№ 23
гр. С., 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. И.ова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20211800500453 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба от ответниците в
първоинстанционното производство ИВ. ИВ. Д. и Д. Б. Б., двете от гр. Е. против решение №
14 от 25.02.2021 г., постановено по гражданско дело № 89/2020 г. по описа на РС – гр.
Пирдоп, с което съдът е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на вземанията на „Б. ДСК” ЕАД, гр. С. към
ответниците, за които е издадена заповед № 134/21.06.2019 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 241/2019 год. по описа на РС-Е., както следва:
за сумата 5 740,63 лева – главница, представляваща неизплатено задължение по договор за
кредит за текущо потребление от 13.07.2009 год., сключен между Б.та и наследодателя –
съпруг на първата ответница Д.С., по който ответницата Д.Б. е поръчител; сумата 3 354,92
лева – договорна лихва за периода 07.08.2015 год. – 13.06.2019 год.; сумата 814,28 лева –
мораторна лихва върху главницата за периода 07.08.2015 год. – 13.06.2019 год.; сумата 11,16
лева – законна лихва за периода 14.06.2019 год. – 20.06.2019 год. ; сумата 120 лева – разходи
при изискуемост на кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.06.2019 год. до окончателното изплащане. С решението ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца сумата 350,82 лева – разноски в заповедното производство, както и
сумата 1000,82 лева – разноски в исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно, тъй като е постановено в
противоречие със закона и със събраните по делото доказателства. Търдят, че ищецът не е
доказал по правилата на пълното главно доказване съществуването и размера на
1
претендираните вземания. Сочат, че неправилно съдът е приел за надлежно обявена
твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, както и че не се е произнесъл по
възраженията за наличието на нищожни клаузи в договора. Считат, че договорът за кредит е
прекратен със смъртта на кредитополучателя, поради което не е налице виновно
неизпълнение за периода след 25.07.2015 год. Молят съда да отмени решението и вместо
него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който изразява
становище за нейната неоснователност.
В писмения отговор на исковата молба ответницата И.Д. оспорва изцяло предявените
искове. Сочи, че след смъртта на наследодателя й – кредитополучател в продължение на
четири години не е била уведомявана от Б.та за сключения от него договор за кредит за
текущо потребление от 13.07.2009 год., като разбрала за това от полученото на 17.04.2019
год. уведомление за предсрочна изискуемост. Счита, че Б.та нееднократно и без да
уведомява титуляра на задължението е променяла едностранно размера на месечните
вноски, които са инкасирани от разплащателната му сметка. Твърди, че договорът за кредит
съдържа нищожни клаузи, които противоречат на императивни правни норми и са
неравноправни, в т.ч. разходи за изискуем кредит, договорни и наказателни лихви. Оспорва
представеното извлечение от счетоводните книги на Б.та като частен свидетелстващ
документ, което не е подкрепено от останалите доказателства по делото. Оспорва
претенциите и по размер. Прави и възражение за погасяване по давност на част от дълга.
В писмения отговор на исковата молба ответницата Д.Б. оспорва предявените искове.
Позовава се на изтекла погасителна давност. Прави възражение за наличието на
неравноправни клаузи в договора за кредит и поръчителство, без да конкретизира същите.
Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за кредит за текущо потребление от 13.07.2009 год. „Б. ДСК“ ЕАД е
предоставила на Д.С. Д. кредит в размер на 10 000 лева за срок от 120 месеца, считано от
датата на неговото усвояване при лихвен процент на кредита от общо 14,95%, като
договорът е обезпечен с договор за поръчителство, сключен на същата дата, по силата на
който Д. Б. Б. се е съгласила да обезпечи изпълнението на задълженията на
кредитополучателя в пълен размер, както и да отговаря солидарно с него при неизпълнение.
Представени са и Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление към
договора и погасителен план, според който дължимата месечна вноска от
кредитополучателя е в размер на 161,03 лева за периода 07.08.2009 год. – 07.06.2019 год.,
като първата вноска с падеж 13.07.2009 год. е в размер на 290 лева – такса по кредита, а
последната вноска с падеж 13.07.2019 год. е в размер на 52,12 лева. ГПР по кредита е в
размер на 16,91 %. Договорът и погасителният план са подписани от кредитополучателя.
Видно от удостоверение за наследници № 633/29.07.2015 год. на община Е.
2
кредитополучателят Д. Д. е починал на 25.07.2015 год. и е оставил като наследници по закон
И.Д. – съпруга, С. Д. и И. Д. – деца. По делото не се спори, че последните двама са се
отказали от наследството на соя баща още през 2015 год. /съгласно т. 14 от заявлението от
21.06.2019 год. по чл. 417 от ГПК/.
