РЕШЕНИЕ
№ ………
гр. Варна, 26.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 8 с-в, в открито заседание, проведено на
единадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РАЛИЦА РАЙКОВА
при
секретаря Мариана Дончева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 14317 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от М.Т.Д. срещу Г.И.И.: 1)
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ за
установяване съществуването на паричното притезание, удостоверено в Заповед №
3587/22.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 9566/2020 г. по описа на Районен съд –
Варна, 8 с-в, за сумата от 1150 лв., представляваща част от главница по запис
на заповед, издаден на 22.07.2015 г. от Г.И.И. в полза на заявителя, целият за
сумата от 1200 лв., предявен за плащане на 22.08.2015 г., издаден в обезпечение
на вземане по сключен между страните договор за заем от 22.07.2015 г., ведно
със законната лихва върху сумата от 1150 лв., считано от 11.08.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и 2) осъдителен иск в условията на
евентуалност с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 1150
лв., представляваща сума, с която ответникът се е обогатил във вреда на ищеца,
поради изгубване исковете по запис
на заповед, издаден на 22.07.2015 г. поради давност, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба – 06.11.2020 г., до окончателното изплащане на вземането. Моли за
присъждане и на сторените съдебни разноски.
Ищецът
твърди, че на 22.07.2015 г. ответникът е издал в негова полза запис на заповед
за сумата от 1200 лв. с падеж 22.08.2015 г., от които са платени 50 лв. в
началото на м. август 2019 г. Излага, че записът на заповед е издаден като
обезпечение по договор за паричен заем от 22.07.2015 г., сключен между ищеца
като заемодател и ответника като заемател, платим на предявяване, като е
предявен на 22.08.2015 г. Сочи, че ответникът е получил заемната сума на
22.07.2015 г., за което е съставена разписка. Ищецът твърди, че в периода от
настъпване на падежа до подаване на заявлението по чл. 417 ГПК многократно е
търсил своето вземане, а ответникът е признавал своето задължение и е давал
обещание да плати, като това е сторено едва в началото на август 2019 г., с
което счита, че е налице прекъсване на давността, съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
В случай че главният иск бъде отхвърлен, моли да бъде уважен евентуалният иск,
като ответникът бъде осъден да заплати сумата от 1150 лв., с която неоснователно се е обогатил, поради погасяване по давност
на исковете по менителничния ефект. Излага правни доводи в подкрепа на искането
си и сочи съдебна практика в този смисъл.
В срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Г.И.И.,
с който се оспорват предявените искове. Твърди, че ищецът е обещал да му съдейства
за отпускането на кредит от банка ДСК срещу хонорар от 10% от евентуално
отпуснатия кредит, тъй като имал нужда от пари, имал публични задължения към
НАП и са му били необходими средства за лечението на майка му. Ищецът му казал,
че трябва да подпише договор за заем за сумата от 1200 лв., запис на заповед за
същата сума и разписка за получаването ѝ, като гаранция, че ще си получи
възнаграждението за оказаното съдействие на база на което ответникът ще бъде
одобрен за изтегляне на кредит най-късно до 22.08.2015 г. Излага, че фиктивно е
подписал посочените документи и реално не е получавал от ищеца сумата от 1200
лв. в заем, както и че ищецът не му е оказал нужното съдействие за отпускането
на кредит и такъв не е бил получен. Поради тези обстоятелства счита, че
договорът за заем е нищожен като противоречащ на закона и накърняващ добрите
нрави, като по своя характер представлявал един привиден договор, който
единствено обезпечавал един бъдещ хонорар на ищеца при отпуснат евентуален
кредит на ответника. Намира договорът за заем и за унищожаем, поради измама и
крайна нужда, тъй като е бил подведен от страна на ищеца когато е бил в
неплатежоспособност и са му били нужни пари, а ищецът му е обещал да му
съдейства да изтегли кредит. Оспорва твърдението на ищеца, че някога е
признавал задължението, както и че е заплащал някаква част от него. Пояснява,
че в действителност през август 2019 г. се е срещнал с него като в разговор му
казал, че няма да плаща за нещо, което реално не е получавал, тъй като той не е
изпълнил устния им договор за съдействие за отпускане на кредит. Навежда довод,
че нищожността на договора за заем води до невъзможност записът на заповед да
породи облигационния си ефект. Прави възражение за погасяване по давност на
вземането по каузалната сделка на 22.07.2020 г., което от своя страна
изключвало и вземането по менителничния ефект. Последното също било погасено по
давност още на 22.08.2018 г. От друга страна, поддържа, че ищецът – приносител
на менителничния ефект не може да претендира претърпени вреди, тъй като
погасяване правото на обезпеченото каузално правоотношение води до липса на
вземане по записа на заповед и така за приносителя му няма увреждане от това,
че той е в невъзможност да получи плащане по ефекта или да реализира
имуществените си права по него. В този смисъл счита, че предвид връзката между
каузалната и менителничната сделка и погасяването по давност на договора за
заем, следва, че вземането по прескибирания ефект е недължимо и предявеният
осъдителен иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ е неоснователен. Посочва съдебна практика в
подкрепа на доводите си. Моли да бъдат отхвърлени предявените искове и да му
бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Съдът, като съобрази
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд
– Варна, 8 състав, е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ и в условията на евентуалност
с осъдителен иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ.
