преддоговорна информация – т. 3 и т. 4.3, сключването на договор за гаранция с „Фератум
Банк“ ЕАД е допълнителна услуга, която не е задължително условие за получаване на
кредит от „Фератум България“ ЕООД.
Договорът за гаранция е сключен между кредитополучателя и „Фератум Банк“ ЕАД.
Въззивникът не оспорва, че „Фератум Банк ЕАД и „Фератум България“ ЕООД са свързани
лица, но банката е отделно юридическо лице, кредитна институция, лицензирана в Малта,
която предоставя услуги на територията на Република България по силата на свободата на
предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е
вписана под № 238 в нарочния регистър на БНБ. Между „Фератум Банк“ и ищеца е налице
отделно и самостоятелно правоотношение, обективирано в отделен договор за
поръчителство, по силата на който „Фератум Банк“ ЕАД се е задължило да изплати
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит.
От гореизложеното се налага извода, че не са налице основания таксата за
5
поръчителство да се разглежда като разход за кредитополучателя, който е пряко свързани с
договора за потребителски кредит, и същата не следва да се включва в общите разходи по
кредита за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Претендираното възнаграждение
е предмет на отделно съглашение между кредитополучателя и трето лице, поради което
подлежи на самостоятелна преценка за действителност. Следователно, не е налице
нарушение на императивни законови разпоредби относно определяне на годишния процент
на разходите и договорът не е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7
– 12 от ЗПК.
Отделно от това, по делото се установи, че таксата е получена от Фератум Банк,
поради което ответното дружество не е материалноправно пасивно легитимирано да
отговаря за връщане на сумата като получена без основание. Следователно, не е налице
основание за ищцата да претендира връщане на платената такса за поръчителство.
По отношение на претенцията за връщане на платените по договора за кредит лихви,
съдът намира, че е налице несъответствие между уговорената в договора за кредит лихва в
размер на 23 % и реално начислената и заплатена от кредитополучателя лихва. Лихва се
дължи върху ефективно предоставената и ползвана от кредитополучателя главница и само за
периода на ползване на предоставената в заем сума. Видно от заключението на вещото лице
по допуснатата ССЕ сумата от 2000 лева е ползвана в периода 05.03. – 03.04.2020 г., т.е. 29
дни. На 03.04.2020 г. е погасена главница в размер на 64,53 лева. Остатъкът от 1935,47 лева
е ползван до 04.05.2020 г., т.е. 31 дни. На 04.05.2020 г. е погасена главница в размер на 78,54
лева. Остатъкът от 1856,93 лева е ползван до 30.05.2020 г., т.е. 26 дни, когато цялата
главница е предсрочно погасена. Кредитът е предоставен за 360 дни при общ размер на
лихвата 460 лева или 0,063888 % на ден. При съобразяване размера на ефективно ползваната
главница дължимата лихва за първите 29 дни е 37,05 лева, за следващите 31 дни – 38,33 лева
и за последните 29 дни до пълното погасяване на кредита – 30,84 лева или общо 106,22 лева.
Ищцата реално е погасила 180,53 лева, т.е. с 74,31 лева повече от дължимото, която сума се
явява платена без правно основание.
С оглед на горното, искът се явява основателен до размера на платената без
основание договора лихва в размер на 74,31 лева. В останалата част, или за разликата до
739,30 лева, включваща заплатена възнаградителна лихва от 180.53 лв. и възнаграждение за
поръчителство в размер на 558.77 лв., предявеният иск е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Поради несъвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на ВРС ще
бъде отменено в частта, с която предявеният иск е бил уважен за разликата над 74,31 лева до
739,30 лева, както и в частта за разноските.
С оглед на изхода от спора ищцата има право на сторените разноски съразмерно на
уважената част от иска, а ответникът – сързмерно на отхвърлената част.
Пред ВРС ищцата е направила разноски в размер на 300 лева, вкл. 50 лева държавна
такса и 250 лева депозит за вещо лице, от които има право да получи 30,15 лева. Сума в
6
същия размер следва да се присъди и на процесуалния представител на ищцата адв. Б. З. за
оказана безплатно правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. съгласно представените
пълномощно и договор за правна защита и съдействие, определено съобразно минималния
размер, предвиден в чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към датата на постановяване на първоинстанционното
решение.
Ответното дружество е направило разноски пред ВРС в размер на 385 лева, вкл.
държавни такси и депозит за вещо лице, и е поискало 150 лева юрисконсултско
възнаграждение, или общо 535 лева, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК, от които
съразмерно на отхвърлената част от иска има право да получи сумата 481,22 лева на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Във въззивното производство съдът определя юрисконсултско възнаграждение за
въззивника в размер на 150 лева, от които следва да му бъде присъдена сумата 134,92 лева.
Процесуалният представител на въззиваемата страна има право на адвокатско
възнаграждение в размер на 40,20 лева, определено съобразно минималния размер, предвид
в чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в действащата към момента редакция.
След служебно извършена компенсация ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
ответното дружество сумата от 585,99 лева общо за двете съдебни инстанции.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2488/25.07.2022 г., постановено по гр.д. № 15026/2021 г. на РС
– Варна, в частта, с която „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, е осъдено да заплати
на Я. Х. Г., ЕГН **********, разликата над 74,31 лева до сумата от 739,30 лв., съставляваща
сбор на неоснователно заплатена възнаградителна лихва от 180.53 лв. и възнаграждение за
поръчителство в размер на 558.77 лв. по Договор за потребителски кредит № ******, ведно
със законната лихва от датата на предявяване на иска – 18.10.2021г. до окончателното
изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД, както и в частта за разноските и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Я. Х. Г., ЕГН **********, адрес: ******, срещу „Фератум
България" ЕООД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Младост – 3, бл.1, бул. „Александър Малинов" № 51, вх.А, ет.9, офис № 20, за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 664,99 лева съставляваща сбор от
заплатени възнаградителна лихва от 106,22 лв. и възнаграждение за поръчителство в размер
на 558,77 лв. по Договор за потребителски кредит № ******, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска – 18.10.2021г. до окончателното изплащане на сумата, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД.
7
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2488/25.07.2022 г., постановено по гр.д. № 15026/2021
г. на РС – Варна, в останалата част.
ОСЪЖДА Я. Х. Г., ЕГН **********, адрес: ******, да заплати на „Фератум
България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, жк
Младост – 3, бл.1, бул. „Александър Малинов" № 51, вх. А, ет. 9, офис № 20, сумата от
585,99 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски пред двете съдебни
инстанции.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, жк Младост – 3, бл.1, бул. „Александър Малинов" № 51, вх. А, ет. 9,
офис № 20 да заплати на адв. Б. Х. З., служебен адрес: ***** сумата от 70,35 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
Адвокатурата за двете съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8