Според представеното по делото извлечение от счетоводните книги на Б.та към
21.06.2019 год. непогасените задължения по договора за кредит са общо 47 броя
погасителни вноски към датата на предсрочната изискуемост, поради допусната забава в
плащанията на месечните погасителни вноски повече от 90 дни /4 броя месечни погасителни
вноски/, съгласно чл. 19.2 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление на „Б. ДСК“ ЕАД и уведомяване на длъжниците И.Д. – наследник на титуляра
и Д.Б. – поръчител, че Б.та е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
Представени са два броя уведомления на Б.та изх. № 0146/05.03.2019 год. и изх. №
0147/05.03.2019 год. до длъжниците чрез ЧСИ Стоян Лазаров рег. № 927 към КЧСИ, като
И.Д. го е получила лично на 17.04.2019 год., а уведомлението до ответницата Д.Б. е връчено
чрез нейната дъщеря М. Б. на същата дата, срещу задължение да го предаде.
Издадена е заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 134 от 21.06.2019 год. по
ч.гр.д. № 241/2019 год. по описа на ЕтРС срещу ответниците за процесните суми. На
17.10.2019 год. са подадени възражения от длъжниците срещу заповедта за изпълнение. С
разпореждане от 14.11.2019 год. РС-Е. е констатирал, че възраженията са подадени в
предвидения в чл. 414, ал. 2 от ГПК двуседмичен срок от връчване на заповедта, поради
което е указал на заявителя, че в едномесечен срок от съобщението може да предяви иск за
установяване на вземането си по реда на чл. 422 от ГПК. Настоящите искове са предявени в
законоустановения срок.
Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза на в.л. Лалова от
11.11.2020 год. сумата от 10 000 лева по договора за кредит е усвоена изцяло по
разплащателната сметка на кредитополучателя Д. Д. на 13.07.2009 год. Уговорените
месечни вноски са в размер на 161,03 лева, като същите са изплащани редовно от
кредитополучателя до момента на смъртта му на 25.07.2015 год. Погасени са 73 вноски по
погасителен план. Датата на предсрочната изискуемост е 14.06.2019 год., като към тази дата
не са погасени 47 вноски за периода 07.08.2015 год. – 07.06.2019 год., всяка в размер на
161,03 лева. Общият размер на просрочените погасителни вноски е 7 568,41 лева.
Главницата е в размер на 5740,63 лева. Мораторна лихва върху главницата за периода
07.08.2015 год. – 13.06.2019 год. възлиза на 814,28 лева; законна лихва за периода 14.06.2019
год. – 20.06.2019 год. е в размер на 11,16 лв.; сумата 120 лева представлява разходи при
изискуемост на кредита. Не са плащани погасителни вноски по кредита след смъртта на
кредитополучателя.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Софийският окръжен съд намира, че въззивната жалба е допустима като подадена в
3
законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по следните
съображения:
Договорът за заем е реален и сключването му е обвързано с момента на предаването
на заемната сума и поемане на задължение за нейното връщане. От приетата по делото
експертиза се установява, че заемът е усвоен изцяло от кредитополучателя в деня на
сключване на договора по разплащателната му сметка. С оглед това следва да се приеме, че
между ищеца и наследодателя на първата ответница е сключен твърдяния договор за заем.
Ответниците възразяват, че клаузите в договора са нищожни поради противоречие
със закона и като неравноправни, без да конкретизират за кои клаузи се отнася това и на
какво основание. Независимо от това, съдът следва служебно да провери налице ли са
нищожни клаузи в процесния договор. В гражданския процес съдът е длъжен служебно да
следи за пороци на сделката, които водят до нейната нищожност, вкл. поради противоречие
с добрите нрави и/или закона, като (ако нищожността не е релевирана изрично от страните),
съдът се произнася по този въпрос само в мотивите на съдебния акт. В същия смисъл е и
съдебната практика – Решение № 229 от 21.01.2013 год. на ВКС по т.д. № 1050/2011 год., II
т.о. и др.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че в производството по
чл. 410 от ГПК и впоследствие в исковото производство съдът има правомощие да
преценява нищожността на договора за кредит, респ. на част от неговите клаузи, както и да
отхвърли претенциите на заявителя, основани на такива клаузи, ако счете последните за
нищожни – независимо дали поради неравноправност, поради противоречие със закона или
поради противоречие с добрите нрави.
В случая от събраните по делото доказателства се установи сключването на валиден
договор за потребителски кредит, който не съдържа нищожни клаузи, включително в частта
относно уговорената възнаградителна лихва в размер на 14,95% или 9 214,69 лв.
Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С
ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва. Със
заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер
на договорната лихва. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния
процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета след датата на
сключване на договора със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата
на сключване на договора за кредит страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал.1 от
ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави.
4
При преценка дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
следва да се съобразят конкретните данни по производството – в този смисъл решение №
61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС и др.
По време на действие на процесния договор размерът на законната лихва е 10.00 %
/основният лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, т.е. уговорената възнаградителна лихва не
надвишава трикратния размер на законната лихва лихва, Аргумент в подкрепа на този
извода са и приетите ал.4 и ал.5 на чл.19 ЗПК, в сила от 23.07.2014г., съгласно
които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този
размер, се считат нищожни. Макар съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК посоченото изменение
да няма обратно действие и да не се прилага за договори за потребителски кредити,
предшестващи го, същото би следвало да служи като ориентир относно размера на
възнаградителната лихва, надхвърлящ границите на добрите нрави, респесктивно водещ до
нищожност на клаузата. В процесния случай уговорените в процесния договор ГПР 16,91 %
и ГЛП 14,95 % не надхвърлят посочения размер, поради клаузата за възнаградителна лихва в
процесния договор не е нищожна.
Неоснователно е и възражението на ответниците за това, че ищецът едностранно е
изменял размера на погасителните вноски по договора. Видно от заключението на вещото
лице уговорените месечни вноски са в размер на 161,03 лева, като същите са изплащани
редовно от кредитополучателя до момента на смъртта му на 25.07.2015 год. и не са
увеличавани /в посока едностранно повишаване размера на възнаградителната лихва или др.
изменение в ущърб на кредитополучателя/, поради което и претендираните от ищеца суми
са съобразени с уговореното между страните.
По делото спорен е въпросът дали е настъпила предсрочна изискуемост на цялото
вземане към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. За
разрешаването на този въпрос следва да бъде съобразено приетото в т. 18 от TP №
4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от
ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, при постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем, предсрочната изискуемост настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2
от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
5
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването . Съдът
намира, че в случая не са били налице основания за обявяване предсрочната изискуемост на
кредита по следните съображения:
Наследниците на починалия длъжник, които не са страна по договора, са отговорни за
задълженията на техния наследодател, такива каквито същите се установят към момента на
открИ.е на наследството. Не е спорно по делото, че изпълнението на задълженията по
сключения договор за кредит е преустановено след смъртта на кредитополучателя и
изчерпването на сумата по разплащателната сметка. Смъртта на длъжника не води нито до
прекратяване на договора, нито има за последица автоматичното настъпване на забава на
изпълнението, тъй като забавата е свързана с виновното неизпълнение на задължението на
една от страните по договора. Нормата на чл. 19.2 от Общите условия към договора за
кредит, която безспорно е обвързваща за страните, подписали договора, не може да има
задължителна сила за наследника на починалия длъжник, преди същият да бъде уведомен за
сключения от неговия наследодател договор и за поетите от него задължения по договора. За
да изпадне в забава по смисъла на чл. 19.1 от Общите условия към сключения от неговия
наследодател договор за кредит за потребление, наследникът е следвало да бъде поканен,
съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД да изпълни задължението, като плати остатъка
от дължимия кредит в 7 дневен срок и едва след това същият ще изпадне в забава по
смисъла на закона. От момента на поканата и изтичането на дадения на наследника срок,
следва да започне да тече срока от 90 дни, предвиден в нормата на чл. 19.2 от Общите
условия към процесния договор за кредит за потребление, за да последва обоснования извод
за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. В настоящия случай нито пред
съда по заповедното производство, нито пред първоинстанционния съд са представени
доказателства, наследникът на починалия длъжник И.Д. да е писмено и изрично уведомена
за сключения от нейния наследодател договор за кредит, както и да е била поканена да
заплати в 7 дневен срок, претендираната сума като остатък от неизплатения кредит. От
изложеното може да се направи извода, че не са били налице основанията на чл. 19.2 от
Общите условия към сключения договор за кредит, на които Б.та кредитор се е позовала, за
да обяви остатъка от кредита за предсрочно и изцяло изискуем. Претендираното по
настоящото дело вземане на Б.та от наследника не е било изискуемо и дължимо към
момента на депозирането на заявлението по реда на чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение. По този въпрос е налице константна практика на ВКС, съгласно която
обявяването на кредита за предсрочно изискуем от Б.та кредитор на основание чл. 60, ал. 2
от ЗКИ и на основание конкретните клаузи на сключения между страните договор, следва да
е реализирано от Б.та кредитор, преди подаването на заявление пред съда за издаване на
заповед за изпълнение, като заедно със заявлението следва да са представени и
доказателства за реализирането на това право на кредитора спрямо неизправния длъжник.