Ищецът в
исковата молба твърди, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по договор за паричен заем, сключен на 22.07.2015 г. – в размер
на 1200 лв. Поддържа, че за обезпечение изпълнението на породените задължения
по договора за паричен заем заемателят е издал в полза на заемодателя запис на
заповед за исковата сума.
Следователно,
ищецът е разкрил още с исковата молба каузалното правоотношение, житейската
причина, въз основа на която ответникът е поел менителнично задължение, поради
което на него принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) за
установяване, че е възникнало действително правоотношение по договор за паричен
заем за сумата от 1200 лв. Съобразно константната практика на ВКС, която и
настоящата инстанция възприема, в българското менителнично право липсва т. нар.
абсолютна абстрактност на менителничните ефекти, поради което длъжникът по
записа на заповед може да релевира на поемателя (ремитента) лични възражения,
черпени от каузалното правоотношение, за обезпечение на което е поето
абстрактното задължение.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право по предявения установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ се обуславя от осъществяването на три групи материални предпоставки
(юридически факти): 1)
наличието на действително правоотношение, възникнало по запис на заповед; 2)
записът на заповед да е действителен като формална правна сделка и 3) породеното каузално задължение, заявено от ищеца в исковата молба, с оглед на което и
за обезпечение на което е
издаден процесният менителничен ефект, а
именно договор за заем, да е действително и да не е
погасено чрез плащане или друг
правопрекратителен способ. Ищецът следва да установи
първите две групи факти и предаването на ответника на заемната сума, както и
твърдението си, че ответникът е направил частично плащане по договора за заем
на конкретна дата.
Ответникът следва да установи изпълнение на задължението
си по договора за заем или направените правоизключващи и правопогасяващи
възражения, включително, че ищецът умишлено го е въвел в заблуждение, че ще му
съдейства да му бъде отпуснат кредит от банкова институция, като създадената
невярна представа за действителността го е мотивирала да сключи договора за
заем. Ответникът носи доказателствената тежест и да установи, че действителната
воля на страните сключили договора за заем не е такава, каквато е отразена в
него, а че между страните е договорено, че сумата от 1200 лв. ще бъде заплатена
от ответника на ищеца като хонорар за оказано съдействие за получаване на банков
кредит.
От
представените писмени доказателства и съобразно наведените от ищеца твърдения
се изяснява по делото, че вземането на ищеца по издадената заповед за изпълнение произтича
от конкретно каузално правоотношение, възникнало
от Договор за паричен заем, сключен на 22.07.2015 г. между Г.И.И., в качеството
му на заемател от една страна, и М.Т.Д., в качеството му на заемодател от друга
страна, като за обезпечение на поетото от заемателя правно задължение да върне
заемната сума е издаден процесният запис на заповед от 22.07.2015 г.
От
ценната книга на заповед, която представлява изпълнителното основание, въз
основа на което е издадена Заповед № 260012/12.08.2020 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 9566/2020
г. по описа на Районен съд – Варна, 8 с-в, се установява, че тя удостоверява
действително поето менителнично задължение. Записът на заповед е действителен,
тъй като в този документ са обективирани всички изискуеми от закона клаузи
(реквизити) – изразът „запис на заповед” се съдържа както в заглавието на акта,
така и в неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 1200
лв.; падеж – на определен ден (22.08.2015 г.); място на плащане – гр. Варна;
името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати – М.Т.Д.;
дата и място на издаване – гр. Варна, 22.07.2015 г. и подпис на издателя – Г.И.. Установява се, че е възникнала
изпълнителната сила на този менителничен ефект, тъй като падежът е уговорен на
определен ден – на 22.08.2015 г., поради което не е било необходимо да бъде предявяван на длъжника за
плащане.
Видно от
приложения по делото Договор за паричен заем от 22.07.2015 г., между страните е
бил подписан процесният договор за заем, по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на ответника заемната сума от 1200 лв., като видно от
представената разписка за получена сума от 22.07.2015 г. същата е получена от
ответника на посочената дата. Съгласно уговореното в чл. 7 от договора за заем,
ответникът е следвало да върне заемната сума в срок до 22.08.2015 г. От своя
страна ответникът не доказа възраженията си за у чредено симулативно, привидно правоотношение по едностранната
абстрактна сделка и реалния договор за заем, тъй като не ангажира годни
доказателствени средства, с които да установи, че действителната воля на
страните е била сумата от 1200 лв. да бъде заплатена от ответника на ищеца като
хонорар за оказано съдействие за получаване на банков кредит. Не бяха
представени и доказателства за твърдението му, че ищецът го е въвел в
заблуждение, че ще му съдейства да бъде отпуснат кредит от банкова институция,
като създадената невярна представа за действителността го е мотивирала да
сключи процесния договор за заем.
При така
констатираните обстоятелства се налага изводът, че между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение по сключения между тях Договор за паричен
заем от 22.07.2015 г. С оглед на това следва да бъде обсъдено възражението на
ответника за погасяване по давност на вземането на ищеца по процесния договор
за заем. Както бе изяснено по-горе, крайният срок за връщане от страна на
ответника на заемната сума е 22.08.2015 г., съгласно чл. 7 от договора за заем.
Вземането на ищеца за процесната сума се погасява с общия петгодишен давностен
срок, съгласно чл. 110 ЗЗД, считано от датата на падежа за връщане на заемната
сума, като в случая същият изтича на 22.08.2020 г. Подаденото от ищеца
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК относно това
вземане е депозирано в съда на 11.08.2020 г., но съгласно изложените
съображения в съдебната практика на ВКС, които настоящият съдебен състав
споделя, обективирана в Решение № 319 от 08.01.2019 г. по т.д. № 2985/2017 г.
на ВКС, II т.о. предявяването на иска по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 (предишна т. 9) ГПК,
не прекъсва на основание чл.116, б.„б” ЗЗД погасителната давност спрямо
вземането по каузалното правоотношение по повод или във връзка с което е
издаден записът на заповед. С оглед разпоредбите на
чл. 147,
т. 2 и
чл. 266,
ал. 2, т. 2 ГПК, твърдението на
ответната страна - издател на записа на заповед, за изтекла след срока за
отговор на исковата молба по чл. 422 ГПК - в първата, съответно след подаване на жалбата или след
изтичане срока за отговор - във въззивната инстанция, погасителна давност на
вземането по каузалното правоотношение (което е обезпечено със записа на заповед, въз основа на който е издадена
заповед за изпълнение),
когато приносителят на ценната книга е кредитор и по каузално правоотношение,
представлява твърдение за нововъзникнало обстоятелство, което, с оглед момента
на възникване, може да бъде въведено в процеса до приключване на съдебното
дирене пред съответната инстанция, а основаното на това обстоятелство
възражение за изтекла погасителна давност не се явява преклудирано и следва да
бъде разгледано.
Въпреки
дадените на ищеца изрични указания с доклада на делото, че следва да докаже
твърдението си, че ответникът е направил частично плащане по договора за заем
на конкретна дата, предвид изложеното в исковата молба, че в началото на м.
август 2019 г. ответникът е заплатил сумата от 50 лв., както и че не сочи
доказателства в тази насока, ищецът не ангажира никакви доказателства и не
установи чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма на чл.