Независимо от това, исковете за заплащане на главница в настоящия случай са основателни.
Това е така с оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. №
6
8/2017 г., ОСГТК, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост следва
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Тъй
като срокът на договора е изтекъл на 13.07.2019 год., т.е. след депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение /на 21.06.2019 год./, всички вноски по договора са
падежирали. Основателен се явява обаче само искът за заплащане на непогасената част от
анюитетните вноски – главница и възнаградителна лихва. Неоснователен е искът за
заплащане на мораторна лихва върху главницата /санкционираща лихва/ с оглед посоченото
по-горе, че до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК ответницата не е
изпаднала в забава. Обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение, на
основание чл. 86 от ЗЗД или т.нар. законна лихва следва да се дължи от момента на поканата
на основание чл. 84, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, в случая – от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Следователно, за процесния период ответниците не
дължат мораторна лихва и неустойки за договорно неизпълнение. Същите дължат
единствено непогасената част от главницата – 5740,63 лева и възнаградителната лихва.
Неоснователен е и искът за принаване съществуването на вземане в размер на 120 лева –
разходи за предсрочна изискуемост с оглед приетото по-горе, че в случая не са били налице
предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Предвид дължимостта на главницата и договорната /възнаградителната/ лихва ще
следва да се прецени възражението за погасителна давност, направено от ответниците.
Основателно е възражението на ответниците за частично погасяване на вземанията по
давност. По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-
конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични
плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от 05.04.2012г. по
гр.д. №523/2011г. на ІІІ г. о.; решение №261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о.,
решение №38/26.03.2019 г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др. В постановените по реда на
чл. 290 от ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните връщане на
предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв
за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части.
Това разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на
ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. С оглед това и по отношение на
задължението за заплащане на главницата по процесния договор за кредит е приложима
общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, изчислена от датата на първата неплатена
падежна вноска след смъртта на наследодателя - 07.08.2015 год., като същата не е изтекла
към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 21.06.2019 год. Основателно се
явява обаче възражението за погасяване по давност на част от вземането за възнаградителна
лихва. Това е така, тъй като вземанията за възнаградителна лихва, включена в анюитетни
7
вноски по договор за кредит, се погасяват с тригодишна давност. Този извод следва на
първо място от разпоредбата на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, според която лихвите са едно от
изрично посочените вземания, погасяващи се с изтичане на тригодишна давност. Поради
това, позоваването на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011
г., ОСГК, относно тълкуването на термина „други периодични плащания“ е излишно, и не
изключва относимостта на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД към лихвите. Доколкото тази
разпоредба не ограничава приложението си нито в зависимост от вида на лихвите
(мораторни или възнаградителни), нито в зависимост от начина на калкулирането им
(самостоятелно или като част от анюитетни вноски), съдът намира, че тя е приложима и за
възнаградителните лихви, включени в анюитетните погасителни вноски по кредита –
противно на поддържаното в отговора на въззивната жалба. В същия смисъл е и
установената съдебната практика (Определение № 108 от 5.03.2021 г. на ВКС по т. д. №
1169/2020 г., II т. о., ТК; Определение № 60351 от 15.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1721/2020
г., II т. о., ТК и др.). С оглед гореизложеното и като взе предвид датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК – 21.06.2019 год., съдът намира, че вземането за
възнаградителна лихва за периода от 07.08.2015 год. до 20.06.2016 год. в размер на 721,63
лева /изчислена от съда съгласно погасителния план/ е погасено по давност. Искът за
признаване съществуването на вземането за възнаградителна лихва е основателен само за
периода 21.06.2016 год. – 21.06.2019 год. в размер общо на 1106,15 лева, като в останалата
част същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат изцяло с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е признал за
установено съществуването на вземане на ищеца към ответниците за договорна лихва по
сключения на 13.07.2009 год. договор за текущо потребление за периода 07.08.2015 год. –
13.06.2019 год. и за разликата над 1106,15 лева до пълния присъден размер от 3 354,92 лева;
вземане за сумата 814,28 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 07.08.2015
год. – 13.06.2019 год., вземане за сумата 11,16 лева – законна лихва за периода 14.06.2019
год. – 20.06.2019 год. и вземане за сумата 120 лева – разходи при изискуемост на кредита,
като вместо това следва да постанови друго, с което да отхвърли исковете по чл. 422 от ГПК
в тази част. В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора ответниците дължат на ищеца и направените разноски
съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, както следва:
сумата 239,22 лв. разноски в заповедното производство и 682,44 лева разноски в
първоинстанционното производство. Това налага решението да бъде отменено в частта, с
която са присъдени разноски над тези размери. Въззивниците следва да бъдат осъдени да
заплатят на въззиваемия и сумата 205 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение
във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, а въззиваемият следва да
бъде осъден да заплати на въззивниците сумата 160 лева на всяка от тях, представляваща
направените по делото разноски съобразно отхвърлената част от исковете, на онование чл.
78, ал. 3 от ГПК.
8
В конкретния случай спорът произтича от търговска сделка по чл. 286 от ТЗ –
договор за потребителски кредит, който е сключена от търговец – „Б. ДСК“ ЕАД, във връзка
с упражняваното от него занятие, което определя делото като търговско. Цената на всеки
един от предявените искове е под 20 000,00 лв., поради което и на основание чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК, обжалваното решение не подлежи на касационен контрол.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 14 от 25.02.2021 г., постановено по гражданско дело №
89/2020 г. по описа на РС – гр. Пирдоп в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на
вземанията на ищеца „Б. ДСК” ЕАД, гр. С. към ответниците ИВ. ИВ. Д. и Д. Б. Б., двете от
гр. Е., за които е издадена заповед № 134/21.06.2019 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 241/2019 год. по описа на РС-Е., както следва:
вземане за договорна лихва за периода 07.08.2015 год. – 13.06.2019 год. по сключения на
13.07.2009 год. договор за текущо потребление между ищеца и Д.С. Д. - наследодател на
първата ответница, за разликата над 1106,15 лева до пълния присъден размер от 3 354,92
лева; вземане за сумата 814,28 лева – мораторна лихва върху главницата за периода
07.08.2015 год. – 13.06.2019 год., вземане за сумата 11,16 лева – законна лихва за периода
14.06.2019 год. – 20.06.2019 год. и вземане за сумата 120 лева – разходи при изискуемост на
кредита, както и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направени
по делото разноски, както следва: разноски в заповедното производство за разликата над
239,22 лв. и разноски в исковото производство за разликата над 682,44 лева, като ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б. ДСК” ЕАД, гр. С. срещу ИВ. ИВ. Д. и Д. Б. Б., двете
от гр. Е., искове за признаване за установено съществуването на вземанията, за които е
издадена заповед № 134/21.06.2019 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от
ГПК по ч.гр. дело № 241/2019 год. по описа на РС-Е., както следва: вземане за договорна
лихва за периода 07.08.2015 год. – 13.06.2019 год. по сключения на 13.07.2009 год. договор
за текущо потребление между ищеца и Д.С. Д. - наследодател на първата ответница,
починал на 25.07.2015 год., за разликата над 1106,15 лева до пълния присъден размер от 3
354,92 лева; вземане за сумата 814,28 лева – мораторна лихва върху главницата за периода
07.08.2015 год. – 13.06.2019 год., вземане за сумата 11,16 лева – законна лихва за периода
14.06.2019 год. – 20.06.2019 год. и вземане за сумата 120 лева – разходи при изискуемост на
кредита, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД,
като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ПОТВЪРЖДАВА решението в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на
вземанията на ищеца „Б. ДСК” ЕАД, гр. С. към ответниците ИВ. ИВ. Д. и Д. Б. Б., двете от
9
гр. Е., за които е издадена заповед № 134/21.06.2019 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 241/2019 год. по описа на РС-Е., както следва:
сумата 5 740,63 лева – главница, представляваща неизплатено задължение по договор за
кредит за текущо потребление от 13.07.2009 год., сключен между Б.та и наследодателя –
съпруг на първата ответница Д.С., по който ответницата Д.Б. е поръчител; сумата 1106,15
лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода 07.08.2015 год. – 13.06.2019 год., както
и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направени по делото
разноски, както следва: разноски в заповедното производство до размера от 239,22 лв. и
разноски в исковото производство до размера от 682,44 лева.
ОСЪЖДА ИВ. ИВ. Д. и Д. Б. Б., двете от гр. Е., да заплатят на „Б. ДСК” ЕАД, гр. С.
сумата 205 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Б. ДСК” ЕАД, гр. С. да заплати на ИВ. ИВ. Д. и Д. Б. Б., сумата по 160
лева на всяка от тях, представляващи направените по делото разноски, съобразно
отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10