154, ал. 1 ГПК, това правнорелевантно обстоятелство, поради което не може да се
приеме, че давността за вземането е прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Следователно,
наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност на вземането
на кредитора по договора за заем се явява основателно. В този смисъл се налага
изводът, че процесното каузално правоотношение, възникнало от сключения между
страните договор за заем се явява погасено поради настъпилия правопогасителен
способ на изтеклата погасителна давност на 20.08.2020 г. за вземането на
заемателя по договора за заем. С оглед на което предявеният установителен иск с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ за
установяване съществуването на паричното притезание, удостоверено в Заповед №
3587/22.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 9566/2020 г. по описа на Районен съд –
Варна, 8 с-в, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При този
изход на правния спор по главния иск е възникнало вътрешнопроцесуалното условие
за разглеждане на евентуалния осъдителен иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 1150 лв., представляваща сума, с която ответникът
се е обогатил във вреда на ищеца, поради изгубване
исковете по запис на заповед, издаден на
22.07.2015 г. поради давност. По
отношение на този иск ищецът следва да докаже, че между страните е възникнало
валидно менителнично правоотношение по запис на заповед, по който е настъпил
падежът, и настъпването на вреда за него, поради изгубване исковете по записа
на заповед, издаден на 22.07.2015 г., поради давност.
Както бе
изяснено по-горе, падежът на записа на заповед е настъпил на 22.08.2015 г.,
поради което исковете по него са погасени по давност с изтичане на тригодишния
срок по чл. 531, ал. 1 ГПК, т.е. същите са погасени поради давност на 22.08.2018
г.
Когато
приносителят на записа на заповед е пропуснал да предяви менителничния си иск в
сроковете по чл. 531, ал. 1 във връзка с чл. 537 ТЗ срещу издателя на записа на
заповед, платец по заповедната книга, предявеният на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ иск за неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за
вземането по каузалната сделка е погасено, поради непредявяването му в
предвидените в закона давностни срокове за съответното вземане. Искът по чл.
534, ал. 1 ТЗ има за предмет обогатяването, което настъпва за издателя на
записа на заповед поради преюдициране или прескребиране на менителничния ефект,
а не онова обогатяване, което може да настъпи следствие на погасяването на
вземането по каузалната сделка, вкл. и поради изтекла давност. В този смисъл – Решение
№ 131/30.08.2017 г. на ВКС по т. д. № 557/2016 г., I т. о.
Доколкото
безспорно бе установено в настоящото производство, че каузалното
правоотношение, в обезпечение на което е издаден процесния запис на заповед, е
погасено поради изтекла давност, с оглед изложените правни доводи,
неоснователен се явява и предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск
с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, поради липса на вреда за приносителя на
записа на заповед, и следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК в полза
на ответника се дължат сторените от него разноски в настоящото производство, за
които е представен списък по чл. 80 ГПК и са ангажирани доказателства за
тяхното извършване, а именно 300 лв. за адвокатско
възнаграждение (видно от представения Договор за правна защита и съдействие от 04.01.2021 г. – л. 41 от делото, в който
е обективирана разписка относно заплатеното в брой на процесуалния представител
на ответника адвокатско възнраграждение).
Така мотивиран, Районен съд
– Варна
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Т.Д., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу Г.И.И., ЕГН **********, с адрес ***, установителен иск с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ за установяване
съществуването на паричното притезание, удостоверено в Заповед №
3587/22.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 9566/2020 г. по описа на Районен съд –
Варна, 8 с-в, за сумата от 1150 лв., представляваща част от главница по запис
на заповед, издаден на 22.07.2015 г. от Г.И.И. в полза на заявителя, целият за
сумата от 1200 лв., предявен за плащане на 22.08.2015 г., издаден в обезпечение
на вземане по сключен между страните договор за заем от 22.07.2015 г., ведно
със законната лихва върху сумата от 1150 лв., считано от 11.08.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Т.Д., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу Г.И.И., ЕГН **********, с адрес ***, осъдителен иск в
условията на евентуалност с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на
сумата от 1150 лв., представляваща сума, с която ответникът се е обогатил във
вреда на ищеца, поради изгубване исковете по запис на заповед, издаден на
22.07.2015 г. поради давност, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 06.11.2020 г., до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА М.Т.Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Г.И.И., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 300 лв. (триста лева), представляваща сторени съдебни разноски в
настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Окръжен съд – Варна в 2-седмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: